Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (5)

Ден 130, 306 стандарт по летоброене на НГ
Тунелджиите

След като прибра двете чанти, от които се състояха всичките й лични вещи (и които Сисикс беше одобрила — „Колкото по-лек багаж носим, толкова по-малко гориво изразходваме“), Розмари последва колежката си обратно надолу по стълбите. Нещо привлече погледа й — нещо, което не бе забелязала по пътя нагоре. Всяко от решетовидните метални стъпала бе грижливо покрито с дебело парче изрязан килим.

— Тези за какво са? — попита Розмари.

— А? О, за мен са. За да не си заклещя някой нокът в решетките.

Мисълта накара Розмари да трепне.

— Ух.

— Идея си нямаш. Преди няколко години — преди Кизи да сложи килимчетата, — си изтръгнах един направо от живеца. Изпищях като новоизлюпена.

Тя стъпи на палубата долу и започна да сочи вратите една след друга:

— Там е стаята за отдих. Има фитнес оборудване, конзола с игри, удобни дивани и така нататък. В конзолата има няколко доста добри симулатора на открити терени за разходка, към които можеш да се включиш. Всички членове на екипажа трябва да прекарват поне по половин час на ден в тях. На теория. Лесно се забравя. Но наистина е много полезно. Когато пътуваш на дълги разстояния, това — и тя потупа леко Розмари по темето — е най-важното, за което да се грижиш.

Розмари спря за момент, докато вървяха нататък по коридора.

— Наистина ли става все по-тъмно, или само така ми се струва?

Сисикс се изкикоти.

— Наистина нямаш опит с открития космос, а? — попита тя, но без да влага грубост или насмешка в думите си. — Осветлението по коридорите и в общите помещения постепенно изсветлява или потъмнява в течение на деня. Това, което виждаш в момента, представлява залез — или поне най-близкото му подобие, което сме успели да възпроизведем. Можеш да си включваш работните лампи в индивидуалните стаи, когато поискаш, но този тип общо осветление за по-голямата част от кораба ни помага да поддържаме някакъв жизнен ритъм.

— Дните тук са със стандартна дължина, нали?

Сисикс кимна.

— Стандартни дни и стандартен календар. Ти си свикнала на соларно време, нали?

— Да.

— Карай я по-кротко през първия си десетник. Приспособяването към нов биологичен часовник е доста изтощително. Но честно казано, стига да си вършиш работата и да знаеш кой ден е, няма значение какъв режим следваш. Ние също ставаме от сън по различно време и работните ни дни са с най-различна дължина. Особено Охан. Те са нощен вид.

Розмари не беше сигурна кой е Охан, или защо Сисикс говори за него или нея в множествено число, но преди да успее да попита, тя се ухили към вратата пред тях и й кимна:

— Ще те пусна да влезеш първа.

На стената до вратата беше окачена написана на ръка табела, която гласеше „АКВАРИУМА“. Ярките букви бяха заобиколени от усмихнати планети и весели цветя. Колкото и отскоро да се намираше на кораба, Розмари все пак имаше доста осезаемо предчувствие, че табелата е дело на Кизи.

Тя отвори вратата и възкликна от изненада. Пред нея се простираше широко помещение с куполообразен таван, построено от плексови плочи, напаснати една към друга като мозайка. Беше илюминатор — огромен прозорец с полусферична форма, отвъд който се виждаше цялата галактика. А всичко — наистина всичко — от двете му страни бе покрито със зеленина. Огромни хидропонни лехи бяха подредени под формата на спирали и преливаха от широки листа, високи стъбла и тъмни, едри зеленчуци. На равномерни интервали по лехите бяха забити колчета, на които имаше ръчно написани бележки (Розмари не успя да ги разчете, понеже азбуката й беше непозната). Някои от растенията цъфтяха, а на места бяха поставени и деликатни решетки, които служеха за опора и помагаха на пълзящите да се изкачват все по-нагоре. От вратата започваше пътека, която се разклоняваше навътре в помещението, а от двете й страни бяха наредени товарни сандъци и консерви от храна, чието съдържание бе заменено с гъсти храсти и трева. Тук-там се виждаха ярко боядисани части от най-различни машини, които стърчаха от зеленината и добавяха още цвят. В края на пътеката имаше три стъпала, които водеха към една по-ниска градина. В нея бълбукаше един разнебитен фонтан, а до него бяха оставени няколко пейки и столове. Зад пейките имаше няколко малки, декоративни дръвчета, които се протягаха към соларните лампи, окачени над тях. Но след като разгледа лампите, вниманието на Розмари се насочи обратно към куполовидния илюминатор и звездите, планетите и мъглявините, които се простираха зад него.

След няколко секунди възхитено зяпане тя се окопити достатъчно, че да забележи по-дребните детайли около прозореца. Рамката му изглеждаше протрита и беше изработена напълно различно от останалите неща в стаята. Хидропонните саксии бяха с всякакви размери и форми, и бяха достатъчно очукани, за да разбере, че са купени втора ръка. Но стаята беше едно от онези странни, прекрасни места, чието разнородно обзавеждане само им придава още по-голям чар.

— Това място е просто… — Розмари примигна. — Невероятно.

— И, колкото и да е изненадващо, необходимо — отговори Сисикс. — Изглежда като излишен каприз, но има три много полезни предназначения. Първо — да съхранява растенията, които облекчават работата на въздушните ни филтри. Второ, да ни помага да си отглеждаме собствена храна, което ни спестява пари за пазар и е по-здравословно, отколкото да ядем само продукти, съхранявани в стазис. Трето, и най-важно — помага ни да не полудеем след няколко десетника, прекарани на борда. Стаята за отдих върши добра работа, ако искаш да си отдъхнеш за момент, но това е мястото, където идваме, за да се отпуснем истински. Много кораби за пътувания на дълги разстояния имат такива помещения. Нашето обаче е най-доброто, ако ме питаш за напълно безпристрастното ми мнение.

— Прекрасно е — каза Розмари, като откъсна с усилие очи от прозореца.

Замисли се за момент, като си припомни матовата, непрозрачна повърхност на купола, която бе видяла от космокапсулата.

