Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (3)

Ден 130, 306 стандарт по летоброене на НГ
Пристигане

Розмари потри носа си и взе чашата вода, която й наляха от вградения в стената резервоар. Остатъчният ефект от приспивателните още я караше да се чувства дезориентирана, а стимулантите, които трябваше да я отърват от него, й докараха само ускорено сърцебиене. Тялото й копнееше да се протегне, но не можеше да освободи предпазните колани на седалката, докато капсулата беше в движение, а и в нея беше прекалено тясно, за да може да направи друго, освен да се изправи и да излезе навън. Облегна глава назад и изохка. Бяха минали почти три дни, откакто бе потеглила с космокапсулата. Слънчеви дни, напомни си тя — не стандартни. Трябваше да свикне да прави разлика между тях. По-дълги дни, по-дълги години. Но сега имаше по-належащи въпроси, с които да се занимава, от разликите в календарите. Чувстваше се уморена, схваната и гладна, и не си спомняше да е изпитвала толкова голяма нужда да отиде до тоалетната през всичките си двадесет и три години — соларни, не стандартни. Резкият аелуонец на старпорта й беше обяснил, че приспивателните ще потиснат това чувство, докато спи, но не беше споменал какво ще стане, когато се събуди.

Розмари си представи обстойното писмено оплакване, което майка й би подала след такова пътуване. Опита се да си представи и обстоятелствата, при които на нея би й се наложило да лети с космокапсула изобщо, но не можеше дори да си я представи в обществен старпорт. Розмари се беше изненадала дори от собственото си присъствие в такова място. Неприветливата чакалня, примигващите пиксели на плакатите, застоялата миризма на водорасли и препарати за почистване. Въпреки екзоскелетите и пипалата, които я заобикаляха, тя беше онази, която се чувстваше като извънземната там.

Именно това й бе помогнало да проумее точно колко далеч от Слънчевата система се намира — менажерията от сапиенси, които стояха до нея на опашката за билети. Светът, от който произлизаше, беше доста космополитен, но с изключение на дипломатите и корпоративните делегати, които се срещаха тук-там, на Марс не се забелязваха почти никакви не-човеци. Тази тераформирана скала, обитавана от най-малко влиятелния вид в НГ, далеч не беше популярна дестинация за пътуване или заселване. Професор Селим я беше предупредил да вземе предвид, че изучаването на теорията за междувидовото общуване е много различно от това да трябва да говори с други сапиенси на живо, но тя така и не беше проумяла съвета му напълно, докато не се озова заобиколена от масивни биоскафандри и чифтове крака, които не се нуждаеха от обувки. Беше й нервно дори по време на разговора с хармагианеиа, който обслужваше гишето за билети. Знаеше, че владее ханто отлично (поне като за човек), но вече не се намираше в безопасната, сигурна езикова лаборатория на университета. Тук нямаше кой да поправя меко грешките й и да й прощава, когато неволно допусне някакъв социален гаф. Сега беше сама — и за да си осигури кредити в сметката и легло под гърба, трябваше да започне да изпълнява задълженията, които бе обещала, че може да изпълнява, пред капитан Сантосо.

Нищо работа, нали така?

Не за пръв път, тя усети как една ледена ръка стиска стомаха й в юмрук. Никога преди не й се беше налагало да се притеснява за кредитите или за покрива над главата си. Но след като изгори всички мостове зад гърба си, а последните й спестявания започнаха да привършват, вече нямаше място за грешки. Цената, която трябваше да заплати, за да започне живота си наново, беше липсата на опора, която да я спаси, ако ги допусне.

„Моля те“ — помисли си тя. — „Моля те, недей да се издънваш.“

— Започваме заход към кораба, Розмари — изчурулика бордовият компютър на космокапсулата. — Имаш ли нужда от още нещо, преди да започна процедурата по скачването с люка?

— Тоалетна и един сандвич — каза Розмари.

— Извинявай, Розмари, не успях да обработя данните от молбата ти. Би ли я повторила?

— Нищо не ми трябва.

— Добре, Розмари. Ще отворя щорите. Желателно е да затвориш очи, за да им дадеш време да се приспособят към външните източници на светлина.

Розмари послушно затвори очи, докато щорите изтракаха и се отвориха, но през клепачите й не проникна никаква светлина. Отвори очи и видя, че единственият забележим източник на светлина идва от вътрешността на самата космокапсула. Както и бе очаквала, през прозореца не се виждаше нищо, освен безкрайната празнота на космоса, обсипана с дребни, далечни звезди. Беше в откритата пустош.

Зачуди се колко е дебел корпусът на космокапсулата.

