Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътешественици (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Way to a Small, Angry Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Беки Чеймбърс

Заглавие: Дългият път към една малка ядосана планета

Преводач: Йоана Гацова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Венелин Пройков

Художник: Жени Петкова

Коректор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-073-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2860

История

  1. — Добавяне

Ден 245, 306 стандарт по летоброене на НГ
Увод в историята на хармагианския колониализъм

Сисикс надзърна иззад рамката на вратата. Коридорът беше празен. Ако побързаше, можеше и да успее да се шмугне в леглото, преди някой да я е видял.

Тя се уви по-плътно в хавлията — бе я взела назаем от купчината чисто пране на Кизи — и забърза напред. Докато се движеше; усещаше как сърбежът се разширява от бедрата към стомаха й. Потри го с длани през плата и едва се удържа да не забие нокти. Искаше й се да захвърли хавлията и да се затъркаля върху грубия метален под, или да се зачеше в кората на някое дърво, или пък по-грапава скала — каквото и да е, стига да се отърве от този сух, парещ, гаден, болезнен, отвратителен сърбеж.

— Ох, Сис — възкликна Дженкс и се закова на място, понеже тъкмо свиваше зад ъгъла пред нея. — Едва не ме събори, закъде…

Той млъкна, щом се вгледа в нея по-добре.

— Леле майко, изглеждаш направо ужасно.

— Мерси, Дженкс, много ми помогна — отговори тя и продължи нататък.

Не я беше срам, каза си. Просто беше ядосана. Да, ядосана — ядосана, че това се беше случило, ядосана, че й се налагаше да го търпи толкова често, и ядосана, че околните просто отказваха да я оставят на мира.

— Здрасти, Сисикс — поздрави я Розмари, която се появи иззад една врата със скриб в ръката. — Тъкмо идвах да… о.

Глупавите й, влажни очи на бозайник се разшириха, а ръката й се притисна към устата.

— Добре съм — каза Сисикс, без дори да забави крачка.

Толкова ли беше трудно да стигнеш от точка А до точка Б в голям кораб с малък екипаж като…

— Върви на майната си, Корбин!

Тя профуча покрай розовия човек, който тъкмо се качваше по стъпалата от долната палуба и се изпречи на пътя й. Корбин застина на върха на стълбището с глупава, объркана физиономия, докато тя изчезна зад поредния ъгъл.

Сисикс нахлу в медицинския отсек и затръшна вратата след себе си. Доктор Готвач вдигна глава от работната си маса и изгъргори съчувствено.

— О, горката ми — посрещна я той. — Сменяш си кожата, а?

— И то по-рано, отколкото очаквах — отговори тя и хвърли поглед към отражението си в огледалото.

Кожата й бе осеяна с пришки и участъци мъртва кожа, които бяха започнали да се белят на неравномерни, сухи парчета.

— Мислех, че ми остават още три десетника, и не съм… аааргх!

Сърбежът отново се появи — макар че всъщност никога не спираше напълно. Чувстваше се така, сякаш по цялото й лице пълзят мухи. Не устоя и се почеса с нокти.

— Ей, да ги нямаме такива! — спря я доктор Готвач, като пристъпи към нея и я улови за китките. — Ще си разраниш кожата.

— Не, няма — заинати се Сисикс.

Знаеше, че се държи детински, но й беше все тая. Лицето й бе на път да се обели. Имаше право да похленчи малко.

Доктор Готвач нави ръкава й нагоре.

— Наистина ли? — попита и вдигна ръката й така, че да види светлите следи от нокти по белещата се кожа.

На местата, където се бе чесала прекалено силно насън, се виждаха малки съсиреци кръв.

— Звезди… понякога се държиш, сякаш си ми татко — смънка Сисикс.

— Храня те и те лекувам, как иначе да се държа? Свали хавлията. Дай да видим какво можем да направим.

— Благодаря.

Тя свали хавлията, а доктор Готвач отвори един от шкафовете, вградени в стената. Извади една бутилка за пръскане и един риксит — малка, плоска дъсчица с грапава повърхност от едната страна. Кизи я беше нарекла „пила за цялото тяло“.

— Къде е най-зле? — попита докторът.

Сисикс легна по гръб на медицинската кушетка.

— Навсякъде — въздъхна. — Е, може би ръцете.

Доктор Готвач внимателно хвана дясната й ръка — онази, на която имаше най-много разкървавени участъци, — и я напръска с медицинския разтвор. Сухата кожа стана прозрачна и се повдигна около ръбовете. Той се зае да я търка с риксита, за да отстрани влажните парченца. Сисикс си пое дъх, поуспокоена, и призова останалите части от тялото си да имат търпение. Докторът вдигна един от пръстите й, за да го разгледа.

— Как усещаш кожата тук?

— Стегната. Не е готова да се обели още.

— О, според мен е. Просто още не го знае.

Той навлажни кожата й и започна да я масажира от китката до ноктите й, като прилагаше равномерен натиск. След няколко минути тя усети как едно ръбче около дланта й започва да се отлюспва. Доктор Готвач внимателно го хвана с върха на два от пръстите си и с едно бързо движение отлепи мъртвата кожа от цялата й ръка, сякаш сваляше ръкавица.

Сисикс нададе вик, после простена глухо. Новата кожа беше още чувствителна, но сърбежът бе изчезнал. Тя издиша дълбоко.

— Звезди, ама че те бива в тази работа.

— Имах възможност да се поупражнявам — отговори той и продължи нагоре по ръката й с риксита.

Сисикс изви врат към вратата, за да се увери, че е плътно затворена.

— Случва ли ти се да ти писне от човеци наоколо?

— Понякога. Мисля, че това е нормално за всеки, който живее сред представители на чужди видове. Сигурен съм, че и на тях им омръзва от нас.

— Е, на мен определено са ми омръзнали днес — отговори Сисикс и отпусна глава на кушетката. — Омръзнало ми е от месестите им физиономии. Омръзнало ми е от гладките им пръсти. Омръзнало ми е от начина, по който произнасят „р“. Омръзнало ми е от почти пълната им липса на обоняние. Омръзнало ми е от начина, по който се лигавят и прехласват дори около деца, които не са техни. Омръзна ми от глупавите им предразсъдъци относно голотата. Иска ми се да ги натупам един по един, докато не осъзнаят колко ненужно усложняват както семейния, така и социалния си живот с… ами с всичко, което правят.

Доктор Готвач кимна.

— Обичаш ги и ги разбираш, но понякога ти се иска — както и на мен и на Охан, сигурен съм — да се държаха по-нормално.

— Именно — въздъхна тя, а раздразнението й започна да се уталожва. — А не е като да са ми направили нещо. Добре знаеш колко много означава този екипаж за мен. Но днес… не знам. Все едно си заобиколен от новоизлюпени, които не спират да си играят с твоите играчки. Не чупят нищо, пък и знаеш, че само се опитват да ти угодят, но са толкова дребни и досадни, че ти се иска да паднат в някой кладенец. Временно.

Доктор Готвач се засмя гъргорещо.

— Май ще трябва да ти поставим доста по-сложна диагноза от „предварителна смяна на кожата“.

— Какво имаш предвид?

Той се усмихна.

— Мъчи те носталгията.

Сисикс въздъхна отново.

— Да.

— Ще минем през Хашкат преди края на този стандарт, нали? Не остава чак толкова дълго време — отбеляза той и я потупа по главата.

След това спря и потърка едно от перата й между възглавничките на пръстите си.

— Взимаш ли си минералните добавки?

Тя отклони поглед.

— Понякога.

— Трябва да ги пиеш винаги. Перата ти са малко изтощени.

— Сменям си кожата, все пак.

Докторът се намръщи.

— Не е заради това, а защото страдаш от недостиг на основни хранителни вещества, необходими на всеки аандриск. Ако не започнеш да си взимаш минералите редовно, ще се наложи да започна да те храня с паста от мъх.

Сисикс направи физиономия. Самото споменаване на онази гадост извикваше у нея спомени от детството: горчив, натраплив вкус и суха консистенция.