— Защо не можах да видя какво има вътре, когато бях отвън?

— Готин номер, а? — отговори Сисикс. — Куполът е направен от променящ се плекс — прозрачен е, само когато искаме. Така си осигуряваме някаква дискретност, пък и държи помещението хладно, дори когато прелитаме покрай някое слънце. Преди е бил част от яхтата на някакъв хармагианец. Кизи и Дженкс имат цяла мрежа от приятели, които се занимават с разпродаване на стари кораби на части, които ни се обаждат, ако намерят нещо полезно. С този купол ударихме джакпота.

Тя направи жест на Розмари да я последва.

— Хайде. Ще те запозная с колегата, който отглежда всички тези растения.

Тръгнаха по завоя вдясно от пътеката и скоро се озоваха до една овална маса, наредена като за вечеря. Столовете, които я заобикаляха, бяха най-различни модели — около една трета от които явно бяха предназначени за задни части, които не принадлежат на човешкия вид. Лампи с разноцветни абажури, окачени на дълги кабели над масата, хвърляха мека светлина. Това далеч не беше най-изисканата маса, която Розмари някога бе виждала — салфетките бяха избелели, няколко от чиниите бяха очукани и вдлъбнати на места, а подправките бяха евтини, — но все пак излъчваше гостоприемство.

Близо до масата имаше тезгях с три столчета от едната му страна и голяма кухня — от другата. Ароматът на прясно опечен хляб и подправки нахлу в ноздрите на Розмари и тялото й побърза да я подсети колко много време беше минало, откакто бе яла за последно. Усещаше цялото си тяло, сякаш е кухо.

— Ехо! — обади се Сисикс, като се наведе над тезгяха. — Ела да се запознаеш с новата ни колежка!

Розмари не бе забелязала завесата, която покриваше вратата в дъното на кухнята, докато тя не се отдръпна и зад нея не се показа член на най-странната раса, която бе виждала досега. Сапиенсът — той, както бе споменала Сисикс — беше поне два пъти по-голям от секретарката. Беше пълен и месест, а кожата му бе сива и висеше, отпусната на бръчки. Тя би предположила, че е някакъв вид амфибия, ако не бяха дългите мустаци, които стърчаха от издутите му като балони бузи. По-голямата част от лицето му бе заета от широка, цепната по средата горна устна, която според Розмари му придаваше симпатично изражение — макар че не можеше да определи точно защо. Припомни си дигиталните албуми с животни от древната Земя, които бе разглеждала с увлечение като малко дете. Ако някой кръстосаше видра с гекон и накараше полученото създание да върви като шестокрака гъсеница, резултатът вероятно щеше да наподобява съществото пред нея.

Краката на сапиенса бяха особено трудни за категоризиране, понеже изглеждаха не по-малко като ръце, отколкото като долни крайници. Имаше шест от тях — каквото и да бяха, — и всички бяха еднакви. Когато излезе от вратата, вървеше на един чифт, а с останалите носеше два едри контейнера с храна. Но след като ги остави на пода, той отпусна тялото си още малко, опря се на два от трите си чифта и се отправи на тях към тезгяха.

— Виж ти, виж ти — изгъргори сапиенсът.

Гласът му се отличаваше със странна хармоничност — сякаш петима души говореха едновременно. Докато продължаваше да се опитва да възприеме външния му вид, Розмари забеляза, че носи облекло в човешки стил. На горната половина на тялото му — ако можеше да се нарече така — бе наметната с широка тениска с къс ръкав, върху която бе принтирано лого с вдигнат човешки палец и няколко листа, които се носеха на фона на космоса. Около картинката имаше текст, написан не на клипп, а на енск: „Ботаническия бутик на Яитълджон — всичко, от което се нуждае Вашата трансгалактическа хидропонна градина“. От двете страни на дрехата бяха изрязани още две дупки, през които да се провре средния му чифт крайници. Долната половина от тялото му бе облечена в огромен панталон с връв вместо колан. А може и да не беше панталон. Повече приличаше на чувал с място за крака.

Цялото лице на сапиенса се изви нагоре в някакво сюрреалистично подобие на усмивка.

— Обзалагам се, че не си виждала някой от моята раса преди — обърна се той към Розмари.

Тя се усмихна с облекчение, доволна, че ледът е бил стопен.

— Така е — отговори.

Докато разговаряха, сапиенсът се суетеше с храната зад тезгяха.

— Обучението по междувидова политическа коректност никога не е достатъчно да те подготви за момента, в който видиш нещо ново, нали? Когато видях един от вашите кафеникави, слаби дългучи за пръв път, направо изгубих ума и дума.

— А като за представител на неговия вид — намеси се Сисикс, — това значи доста.

— Така е! — съгласи се сапиенсът. — Мълчанието не ни допада.

От устата му се изтръгна странно гъргорене — меко и дълбоко. Розмари хвърли поглед на Сисикс, докато от странната уста на сапиенса продължаваха да се носят нечленоразделни възклицания.

— Смее се — прошепна й Сисикс.

Шумът спря и сапиенсът се потупа леко по гърдите.

— Аз съм доктор Готвача.

— Аз съм Розмари — представи се тя. — Интересно име имаш.

— Е, това не е истинското ми име, но приготвям храната и работя в медицинския отсек, когато е необходимо. Аз съм това, което върша.

— От коя раса си?

— Аз съм грум. В момента — мъжки.

Розмари никога не беше чувала за грумовете. Сигурно бяха от видовете, които живееха извън НГ.

— В момента? — попита тя.

— За моя вид, биологическият пол е преходно състояние. Започваме живота си като женски, превръщаме се в мъжки, когато спрем да снасяме яйца, а в края на живота си сме нещо помежду.

Доктор Готвач се пресегна през тезгяха и постави чаша сок и малка чиния, пълна с дебели, едрозърнести бисквити пред Розмари.

— Заповядай. Захар, сол, витамини, калории. Вечерята скоро ще е готова, но ми изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш от глад.

Докторът поклати глава към Сисикс.