В следващия миг капсулата се обърна нагоре и Розмари закри очи с длан, за да ги предпази от ярката светлина, която внезапно се бе появила. Грееше от прозорците на най-грозния кораб, който някога беше виждала. Беше ъгловат, с изключение на един купол, който изпъкваше от задната част на корпуса като извит гръб. Личеше, че не е кораб, предназначен за капризни туристи. В него не се забелязваше нищо елегантно или привлекателно. Беше по-голям от транспортен кораб, но по-малък от товарен превозвач. Липсата на крила показваше, че корабът е бил построен в космоса и не е предназначен да навлиза в планетарна атмосфера. Към долната му част бе прикрепена една масивна, сложна машина от метал, с остри ръбове и редици остри шипове, насочени към един тънък, остър шпил. Розмари не разбираше особено от кораби, но поради разноцветните парчета на обшивката на корпуса предположи, че този е съшит от най-различни части, по всяка вероятност взети от множество други кораби. Доста очукан кораб. Стабилният му вид бе единственото, което вдъхваше доверие. Това бе кораб, който можеше да поеме немалко удари (и явно вече беше поел доста). Въпреки че корабите, на които бе свикнала да пътува, бяха доста по-приятни за окото, съзнанието, че между нея и необятната пустош на космоса ще има солидна, надеждна преграда, я успокояваше.

— „Пътешественик“, говори Космокапсула 36-А. Позволение за скачване с люка? — чу се откъм бордовия компютър.

— Космокапсула 36-А, говори „Пътешественика“ — отговори един женски глас с екзодиански акцент. Розмари забеляза меките гласни и характерното произношение, което сякаш беше прекалено правилно. ИИ^[1]. — Моля за потвърждение на идентичността на пасажера.

— Разбрано, „Пътешественик“. Изпращам информация за пасажера.

Последва кратка пауза.

— Потвърдено, Космокапсула 36-А. Имате разрешение за скачване.

Космокапсулата се приближи до едната стена на „Пътешественика“ като някакво морско животно, което отива при майка си, за да суче. Люкът на гърба на капсулата се прилепи към вдлъбнатия порт на „Пътешественика“. Розмари чу механичните звуци на скобите, които се захващаха в ключалките, а след това — съскането на въздуха, когато пръстенообразните уплътнители се разшириха.

Вратата на люка се плъзна нагоре. Розмари се изправи на крака със стон. Мускулите й сякаш бяха на път да се раздробят на ситни парченца. Взе платнения си сак и чантата си от поставката за багаж и закуцука напред. Между гравитацията в капсулата и в „Пътешественика“ имаше лека разлика — достатъчна, за да накара стомаха й да се обърне, докато прекрачваше границата помежду им. Чувството изчезна след няколко секунди, но понеже се прибави към вече замаяната й глава, нестабилния й пулс и болката в пикочния мехур, бе достатъчно да промени общото й състояние от „дискомфорт“ на „откровена мизерия“. Надяваше се, че новото й легло ще бъде меко.

Пристъпи в тясната дезинфекционна камера, която бе празна — с изключение на един светещ жълт панел, прикрепен към една поставка на нивото на кръста й. ИИ-то се обърна към нея през един предавател, монтиран на стената:

— Здравейте! Мисля, че самоличността ви вече ми е известна, но имате ли нещо против да прокарате импланта на китката си пред панела, за да съм сигурна?

Розмари дръпна ръкава си назад, за да извади гривната си — плетена и плътно прилепнала, за да предпазва малката пластинка, имплантирана под кожата от вътрешната страна на дясната й китка. В мъничкия чип, не по-голям от нокътя на палеца й, се съхраняваше важна информация — идентификационният й файл, банковата й сметка и медицинска програма, която бе свързана с имуноботовете, които се намираха в кръвоносната й система — около половин милион. Като всички граждани на НГ, и Розмари бе получила първата си пластинка още като дете (за човеците стандартната възраст беше пет години), но тази, която носеше в момента, бе само на няколко десетдневия. Белегът, който се очертаваше около нея, беше още лъскав и пресен. Новата пластина й бе струвала почти половината от останалите й спестявания — баснословна сума, — но не бе имала друг избор.

