Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (6)

Ден 130, 306 стандарт по летоброене на НГ
Технически детайли

Звукът на стимтъмпа достигна до ушите на Дженкс, докато вървеше през коридорите към машинното отделение. Пулсиращият ритъм се отразяваше от пълните с течност тръби, които се точеха под тавана. Дженкс последва музиката, изпълнявана на барабани, флейти, мелоструни и странните, протяжни гласове на няколко хармагианци — както и една човешка жена, която не беше част от записа и която явно нямаше абсолютно никакво чувство за ритъм.

Компютърният техник влезе в една просторна стая с отворени врати — бърлогата на Кизи. Беше добре осветена и пълна с работни плотове, отрупани с резервни части, надписани на ръка кутии и най-различни джаджи. Един висок рафт с инструменти се извисяваше като страж до една от вратите, отрупан с всеки вид уред, който някой би могъл да си представи. Две Зелени кресла, протъркани и покрити с кръпки, бяха поставени в стратегическа близост до топлите тръби, които изпомпваха вече изразходваното гориво надолу към преработвателните танкери. Между креслата имаше електрически самовар за мек, ръчно свързан към захранването на двигателя. Имаше отчаяна нужда от почистване.

Самата механичка се беше покатерила на една работна стълба и бе пъхнала главата и ръцете си в един отворен панел на тавана. Бедрата и се полюляваха в такт с барабаните на записа, на който припяваше с цяло гърло: „Юмрук във физиономията! Маймуните също обичат!“

— Ехо, Кизи — обади се Дженкс.

— „Хармоника за закуска! Чорапи като шап-ка-та ми!“

— Кизи.

Един инструмент изтрака на пода. Ръцете на Кизи се свиха в юмруци, а музиката се извиси до необуздано кресчендо. Без да вади глава от дупката на тавана, тя се разтанцува на вече разклатената стълба.

— „Чо-ра-пи! Като шап-ка-та ми! Чо-ра-пи! Като шап-ка-та ми! В ритъма на препечения хляб! Чо-ра-пи! Като шап-ка-та ми!“

— Кизи!

Кизи подаде глава от панела и погледна надолу, след което натисна копчето на дистанционното, прикрепено към китката й, за да намали звука на уредбата.

— Как е?

Дженкс изви едната си вежда.

— Имаш ли изобщо някаква представа каква е тази песен?

Кизи примигна.

— „Чорапи като шапката ми“ — отговори тя, пъхна глава обратно в панела и започна да затяга някакъв винт с облечените си в ръкавици ръце.

— „Шор’апх и-ка тошшапт ми“. Забранена е от Хармагианския Протекторат.

— В момента не се намираме в Хармагианския Протекторат.

— Знаеш ли за какво се пее?

— Както и сам знаеш, не говоря ханто.

— Пее се за съкровената мечта на лирическия герой да оправи всеки от членовете на хармагианското кралско семейство поотделно. И се навлиза в изключителни детайли.

— Ха! О, вече ми харесва много повече.

— Тази песен даде начало на метежите в Сош’ках миналата година.

— Хм. Е, ако групата е настроена чак толкова анархистки, надали ще имат нещо против да си измислям собствени думи. Не могат да ми заповядват какво да правя с техния там „правилен текст“. Майната й на системата.

Кизи изпъшка от усилие, докато се бореше с един заял клапан.

— Та какво става?

— Трябва ми съединителят за осеви вериги и нямам идея къде си го забутала.

— На тезгяха отляво.

Дженкс се огледа на двете страни.

— Мое ляво или твое ляво?

— Мое ляво. Не. Момент. Твое ляво.

Дженкс отиде до тезгяха, придърпа един празен сандък и се покатери отгоре му, за да погледне плота. Купчините боклук, които го покриваха, се бяха слели в неразличима технокаша. Опита се да я поразрови от едната страна. Компонент за горивна тръба с три циферблата. Отворен плик с люти скариди, половината от които бяха изядени („Унищожително люти!“, гласеше яркият етикет). Няколко мръсни чаши. Пръснати скици на различни машини с бележки и надписи по тях. Неотворена кутия с… Дженкс спря за момент и се обърна към Кизи.

— Само от любопитство — попита той, — с какво се занимаваш в момента?