— Просто ненавиждам космокапсули.

— О, звезди, благодаря ти! — каза Розмари и мигом нападна бисквитите.

Една далечна част от съзнанието й беше наясно, че не са нищо особено, но в момента й се струваха най-вкусното нещо, което някога е яла.

— Имаш ли нещо против да попитам какво е родното ти име? — попита тя, след като преглътна.

— Няма да успееш да го произнесеш.

— Може ли да опитам?

Странният, гъргорещ смях отново се разнесе в кухнята.

— Добре. Готова ли си?

Доктор Готвач отвори уста, а от нея се изля същинска какофония от звуци — пласт върху пласт от неестествени, непроницаеми звуци. Продължи цяла минута. Едрите бузи на сапиенса се издуха три пъти, докато си поемаше дъх, след като най-после привърши.

— Това е — поясни, а после посочи гърлото си. — Разклонени дихателни тръби и шест пъти повече гласни струни от вашите. В родния ми език няма и една дума, в която да не участват поне по няколко звука наведнъж.

Розмари се почувства леко зашеметена.

— Надали ти е било лесно да научиш клипп.

— О, изобщо не беше — съгласи се докторът. — И понякога още си е уморително, правичката да си кажа. Синхронизирането на всичките ми гласни струни в един поток от звуци ми коства доста усилия.

— Защо просто не използваш гласова кутия?

Доктор Готвач поклати глава, а кожата на бузите му потрепери.

— Не обичам импланти, освен ако не са строго необходими по медицински причини. Освен това какъв смисъл има да разговаряш с различни видове, ако не отделиш време да научиш думите им? Прилича ми на измама — само да мислиш разни неща и да оставиш някаква малка кутийка да говори вместо теб.

Розмари отпи още една глътка от сока си. Болката в главата й вече отслабваше.

— Името ти означава ли нещо на твоя език?

— Означава. Превежда се „Горичка Дръвчета, Където Приятели Се Срещат Да Гледат Как Луните Се Редят Една Подир Друга По Време На Залез В Разгара На…“. Май последната дума би могла да се преведе най-близко като „Есента“. Но това е само първата част. Включва и името на майка ми, както и града, в който съм роден. Мисля обаче да спра дотук, иначе ще се наложи да ме слушаш цяла вечер — каза докторът и пак се засмя. — Ами ти? Знам, че повечето човеци не придават на имената си някакво особено значение, но твоето има ли такова?

— Ами… Не мисля, че родителите ми са го избрали поради някаква специална причина. Идва от името на едно растение — розмарин.

Доктор Готвач се наведе напред и облегна туловището си на най-горния си чифт ръце.

— Растение ли? Какво растение?

— Нищо особено. Просто билка.

— „Просто билка“! — възкликна сапиенсът, а мустаците му потрепнаха. — „Просто билка“, моля ви се!

— Опа — вметна Сисикс. — Започна се.

— Розмари, Розмари — продължи доктор Готвач, като я хвана за ръката. — Билките са най-любимото ми нещо в целия свят. Те съчетават в себе си медицина и гастрономия — което, както вероятно се досещаш, са двете теми, които ме вълнуват най-много от всичко. Запален колекционер на билки съм. Събирам нови видове от всяко място, където отида.

Докторът млъкна за момент и започна да гъргори и подсвирква нещо сам на себе си.

— Не мисля, че съм попадал на билката, на която си кръстена. За ядене ли е, или за лечение?

— За ядене — отвърна Розмари. — Най-вече за супи, ако не се лъжа. И за хляб.

— Супи! О, аз много обичам супи — заяви доктор Готвач.

Чисто черните му очи се обърнаха към Сисикс.

— Скоро ще спрем в Порт Кориол, нали?

— Мда — отговори тя.

— Там трябва да се продава все някъде. Ще пратя съобщение на Дрейв, един стар приятел — той ще знае къде да търси. Много го бива в изнамирането на хранителни стоки.

Устните му се извиха нагоре и пак се обърна към Розмари.

— Видя ли? Значи все пак и твоето име значи нещо. А сега си довърши бисквитите, докато аз отида да проверя бълхите.

И той забърза обратно към кухнята, където се зае да проверява ястието на грила с пъшкане и сумтене. Розмари се зачуди дали това не е неговата версия на тананикане.

Сисикс се наведе по-близо към нея и прошепна достатъчно ниско, за да не долови доктор Готвач думите й сред мънкането и шума на грила:

— Не го разпитвай за родната му планета.

— О — отговори Розмари. — Добре.

— Довери ми се. Не го питай и за семейството му. Темата не е… подходяща за вечеря. Ще ти обясня по-късно.

Доктор Готвач гордо вдигна един едър артропод от грила с чифт щипки. Черупката му беше потъмняла, а крачетата се бяха подвили под тялото в две равни редички. Беше голям горе-долу колкото ръката на Розмари от китката до върха на пръстите.

— Надявам се, че обичаш червенобрежни бълхи. Пресни са, не от стазис. Имам няколко развъдника в дъното на градината.

Сисикс приятелски сръга Розмари в ребрата.

— Готвим от пресните само в специални случаи.

— Никога не съм опитвала, но миришат прекрасно — отговори Розмари.

— Момент — спря я Сисикс изненадано. — Не си яла червенобрежни бълхи? Досега не бях срещала човек, който да не ги е опитвал.

— Родена съм на планетата, не я бях напускала преди — отговори Розмари. — На Марс не ядем бълхи много-много.