Протегна китката си към жълтия панел. Светлината запулсира леко, а към ефекта на стимулантите в тялото й се прибави лек прилив на адреналин. Ами ако с имплантацията се беше объркало нещо, и ИИ-то изтегли старите й файлове, вместо новите? Ами ако хората на борда видеха истинското й име и свържеха две и две? Щеше ли да има значение за тях? Щеше ли да има значение, че не беше направила нищо лошо? Щяха ли да й обърнат гръб, както бяха сторили приятелите й? Щяха ли да я качат обратно на капсулата и да я изритат обратно на Марс, обратно в кашата, която не беше…

Панелът просветна в дружелюбно зелено. Розмари издиша и изсумтя презрително на собствената си нервност. Новата пластина бе работила безотказно от имплантирането си насам. Не беше срещнала никакви проблеми с потвържденията на самоличността си или плащането на различните спирки по пътя си. Не беше особено вероятно скенерът на такъв сглобен от вехтории кораб да отчете несъответствия, които дори висококачествените скенери на старпортите не бяха успели да засекат. Всичко, за което трябваше да се безпокои, беше дали ще се справи с работата си.

— Добре дошла, Розмари Харпър — поздрави я ИИ-то. — Името ми е Ловлейс и представлявам комуникационната система на кораба. В това отношение работата ни е сходна, нали така? Ти говориш от името на екипажа. Аз — от името на кораба.

— Предполагам, че е така — отговори Розмари леко несигурно.

Нямаше опит в общуването с ИИ-та. Онези, с които бе свикнала в предишния си дом, имаха строго служебни задачи и не разговаряха с хората. Университетската библиотека имаше ИИ на име Оракула, но неговото предназначение беше по-академично. Никога преди не беше разговаряла с такова общително ИИ като Ловлейс.

— Мога ли да те наричам Розмари? — попита тя. — Или си имаш друго галено име?

— „Розмари“ става.

— Добре, Розмари. Можеш да ми викаш Лови, ако искаш. Всички останали правят така. Приятно е да се измъкнеш от капсулата, нали?

— Представа си нямаш.

— Вярно. Но ти пък си нямаш представа колко е приятно да ти рекалибрират вътрешната памет.

Розмари обмисли чутото.

— Така е, нямам.

— Розмари, ще бъда откровена с теб. Причината, поради която те държа да си бъбрим толкова време, е, че не искам да се отегчиш, докато те сканирам за зарази и замърсители. Един от членовете на екипажа ни има много специфични здравни нужди, поради което се налага да сканирам новодошлите по-обстойно, отколкото на повечето други кораби. Не остава още много.

Розмари изобщо не се бе чувствала, сякаш чака — но пък и нямаше представа какво разбира едно ИИ под понятието „дълго време.“

— Не се притеснявай, не бързам.

— Това ли е всичкият ти багаж?

— Да — отвърна Розмари.

Всъщност бе взела със себе си всичко, което притежаваше (тоест всичко, което не беше разпродала), фактът, че може да го събере в две чанти, все още я удивяваше. След като бе прекарала целия си живот в огромното имение на родителите си, пълно с мебели, антики и всякакви джунджурии, съзнанието, че не се нуждае от повече вещи, отколкото може да носи със себе си, й вдъхваше забележително чувство за свобода.

— Ако оставиш чантите си в багажния асансьор вдясно, ще ги кача до палубата с каютите на екипажа на горното ниво. Оттам можеш да ги вземеш, когато отидеш към стаята си.

— Благодаря — отговори Розмари, отвори металната врата, вградена в стената, сложи торбата и сака на съответната поставка и затвори вратата отново. От вътрешността на стената се зачу звук от бързото изкачване на асансьор.

— Добре, Розмари, тъкмо приключих със сканирането. Колкото и да ми е неприятно, все пак съм длъжна да ти кажа, че открих в организма ти няколко от забранените на борда бактерии.

— Какви бактерии? — попита Розмари.

Обзе я страх, като си припомни мърлявите, омацани дръжки и лепкавите седалки на старпорта. Бе напуснала Марс едва преди три дни, а вече бе успяла да прихване някакъв извънземен вирус.

— О, нищо опасно за теб самата, но има някои неща, които биха били опасни за навигатора ни. Ще трябва да отидеш при лекаря ни, за да пренастрои имуноботовете ти за следващия път, когато слезеш от борда. Сега обаче ще трябва да се подложиш на дезинфекционен душ. Имаш ли нещо против?

Тонът на Лови звучеше извинително. И логично — единственото хубаво нещо в дезинфекционните душове беше, че траят кратко.

— Нямам — отвърна Розмари през стиснати зъби.

— Дръж се — каза Лови съчувствено. — Начало след три… две… едно.

Стаята се изпълни с болезнено ярка оранжева светлина. Розмари усещаше как вълната минава направо през нея. Студът проряза тялото й като с нож — порите, зъбите, корените на миглите й. За един кратък миг й се стори, че усеща къде точно се намира всеки капиляр в тялото й.

— Толкова много съжалявам — извини й се Лови, когато душът свърши. — Много мразя, когато ми се наложи да го правя. Изглеждаш като болна.