— Хубаво. Ти си бащата. Ще правя, каквото кажеш.

Доктор Готвач изръмжа замислено.

— Какво?

— О, нищо. Просто ми прозвуча странно — отговори той небрежно. — Бил съм само майка.

— Извинявай — каза Сисикс. — Не исках да…

— О, не се притеснявай. Просто така стоят нещата.

Когато се обърна към нея, в очите му се бе появил предишният шеговит блясък.

— Освен това, ако ме смяташ за родител, може и да ме послушаш като ти кажа да си взимаш проклетите минерали.

Сисикс се засмя.

— Съмнявам се. Имаше един цял период от детството ми, през който семейството ми не можеше да ме накара да хапна каквото й да е, освен плод от щракалниче.

Тя изсъска през стиснати зъби, докато рикситът обработваше едно от по-трудните места на рамото й.

— Те поне са полезни. А откритието, че си била инатливо дете, някак си не ме учудва — засмя се той. — Обзалагам се, че си била същинско чудо.

— Разбира се, че бях — ухили се Сисикс в отговор. — Още не бях разумно същество.

Бузите на доктор Готвач се набръчкаха в знак на несъгласие.

— Ето това вече е черта на твоята раса, която никога няма да проумея.

Тя въздъхна примирено.

— Както ти, така и всички останали в галактиката.

Защо им беше толкова трудно да схванат идеята? Сисикс никога, ама никога нямаше да разбере как е възможно да вярват, че едно дете — и особено бебе — е по-ценно от един възрастен, който вече е усвоил всички умения, които ще са му необходими, за да допринася за благото на обществото. Смъртните случаи сред новоизлюпените бяха толкова чести, че почти ги очакваха. Смъртните случаи сред децата, чието оперение едва-що бе започнало да се появява, бяха тъжни, да. Но истинската трагедия беше загубата на възрастен с приятели, любовници и семейство. Твърдението, че загубата на потенциал е по някакъв начин по-лоша от загубата на постижения и умения беше нещо, което Сисикс така и не бе успяла да приеме.

Доктор Готвач погледна през рамо, въпреки че никой не беше влязъл в стаята.

— Трябва да си призная нещо.

— О?

— На никого другиго не съм го казвал. Тайна е. Строга тайна.

Бе снижил глас дотолкова, доколкото изобщо му беше възможно. Сисикс кимна с преувеличена сериозност.

— Никому и дума няма да кажа.

— Нали знаеш, сама каза, че човеците почти не могат да усещат миризми?

— Мм-хмм.

— Със сигурност си забелязала, че човеците на този кораб далеч не миришат толкова лошо, колкото останалите представители на вида им.

— Да. Защото сме им свикнали.

— Нищо подобно — отговори той и направи пауза за драматичен ефект. — Редовно прибавям по малко обезмирисяваща пудра в контейнерите с течен сапун в баните. Слагам и върху твърдите сапуни на Кизи.

Сисикс остана втренчена в него за секунда, преди да избухне в смях.

— О — едва си поемаше дъх тя, — о, просто не мога да го повярвам.

— Повярвай — отговори той, като изду бузи. — Започнах да го правя едва десетник, след като постъпих на работа тук. И знаеш ли кое е най-хубавото от всичко?

— Че изобщо не могат да познаят, че има нещо?

Няколко от гласовете на доктора се засмяха хармонично.

— Не могат!

И двамата още се смееха, когато Ашби влезе през вратата. Косата му беше мокра. Явно току-що се беше изкъпал. Сисикс и докторът замлъкнаха. Миг по-късно обаче избухнаха в още по-силен смях.

— Искам ли да зная? — попита той, като премести поглед от единия на другия от двама им.

— Майтапим се с човеците — отговори Сисикс.

— Аха — каза Ашби. — Значи със сигурност не искам да зная.

Кимна към нея.

— Смяната на кожата явно е настъпила по-рано от очакваното.

— Да.

— Моите съболезнования. Ще поема смяната ти за чистене този път.

— О, страхотен си.

Това беше наистина прекрасна новина. Почистващите препарати и все още чувствителната кожа не бяха добра комбинация.

— Спомни си за това следващия път, когато се присмиваш на нас; низшите примати.

 

 

Розмари седеше и преглеждаше файлове в офиса си — е, или поне в онова, което минаваше за офис. Преди да пристигне, бяха ползвали помещението като склад, и технически погледнато, то все още си беше такъв — до отсрещната стена имаше купчина сандъци. Беше доста различно от лъскавото бюро, на което работеше като стажантка в транспортна компания „Червената скала“, но кухненският плот на доктор Готвач й допадаше доста повече от строгата корпоративна столова. Пък и не се нуждаеше от луксозно обзавеждане, за да си върши работата. Имаше обикновено бюро с голям контролен панел и малко пикселово растение, което Дженкс й беше дал, за да компенсира липсата на прозорец (защо хората, които работеха с числа, винаги се оказваха забутани в някоя задна стаичка?). Цветето изобщо не приличаше на истинско, разбира се. Усмихнатото му личице и венчелистчетата, които непрекъснато меняха цвета си, нямаха нищо общо с природата. Беше програмирано с някакъв софтуер, който разпознаваше кога Розмари е останала прекалено дълго, без да се разтъпче, да пийне нещо или да си почине, и започваше да пиука весело и да й напомня: „Хей, ти! Трябва да се хидратираш!“ „Какво ще кажеш за една лека закуска?“ — или пък „Време е да се поразкършиш! Разходи се малко!“ Звучеше изкуствено и дори леко изнервящо, ако се беше съсредоточила в работата си, но оценяваше жеста.

Пийваше от време на време от една чаша скучен чай, докато се опитваше да проумее съдържанието на един от докладите за разходи на Кизи. Механичката имаше навика да пише бележки към различните попълнения в списъка с помощта на съкращения, които тя единствена разбираше. Розмари предположи, че става въпрос за някакви технически термини, но Дженкс бе потвърдил първоначалните й подозрения, че това е просто характерният метод на Кизи да организира нещата си. Розмари присви очи към екрана. „5500(-ина) кредита — ВРСС“. Махна с лявата си ръка, за да отвори файла, озаглавен „кизиански“ — бе си съставила малък речник на акронимите, които все пак бе успяла да дешифрира. ЗД („За двигателя“). ИиД („Инструменти и дребни“). ВРГ („Вериги“). Но не, нямаше нищо, обозначено ВРСС. Отбеляза си да я пита по-късно.

Вратата се отвори рязко и Корбин влетя в стаята. Преди да успее да го поздрави, той постави някаква черна машинна част на бюрото пред нея.

— Какво е това? — попита.

Сърцето й започна да бие по-бързо — както всеки път, когато Корбин я заговореше направо. Всеки от тези разговори приличаше повече на атака от засада, отколкото на обикновен диалог. Тя се вгледа в предмета.

— Това е филтърът за сол, който ме помоли да ти поръчам.

— Да — отговори той. — Да забелязваш нещо необичайно?

Розмари преглътна на сухо и се загледа по-внимателно във филтъра. Позна какво представлява, само защото на страницата на търговеца в мрежата бе качена снимка. Усмихна се криво-ляво и отговори с колкото можа по-спокоен глас:

— Не мога да кажа, че съм особено запозната с технологиите за отглеждане на водорасли.

— Е, това е очевидно — сопна се Корбин, обърна филтъра и посочи етикета му. — Модел 4546-С44 — прочете той и впери в нея очаквателен поглед.

„О, не“ — паникьоса се Розмари и се помъчи да си спомни формуляра, с който бе пуснала поръчката.

— Друг модел ли искаше?

Киселата физиономия на Корбин бе достатъчно красноречив отговор.

— Изрично посочих, че ми трябва С45. Отворът на С44 е по-тесен от този на тръбата на аквариума. Ще трябва да добавя допълнителна част, с която да ги снадя един с друг.

Докато той говореше, Розмари успя да изрови съответния формуляр от архивите. Да, тъкмо така бе написано: филтър за сол „Тритон — високо качество“ модел 4546-С45. Мамка му.