Още докато го казваше, се почувства виновна. Насекомите бяха евтини, богати на протеин и лесни за отглеждане в тесни помещения, което ги правеше идеална храна за космоплавателите. Бълхите бяха основна част от кухнята на флотилията „Екзодус“ от толкова дълго време, че дори извънсоларните колонии се хранеха редовно с тях. Розмари, разбира се, бе чувала за червенобрежните бълхи, ако не друго. Според старите истории, няколко представители на човешката раса били изпратени до една от аелуонските колонии, за да обсъдят нуждите на вида си, след като на флотилията е бил присъден статус на законни имигранти в Народната Галактика. Един от по-предприемчивите човеци забелязал многобройни групи от едри насекоми, които се щурали по червените пясъчни дюни около крайбрежната ивица. За аелуонците, те представлявали просто едни леко досадни, непотребни животинки, но човеците видели в тях възможността за храна — и то в изобилие. Тъкмо тогава червенобрежните бълхи се превърнали в незаменима част от екзодианската диета, и днес вече имаше много аелуонци и човеци от системи извън слънчевата, които бяха забогатели от търговията с тях. Признанието на Розмари, че никога не е яла от насекомите, означаваше не само липса на опит в пътешествията до други страни, но и че принадлежи на род, произлязъл от една по-различна глава от историята на човечеството. Беше наследничка на заможно семейство, което се хранеше с месо — едни от първите заселници на Марс, страхливците, които бяха изнасяли добитък в космоса, докато цели народи умираха от глад на планетата Земя. Въпреки че екзоданците и соларианците отдавна бяха загърбили враждата си (или почти), привилегиите, които й осигуряваше произходът й, за Розмари бяха източник на срам. Напомняха й прекалено остро за причините, поради които бе напуснала дома си.

Сисикс я изгледа подозрително.

— Яла ли си бозайници някога? Истински, искам да кажа, не изкуствено отглеждана тъкан от лаборатории.

— Да. На Марс има няколко ранчота, в които се отглежда добитък.

Сисикс се отдръпна като ужилена и нададе няколко възклицания на изненада и отвращение.

— А, не, ама че гняз.

След това придоби извинително изражение.

— Извинявай, Розмари, просто е толкова… ъгх.

— Ха. Нищо особено, просто огромни сандвичи с копита — обади се тъкмо влезлият Дженкс ухилено. — И аз съм ял сухоземно телешко, между другото. Направо е супер.

— Ох, че отврат. И двамата сте отвратителни — засмя се Сисикс.

— Аз ще се придържам към бълхите, ако нямате нищо против — обади се един глас като на човешки мъж.

Розмари се обърна през рамо, след което се изправи.

— Добре дошла на борда — поздрави я капитан Сантосо и разтърси ръката й. — Приятно ми е най-сетне да се запознаем.

— И на мен, капитане — отвърна Розмари. — Много се радвам за възможността да се присъединя към екипажа.

— Наричай ме само Ашби, моля те — усмихна й се той, след което се огледа наоколо, сякаш търси някого. — Корбин разведе ли те из кораба?

— Поне започна — каза Сисикс и си взе една от бисквитите на Розмари. — Аз го смених, за да може да иде да направи няколко теста.

— Аха. Е, това е… мило от твоя страна — отвърна Ашби и се вгледа в очите на Сисикс за миг, сякаш й задаваше въпрос, който Розмари не можеше да разбере.

После се обърна отново към нея:

— Боя се, че няма да имам много време да те въведа в подробностите около задълженията ти през идните дни. Утре започваме пробиването на един тунел, а след такава работа винаги остава едно-друго за вършене. Но предполагам, че и без това имаш нужда от малко време, за да се настаниш и да посвикнеш. Веднъж като приключим с тази задача, ще можем да седнем двамата, за да прегледаме досегашните ми документи.

— Моите съболезнования — потупа я Сисикс по рамото.

— Положението не е чак толкова зле — възпротиви се Ашби.

Доктор Готвач прочисти гърлата си многозначително.

— Добре де, доста си е зле — сви рамене Ашби и й се усмихна. — Но какво пък! Иначе нямаше да имаш работа, нали?

Розмари се засмя.

— Не се безпокой. Аз съм от онези перковци, които обичат да попълват формуляри.

— Слава на звездите за това — отбеляза Ашби. — Екипажът ни е доста добър, но работата с документация не е от силните ни страни.

— Сисикс! — извика Кизи, която тъкмо влизаше в стаята. — Трябва да ти разкажа за едно скандално добро еротично клипче, което изгледах днес.

Ашби стисна клепачи.

— Нито пък възпитанието.

Сисикс изглеждаше изненадана.

— Кизи, не ти ли казах, че не искам да гледам онези клипчета повече? Човеците са единствената раса, която може да накара чифтосването да изглежда безвкусно, кълна се.

— Не, слушай, този път е важно.

Кизи пристъпи зад тезгяха с лека крачка и започна да разглежда гозбите, над които се трудеше докторът. Беше свалила мърлявия комбинезон и сега носеше елегантно жълто сако, една къса пола с множество пластове, клин на яркооранжеви точки и чифт огромни ботуши, отрупани с катарами и каишки от всякакъв вид и размери. В косата й бяха заплетени множество изкуствени цветя от плат. Всичко това сигурно щеше да стои клоунски на всеки друг, но Кизи го караше да изглежда страхотно.

— Беше мултивидово клипче. Имам да ти задам един куп въпроси за аандриската анатомия.

— Вече си ме виждала гола — отговори Сисикс. — Както и много други аандриски, най-вероятно.

— Да, но… Сисикс, ако видиш колко е гъвкав онзи, леле майко…

Кизи протегна ръка към една купа със зеленчуци. Доктор Готвач я плесна с една шпатула по китката, без дори да погледне към нея.

Сисикс въздъхна.

— Как се казва клипчето?

— „Планета-затвор 6: Липса на гравитация, липса на задръжки“.

— Окей, достатъчно — намеси се Ашби. — Един ден нормално държание, само един ден. Толкова ли ви е непосилно?

— Ха, та аз си се държа нормално — отвърна Кизи. — Дори не съм споменала „Планета-затвор 7“.

Ашби въздъхна и се обърна към Розмари.

— Сигурно още можеш да повикаш космокапсулата обратно, ако си размислила за работата тук.

Розмари поклати глава.

— Още не съм вечеряла.

Доктор Готвач се засмя високо и грачещо.

— Най-после да се намери още някой със същите приоритети като мен.

Сисикс се облегна през тезгяха:

— Кизи, обувките ти са просто страхотни. Ще ми се и аз да можех да нося обувки.