Розмари издиша и се опита да се отърси от мразовитите иглички, които сякаш още бодяха по тялото й.

— Не си виновна ти — отговори. — И преди душа не се чувствах особено добре.

Тя спря и осъзна, че се опитва да утеши едно ИИ. Мисълта й се стори налудничава, но в поведението на Лови имаше нещо, което правеше всеки друг вид общуване с нея да изглежда грубо. ИИ-тата можеха ли да се обиждат изобщо? Не беше сигурна.

— Дано скоро се почувстваш по-добре. Знам, че сега са ти приготвили вечеря, но съм сигурна, че след това ще имаш достатъчно време да си починеш. Вече можеш да влезеш в кораба. И нека само да добавя, че за мен е удоволствие първа да те поздравя с „Добре дошла на борда“.

Предавателят замлъкна. Розмари притисна длан към панела на вратата. Вратата на вътрешния шлюз се отвори, а зад нея стоеше един блед мъж с кисела физиономия. Когато Розмари пристъпи напред, изражението му моментално се смени и се превърна в най-фалшивата усмивка, която тя бе виждала някога.

— Добре дошла на „Пътешественика“ — каза той, като й протегна ръка. — Артис Корбин. Водораслолог.

— Приятно ми е, господин Корбин. Аз съм Розмари Харпър.

Розмари разтърси ръката му. Дланта му беше отпусната и потна. Тя я пусна колкото можа по-бързо.

— Наричай ме Корбин — мъжът се прокашля. — Имаш ли нужда да… ъ-ъм…

Той кимна към отсрещната стена, на която имаше врата с човешкия символ за тоалетна, нарисуван на нея. Розмари моментално се завтече нататък.

Върна се след няколко минути в леко приповдигнато настроение. Сърцето й още биеше неравномерно, главата й тепърва се проясняваше, а зъбите още я боляха от душа. Но поне едно от оплакванията й вече беше отпаднало от списъка.

— Космокапсулите са най-лошото транспортно средство от всички — отбеляза Корбин. — Нали знаете, че се движат с гориво от рециклирани отпадъци? Нещастните случаи са само въпрос на време. Отдавна трябваше да въведат по-строги наредби за тях.

Розмари се опита да измисли подходящ отговор, но преди да успее, Корбин посочи:

— Насам.

Тя го последва по коридора.

„Пътешественикът“ не беше по-лъскав отвътре, отколкото беше отвън, но различно облицованите коридори притежаваха известно очарование. На равно разстояние по стените имаше прозорци, а самите панели на стените бяха прикрепени един към друг с болтове и винтове с различна форма. Също както външната обшивка, стените имаха различни цветове — меднокафяво от едната страна, мътен пиринч от другата, и тук-там — по някой лист светлосива стомана.

— Интересен дизайн — отбеляза Розмари.

Корбин изсумтя.

— Ако под „интересен“ имаш предвид, че прилича на някой от юрганите на баба ми — да. „Пътешественикът“ е стар кораб. Повечето кораби за пробиване на тунели са такива. Правителството предлага парични поощрения на капитаните, които ремонтират и подобряват стари кораби, вместо да купуват нови, и Ашби се възползва максимално от това. Това корито е на около тридесет и пет стандартни години. Построено е да бъде издръжливо, но не и да бъде удобно за екипажа на борда. Ашби добави допълнителни спални отделения и повече място за багаж, както и душове с течаща вода — такива неща. Всичко е направено от стари части, разбира се. Нямаме достатъчно пари да съоръжим нови.

Розмари си отдъхна с облекчение, като чу описанието на подобрените условия на живот. Беше се подготвила психически за тесни койки и душове със санитизиращ прах вместо вода.

— Предполагам, че и Лови е била добавена към кораба по-късно?

— Да. Ашби я купи, но е любимка на Дженкс.

Корбин продължи напред, без да обясни нищо повече. Кимна към една от стените.

— Във всяка стая, както и на основните кръстовища по коридорите, има монтирани предаватели. Независимо къде си, Лови ще може да те чуе и да предава съобщения от твое име на останалите. Съобщенията се излъчват из целия кораб, така че подбирай думите си по-внимателно. Предавателите са уред, а не играчка. Има и пожарогасители. Кизи може да ти изпрати карта, на която са отбелязани. Шкафовете с екзокостюмите се намират лесно. На всяко от нивата има спасителни капсули. Имаме и совалка, до която се стига през товарния отсек. Ако видиш аварийните панели на стените да светят, веднага тръгни към костюмите, совалката или капсулите — което се пада най-близо.

Коридорът се разклоняваше в две посоки пред тях. Корбин посочи наляво.