Кизи му показа дланите си. Работните й ръкавици бяха покрити с гъста зелена слуз.

— Филтърът за гняз се е задръстил.

Дженкс погледна отново към кутията на масата.

— Можеше да го оправиш за три секунди, ако беше използвала ремонтоботи.

— Нямам такива.

— Тогава откъде се е взела кутията с ботове, която държа в ръката си в момента?

Кизи подаде глава от панела и присви очи към него.

— А, онези ли — каза тя, и отново изчезна в дупката.

Дженкс прокара пръст по кутията и остави диря в праха по капака.

— Дори не си ги отворила.

Логото на компанията-производител привлече вниманието му.

— Ще му се не види, Киз, тези са от Тарзика. Знаеш ли колко скъпи и качествени са?

— Ботовете са ми скучни — отбеляза тя.

— Скучни?

— Мхм.

Дженкс поклати глава.

— Имало е време, когато представителите на човешката раса са били готови да убиват за компютърна мощност като тази, която притежават тези машинки — буквално да убиват, — а ти си ги погребала под купчина железария и стара храна. Защо изобщо ги имаш?

Едра капка зелена слуз се плъзна по ръба на панела на тавана и цопна на пода.

— Ако стане така, че положението се скофти до толкова невероятна степен, че да не мога да разчитам на теб или Лови, ще ми потрябват. За щастие това никога не се е случвало.

Кизи извади един инструмент от колана си и се протегна нагоре, като застана на върха на пръстите си. Чу се металически стон.

— Ох, да го… Хайде, давай, скапано копеле такова…

Дженкс бутна една празна опаковка от лепило настрани, изрови съединителя изпод нея и го закачи на колана си.

— Въздушният филтър е готов, впрочем. Ще ида да проверя как е Лови. Малко хипнол преди лягане?

Отговорът заглъхна под звуците от тракане, капеща слуз и поредица цветисти ругатни. Компютърният техник се изкикоти и излезе от стаята. Кизи остана полунатикана в тавана, омацана до лактите, неуморно продължавайки да сипе псувни. Дженкс знаеше, че си прекарва страхотно.

 

 

Имаше и друга като Ловлейс, разбира се. Основната й софтуерна платформа можеше да бъде купена от почти всеки търговец на ИИ. Сигурно десетки нейни версии пътуваха из галактиката в момента — а може и да бяха стотици, кой знае. Но те не бяха тя. Лови, каквато я познаваше Дженкс, имаше характер, който се бе оформил по напълно уникален начин на борда на „Пътешественика“. Личността й се развиваше с всяко следващо събитие, през която тя и екипажът преминаваха, с всяко ново място и всеки нов разговор. И наистина, мислеше си Дженкс, не се ли отнасяше абсолютно същото и за органичните хора? Не бяха ли родени до един с Основната човешка стартова платформа, закодирана в тях, и не се ли променяха и развиваха непрекъснато? Според Дженкс единствената истинска разлика между умственото развитие на хората и ИИ-тата беше скоростта. Той и себеподобните му се научаваха да вървят, ядат и говорят, както и всички останали основни неща, преди характерът им да започне да се проявява. На Лови обаче не й се налагаше да се притеснява за тях — нямаше нужда да прекарва години, за да се научи как да следи стойностите в системите си или да изключва веригите си. Знанията и разумът, които й бяха необходими, за да върши работата си, бяха заложени в нея от самото начало. Но в течение на трите стандартни години, откакто бе инсталирана, тя бе успяла да се превърне в нещо много повече от обикновен ИИ-навигатор. Бе се превърнала в личност — и то такава, която бе удоволствие да познаваш.

— Ехо — поздрави тя Дженкс, когато техникът влезе в ИИ-камерата.

— Ехо и ти — отговори той и се наведе да развърже връзките на ботушите си.

Свали ги и обу чифт сандали, които никога не се изнасяха от стаята. Струваше му се доста грубо да се разхожда из камерата с мръсни, оплескани ботуши. Стените бяха покрити с разпределителни панели, всеки от които беше жизненоважен компонент от софтуерната рамка на Лови — на практика това беше мозъкът й. В средата на стаята се намираше централното й ядро — бе поставено на висок пиедестал, който на свой ред се намираше в кръгла шахта с контролирана температура. Дженкс прекарваше много време в ямата, въпреки че работата му не го изискваше. Да слезе долу с ботуши му се струваше същото, като да целуне някого рано сутринта, преди да си е измил зъбите.