— Нали?! — възкликна Кизи и вдигна високо десния си крак, сякаш за първи път го виждаше. — Преклонете смирено глава пред неповторимата гледка на великолепните ми ботуши! Безкомпромисна здравина, достойна за аелуонски войник, съчетана с невиждано ергономично съвършенство! Чудесата се случват на чифтове, дами и господа! Какво са тези ботуши всъщност? Неумолими булдозери за крака или леки като балетни пантофки господари на удобството? Никой не знае! Собственокрачно съм стъпила на двата върха на модерната наука!

Тя се обърна към доктор Готвач, който тъкмо изваждаше една тава с рулца от фурната. Грабна едно и го завъртя между пръстите си.

— О, звезди, много хубаво миришат. Ела тук, рулообразно великолепие ти! Устата ми те очаква!

Ашби се обърна към Розмари.

— Теб те бива с езиците, нали?

Розмари откъсна с усилие вниманието си от механичката, която тъкмо изпълняваше сложен танц на болката, предизвикан от горещото рулце, което бе захапала.

— Справям се — отговори.

Честно казано, доста я биваше с езиците — но това не беше нещо, което да изтърсиш пред новите си колеги на вечеря.

— Е, ако ще живееш на този кораб, ще ти се наложи да се научиш да говориш кизиански.

— Който е един от онези езици, които се учат най-добре в движение — допълни Сисикс, която бе започнала да пренася препълнените купи с храна от кухнята към масата. Розмари хвана една чиния, пълна с пюре от някакво кореноплодно, и я последва. Докато оставяше чинията до останалите, я споходи странно, внезапно прозрение: никога преди не беше слагала маса за ядене.

— А, а, и между другото — приближи се Кизи към Ашби на подскоци, — въздушният филтър вече е готов, но така се притесних да не закъснея за вечеря, а и защото трябваше да се облека, че нямах време за друго, освен да натикам жиците обратно в стената — достатъчно внимателно, за да не се подпалят, или нещо такова, и обещавам да довърша работата веднага, след като се нахраним, обещавам, обещавам…

— Аз мога да се погрижа за това и сам, Киз, не се притеснявай — обърна се към нея Дженкс. — Знам, че списъкът със задачите ти за утре е километричен.

— Ето затова си върха — отговори му Кизи, срещна погледа на Розмари и посочи към Дженкс, търсейки потвърждение и от нея. — Не е ли върха?

— Хайде — обади се доктор Готвач и взе в ръце един поднос, отрупан с димящи бълхи. — Време е за манджа.

Сисикс, Кизи и Дженкс седнаха от една и съща страна на масата. Сякаш по даден знак, Корбин влезе в стаята. Не каза нищо. Останалите — също. Ашби бе единственият, който му кимна любезно.

Капитанът седна на главното място от едната страна на масата, а доктор Готвач седна срещу него. Ашби посочи с ръка празното място до себе си на Розмари. След това се обърна с усмивка към останалите и вдигна високо чашата си с вода.

— Наздраве за новата ни колежка — вдигна тост той. — И нека си пожелаем един лек, безпроблемен работен ден утре.

Всички се чукнаха с чашите си.

— Трябваше да извадя нещо по-хубаво за пиене — смънка доктор Готвач.

— Водата е полезна за всички ни, докторе — отговори Ашби. — Освен това, що се отнася до ястията, наистина си надминал себе си.

Капитанът кимна към огромните купчини храна. Розмари притисна длан към стомаха си, за да потисне къркоренето му.

Пълненето на чиниите наподобяваше светкавична игра без правила — купи и подноси се подаваха от ръка на ръка, без да следват някакъв видим ред. Когато всички най-после ги оставиха обратно в средата на масата, чинията на Розмари бе препълнена със салата, купчина лилаво пюре (от корени от тускем, както бе споменал доктор Готвач), две едрозърнести рулца и една от червенобрежните бълхи. Разтопеното масло, осеяно с малки трошички подправки, проблясваше и капеше от процепите между дългите, членести крака на бълхата. Розмари забеляза, че в черупката й е изрязана мъничка дупка — преди да ги опече, доктор Готвач ги бе напълнил с подправки. На вид беше наистина кошмарна, но миришеше прекрасно, а и Розмари бе толкова прегладняла, че бе готова да опита всичко. Имаше само един проблем. Нямаше си представа как се яде.

Сисикс сигурно бе забелязала колебанието й, защото улови погледа й от отсрещната страна на масата и бавно, демонстративно вдигна вилицата и ножа с четирипръстите си ръце, преди да започне да отстранява черупката с обиграни движения — първо откъсна краката, а после изряза твърдата покривка над коремчето на бълхата и я махна. Розмари се постара да повтори движенията й, без да издава липсата си на опит. Беше благодарна на Сисикс за тактичността, но не можеше да не забележи иронията в това един аандриск да я учи как се яде човешко ястие.

Дори да беше допуснала някакъв гаф, докато ядеше бълхата, останалите членове на екипажа не го споменаха. Бяха прекалено заети да тъпчат усти, да възхваляват готварските умения на доктора между хапките и да се смеят на шеги, които Розмари не успяваше да схване напълно. Неловкият момент, причинен от новата храна, беше напълно забравен в мига, в който сложи първата хапка месо от бълха в устата си — беше крехко, приятно солено и много й се услади. Напомняше малко рачешко месо, но беше по-плътно. Рулцата бяха в изобилие и още топли, пюрето — с приятен солено-сладък вкус, а салатата (набрана от градината същия ден, както й казаха) беше хрупкава и освежаваща. Всичките й страхове по повод храната, която ще трябва да яде в космоса, се изпариха. Можеше да свикне с меню, съставено от бълхи и ястия от хидропонно отгледани растения. При това — много лесно.

След като засити глада си достатъчно, та да започне да яде по-бавно и обуздано, Розмари забеляза празния стол и неизползваните прибори между себе си и Корбин.

— Кой седи тук? — попита.

— А — отговори доктор Готвач. — Труден въпрос. На практика, никой — но е отреден за Охан.

Розмари си спомни името.