— Много съжалявам, Корбин. Не знам какво се е объркало. Сигурно съм избрала друг модел поради грешка. Но този ще ти свърши работа все пак, нали?

Осъзна, че допуска грешка с думите си още в мига, в който излязоха от устата й.

— Не е в това въпросът, Розмари — започна Корбин с тон, сякаш обяснява нещо на малко дете. — Ами ако бях поискал нещо много по-важно от филтър за сол? Самата ти каза, че не разбираш особено от машини, свързани с отглеждането и съхранението на водорасли. Този тип грешки може и да ти се разминават, ако работиш в някой уютен, безопасен офис на повърхността на планета, но не и на кораб за дълги разстояния. И от най-малкия елемент от оборудването може да зависи дали корабът ще пристигне успешно до местоназначението си, или ще се разхерметизира насред открития космос.

— Съжалявам — повтори Розмари. — Ще внимавам повече следващия път.

— Да, добре би било — отговори Корбин, взе филтъра и отиде до вратата. — Не е чак толкова трудно — допълни, както беше обърнат с гръб към нея, и затвори вратата след себе си.

Розмари остана да седи неподвижно зад бюрото си. Сисикс я бе предупредила да не позволява на Корбин да я разстройва, но този път тя наистина се беше издънила — и то от невнимание. Чувстваше се така, сякаш всъщност би приветствала разхерметизирането на кораба точно в този момент.

— О, нещата далеч не са толкова лоши! — изчурулика пикселовото цвете. — Я си дай една голяма прегръдка!

— Я млъквай — отговори му Розмари.

 

 

Ашби се спъна в една размотана тръба на път към машинното отделение.

— Какво…

Той подаде глава иззад ъгъла и зърна лавина от кабели, която сякаш се изливаше от стената, от която бе свален целият панел. Той заобиколи внимателно змийското гнездо от тръбички, като внимаваше да не настъпи някоя от онези, които бяха пълни с течност. Когато стигна до отвора в стената, дочу подсмъркване.

— Кизи?

Механичката седеше в стената, обгърнала колене с ръце и заобиколена от разпилени инструменти. Лицето й бе оплескано с мръсотия и смазка както обикновено, но сълзите й бяха оставили след себе си една-две дълги, чисти следи. Тя вдигна окаян поглед към капитана. Дори панделките в косата й изглеждаха умърлушени.

— Днес хич не ми е ден — каза тя.

Ашби се наведе към отвора в стената.

— Какво става?

Тя подсмръкна още веднъж и избърса носа си с опакото на дланта си.

— Спах ужасно, защото сънувах само кошмар след кошмар, и тъкмо когато най-после успях да заспя, алармата ми започна да вие, и затова още от сутринта съм два пъти по-завеяна от обикновено, а пък после си казах — „е, поне имам още малко плодови сладкишчета“, и се ободрих, но когато отидох в кухнята, се оказа, че някой ги е изял, и дори не ме е попитал, и още не знам кой е бил, а след това отидох да се изкъпя и си фраснах коляното в мивката, понеже съм такъв гений, нали, и ми излезе синина, и понеже устата ми беше пълна с дентоботове, глътнах няколко — според доктор Готвач няма кой знае какъв проблем, обаче ме заболя стомах, точно както той каза, че сигурно ще стане, а пък когато най-после успях да вляза под душа, забелязах, че нещо не е наред с налягането, затова отидох да поогледам водопречиствателната система и видях, че се е повредила цяла поредица от кабели, но още не мога да видя коя от всички е, и сега на пода е кочина, а аз дори не съм започнала да се занимавам с всички други задачи, които трябва да свърша днес, и на всичкото отгоре си спомних, че днес братовчед ми Кип има рожден ден, и че той винаги организира страхотни купони, а аз ще го изпусна.

Тя изхлипа.

— И много добре знам колко глупаво звучи всичко, но днес нищо не ми върви. Ама нищичко.

Ашби положи длан върху нейната.

— Всички имаме такива дни.

— Е, да де.

— Но още не е дори обяд. Има време да се оправят нещата.

Тя кимна унило.

— Мда.

— Какви задачи имаш за днес?

— Предимно чистене. Всички въздушни филтри имат нужда да бъдат минати. Една от соларните лампи в аквариума трябва да бъде сменена… А и един от панелите на пода в стаята на Охан трябва да се смени.

— Има ли нещо от тези неща, което да е спешно?

— Не. Но трябва да се свършат.

— Засега се заеми с тръбите на водопречиствателната машина и не се безпокой за останалото.

Той стисна дланта й успокоително.

— А колкото до рождения ден на братовчед ти… Няма с какво да ти помогна, но те уверявам, че знам колко е гадно. Съжалявам, че се наложи да се заемем с толкова дълъг преход.

— О, стига — отговори тя. — Ще ни платят купища пари, пък и си обичам работата. Не е като да си ме поробил против волята ми или нещо такова. Напуснах дома си доброволно.

— Само защото си напуснала дома си, не означава, че е спряло да ти пука за него. Иначе не би имала такива пристъпи на меланхолия. А и семейството ти знае, че ти пука. Нали знаеш, че наглеждам активността ви в мрежата? Зная колко видеосъобщения си им изпращала.

Кизи подсмръкна мощно и посочи към коридора.

— По-добре да си тръгваш вече — каза му, — защото трябва да работя, а ти само ще ме накараш да се разплача още по-силно. Не го казвам с лошо чувство. Но доста се разкиснах, а ако те прегърна, ще ти оплескам със смазка хубавата риза, която, между другото, подчертава цвета на очите ти и ти стои много добре.

— Ехо, народе — чу се гласът на Лови от най-близкия предавател. — Един пощенски дрон пътува към нас. На борда му има пратки за Ашби, Корбин, Дженкс, доктор Готвач и Кизи. Ще пристигне след около десет минути.

— Ийййк! — нададе възторжен писък Кизи. — Поща! Пощенски дрон!

Тя се изтърколи от стената и хукна по коридора с ръце, разперени като крилата на някоя совалка.

— Междузвездни хубавини само след десет минутиии!

Ашби се ухили.

— Казах ти, че нещата ще се оправят — извика той след нея, но тя бе прекалено заета да надава щастливи възклицания, за да го чуе.

 

 

Шлюзът на товарния отсек се пренастрои и смали автоматично, за да пасне на порта за доставки на пощенския дрон. Докато Ашби и останалите чакаха, Сисикс влезе и се присъедини към тях. Беше обула чифт панталони и изглеждаше, че доктор Готвач е успял да реши проблема й с преждевременната смяна на кожата.

— Ехо — обърна се към нея Ашби. — По-добре ли си?

— Много по-добре — отговори тя.

Цветът на кожата й беше необичайно ярък и, въпреки няколкото останали кръпки суха, стара кожа тук-там, бе спряла да прилича на недообелена лукова глава.

— Май няма пратки за теб.

— Е, и? — сви тя рамене с усмивка. — Падам си любопитна.

— Само един момент — обади се Лови, — трябва да сканирам съдържанието за евентуални замърсители и зарази.

— Ура, ура, ура — подскачаше Кизи на място. — Днес имам рожден ден!

— Рожденият ти ден е чак в средата на стандарта — поправи я Дженкс.

— Е, чувствам се така, сякаш имам рожден ден. Обожавам да получавам поща.

— Най-вероятно са онези метални скоби, които си поръча.

— Дженкс. Имаш ли някаква представа какво страхотно нещо са металните скоби? Няма нищо, което да може да се измъкне от тях. Успяват да усмирят дори косата ми — а това говори много.

Ашби погледна към нея през рамо:

— Ще се престоря, че не съм чул нищо за плановете ти да използваш техническото оборудване, което ти купувам, като аксесоар за коса.

Кизи стисна устни.

— Само в спешни случаи.

— Готово — обяви Лови.

Люкът се отвори със съскане и един голям запечатан контейнер се плъзна навътре върху подноса за товари. Ашби го взе и прокара гривната на китката си през печата за сканиране. Контейнерът избипка утвърдително, а пощенският дрон му отговори със същия звук от другата страна на корпуса. Подносът се задвижи обратно, а люкът се затвори след него. Чу се приглушено тупване, което означаваше, че пощенският дрон е отлетял към следващия получател за днес.