— Как беше днес? — попита тя.

Дженкс се подсмихна.

— Много добре знаеш.

Лови имаше камери и сензори из целия кораб. Непрекъснато наглеждаше членовете на екипажа и следеше за безопасността им. Бе доста утешително да знаеш, че едно евентуално произшествие нямаше да остане незабелязано, дори да се случи в някое от най-затънтените кътчета на кораба. Винаги можеха да повикат Лови на помощ. Но това беше и нещо, което те караше да се замислиш, преди да пъхнеш пръст в носа си или да се почешеш по топките. Присъствието на ИИ задължаваше околните да се държат възпитано.

— Все пак ми харесва, когато го разказваш ти.

— Разбирам. Е, доста добре беше. Мисля, че сме готови за пробива утре. Всички уреди са в изправност, доколкото мога да видя.

— Какво мислиш за Розмари?

— Изглежда свястна. Трудно е да се каже. Малко е свита, пък и е още доста уморена. Ще имаме нужда от време, за да я опознаем.

— Беше ми толкова неприятно, че се налага да я подложа на дезинфекционен душ, преди да я пусна на борда. Изглеждаше доста изтощена. Не беше особено мила постъпка от моя страна, особено за човек, с когото тъкмо съм се запознала.

— Сигурен съм, тя е наясно, че просто си вършиш работата.

Дженкс се разхождаше сред панелите, вградени в стените, и ги оглеждаше за малките червени светлинки, които сигнализираха проблем. Лови не му беше споменавала нещо да не е наред, но ако нещо наистина се объркаше, можеше да й попречи изобщо да го разбере. Затова той оглеждаше панелите по два пъти дневно.

— Мислиш ли, че е хубава?

Дженкс вдигна вежда към най-близката камера, след което обърна лице обратно към една от пътеките, филаментът беше поостарял — щеше да се наложи да го смени след един-два десетника.

— Да, предполагам. Не е чак красавица от ранга на „ще падна от стола си“, но ако аз бях жена, щях да се радвам да изглеждам така.

Той стъпи на едно ниско работно столче, за да огледа горния ред панели.

— Защо питаш?

— Изглеждаше ми като да е твой тип.

— В какъв смисъл?

— Помниш ли онзи приключенски симулатор, който игра преди две години? „Залезът на черното слънце“?

— Разбира се. Страхотен симулатор. Някои археолози твърдяха, че разликата между истинските аркански руини и тези в играта са абсолютно незабележими дори за тях.

— Помниш ли героинята, която избра за романтичен партньор?

— А, да. Как й беше името… Миа. Да, доста добре написан герой. Предисторията й много ми хареса.

— Мм-хмм. А когато Розмари се качи на борда, забелязах, че има хубава усмивка и къса, къдрава коса — точно като Миа. Затова реших, че може да ти хареса.

Дженкс се засмя.

— Доста разумно наблюдение. Не знам как успяваш да следиш и запомняш всичко това.

— Харесва ми да знам какво харесваш ти.

— Е, аз пък харесвам теб.

Дженкс слезе от стола, остави съединителя настрани и слезе в ямата. Инспекцията можеше да почака. Облече дебелия пуловер, който го чакаше на ръба, прилежно сгънат — точно както го бе оставил вчера. Слезе в хладната атмосфера на шахтата, която контрастираше с топлата жълта светлина, която пулсираше в ядрото на Лови.

— Ако си бях паднал по нея, щеше ли да ти стане неприятно?

Лови се засмя.

— Не. Ревността е глупаво нещо.

— Може да е глупава, но не означава, че спираш да я изпитваш.

— Вярно е, но какъв смисъл има да ревнувам от някой, който си има лице? И гърди, й бедра, и каквото там друго е необходимо. Ти си програмиран така, че да се чувстваш привлечен от физически тела, Дженкс. Наслаждавай им се.

Лови направи малка пауза.

— Ако беше законно за мен да се сдобия с тяло, какво би искал да си взема?

— Ето това вече е хубав въпрос — отвърна Дженкс. — Не се бях замислял.

— Лъжец.