— Медицинският отсек е натам. Оборудването не е нищо особено, но е достатъчно, за да те опази жив, докато стигнем до най-близкия порт.

— Разбирам — отговори Розмари.

Опитваше се да не се съсредоточава във факта, че всички обяснения на Корбин бяха свързани с аварии или наранявания.

От един от коридорите над тях се разнесоха високи, весели гласове. Чу се и високо „дрън“ — нещо беше паднало на пода.

Последва кратък спор, после — смях. Очите на Корбин се присвиха, сякаш се опитва да прогони досадно главоболие.

— Май скоро ще се запознаеш с механиците ни — заяви той.

Свиха зад ъгъла, където завариха змийско гнездо от жици и кабели, оплетени или пръснати наоколо по пода. Доколкото Розмари можеше да види, в разположението им нямаше нищо логично или умишлено. Тръби, пълни с водорасли, се точеха от един отворен панел в стената като вътрешности. В самата стена работеха двама души — мъж и жена, и двамата — човеци. Но дали наистина работеха? За жената, която изглеждаше да е на границата между двайсетте и трийсетте си години, нямаше съмнение. Черната й коса беше вързана назад в леко изкривен кок, пристегнат с окъсана, избеляла панделка. Носеше оранжев комбинезон, омацан със смазка и мръсотия и с ярки, грубо зашити кръпки на лактите. Ръкавите й бяха изпъстрени с набързо надраскани бележки от типа на „ПРОВЕРИ 32-В — СТАРИ КАБЕЛИ?“ и „НЕ ЗАБРАВЯЙ ВЪЗДУШНИТЕ ФИЛТРИ, ЗАПЛЕС!“, както и „ЯЖ“. На плоския й нос имаше очила със странни оптични лещи — не по една на око, а поне по дванадесет различни вида, прикрепени към рамката с панти и подвижни рамена. Някои бяха изпъкнали — за увеличение на образа, — а по други проблясваха мънички дигитални панели. Изглеждаха ръчно сглобени. Колкото до самата жена, мургавата й кожа изглеждаше така, сякаш е прекарала много време на естествена слънчева светлина, но обикновените черти на лицето й определено бяха екзодиански. Розмари си помисли, че най-вероятно е израсла на някоя от извънсоларните колонии — „извънслънчев човек“, както казваха на родния й Марс.

Мъжът, от друга страна, не се поддаваше на определение толкова лесно, въпреки че приличаше на човек в повечето отношения: меките черти на лицето му, фигурата му, крайниците и пръстите му — всичко това й изглеждаше познато. Лекият меден оттенък на косата му дори напомняше на този на самата Розмари, макар че беше няколко тона по-тъмен. Но въпреки че главата му беше с нормални размери, останалите части на тялото му бяха малки — като на дете. Беше и набит, сякаш крайниците му са отказали да се удължат, но все пак са се налели и разширили. Беше достатъчно дребен, за да може жената да го носи на раменете си, и в момента се бе изправил именно върху тях. И сякаш фигурата му не беше достатъчно забележителна, мъжът бе положил допълнителни усилия да се украси и издокара с най-различни аксесоари. Косата от двете страни на главата му бе обръсната, а темето му бе увенчано с гъсти къдрици. Ушите му бяха обсипани с цели съзвездия от обеци, а ръцете — покрити с цветни ръкави от множество преплетени татуировки. Розмари се постара да не го зяпа. Стигна до извода, че наистина е човек, но геномод. Можеше да се сети само за такова обяснение. Но кой би си дал толкова труд, само за да стане дребен?

Жената вдигна очи към Розмари и Корбин.

— О, супер! — възкликна тя. — Слизай, Дженкс. Имаме гости.

Дребният мъж, който работеше с някакъв шумен уред върху един от вградените в стената елементи, обърна глава към тях и вдигна предпазните си очила на темето си.

— Аха-а — каза той и слезе от рамената на Кизи. — Новачката пристигна.

Преди Розмари да успее да му отговори, жената стана, махна очилата си и я дари с огромна прегръдка.

— Добре дошла у дома.

След това се отдръпна назад, а на лицето й се изписа широка и заразна усмивка.

— Аз съм Кизи Шао. Механик.

— Розмари Харпър — отговори Розмари и се постара да потисне стреснатото си изражение. — Благодаря.

Усмивката на Кизи се разшири още повече.

— Уха, страхотен акцент. Вие, марсианците, винаги звучите толкова изискано.

— А аз съм компютърен техник — обади се мъжът, който тъкмо бършеше мръсните си ръце в един парцал. — Името ми е Дженкс.

— Собствено или фамилно? — попита Розмари.