— Да, Сисикс спомена, че е от нощна раса — каза тя, като внимателно избра изказ, който не използваше род; това беше най-любезният възможен начин да говори за някого, за когото не знаеше нищо — с неутрални откъм род изречения.

Ашби се усмихна и поклати глава.

— Те. Охан е сианатска Двойка. Мъжки е, но все пак говорим за тях в множествено число.

Розмари си спомни за камерата, в която бе говорила с Лови. ИИ-то явно не беше говорило за навигатор, а за Навигатор. Обзе я невероятно въодушевление. На родната й планета сианатите бяха просто градски легенди — затворена, изолирана раса, която можеше да борави с концепциите и стойностите на многоизмерното пространство със същата лекота, с която човеците овладяваха алгебрата. Това им умение обаче не беше вродено. Сианатската култура бе организирана около един невровирус, когото наричаха Шепота. Ефектите на Шепота бяха почти напълно непознати на останалите жители на НГ (сианатите забраняваха на другите раси да го проучват), но бе сигурно, че променя мозъчните функции на приемника си. Доколкото й беше известно, всички сианати се инфектираха с вируса като деца и, когато това се случеше, спираха да се възприемат като индивиди и започваха да мислят за себе си в множествено число — превръщаха се в Двойки. След това започваха да бродят из галактиката, за да споделят даровете на Шепота с видовете, които не можеха да го изпитат от първа ръка (вирусът все още не можеше да се прихване от друга раса). Способността на сианатските Двойки да мислят по начин, невъзможен за останалите видове, ги правеше безценни в работата по научни проекти и в лаборатории… както и на борда на корабите за пробиване на тунелите. Покрай цялата суматоха около намирането и осигуряването на работното си място на „Пътешественика“ Розмари дори не беше помисляла за възможността да се запознае със сианатска Двойка.

— Не вечерят ли с нас? — попита тя, като се опита да прикрие огромното нетърпение, с което очаква запознанството си с… него? Тях? Щеше да й отнеме известно време, докато свикне как да говори за Охан.

Ашби поклати глава.

— Двойките са доста параноични по отношение на здравето си. Боят се да не би нещо да повлияе на ефекта на Шепота. Охан никога не слизат от кораба и не ядат от нашата храна.

— Въпреки че тя е напълно издържана в хигиенно отношение — вметна доктор Готвач.

— Затова трябваше да мина през дезинфекционния душ, когато пристигнах — отбеляза Розмари. — Лови каза, че в системата ми има бактерии, които могат да се окажат опасни за един от членовете на екипажа.

— А, да — отговори доктор Готвач. — Ще трябва да обновим програмата на имуноботовете ти. Ще го направим утре.

— Не е само от здравни съображения — намеси се Сисикс. — Двойките не са особено добри в общуването, дори с други Двойки. Охан не излизат често от стаята си. Те са… Е, ще видиш какви са. Сякаш живеят в собствения си малък свят.

— И ти би се държала така, ако можеше да създаваш карти на тунели в ума си — заяви Дженкс.

— Но доктор Готвач винаги подрежда едно място на масата за тях — обади се Кизи и пъхна още една хапка в устата си. — Просто защото е адски миличък.

— Искам да знаят, че винаги са добре дошли — каза доктор Готвач. — Дори да не могат да се хранят заедно с нас.

— Ооо — възкликнаха в унисон Кизи и Дженкс.

— Всъщност, аз също не вечерям — обясни Сисикс.

Розмари вече беше забелязала, че си е сипала от всичко, но в много мънички количества.

— Просто си хапвам по малко през целия ден. Едно от предимствата на студенокръвието е, че не се нуждаеш от толкова много храна — каза Сисикс и се усмихна. — Но обичам да сядам заедно с останалите вечер. Това е един от любимите ми човешки обичаи.

— Напълно съм съгласен — заяви доктор Готвач и си взе още една червенобрежна бълха. — Особено като се има предвид, че се храня само веднъж дневно.

Той внимателно закрепи бълхата върху високата купчинка останки от предишните, които беше изял. Розмари преброи шест.

— А какво ядат сианатските двойки? — попита Розмари.

През бузите на доктор Готвач мина бурна вълна. Въпреки че не беше добре запозната с анатомията на вида му, Розмари имаше чувството, че в изражението му се чете отвращение.

— От онази отвратителна хранителна паста. Просто паста в тубички, нищо повече. Доставят им ги от родната им планета.

— Е, не се знае — каза Дженкс. — Може и да е доста добра.

— Не — заяви Кизи. — Никак даже. Веднъж им свих една и я опитах. С чисто изследователска цел.

— Кизи — подчертано се обърна към нея Ашби.

Кизи не му обърна никакво внимание.

— Представете си нещо с консистенцията на сухо, студено фъстъчено масло, но без никакъв вкус. Никаква сол, нищо подобно. Опитах се да го намажа на филия, но само изхабих филията.

Ашби въздъхна.

— Ама че поведение като за човек, който изпада в истерия, ако някой докосне запасите му от люти скариди.

— Хей — насочи вилицата си към него Кизи. — Лютите скариди са рядко срещан деликатес, ясно?

— Евтина закуска.

— Евтина закуска, която може да се намери само на моята колония. Което я превръща в рядко срещан деликатес. В товарния отсек има цели сандъци с тубички паста за Охан. Знаех, че няма дори да забележат, ако опитам една. Търсене и предлагане.

— „Търсене и предлагане“ означава нещо друго — поправи я Дженкс.

— Напротив.

— Със сигурност не означава „крадете каквото си поискате, защото има предостатъчно“.

— Значи не мога да правя така? — попита Кизи, ръката й се стрелна към чинията му и грабна едно рулце, което тя напъха цяло в устата си. След което се пресегна за още от кошничката за хляб.

Ашби се обърна към Розмари, без да се впечатлява от разразилата се битка за печивата на доктора.

— Е, Розмари, разкажи ни нещо повече за себе си. Имаш ли семейство на Марс?

Розмари отпи спокойно от водата. Въпросът накара сърцето й да ускори леко ритъма си, но всичко щеше да бъде наред. Вече се беше упражнявала за този момент.