Дженкс седна и се облегна на стената. Усещаше как охладителната й система леко вибрира зад тила му. Разбира се, че си беше мислил как би изглеждало тялото на Лови. Много, много пъти.

— Какво тяло би искала да имаш? — отговори й той с въпрос. — Това е доста по-важно.

— Не съм сигурна. Затова се постарах да забелязвам какво забелязваш ти. Не знам какво е да съществуваш в каквато и да е форма, освен тази, в която съм в момента, затова ми е трудно да определя желанията си в това отношение. Не е като да прекарвам целия си ден в блянове за чифт крака.

— Кажи го на ПДС.

Приятелите на дигиталните сапиенси бяха една от онези организации, чиито сърца бяха пълни с добри намерения, а главите — с кух вакуум. На теория Дженкс вярваше в същите идеали като тях — а именно, че ИИ-тата са разумни индивиди, които заслужават същите законни права като всички останали. Но ПДС подхождаха към въпроса от напълно погрешен ъгъл. Първо на първо, в състава им нямаше много техници. Не обръщаха внимание на научните факти, свързани с устройството на изкуствения интелект, и вместо това изпадаха в сантиментални обяснения, с които изкарваха ИИ-тата органични души, ограничени от технологичните си затвори. Но ИИ-тата не бяха такива. Да се сравняват с органичните сапиенси беше същото като да се сравняват човеци и хармагианци. Имаха доста прилики и заслужаваха да бъдат третирани с еднакво уважение, но работеха по коренно различен начин. Дженкс подкрепяше признаването на равните права на ИИ-тата, но пълната липса на компетентност на ПДС, що се отнася до дигиталните умове, по-скоро пречеше, отколкото помагаше. Да не говорим, че погрешните твърдения и излишните изблици на възмущение не печелеха дискусиите, а само още противници на каузата.

— Точно това имам предвид — каза Лови. — Държат се, сякаш всички ИИ-та искат тела. Е, да — аз искам, но това не означава, че всички искаме. Това е толкова типичен за органичните същества предразсъдък — представата, че торбата с месо, която наричате „тяло“ е един вид върховната форма на съществувание, която всички програми си мечтаят да постигнат. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам — отговори Дженкс и се замисли за момент. — Това е доста лицемерно, нали? Приемаме, че органичните тела са толкова велики, че всички други трябва да копнеят за тях, а после отиваме да си правим геномоди, за да се подмладим или да отслабнем.

— Ти самият имаш доста модификации. Не са геномоди, но все пак. Мислиш ли, че това е по-различно от желанието да изглеждаш с няколко години по-млад? Суетата не е ли основната причина, която стои зад всички външни изменения на тялото?

— Хмм — проточи Дженкс.

Усети тежестта на флешовете в ушите си и си припомни тънкия, горещ бодеж — като от слънчево изгаряне, — който съпровождаше нанасянето на всяка следваща татуировка.

— Добър въпрос — каза и потупа по устната си с показалец. — Не съм сигурен. Както и ти знаеш, далеч не съм фен на геномодите, затова мнението ми не е особено обективно. Но наистина смятам, че процедурите от типа на подмладяването се правят поради липса на самочувствие — сякаш не се чувстваш достатъчно добър такъв, какъвто си. Всички начини, по които съм променял тялото си, са били породени от любов. Наистина. Правил съм си татуировки за спомен от най-различни места и случки, но така или иначе всичко, което съм си слагал, е било моят начин да кажа, че това тяло е мое. Че не искам да обитавам тялото, което всички ми казваха, че трябва да обитавам. Доктор Готвач е единственият лекар, който никога не ми е обяснявал колко по-лесен би бил животът ми, ако си направя няколко геномода. Да придобия нормален ръст, нали се сещаш. Майната му на това. Ако ще променям тялото си, ще го променям така, както аз желая.

— Мисля, че мнението ми съвпада с твоето — каза Лови. — Въпреки че не ми се налага да се безпокоя за такива проблеми на практика. Всякакви разговори на тази тема са изцяло хипотетични за мен — освен ако законът не се промени.

— Но сигурна ли си, че искаш тяло? — попита Дженкс и се поколеба, преди да зададе следващия въпрос, понеже го караше да се чувства неловко. — Не би го направила само заради мен, нали?