Ашби разпечата и отвори капака на контейнера, за да прегледа пакетите в него. Всички бяха опаковани делово и стандартно, но все пак имаше нещо приятно в гледката на купчина кутии с имената на екипажа му върху тях. Напомняше малко на подаръци по случай празник.

— Ето, Кизи — подаде й той един едър пакет. — Преди да си се взривила на място.

Очите на Кизи се разшириха.

— Не са скобите! Не са! Зная кой слага такива етикети на пратките си!

Тя плъзна назад капака на сандъчето и нададе победоносен вик.

— От бащите ми е!

След това седна на пода със скръстени крака и захвърли капака настрани. Върху съдържанието на пакета — разни сладкиши и дребни подаръци, доколкото можеше да се види — бе поставен един инфочип. Кизи измъкна скриба от колана си, вкара чипа в него и започна да чете текста, който се появи на екрана. Лицето й мигом придоби разнежено изражение.

— Решили са да ми го изпратят просто така, без повод — каза на глас. — Просто са страхотни. Страхотни.

Тя разкъса една опаковка люти скариди и продължи да чете.

Ашби извади един малък, полукръгъл контейнер, по който примигваха няколко предупредителни знака.

— Искам ли изобщо да знам какво има в това?

Доктор Готвач изду бузи.

— Нови кълнове за отглеждане. Напълно безопасни са, уверявам те. Просто са задължени със закон да слагат такива знаци върху всички живи товари.

— Знам, просто е… леко обезпокояващо.

Доктор Готвач се наведе по-близо до него, а очите му проблеснаха.

— Не казвай на останалите, но ако това е поръчката, която предполагам, че е, значи вече имаме няколко млади розмаринови растения.

Ашби огледа от всички страни поредната кутия с познато лого на марката, принтирано отгоре. Бе го виждал вече няколко пъти на пратки с оборудване за отглеждане на водорасли.

— Корбин — обърна се той към водораслолога и му подаде кутията. — Това май е за теб.

Корбин отвори кутията и извади отвътре една циркулационна помпа. Прочете етикета и кимна кратко.

— Явно секретарката ни все пак се е научила да чете формуляри за поръчка.

И се отправи към вратата.

— Е… хубаво — отбеляза Ашби с неутрален тон и извади една малка кутийка от пощенския сандък. — Дженкс.

Дженкс отвори кутията, в която имаше един-единствен инфочип.

— Какво е това? — попита Сисикс.

— От Пипер — отговори Дженкс и млъкна за момент, загледан в чипа. После продължи:

— О, сигурно са онези файлове със схемите на новите вериги, които ми спомена, когато се видяхме.

— Доста добре — отбеляза Кизи, след което се намръщи озадачено. — Защо не ти ги е пратила направо на скриба?

Дженкс сви рамене и пъхна чипа в джоба си.

— Нали я знаеш каква е. Прави всичко по собствения си начин.

Ашби се наведе над пощенския сандък. Бе останала само една малка плоска кутия, адресирана до самия него. На етикета не бе посочено нито името, нито адреса на подателя, но не можеше да се отвори, без да сканира гривната на китката му. Когато я прокара над него, ключалката изщрака и един крехък, четириъгълен предмет изпадна в отворената му длан.

— Какво е това? — попита Сисикс.

Дженкс подсвирна тихо и се приближи към капитана.

Хартия.

Кизи вдигна глава рязко.

— Уха — възкликна тя, вперила разширени от възхищение очи в предмета. — Това писмо ли е? Истинско, физическо писмо?

Тя скочи на крака.

— Може ли да го пипна?

Дженкс перна ръката й настрани.

— Пръстите ти са целите в трохи от люти скариди.

Кизи пъхна един пръст в устата си, облиза го хубаво и го обърса в работния си комбинезон. Дженкс обаче я перна отново.

— А сега са в трохи и слюнка. Писмата не са като скрибовете, Кизи, не можеш просто да ги измиеш.

— Толкова ли е крехко?

— Направено е от много тънки листа пресована, изсушена каша от дървесина. Ти как мислиш?

Ашби прокара пръсти по ръбовете на страниците, подобни на дървесни листа, и се помъчи да запази спокойно изражение. Писмото беше от Пей. Нямаше как иначе. Кой друг би си направил труда да изпрати съобщение на носител, който не може да бъде проследен? Обърна писмото веднъж-два пъти в ръце.

— Как се… ъъ…

Дженкс протегна длан към него.

— Спокойно, ръцете ми са чисти.

Ашби му връчи писмото.

— Киз, носиш ли си ножа?

Кизи извади от колана си един сгъваем нож и го подаде на Дженкс. Когато осъзна какво се готви да направи той, очите й се разшириха.

— Чакай малко, искаш да го срежеш ли?

— Така се вадят от пликовете — отговори той и отвори ножа. — Или предпочиташ да го разкъсам?

Кизи изглеждаше ужасена.

— Когато бях дете, майка ми ми пишеше писма по някои специални поводи — заразказва той, докато отваряше писмото. — Много специални поводи. Тези неща са адски скъпи.

Той вдигна вежда към Ашби.

— Някой явно много те харесва.

— Като кой, например? — попита Кизи.

Дженкс вдигна юмрук към устата си и се изкашля преувеличено.

— Ооо — „прошепна“ Кизи така, че се чу из цялото помещение. — Е, аз ще се връщам към колета си, тогава.

И тя се отдалечи с многознайна усмивка.

Ашби погледна към останалите. Сисикс се подсмихваше. Мустаците на доктор Готвач потрепнаха развеселено.

— Добре, добре, хайде стига вече — заяви капитанът и излезе да прочете писмото на спокойствие, докато останалите разглеждаха новите си придобивки.

Здравей, Ашби. Преди да си се впечатлил прекалено дълбоко от способността ми да принтирам на ръка, трябва да ти кажа, че първо написах цялото писмо на скриба си, за да има откъде да гледам. Пък и пробих дупка в един от листата по време на първия си опит. Как, в името на всички звезди, са успявали представителите на вида ти да общуват по този начин в продължение на хилядолетия, без да се превърнат в нервозни развалини?

О, момент… Връщам си въпроса обратно.

Чувствам се така, сякаш от срещата ни в Порт Кориол досега са изминали векове. Липсват ми ръцете ти. Липсва ми възможността да делим едно легло. Липсват ми историите, които си разказвахме. Не мога да проумея как успяваш да бъдеш толкова търпелив с партньор, който не може да ти прати каквото и да е съобщение в продължение на десетници наред. Не съм особено сигурна, че някой от собствения ми вид би могъл да го направи.

Този ваш човешки инат! Повярвай ми, това…

— Дженкс, Ашби, Сисикс? Който и да е? — разнесе се гласът на Лови. Звучеше паникьосано. — Имаме проблем.

Всички в товарния отсек се обърнаха и зяпнаха предавателя. В открития космос думата „проблем“ звучеше дори по-страшно, отколкото на повърхността.

— Какво има? — попита Ашби.

— Един кораб, друг кораб… Поел е курс право към нас. Блокират скенерите ми с разсейващо поле. Много съжалявам, Ашби, но…

— Не си виновна ти, Лови — обади се Дженкс. — Успокой се.

— Какъв е корабът? — попита Ашби.

— Не зная — отговори Лови. — По-малък е от нашия, пристигна с иглен пробив. Най-вероятно е някакъв малък заселнически кораб, но не знам защо би…

Корбин влетя обратно в товарния отсек.

— Кораб — задъхваше се той. — Вижте през прозореца. Има… „Пътешественикът“ се разтърси из основи. Трополене от падащи предмети заехтя из целия коридор. Всички се развикаха. Ашби усети как стомахът му сякаш пада в петите. Нещо ги беше ударило.

— Лоби, какво…

— Някакъв вид лъчево оръдие. Навигационните ни уреди са извън строя.