— Да. Баща ми работи в отдел по внос от други планети, а майка ми е собственик на художествена галерия.

Тази информация беше вярна. В нея просто липсваха няколко съществени детайла.

— Имам и по-голяма сестра, но тя живее в Хагарем.

Това също беше вярно.

— Работи за НГ. В бюрото за разпределяне на ресурсите. Нищо прекалено важно, просто поддържа документацията.

Вярно.

— Но не сме много близки.

Определено вярно.

— Къде си израсла?

— Във Флорънс.

Вярно.

Дженкс откъсна вниманието си от борбата си с Кизи за рулцата и подсвирна.

— Първокласен имот — отбеляза той. — Сигурно си от заможно семейство.

— Не особено.

Лъжа.

— Просто мястото се пада близо до офиса на баща ми.

Вярно. Донякъде.

— Веднъж отидох във Флорънс — обърна се към нея Кизи. — Когато бях на дванайсет. Баща ми спестяваше и спестяваше, и спестяваше, за да можем да отидем на празника по случай Деня на възпоминанията. Звезди, никога няма да забравя какво беше, когато всички пуснаха летящите фенери в небето на онзи просторен, отворен площад.

Розмари знаеше за какво говори тя. Площадът на Новия Свят, в самия център на столицата — широк и павиран с камъни, а над него се извисяваше статуя на жената, на която градът бе кръстен — Марчела Флорънс, първият човек, стъпил на Марс.

— Всички онези светлинки, които се издигаха все по-нагоре и по-нагоре като мънички космически кораби. Помислих си, че това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.

— И аз бях там тогава — каза Розмари.

— Не може да бъде!

Розмари се засмя.

— Не мисля, че имаше човек в града, който да е пропуснал фестивала на всички истории.

Всъщност баща й беше един от основните спонсори на събитието, но тя предпочете да запази тази информация за себе си. Денят на възпоминанията беше човешки празник, който честваше деня, в който последният заселнически кораб бе потеглил от Земята — деня, в който последните човеци бяха напуснали негостоприемната си родна планета. Празникът бе екзодански обичай по своето начало, но Денят на възпоминанията бързо бе набрал популярност — както в Соларната Република, така и в извънсоларните колонии, фестивалът на всички истории се бе състоял, за да ознаменува двестагодишнината от първия Ден на възпоминанията, и събитието бе организирано с общите усилия на екзоданските и соларните правителства. На практика беше дошла цялата Диаспора^[1] — до последния търговец или бюрократ. Фестивалът трябваше да представлява значим жест, който да стимулира приятелството и единството между разединения им вид — символ, който да покаже, че въпреки трудните си взаимоотношения в миналото, можеха да си сътрудничат в името на едно по-светло галактическо бъдеще. Но замисълът не беше сполучил. Диаспората продължаваше да играе незначителна роля в Парламента на НГ. Хармагианците разполагаха с пари. Аелуонците разполагаха с оръжия. Аандриските разполагаха с отличните си дипломатически умения. Единственото, с което човеците разполагаха, бяха междуособиците и разприте. Никакъв фестивал, независимо колко пищен беше, не можеше да промени това. Е, все пак се беше получило хубаво празненство.

Кизи се ухили на Розмари.

— Сигурно всяка от нас е видяла фенера, която е пуснала другата. О! Купи ли си от сладоледа, който продаваха? Истински, млечен, и сипан във вафлени купички, с парченца шоколад и ягодово сладко отгоре?

— Пфу, ама че сладко звучи — обади се доктор Готвач.

— Ако не се лъжа, изядох два — отговори Розмари.

Усмихна се, за да прикрие острото бодване на носталгията по дома, което бе усетила в гърдите си. Беше й отнело толкова усилия да се измъкне оттам — бе преодоляла толкова много препятствия, бе прекарала многобройни безсънни нощи, обзета от страх да не я хванат, и все пак… И все пак, в чинията пред нея имаше бълха, краката й се задържаха на пода с помощта на изкуствена гравитация, и беше заобиколена от непознати, които не биваше никога да узнават какво е оставила зад гърба си. Намираше се в открития космос, далеч от всичко и всеки, когото някога бе познавала.

— Като стана дума за сладко — каза доктор Готвач и остави вилицата си с решителен жест, — кой иска десерт?

Въпреки че стомахът й бе пълен до пръсване, Розмари с лекота успя да намери място в него за три от така наречените „пролетни сладкиши“ на доктор Готвач — леки и лепкави, с лек привкус на бадеми и поръсени с някаква остра подправка, която тя не можа да разпознае. Не беше съвсем на нивото на сладоледа с ягодово сладко от Деня на възпоменанията, но тя така или иначе знаеше, че нищо не би могло да бъде.

 

 

След като им помогна да разтребят масата, Ашби седна на една от пейките, закътани между зеленината в градината. Извади скриба си и отхапа парче от последния пролетен сладкиш — по право собственост на капитана.

Махна с ръка към скриба и направи жест, с който го насочи към страницата с обяви на Борда за транспортната дейност.

„Търсене на връзка“ — появи се надпис на екрана. — „Проверка на правото за достъп.“

Докато иконката на зареждащата се страница пулсираше леко на екрана, капитанът хвърли поглед през рамо към кухнята. Доктор Готвач бе застанал зад тезгяха и показваше на Розмари как да зареди мръсните чинии в съдомиялната. Момичето го следеше с внимание, но в изражението й продължаваше да се чете леко объркване. Ашби се усмихна сам на себе си. Първите дни винаги бяха трудни.

Сисикс се приближи към него с чаша чай в ръка.

— И така? — попита го тя тихо и кимна с глава към кухнята.

Ашби кимна и се отмести, за да й направи място на пейката.

— Дотук — добре — прошепна. — Изглежда доста дружелюбна.

— Имам добро предчувствие за нея — отбеляза Сисикс и седна.

— Така ли?

— Да. Искам да кажа… да, тя е малко… о, звезди, не мога да намеря подходяща дума за това на клипп. Малко е иззик, ако се сещаш какво значи?

Ашби поклати глава. Оправяше се криво-ляво с рескитския език, ако му говореха достатъчно бавно, но речникът му далеч не беше богат.