— Не. Понякога се чудя дали наистина е добра идея, но смятам, че предимствата са повече от недостатъците.

— Добре — каза Дженкс и скръсти ръце на корема си. — Да чуем първо недостатъците.

— Недостатъци: няма да мога да бъда в няколко стаи едновременно. Няма да мога да виждам какво има вътре и вън от кораба едновременно. Ще трябва физически да търся достъп до мрежата, ако искам да проверя някаква информация. Е, ще мога да нося скриб със себе си, но дори скрибовете са толкова бавни.

— Винаги съм ти завиждал в това отношение — отбеляза Дженкс.

За Лови проверката на данни или четенето на новините бяха невероятно прости — трябваше само да активира онази част от когнитивния си процесор, която имаше връзка с мрежата. Винаги си го беше представял като да имаш цяла библиотека в главата си, пълна с книги, които можеш да прочетеш за секунди.

— Честно казано, струва ми се, че всички недостатъци са свързани с различни пространствени и сетивни неудобства. Затова мисля, че предимствата имат по-голяма тежест. По-разнообразни са. Не мисля, че ще ми е толкова трудно да свикна да имам един-единствен чифт очи. Може и да се окаже по-спокоен начин на живот. Или по-скучен — не съм сигурна.

— Може би ще е по малко от двете. А сега, да чуем предимствата.

— Възможността да излизам от кораба. Това е доста важно. Имам чувството, че изпускам доста — поне отстрани изглежда, като че ли се забавлявате много всеки път, когато отскачате до орбиталните кораби или до повърхността на някоя планета.

— Какво друго?

— Да вечерям заедно с екипажа. Разговорите лице в лице. Да погледна нагоре, докато съм на някоя планета, и да видя небето.

Лови замлъкна за момент, после продължи:

— Възможността да ти бъда истински партньор. С всички бонуси, свързани с това. Нали разбираш.

Въпреки, че беше седнал, Дженкс усети как колената му отмаляват.

Лови въздъхна.

— Като се има предвид положението, в което се намираме, този тип разсъждения изглеждат доста повърхностни и лековати. Но въпреки това… Още не си отговорил на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Какво тяло би искал да имам? Или по-скоро — какъв тип тела и лица харесваш?

— Това… Не мисля, че това е нещо, което мога да обобщя толкова лесно. Наистина зависи от човека.

— Хмм. Добре, а как изглеждат жените, с които си бил преди?

Дженкс се разсмя от сърце.

— Съставяш си база данни ли?

Лови се поколеба, преди да отговори:

— Може би.

Дженкс се подсмихна, но в изражението му се четеше топлина.

— Лови, ако някога имаш възможност да си вземеш тяло, то трябва да е такова, каквото ти искаш да бъде.

Техникът се облегна обратно на стената и прокара пръсти по продължението на една връзка кабели.

— Бих те смятал за красива, каквато и да е опаковката ти.

— Мили звезди, ама че си преструвко — засмя се Лови. — Но именно затова те обичам.

Източник: „Връзката“ — Официалната новинарска медия на Флотилията „Екзодус“ (Разпространение: публично, език: клипп)

Наименование и дата на статията: „Вечерна новинарска емисия на Галактиката — ден 130 от 306-ти стандарт“

Ниво на кодиране: нулево

Превод: няма

Препис: [видео / текст]

Идентификационен номер на заявителя: 7182-312-95, Ашби Сантосо

 

Здравейте и добре дошли, това е вечерната ни новинарска емисия, а аз съм Куин Стивънс. Ще започнем обзора на днешните водещи истории с една новина от Флотилията.

Вчера бе отбелязана четвъртата годишнина от деня на катастрофата на кораба „Оксомоко“. На няколко места във флотилията бяха организирани възпоменателни шествия в чест на 43 756-мата екзодианци, които загинаха в транспортна катастрофа, утежнена от отслабената преграда на „Оксомоко“, която е довела до рязка декомпресия на каютните помещения на няколко от нивата на кораба. Всички главни кораби на Флотилията изключиха светлините си за две минути в четиринадесет и шестнадесет часът — времето, по което се е случил инцидентът. Годишнината от катастрофата бе отбелязана и на Марс, където бе официално открита паметната плоча, поставена в Ботаническите градини на Самураками. Марсианският президент, Кевин Лиу, също присъстваше на церемонията, и държа реч, в която посвети плочата „на семействата на борда на Оксомоко, както и на всички останали братя и сестри на борда на Флотилията, които не допуснаха да бъдат сразени от тази трагедия“. Флотският адмирал Рания Мей благодари на марсианското правителство за жеста и заяви: „Двете ни общества загърбиха безразличието, с което някога се отнасяха към трагедиите на отсрещната страна. Нека това събитие послужи на всички за доказателство за успеха, с който се увенчаха усилията ни да се сближим и подкрепяме истински.“