Сисикс изсъска поредица сочни ругатни, а Кизи кимна към Дженкс и скочи на крака.

— Хайде — подкани го тя.

— Не — спря ги Лови. — Мога да включа двигателите и да ни разкарам оттук след пет минути, но основният навигационен панел е напълно разтопен отвътре. Не зная в коя посока се движим.

— Разтопен? — извика Кизи. — С какво, по дяволите, са ни ударили? Лови, сигурна ли си?

Сисикс погледна към Ашби.

— Мога да изчисля курса ни и на ръка, но не и за пет минути. Не и ако искаме да сме сигурни в безопасността на кораба.

— Пирати — каза Дженкс. — Помниш ли какво казаха по новините, Кизи? Проклети шайки от пирати, които проследяват пощенските дронове, изпържват навигационните системи с разсейващи полета и…

— О, не — простена Корбин.

Ашби се втренчи в Дженкс.

— След колко време ще са тук, Лови?

— След половин минута. Няма какво да направя. Съжалявам.

— Не е възможно — възкликна Кизи. — Просто не могат да направят такова нещо!

— Гадост — изсъска Дженкс. — Бързо си скрийте вещите.

Извади един празен сандък и хвърли колета на Кизи вътре, а доктор Готвач побърза да последва примера му. Откъм вратите на товарния отсек се зачу трясък — ужасяващ, стържещ, оглушителен трясък. Корбин скочи зад един сандък и покри главата си с ръце.

— Отварят вратите насила — съобщи Лови. — Ашби, аз…

— Няма страшно, Лови — успокои я Ашби. — Ние ще се погрижим.

Но самият той нямаше представа как би станало това.

— О, мамка му — скубеше коси Кизи. — Мамка му, мамка му, мамка му.

— Успокой се — обади се доктор Готвач и я прегърна през рамената. — Всички да се успокоят.

Ашби пристъпи една-две крачки по-близо до вратите на отсека, изгубил ума и дума. Това не беше възможно. Просто не беше истина. От отвъдната страна на шлюза обаче се чу бръмчащ звук, който доказваше, че греши. Вратите се отвориха с металическо издрънчаване. Сисикс стоеше до него с изпънати назад рамене и настръхнали пера.

— Не зная какво да направим — каза тя.

— И аз — отговори Ашби.

„Мислѝ, по дяволите!“ В мозъка му се въртяха няколко объркани сценария, възможни ходове и решения: да намери оръжие, да избяга, да се скрие, да ги удари с… с нещо… Но нямаше време. Четирима сапиенса в големи, роботизирани костюми вече се провираха през вратите на товарния отсек. В ръцете си носеха очукани пулсови пушки. Скафандрите им бяха едри — по-едри от обикновен човек, — но съществата в тях бяха дребни, клечести и подобни на птици.

Акараци.

Ашби вече беше виждал представители на расата им на живо — в Порт Кориол. Всички знаеха как се бяха отнесли към тях хармагианците по времето, когато са колонизирали света им. Планетата им бе напълно опустошена, водните им ресурси — замърсени, а горите им — изсечени до последната. Родният им дом вече не можеше да им осигури подслон, но нямаше къде другаде да отидат. Бяха сравнително рядка гледка на територията на галактиката, но се срещаха тук-там — работеха в сметищата за стара техника или пък просеха по уличните ъгли.

А ако останеха дори без тези или подобни варианти за оцеляване, просто започваха да превземат корабите на абордаж и да си взимат от тях, каквото искат.

Ашби вдигна ръце в знак на капитулация. Гласовете на акараците се чуваха от малки гласови кутии, вградени под шлемовете им. Бяха остри и пищящи и не говореха на клипп.

— Не стреляйте, моля ви — каза им Ашби. — Не можем да ви разберем. Клипп? Говорите ли клипп?

Не последва никакъв разбираем отговор — само крясъци, цъкания и ожесточено размахване на оръжия. Думите не му говореха нищо, но пушките бяха достатъчно красноречиви.

Ашби усети как по челото му се стича капка пот. Обърса лице с опакото на дланта си.

— Добре, ще направим, каквото искате, просто…

Светът избухна във взрив от болка, когато един акарак замахна и го удари в челюстта с дръжката на пушката си. Акараците, товарният отсек, виковете на Сисикс, писъците на Кизи, псувните на Дженкс — всичко това изчезна зад завеса от червено. Усети как колената му поддават. Подът се стрелна към лицето му. А след това — нищо.

 

 

Розмари не бе сигурна какво е очаквала да види, когато изтича долу в товарния отсек, но там се случваха прекалено много неща, за да може да ги възприеме ясно. Вратите бяха изкривени, явно отворени насила, а четирима акараци — акараци?, — облечени в роботизирани скафандри крещяха на всички на някакъв странен, повлиян от хармагианския диалект, който тя не можеше да проумее напълно. Ашби бе в безсъзнание (така поне се надяваше), проснат на пода, а коленичилата Кизи придържаше главата му в скута си и плачеше. Останалите от екипажа бяха застанали на колене с ръце, вдигнати във въздуха. Розмари едва имаше време да огледа сцената пред очите си, преди акараците, стреснати от внезапната й поява, да насочат пушките си към нея и да започнат да квакат някакви странни думи с тон, който би изразил яростта им недвусмислено на който и да е език.

— Аз… — запъна се тя и вдигна ръце във въздуха. — Какво…

Акаракът, който беше най-близо и който носеше костюм, маркиран със сини части, се спусна стремглаво към нея, като продължи да квака. След това завря пушката си в лицето й. Дженкс започна да крещи на останалите акараци:

— Тя не е въоръжена, проклети скотове такива, оставете я на мира…

Най-едрият акарак, чийто скафандър бе горе-долу три пъти по-голям от Дженкс, разтърси оръжието си по посока на компютърния техник и посочи Ашби. Заплахата в гласа му бе несбъркваема. „Тихо, иначе и на теб ще ти се случи същото“. Дженкс сви юмруци. Зачу се тихо бръмчене — оръжията на акараците набираха мощност.

„Нима съм на път да умра?“ — запита се Розмари. Мисълта бе стъписваща.

— Розмари — надвика Сисикс какофонията. — Ханто. Опитай се да ги заговориш на ханто.

Розмари облиза устни и се опита да игнорира оръжието под носа си. Обърна поглед към Сисикс, която я гледаше със страх, но и настоятелно, окуражително. Заби нокти в дланите си, за да спре треперенето на ръцете си, и погледна надолу към дулото на пушката. След това проговори:

— Киба вус ханто ем?

Акараците млъкнаха. Всички застинаха по местата си.

— Да — отговори й Синия Скафандър.

После се обърна към останалите и посочи Розмари:

— Най-после.

Пушката не помръдна. Едрият акарак се засили към нея.

— Ще вземем храната ви и онова, което може да ни е от полза — каза й той. — Ако се опитате да ни се възпротивите, ще ви убием.

— Ще се подчиним — отговори Розмари. — Няма нужда от насилие. Името ми е Розмари. Можете да ме наричате Рос’ка.

Това бе името, което си беше избрала за часовете по ханто в гимназията.

— Ще предам исканията ви на екипажа.

Синия Скафандър отдръпна пушката назад, но продължи да я държи насочена към нея. Акараците си заквакаха нещо един на друг.

Едрият акарак направи жест на съгласие към Розмари.

— Аз съм капитанът ни. Няма да успееш да произнесеш името ми, а аз не желая да приемам друго. Има ли други освен вас на борда?

— Навигаторът ни е в каютата си. Миролюбив е и не представлява опасност за никого.

Розмари предпочете да не навлиза в сложни обяснения за множественото число, затова използва единствено. Капитан Гигант й се озъби.

— Ако се опитвате да ни погодите някакъв номер, ще ви убием.

Обърна се и изквака нещо на един от подчинените си, който се затича нагоре по стълбите.

— Какво става? — попита Сисикс.

— Отиват да хванат Охан — отговори Розмари. — Обясних им, че не са опасни и че сме готови да им сътрудничим.