Дженкс сви рамене.

— Все едно.

След това протегна ръка и се здрависа с нея. Въпреки дребните си длани, имаше далеч по-стабилно ръкостискане от Корбин.

— Приятно ми е.

— И на мен ми е приятно, господин Дженкс.

— Господин Дженкс! Харесва ми.

Техникът обърна глава и каза:

— Ей, Лови. Свържи ме с останалите, ако обичаш.

Един от близките предаватели се включи.

— Внимание всички! — започна Дженкс с пресилено помпозен глас. — Бих искал да ви осведомя, че съгласно примера, който нашата секретарка току-що ви даде, ще очаквам от вас да се обръщате към мен с пълното ми название, „господин Дженкс“ оттук нататък.

Корбин се наведе към Розмари и й прошепна:

— А ето как не бива да се използват предавателите.

— И така — прекъсна ги Кизи. — Как беше пътуването?

— И по-хубави съм имала — отговори Розмари. — Но все пак пристигнах цяла, така че май не мога да се оплача.

— О, не, оплаквай се на воля — каза Дженкс и извади една стара метална кутия от джоба си. — Космокапсулите са най-гадният възможен начин за пътуване. Ясно ми е, че няма друг начин да пристигнеш бързо, но са и адски опасни. Стимулантите изнервят ли те?

Розмари кимна.

— Пфу… Е, ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш малко, вярвай ми.

— Мина ли да видиш стаята си вече? — попита Кизи. — Аз направих завесите, но ако платът не ти харесва, само кажи и ще ги разкарам.

— Не съм била там още — отвърна Розмари. — Но ако съдя по онова, което видях досега, стилът ти доста ми се нрави. Сигурно не е лесно да обновяваш толкова стар модел кораб.

Лицето на Кизи светна като неокрушка.

— Не, не, именно затова е толкова забавно! Като пъзел — трябва да провериш кои вериги ще паснат към старите, да измислиш какво ново да монтираш, за да направиш обстановката по-удобна и уютна, и да изучиш и най-затънтените тайни на старата система, за да не ни вдигне във въздуха.

Тя въздъхна доволно.

— Най-хубавата работа на света. Видя ли Аквариума вече?

— Моля?

— Аквариумът — засия Кизи. — Само почакай. Той е най-готиното от всичко.

Зорките очи на Корбин се насочиха светкавично към компютърния техник.

— Това да не е някаква шега, Дженкс?

Металната кутия на Дженкс се оказа пълна с червена трева. Беше натъпкал стиска от нея в една малка, извита лула, и тъкмо се готвеше да я запали с една горелка.

— Какво? — попита той приглушено между стиснатите си зъби, след което смукна от мундщука на лулата, а парченцата фибър пламнаха и започнаха да пушат. Леката миризма на горяща канела и пепел удари Розмари в носа и я накара да си спомни за баща си, който винаги пушеше, когато работеше. Постара се да избие от ума си неканения спомен за семейството си.

Корбин закри носа и устата си с длан.

— Ако искаш да пълниш дробовете си с токсини, нямам нищо против, но го прави в собствената си каюта.

— Успокой се — каза Дженкс. — Тази е от новия, подобрен сорт, който Лару разработиха, да са им живи и здрави осемвентиловите сърца. Мека като свежа червена трева, но без нито един от токсините й. Сто процента здравословна… Е, поне сто процента невредна. Трябва да пробваш малко. Ще направи чудеса за настроението ти.

Дженкс издиша струйка дим по посока на Корбин, който го изгледа студено, но явно не желаеше да обсъжда въпроса повече. Розмари остана с впечатлението, че въпреки целия шум, който вдигаше около спазването на правилата, Корбин всъщност няма властта да заповядва на техниците и механиците.

— Ашби знае ли за тази каша? — попита Корбин и махна с ръка към пода.

— Спокойно, заядливецо — отговори Кизи. — Ще го оправим и ще приберем всичко обратно в стената преди вечеря.

— Която започва след половин час — уточни Корбин.

Кизи вдигна ръце към главата си и направи трагична физиономия.

— О, не! Ама наистина ли? Мислех, че е в осемнайсет.

— Сега е седемнайсет и половина.

— Ама история! — каза Кизи и изчезна обратно в стената. — Ще продължим този разговор по-късно, Розмари, имам работа. Дженкс, хайде на рамената ми! Бързо, друже!

— Хоп! — възкликна Дженкс, като стисна лулата си в зъби и се покатери чевръсто върху нея.

Корбин продължи надолу по коридора, без да каже и дума повече.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза Розмари, преди да забърза след него.