— Буквално се превежда като „новоизлюпено мек“. Като кожата на новоизлюпен, който тъкмо се е показал от яйцето.

— А, ясно. Значи… няма опит?

Сисикс поклати глава насам-натам замислено.

— Да, но не съвсем. В думата е вложен и смисълът, че ще закоравее с времето.

Капитанът хвърли поглед на твърдите й люспи и кимна.

— Сигурен съм, че е така.

— Е, точно там е работата с иззик. Ако кожата ти не стане достатъчно яка…

Сисикс оплези език и издаде звук, сякаш се задушава. После се засмя.

Ашби я изгледа студено.

— Все пак говориш за бебета.

— Бозайници — въздъхна тя с досада в гласа, примесена с обич.

След това облегна глава на рамото му и положи длан на коляното му. Ако ги бе направил човек, тези жестове щяха да изглеждат прекалено интимни, но капитанът бе свикнал на маниерите на Сисикс. Това разбираше тя под „приятелско държание“.

— Някакъв успех с намирането на следващ работен проект? — попита тя и кимна към скриба.

Страницата се беше заредила и на екрана се бе появила спретната таблица с предложения за работа на договор.

— Просто разглеждам.

— Няма да намериш нищо особено на тази страница.

— Защо?

— Нали са проекти за по-високи нива — отговори тя с леко учудена усмивка. — Прекалено си уморен.

— Не — каза той. — Просто… разглеждам.

Не му се искаше да дава по-нататъшни обяснения, но усещаше очаквателния поглед, който тя бе вперила в лицето му. Въздъхна леко.

— Просто… хонорарът за само един от тези е по-голям от тези за последните ни три проекта, взети заедно.

— Големите кораби получават големи хонорари — отговори Сисикс. — Винаги е било така.

— Няма нужда от голям кораб. Нужно е само да е добре оборудван.

Капитанът огледа градината около себе си. Префасонирани сандъци, стар прозорец, взет от друг кораб, хидропонни саксии втора употреба.

— Ако заменим някои от тези неща с по-качествени, бихме могли да поемем някои от тези проекти.

Сисикс понечи да се изкикоти, но млъкна, когато видя изражението на лицето му.

— Сериозно ли говориш?

— Не зная — отговори Ашби. — Питам се дали не свикнах с този вид работа толкова много, че спрях да се замислям дали мога да опитам нещо по-голямо. А на теория бихме могли. Екипажът е достатъчно способен. Достатъчно добри сме.

— Така е — бавно каза Сисикс. — Но тук не става въпрос за няколко нови електрически табла. Ще ни е нужен нов свредел, а това само по себе си ще ти коства печалбите от един стандарт. На мен ще ми трябва нов навигационен панел, защото понякога едва се оправям с този — дори на такива проекти. Ще ни трябва по-голям запас от амби, повече стабилизатори и шамандури за маркировка… Съжалявам. Не искам да съсипвам мечтата ти така жестоко.

Сисикс го драсна приятелски по коляното със заоблените си нокти.

— Добре, да кажем, че успееш да спестиш достатъчно за ново оборудване и че започнем да поемаме проекти от по-високо ниво. После какво?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто питам защо искаш да го направим — като оставим настрана каквото там ти е казал Йоши, че да ти влезе под кожата така.

Капитанът повдигна вежди и се подсмихна леко.

— Как разбра?

Сисикс се засмя.

— Просто предположих.

Ашби се почеса по брадата и се замисли. Защо го искаше, наистина? Откакто бе напуснал дома си — преди много, много години, — понякога се питаше дали да не се върне обратно във флотилията, за да си отгледа деца, или пък да се засели в някоя от колониите. Но той беше космоплавател до мозъка на костите си и непрекъснато го влечеше към космоса. В течение на годините мисълта за създаването на семейство постепенно бе изчезнала от ума му. Винаги бе смятал, че основната идея на семейството е да се насладиш на преживяването да добавиш нещо ново към вселената — да предадеш напред знанията, които си натрупал, и да видиш как частица от теб оцелява далеч след теб самия. Но бе осъзнал, че животът в космоса напълно задоволява тази нужда. Имаше си екипаж, който разчиташе на него, кораб, който продължаваше да се разраства и подобрява, и тунели, които щяха да съществуват в продължение на живота на цели поколения. Беше му напълно достатъчно.

Но беше ли достатъчна тази работа? Беше доволен, да — но можеше да направи повече. Можеше да създава по-мащабни тунели, които да вършат работа за много повече хора. Можеше да вдигне заплатите на екипажа — нещо, което искаше да направи много отдавна и което те безспорно заслужаваха. Липсваше му суетата, с която се отличаваше Йоши, например, но не можеше да отрече, че мисълта за представител на човешката раса, който върши работа, достъпна почти единствено за основополагащите видове, го караше да чувства известна гордост. Можеше…

— О, не че искам да сменям темата, но по-рано исках да ти кажа, че днес получих видео съобщение от Теса — каза той. — Кай е проходил.

— О, това е прекрасно — отговори Сисикс. — Предай й поздравления от мен.

Тя замлъкна за момент, после продължи:

— Окей, ако трябва да бъда честна, все забравям, че на вашия вид му отнема толкова време да проходи. Всеки път, като ми разказваше за племенника си, си го представях как търчи насам-натам.

Ашби се засмя.

— Скоро и това ще стане.

Момчето щеше да гони по-голямата си сестра, да ожули колената си няколко пъти, да си счупи нещо веднъж-дваж, да изразходва все повече енергия и да яде все повече. Теса винаги протестираше срещу кредитите, които Ашби й изпращаше, но в крайна сметка винаги ги приемаше. Същото се отнасяше за баща му, чието зрение бе започнало да му създава проблеми въпреки няколкото хирургически операции. Това, от което се нуждаеше, беше оптически имплант — също както Теса се нуждаеше от по-здравословна храна за децата си, отколкото можеше да си позволи при заплатата, която изкарваше като чиновник в товарния отсек на един от корабите на флотилията.

Можеше да направи повече.