Тя прочисти гърло и отново заговори на ханто:

— Екипажът ми е съгласен да ви помогне. Кажете ми от какво се нуждаете, моля.

— Храна — каза Синия Скафандър. — И техника.

В ума на Розмари се зароди една идея. Знаеше малко за акаракската култура, но ако се съдеше по това, което бе чела, знаеше, че силно ценят баланса и справедливостта. Идеята да вземеш повече, отколкото наистина имаш нужда, дори не им бе хрумвала, преди да се появят хармагианците. Бе чувала, че тези ценности продължаваха да се уважават от народа им — бе очевидно дори от начина, по който се бе изразил капитанът им: „Ще вземем храната ви и онова, което може да ни е от полза“. Граматиката, която бе използвал, бе силно натоварена с оттенък на „… и нищо повече“. Трескаво се питаше дали тази откъслечна информация е достатъчна, та да заложи на нея. До голяма степен й се искаше да действа по инстинкт за самосъхранение — „стига, просто им дай всичко, иначе ще те застрелят“ — но в края на краищата по-смелата й страна надделя.

— Колко души има на борда на кораба ви? Има ли деца?

Синия Скафандър изръмжа и отново вдигна пушката високо.

— Какво значение има колко сме? Ще правите, каквото ви кажем!

Розмари размърда пръсти в знак на помирение.

— Да, ще го направим. Но ако има някакъв начин да ни оставите достатъчно храна, за да оцелеем, докато стигнем до най-близкия пазар, бихме ви били невероятно благодарни. Също като вас, и ние не искаме да умрем насред открития космос. Освен това съм чела, че децата на акараците имат много специфични хранителни нужди. Ако имате деца на борда, трябва да се уверим, че храната, която ще ви дадем, е подходяща.

Капитан Гигант обмисли думите й.

— Да, имаме деца на борда — каза той най-после.

Розмари прие думите му за добър знак. Като оставеше настрана нараненото лице на Ашби и пулсовите пушки, нашествениците не й изглеждаха особено войнствено настроени. Просто бяха отчаяни.

— И да, нуждаят се отчаяно от определени храни. Може би няма да открием онова, което търсим, на кораба ви.

— Тогава нека ви предложа следното — започна Розмари внимателно. — Един от нас ще ви покаже хранителните ни припаси. Доколкото зная, пазарът на Кеш То’Хем е на по-малко от десетник път от сегашното ни местонахождение. Ние няма да тръгнем нататък, понеже не можем да се отклоняваме от маршрута на възложената ни работа. Вземете от нас само онова, което ще ви е необходимо, за да стигнете до Кеш То’Хем, а ние ще ви дадем кредити и ценни стоки, които да можете да продадеше, за да си купите по-подходяща храна. По този начин децата ви ще получат онова, от което се нуждаят, а ние няма да умрем от глад.

Акараците започнаха да обсъждат предложението й помежду си. Розмари заби нокти в кожата си още по-силно с надеждата, че болката ще накара треперенето на мускулите й да спре. Целият й план се основаваше на малко късче не особено надеждна информация, което бе останало в главата й по време на един-единствен семестър, в който бе слушала курс на име „Увод в историята на хармагианския колониализъм“. Ако грешеше… Е, скоро щеше да се разбере. Поне все още дишаха. И Ашби — също… нали?

— Розмари? — обади се Сисикс. — Как върви?

— Добре — отговори Розмари, а наум добави: „Надявам се“. — Почакайте малко.

— Намираме предложението ви за приемливо — каза най-после Капитан Гигант. — Какво гориво използвате?

— Водорасли.

— Ще вземем малко и от него.

— За горивото ли питат? — намеси се Корбин. — Защото тъкмо вчера обрах наносите по върха, а на тази партида й отне пет десетника да…

— Корбин — прекъсна го доктор Готвач с убийствено спокойствие. — Мълчи.

Като никога Корбин взе, че го послуша.

— Какво каза розовият мъж? — попита Капитан Гигант.

— Той е водораслологът ни — отговори Розмари. — Просто е… обезпокоен относно резултата от усиления си труд. Но ще ви осигурим гориво. Няма никакъв проблем.

Капитан Гигант се потупа по брадичката от вътрешността на огромния скафандър.

— Ако вземем десет варела, ще ви останат ли достатъчно, за да стигнете до следващата спирка по маршрута си?

Розмари преведе въпроса на Корбин, който кимна намусено.

— Да, десет варела не са проблем — каза тя.

Разговорът се бе превърнал от плашещ в странен. Граматичните форми, които използваше Капитан Гигант, нямаха съответен паралел на клипп, но на ханто звучаха направо учтиво. Би очаквала да чуе такъв език в някой магазин или ресторант, а не докато я заплашват със заредена пушка. Сякаш акараците я възприемаха като търговец, само че използваха заплахата от евентуално насилие вместо валута.

— Ще са ни необходими и технически консумативи — заяви Капитан Гигант. — Двигателите ни се нуждаят от ремонт.

Розмари направи жест в знак, че го е разбрала.

— Кизи, разбираш ли нещо от модела кораб, който управляват? Имаме ли оборудване, което да е съвместимо с такъв модел?

— Някои неща може би. Не знам.

— Механичката ни смята, че някои части от оборудването ни може да паснат на вашето, но не може да обещае нищо. Ще ви помогне да намерите, каквото ви е необходимо.

— Много добре — съгласи се Капитан Гигант. — Вие също ще ни придружите, за да можете да й превеждате от какво се нуждаем. Тя — и капитанът посочи към Синия Скафандър — ще отиде с някой друг от екипажа ви, за да вземе храната. Изглеждате като разумни хора, но няма да се поколебаем да ви убием, ако направите опит да ни се възпротивите.

— Гарантираме ви нашето сътрудничество — отговори му Розмари. — Не желаем нещо лошо да се случи на който и да е от двата екипажа.

След това се обърна и започна да обяснява положението на останалите. Всички закимаха и придобиха малко по-спокоен вид, макар че явно още се страхуваха. Бръмченето на оръжията бе стихнало. „Току-виж сме успели да се измъкнем“ — каза си Розмари точно преди четвъртият акарак да се появи отново и да хвърли Охан в помещението.

Останалите акараци пощуряха. Подеха оживен, почти френетичен разговор, като се надвикваха един друг, а Розмари се опитваше да се намеси недотам успешно.

— Какво, по дяволите, става? — попита Сисикс.

— Искат да вземат Охан — отговори Розмари.

Екипажът на „Пътешественика“ избухна.

— Какво? — възкликна Кизи.

— Друг път! — обади се Дженкс.

— За какво са им?! — попита Сисикс.

— За да ги продадат — обясни Розмари.

Какво?! — нададе вик Кизи.

— На някои планети плащат пребогато за Двойки — обади се доктор Готвач.

— Ако така ще ви оставят на мира… — започнаха Охан.

— Не — прекъсна ги Дженкс. — Дума да не става. Розмари, обясни на проклетите пилци в консервените скафандри, че могат да си заврат…

— Дженкс, затваряй си устата — извика Кизи, която продължаваше да държи внимателно главата на Ашби; кръвта му лепнеше по дланите й.

— Спрете, спрете всички! Ще ни избият до крак заради вас! — каза Корбин.

— Ти също млъкни, Корбин.

— Успокойте екипажа си — нареди Капитан Гигант. — Иначе ще трябва да прибегнем до насилие.

— Млъкнете! Всички да млъкнат! — кресна Розмари.

След това се обърна отново към капитана на нашествениците:

— Охан е част от екипажа ни. Съгласихме се с всички останали изисквания, които предявихте, но това…

— Той би могъл да сложи край на бедността ни — каза Капитан Гигант. — Ще ни бъде от огромна полза. Ако бяхте на наше място, вие щяхте да направите същото.

— Не, не бих.

Капитан Гигант помисли по въпроса.

— Може би. Независимо от това обаче, в момента нямате друг избор.

— Предложи му нещо друго — обади се Сисикс.

— Като какво например? — попита Розмари.

— Амби — предложи Кизи. — Дай му амбиклетките.