— И на мен ми беше приятно! — отговори Кизи. — О, по дяволите, Дженкс! В устата ми влезе пепел от лулата!

Последваха звуци от плюене и смях.

— Цяло чудо е, че сме още живи — заяви Корбин, без да се обръща към някого конкретно.

Докато вървяха по коридора, не каза нищо повече. Розмари вече беше разбрала, че общите приказки не са силната му страна. Колкото и неудобно да беше възцарилото се мълчание, тя усещаше, че е по-добре да не го нарушава.

Коридорът завиваше към вътрешността на кораба, откъдето преминаваше към другата му страна. На ъгъла на завоя имаше врата.

— Това е контролната зала — обясни Корбин. — В нея се намират навигационните уреди, както и уредите за управление на свредела за тунели. Няма да има нужда ти да влизаш вътре.

— А може ли поне да я видя? Само колкото да имам представа?

Корбин се поколеба.

— Пилотът ни сигурно работи вътре сега. Не бива да го безпокоим, когато…

Вратата се отвори и един аандриск от женски пол излезе отвътре.

— Стори ми се, че чувам непознат глас! — каза тя.

Акцентът й беше леко дрезгав, но Розмари никога не бе чувала представител на нейния вид да говори толкова ясно. Не че бе имала много опит с аандриските. Бидейки едни от трите основополагащи вида на Народната Галактика, те бяха позната гледка из цялата галактика. Или поне така й бяха казали. Аандрискът, който стоеше пред нея, беше първият, с когото тя разговаряше на живо. Умът й трескаво се опитваше да изрови информацията за културата на вида, която й беше известна. „Сложна семейна структура. На практика без чувство за лично пространство. Склонни на физически контакт в общуването. Доста разпуснати в сексуално отношение“. Порица се наум за последната си мисъл. Това беше просто стереотип, който всички човеци бяха чували — независимо дали бяха съгласни с него, — и който вонеше на етноцентризъм. „Не образуват семейни двойки като нас — поправи се тя. — Което е различно“. Смътно си представи неодобрителното изражение на лицето на професор Селим. „Фактът, че използваме думите «студен» и «хладнокръвен» като синоними на думата «безсърдечен» е достатъчен да си направиш изводи за предразсъдъците, които изпитваме към влечугообразните — чу го да казва. — Не съдѝ другите видове според собствените си социални норми“.

Решена да накара професора си да се гордее с нея, Розмари се приготви да посрещне аандриските целувки по бузите, за които й бяха разказвали, или пък някоя неочаквана прегръдка. Независимо от начина, по който я поздравяха, щеше да отговори по същия начин. Вече беше част от многорасов екипаж и щеше да се държи подобаващо, дявол го взел.

Но за нейно разочарование, аандриската жена само протегна една от увенчаните си с дълги нокти ръце към нея, явно за да се здрависат.

— Ти трябва да си Розмари — каза тя топло. — Аз съм Сисикс.

Розмари обви пръсти около люспестата длан на Сисикс, доколкото успя. Ръцете им не си пасваха особено добре, но и двете се постараха да се справят със ситуацията. Чертите на Сисикс бяха прекалено извънземни, за да може да ги определи като красиви, но определено бяха… впечатляващи. Да, тази дума беше по-подходяща. Беше с една глава по-висока от Розмари, а тялото й беше слабо и гъвкаво. Люспи, зелени като мъх, покриваха тялото й от темето до върха на опашката, а на корема й избледняваха до светлозелено. Лицето й беше гладко, без видим нос, устни или уши — само дупки за дишане и за слушане, и уста като малка цепка. Горната и задната част на главата й бяха покрити с многоцветни пера, които наподобяваха къса, ярко обагрена грива. Гърдите й бяха плоски като на човешки мъж, но контрастът между тънкия й кръст и мускулестите й, типични за гущер бедра създаваше илюзията за женствена фигура (въпреки че Розмари знаеше, че това впечатление също е плод на културен предразсъдък — мъжките аандриски имаха съвсем същата фигура, само че по-дребна).

Краката й бяха леко извити, сякаш се готвеше за скок, а пръстите на ръцете и краката й завършваха с дебели, затъпени нокти. Всеки от тях беше боядисан в преливащи се златисти шарки и изглеждаше, че са били оформени с пила. Носеше чифт свободни панталони с ниска талия и жилетка, пристегната с едно-единствено копче. Розмари си спомни обясненията на професор Селим, че аандриските носят дрехи само за да не карат представителите на другите видове да се чувстват неудобно. Като цяло, дрехите, акцентът и ръкостискането на Сисикс оставяха впечатлението, че е прекарала дълго време около хора.