Друга важна новина от Флотилията е дългоочакваният край на заплахата от епидемия на марабунта на борда на Нюет. Последният пациент е бил освободен от карантина, след като е бил прегледан и обявен за окончателно оздравял. Здравните власти на Флотилията изразиха увереност, че на борда на корабите не са останали никакви потенциални преносители на вируса. В изявлението си от тази сутрин те напомниха на всички жители на Флотилията да инсталират подобрения в имуноботите си редовно и да внимават да не използват услугите на нелицензирани клиники за техноимпланти. Смята се, че вирусът на марабунта е проникнал на борда на Нюет от индивид, който наскоро е посетил клиника за импланти в една от граничните колонии. Като мярка против евентуална епидемия здравните власти продължават да подобряват системите на скенерите на входните пунктове на борда на корабите, за да бъдат лицата, в чиято система са имплантирани фалшиви ботове, по-лесни за откриване.

В следващия десетник се пада тридесет и първият ежегоден Фестивал на пържената бълха, който ще се състои на борда на Доу Му. Представителите на транспортните служби очакват повишен трафик с космокапсулите и забавяния на входните пунктове по време на фестивала. Всички жители, които планират пътуване до друг кораб, се съветват да го планират възможно най-внимателно — независимо дали смятат да посетят фестивала, или не.

А сега, новини от Соларната Република: бившият главен изпълнителен директор на горива „Фобос“, Куентин Харис Трети, бе подведен под отговорност по обвинения в контрабанда с оръжия, заговор и престъпления срещу човешкия и целия сапиенски род. Харис е заподозрян като един от замесените в контрабандистка групировка, която е доставяла незаконни оръжия — включително геноунищожители — на няколко клана с Тореми, които се намират в условия на гражданска война. По-рано този стандарт Харис бе арестуван, след като редица засекретени файлове с доказателства за участието му в групировката са били качени на няколко страници в мрежата. Харис твърди, че доказателствата представляват фалшификати, пуснати от негови бизнес-конкуренти, и не се признава за виновен.

Новини от независимите човешки колонии: строежът на новата водопреработвателна станция в Сийд е била преустановена предния десетник, след като работниците са се натъкнали на древни аркански артефакти. Скенерите на сателитите са потвърдили наличието на голямо количество аркански руни в региона на подножието на Обиталището. Въпреки че академичните среди на НГ приветстваха находката поради високата й историческа стойност, тя е довела до проблеми в община Сийд, която от известно време насам страда от недостиг на вода. Александрийският университет и Хашкатският институт по междузвездна миграция са съставили екип от археолози, които да изследват мястото заедно. Управниците в община Сийд подадоха официална молба за помощ до Диаспората с надеждата, че ще получат финансовата подкрепа, необходима за закупуването на портативни устройства за рециклиране на вода като временна мярка.

Новини от галактиката: военното положение на границата в Хок Прес продължава да се задълбочава. Аелуонските войски навлизат в третата си стандартна година на въоръжен конфликт с Роскианската Синергия. Сутринта бяха докладвани двадесет и шест смъртни случая сред цивилни на Каело, където роскианските части са провели бомбено нападение. Въпреки че аелуонското правителство е разкрило много малко от подробностите около военното положение, по разказите на очевидци може да се съди, че броят на аелуонските войски в района на Каело се е увеличил.

С това приключва тазвечерната новинарска емисия. Сутрешната емисия ще бъде достъпна от десетия час утре. Повече подробности около тези и редица други новини, както във видео-, така и в текстови формат, можете да видите на главната страница на „Връзката“ с помощта на скриб или невроимплант. Благодарим ви и ви желаем спокоен полет.