Акараците замръзнаха на място. Най-после дума на клипп, която разбираха.

— Имате амби на борда?

— Да — отвърна Розмари. — Ще ви го дадем с готовност, ако ни оставите Навигатора.

— А какво би могло да ни спре да вземем както амбито, така и Навигатора? — попита Синия Скафандър и вдигна пушката си.

Розмари усети как стомахът й се свива. Нашественичката беше права.

— Питат ни защо просто да не вземат и амбито, и Охан.

— Мамка му — изруга Дженкс.

— Защо изобщо се обаждам? — простена Кизи.

— Кажи им, че Охан нямат никаква стойност за тях — намеси се доктор Готвач.

Розмари преведе думите му. Акараците настояха да обясни какво точно има предвид.

— А защо? — обърна се тя към доктор Готвач.

— Понеже умират.

Екипажът на „Пътешественикът“ се обърна и зяпна доктор Готвач. Охан затвориха очи, без да кажат нищо. Розмари се помъчи да се съвземе. Докторът със сигурност блъфираше. Преведе думите му на акараците.

Нашествениците мигновено отстъпиха назад. Онзи, който бе довлякъл Охан в стаята, видимо трепна.

— Заразен ли е?

— Не… не мисля — отвърна Розмари. — Доктор Готвач, малко помощ, моля?

— Охан навлизат в последния стадий в живота на една сианатска Двойка — обясни доктор Готвач. — Не им остава повече от година.

Направи кратка пауза, след което добави:

— Всеки купувач, който би се интересувал от покупката на сианатска Двойка, би бил достатъчно добре запознат с техния вид, за да разпознае симптомите.

Розмари преведе.

— Може и да лъжете — отговори Капитан Гигант, — но рискът да похабим ценно гориво и храна заради безполезен товар е доста по-тежък от евентуалната печалба, особено като се има предвид амбито. В такъв случай, ще ви го оставим — но вие ще ни дадете целия си запас от амбиклетки.

Розмари се съгласи.

— Охан остават — обърна се тя към екипажа.

— О, звезди — възкликна Кизи.

— Но искат всичкото амби.

— Хубаво — съгласи се Сисикс.

— Добре, че от НГ плащат сметката — обади се Дженкс.

Розмари и Капитан Гигант дообсъдиха подробностите около размяната. По няколко души от двата екипажа се запътиха в различни посоки, като оставиха Дженкс, Охан и едва-едва идващия в съзнание Ашби — слава на звездите, очите му най-после се бяха отворили — под охраната на няколко акарака в товарния отсек. Розмари хвана Кизи за ръката, докато излизаха, придружавани от Капитан Гигант. Кизи стисна дланта й толкова силно в отговор, че едно от кокалчетата й изпука.

Гласът на Дженкс се разнесе след тях:

— Приятно крадене на нещата ни, задници такива! Ще им го преведеш ли, Розмари?

Тя реши, че ще е по-добре да пропусне.

 

 

Ашби лежеше на кушетката в медицинския отсек и се опитваше да се движи колкото може по-малко. И двете му ръце бяха заети. Дясната беше протегната под скенера за изследвания, чийто ярък лъч светлина му сочеше къде точно да постави импланта на китката си. Доктор Готвач седеше от другата страна на скенера и хъмкаше, докато въвеждаше координатите за имуботовете на Ашби в системата му. Някъде под кожата на капитана два отряда от ботове се бяха отделили от ежедневните си обиколки и сега се занимаваха да лекуват фрактурата на долната му челюст и мозъчния му оток. Доктор Готвач му бе обяснил надълго и нашироко за някаква там „гранулирана тъкан“ и нещо на име „остеобласт“ но тези понятия нямаше да му говорят особено много, дори да не се носеше по вълните на необятно море от обезболяващи. Бе разбрал достатъчно обаче, за да знае, че не бива да движи тялото си или челюстта си. Това поне можеше да го направи.

Другата му ръка бе стисната здраво, но внимателно между ноктите на Сисикс. Тя седеше до него и му разказваше в подробности всичко, което се бе случило, след като бе изгубил съзнание. От време на време го пускаше, за да може той да напише някакъв въпрос на скриба й. Доктор Готвач му бе забранил да говори за известно време.

Никой друг не беше наранен по какъвто и да е начин. Амбиклетките, храната — те нямаха никакво значение. Бяха предмети; можеха да бъдат заменени. Екипажът му не можеше. Облекчението, което бе изпитал в момента, когато научи, че са останали невредими, бе по-силно от влиянието на всичките обезболяващи, взети заедно.

„Къде са другите сега?“ — написа той на скриба.

— Кизи и Дженкс поправят изкривяванията във вратите на товарния отсек. Твърдят, че щетите са предимно повърхностни. Вече са сменили разтопените части на навигационния панел, така че и той работи, както трябва. Корбин започна да подготвя партида водорасли, с която да компенсира старите, още в мига, в който акараците отлетяха. А Розмари май прави списък на всичките ни загуби.

Сисикс се подсмихна.

— И познай къде са Охан.

„В покоите си?“

Сисикс поклати глава.

— Долу, в товарния отсек, заедно с техниците.

Ашби я зяпна. Примигна веднъж.

— Знам. Не си говорят, или нещо подобно — просто си седят в един ъгъл, потънали в собствената си глава, както винаги. Но изобщо не са се връщали в каютата си, а когато Кизи прескочи до склада в дъното на коридора, за да вземе едни инструменти, я придружиха. Никога не съм си помисляла, че ще кажа нещо такова, но Охан не искат да бъдат сами точно сега.

Ашби примигна още веднъж. „Хм“ — написа на скриба.

Измина един час. Доктор Готвач кимна доволно и обърна монитора така, че и Ашби да може да го види. На екрана течеше видео в реално време, снимано от камерата на един от имуноботите му, който тъкмо правеше… нещо на една голяма, бяла стена, която наподобяваше тъкан на гъба (челюстната кост, предположи той). По периферията на картината се виждаха и други ботове, които се суетяха наоколо като плуващи паяци.

— Нещата вървят добре — отбеляза доктор Готвач.

Ашби прие думите му на доверие. Нямаше представа какво се случва на екрана, пък и винаги бе намирал гледката от вътрешността на собственото си тяло за леко обезпокояваща.

— Вече можеш да говориш, но все пак внимавай колко отваряш уста. Фрактурата още не е зараснала напълно, пък и мозъкът ти не се е възстановил съвсем.

— И аз можех да ти го кажа — отбеляза Сисикс.

— Благодаря — промърмори Ашби, като раздвижи челюсти внимателно. — Съчувствието ти означава много за мен.

Облиза устни. Чувстваше устата си пресъхнала.

— Може ли чаша вода?

Сисикс отиде до мивката и напълни една чаша, след което я поднесе към устните му и му помогна да я изпие.

— Още нещо?

— Не — отговори той. — А, почакай. Може ли да повикаш Розмари?

Сисикс обърна глава към предавателя.

— Чу ли, Лови?

— Ще я намеря веднага — отзова се ИИ-то. — Много се радвам да чуя гласа ти отново, Ашби.

— Благодаря, Лови — отговори той.

Няколко минути по-късно, иззад рамката на вратата надникна една къдрокоса глава.

— Искал си да ме видиш?

— Здрасти, Розмари — поздрави я капитанът. — Седни.

Обезболяващите го караха да заваля думите, сякаш е препил. Искрено се надяваше да не му тече слюнка отнякъде.

Розмари дръпна един стол и седна до Сисикс.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Добре съм. Копелето ми разби челюстта, но това определено е за предпочитане пред това да ме беше застрелял.

Той се облегна на възглавницата и се опита да събере мислите си, въпреки мозъчното сътресение и медикаментозната мъгла, която витаеше в главата му.

— Не зная защо ме фрасна — продължи, като потри очи в опит да прогони световъртежа си.

— Сигурно само за да ни сплаши — предположи Сисикс. — Да ни покаже кой е шефът. Аз лично определено се уплаших, наистина.

И тя положи глава на рамото на Ашби.

Розмари се вгледа в лицето на капитана. Нещо бе привлякло вниманието й.