От контролната зала обаче не беше излязла само тя. Вълна горещ, сух въздух я бе последвала през вратата. Розмари усещаше вълните топлина, които се излъчваха от помещението отвъд нея. Дори от прага беше задушаващо силна.

Корбин присви очи.

— Нали ти е известно, че панелите на контролните табла започват да се изкривяват, ако бъдат подложени на прекалено висока температура?

Сисикс обърна жълтите си очи към бледия мъж.

— Благодаря, Корбин. Понеже живея на космически кораби едва откакто съм се родила, нямах представа как се борави безопасно с уредите за нагаждане на вътрешната температура.

— Смятам, че този кораб и без това е предостатъчно горещ.

— Ако вътре работеше и друг освен мен, щях да намаля отоплението. Какъв е проблемът?

— Проблемът, Сисикс, е в това, че…

— Спри.

Сисикс вдигна длан и премести поглед от Корбин на Розмари, а после — обратно.

— Защо ти я развеждаш из кораба?

Корбин стисна зъби.

— Ашби ме помоли. За мен не е проблем.

Думите му бяха шаблонни, но Розмари долови в тях същата неискреност, която бе разпознала на лицето му, когато влезе през шлюза на кораба. Студеният юмрук отново стисна стомаха й. Беше на кораба само от десет минути, а един от членовете на екипажа вече не я харесваше. Страхотно.

— Ясно — каза Сисикс и присви очи, сякаш се опитва да проумее нещо. — С удоволствие бих поела това твое задължение, ако имаш друга работа.

Корбин стисна устни.

— Не искам да бъда груб, Розмари, но наистина има няколко теста за соленост, които трябва да проведа колкото може по-бързо.

— Прекрасно! — заяви Сисикс и отпусна ръка на рамото на Розмари. — Приятно изкарване с водораслите!

— Беше ми приятно да се запознаем — каза Розмари, докато Сисикс я отвеждаше, но Корбин вече се отдалечаваше по коридора.

Целият разговор й се беше сторил странен, но беше доволна, че се е озовала в компанията на колега, който явно е по-дружелюбно настроен към нея. Положи усилие да не зяпа втренчено начина, по който голите ходила на Сисикс се извиваха, докато стъпваше, и перата на главата й, които потрепваха на всяка крачка. Всичко в нея й се струваше безкрайно интересно.

— Розмари, позволи ми да ти се извиня от името на екипажа на „Пътешественика“ — заяви Сисикс. — Пристигането в нов дом заслужава по-добро посрещане от онова, на което Артис Корбин е способен. Сигурна съм, че вече си осведомена за всичко, свързано с аварийните капсули, и за абсолютно нищо, свързано с нас и работата ни.

Розмари се засмя неволно.

— Как позна?

— Защото ми се налага да живея с него — отговори Сисикс. — Отсега нататък, на теб също ще ти се налага. Но за щастие ще бъдеш и около нас, а според мен ние сме доста свястна групичка.

Тя спря до едно метално стълбище, което продължаваше както нагоре през тавана, така и надолу през пода.

— Показаха ли ти стаята ти вече?

— Не.

Сисикс подбели очи.

— Хайде — поведе я тя нагоре по стълбите, като се стараеше да държи опашката си на безопасно разстояние от лицето й. — Когато аз се кача на нов кораб, винаги се ободрявам, щом видя къде ще бъде моето място.

Аандриската беше права. Оказа се, че мястото на Розмари е една стая, закътана в ъгъла на най-горната палуба. Единствената мебелировка в помещението беше един ъгловат елемент, вграден в отсрещната стена, който се състоеше от няколко чекмеджета, мъничък гардероб и тясно пространство, колкото да се събере единичен матрак. Аскетичната обстановка беше смекчена от няколко допълнителни детайла, добавени от човешка ръка (или ръката на някакъв друг сапиенс, както предположи Розмари). На леглото имаше пухкаво одеяло и купчина разноцветни възглавници, които превръщаха спартанската строгост на матрака в уютно гнезденце. Завесите, които Кизи бе споменала, бяха направени от плат с десен на цветя… Не, всъщност бяха медузи. Бяха малко прекалено шарени за Розмари, но тя бе сигурна, че ще свикне с тях. На съседната стена бе поставена малка хидропонна саксия, от която висяха дълги филизи, увенчани с капковидни листа. До нея имаше огледало, на което бе закачена принтирана бележка: „ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА!“ Това бе най-малката, простичка и скромно обзаведена стая, която Розмари някога беше виждала (неприветливите, мръсни хотели по старпортовете не се брояха). И въпреки всичко й се струваше идеална. Не можеше и да си представи по-подходящо място, където да започне живота си наново.