— Какво? — попита я той.

— Спомняш ли си да си докосвал лицето си, докато говореше с капитана на акараците? Както го докосваш сега?

— Ъъ, да. Може би — помъчи се да разрови паметта си той, въпреки гъстата мъгла. — Не съм сигурен, всичко се случи твърде бързо.

— Ето така, може би?

Розмари потри очи с длан, сякаш се опитва да прогони досадно главоболие.

— Възможно е. Да. Да, мисля, че наистина имаше нещо такова.

Розмари направи физиономия.

— Това обяснява нещата. Виждаш ли, ето това — тя сви палец под дланта си и изпъна пръстите си право напред, за да наподоби грубо крайник на хармагианец, след което махна два пъти с ръка пред очите си — е силно обиден жест за хармагианците. А жестовете и диалектът на повечето акараци са силно повлияни от хармагианския език.

— И какво означава?

Розмари се прокашля.

— Означава, че по-скоро би втрил фъшкии в очите си, отколкото да продължиш да разговаряш с тях.

Ашби примигна. Миг по-късно, двамата със Сисикс избухнаха в буен смях.

— Ох — простена той и се хвана за челюстта. — Ох… ух.

Още не се бе възстановил от фрактурата достатъчно, за да се смее.

— Внимавай — обади се доктор Готвач. — Ако не зарасне както трябва, ще трябва да започнем всичко отначало.

Сисикс все още продължаваше да се кикоти.

— И аз бих те халосала за такова нещо.

— Мда — съгласи се Ашби, стиснал здраво устни, за да попречи на челюстта си да се движи много-много. — Аз също.

— Е, поне си им дал да се разберат, а?

— Аха — отговори той със сдържана усмивка. — Сигурен съм, че едва са се възстановили от емоционалните щети, които съм нанесъл със случайната си обида.

— Като стана дума за щети — намеси се Розмари и вдигна скриба си. — Сметнах на колко възлизат загубите, подадох доклад за извънредно произшествие и в момента изготвям черновата за списък, който ще изпратя до Борда за транспортната дейност, за да могат да покрият…

Ашби махна с ръка към нея.

— Тези неща можем да обсъдим и после. Не те повиках за това.

— А.

— Исках да ти благодаря. Ако не беше ти, най-вероятно нямаше да ни се размине толкова леко.

Розмари се притесни леко.

— Не знам… Просто извадих късмет. Има много култури, с които изобщо не съм запозната.

— Може и така да е, но това беше късмет, който нямаше да извадим, ако не беше наоколо. И, което е още по-важно — успя да запазиш самообладание и да защитиш останалите от екипажа. Нещата щяха да се развият много, много по-зле, ако не беше с нас.

Ашби се пресегна и я хвана за ръката.

— Радвам се, че си част от екипажа ни.

Розмари понечи да отговори, но каквото и да бе планирала да каже, от устата й се отрони само едно:

— О, не.

Ръката й се стрелна нагоре, за да избърше сълзата, която се бе търкулнала по бузата й.

— О, звезди… Съжалявам.

Последва я още една сълза, после — още една. Розмари скри лице в ръцете си. Язовирната стена се бе пропукала.

— Оо… спокойно, спокойно — утеши я Сисикс и се засмя приятелски, след което я прегърна през потрепващите рамена. — Нямала си възможност да изпаднеш в логичен пристъп на паника досега, а?

Розмари поклати глава и притисна длан към носа си. Цялото й лице сякаш се беше разтекло. „Горкото хлапе“ — помисли си Ашби. Не би я осъдил, ако поискаше да напусне и да си намери безопасна работа на повърхността на някоя планета. По дяволите, дори той самият намираше идеята за доста привлекателна.

— Човеци, а? — обърна се Сисикс към доктор Готвач. — Аз отделих необходимото време, за да се панирам на воля. Ти също, нали?

— О, разбира се — потвърди докторът и подаде една чиста кърпа на Розмари. — Веднага, след като дадох необходимите лекарства и настроих ботовете на Ашби, се заключих в офиса си и крещях на воля в продължение на цели десет минути.

Това ли са били онези звуци? — попита Ашби.

Имаше някакъв бегъл спомен за призрачна мелодия, чиито сложни пластове бяха успели да достигнат до него през морето от болка, което го заливаше.

— Мислех, че пееш. Много хубаво беше.

Докторът се изсмя високо.

— Ашби, ако акараците се обиждат от изрази като триенето на фъшкии в очите, значи нещата, които изредих, докато бях в офиса си, са щели да ги травмират до живот.

Той загъргори, след което изгука веднъж-дваж.

— Но Сисикс е права, мила — продължи той и положи длан на тила на Розмари. — Потискането на емоции е една от характерните особености на вашата раса. И в качеството си на твой доктор трябва да те предупредя, че да се гмурнеш, в бумащината непосредствено след като си преговаряла за своя и чуждите животи под дулото на пушка не е особено здравословно решение.

Един от хлиповете на Розмари се превърна в лек смях.

— Ще го запомня за следващия път.

— Никакъв „следващ път“ моля ти се — заяви Сисикс. — Хич не ми се минава през такова нещо отново.

— Съгласен съм — каза доктор Готвач и хвърли поглед към монитора за ботовете. — Ашби, имаш още два часа лечение, докато бъдеш готов за тръгване. Дотогава не ти остава друго, освен да си лежиш тук и да си почиваш.

— Няма проблем — съгласи се Ашби. — Имам нужда от малка дрямка.

Медикаментите започваха да му се отразяват, а разговорът съвсем го беше доизтощил.

— А аз имам нужда от нещо за хапване. Дами, бихте ли искали да ме придружите в кухнята? Да видим дали ще можем да стъкмим нещо вкусно, което да ни утеши, от продуктите, които акараците са ни оставили — рече докторът и потупа Розмари по гърба. — Имам и някои нови растения, които сигурно ще успеят да те накарат да се усмихнеш.

Розмари си пое дълбоко дъх и се стегна.

— Още нещо — каза тя. — Става дума за Охан.

— А — отговори доктор Готвач, — да.

— Онова, което каза, беше ли…

— Вярно? Да, боя се, че беше. И много съжалявам, че трябваше да разкрия такъв личен проблем пред останалите. Но не можах да се сетя за друг вариант.

— Звезди… — каза Розмари. — Нямах представа.

— Аз също научих чак сега — обади се Сисикс и се намръщи на Ашби. — И все още не мога да разбера защо.

Ашби въздъхна.

— Ще спорим по този въпрос по-късно, Сис. Светът се върти пред очите ми.

— Хубаво. Този път ще ти се размине, нали имаш оправдание — потупа тя с нокът по гърдите му. — До скоро.

След като остана сам в медицинския отсек, Ашби се пресегна и извади писмото, което беше прибрал в джоба си. Наложи си да остане буден още няколко минути, въпреки силните приспивателни.

… е черта, за която съм благодарна.

Не знам колко време ще ми отнеме следващата поръчка (доста деликатен случай е), и съм наясно, че ще се върнеш в центъра чак следващия стандарт.

Но имам още хартия, така че поне ще мога да ти казвам по едно „здравей“ всеки път, когато спирам да напазарувам някъде. И ще ти изпратя писмо по скриба веднага, щом е безопасно. На тази хартия далеч няма достатъчно място да ти напиша всичко, което искам, затова нека просто се огранича до важното: обичам те и непрекъснато мисля за теб.

Спокоен път,

Пей

След като поправиха вратите на товарния отсек и хапнаха, Дженкс отиде и направи няколко неща. Първо се изкъпа. Усещаше целия кораб някак си омърсен, откакто копелетата в скафандрите се бяха разхождали навсякъде. Не можеше да измие всичко, но поне можеше да почисти себе си. Този път не спази петнайсетминутното ограничение за душовете. Нямаше да отвори толкова много работа на системата за рециклиране на вода, пък и точно днес Кизи щеше да му прости за такова нещо.

Когато се върна в стаята си, извади инфочипа от джоба на смачканите си панталони. Седна на леглото си, както си беше гол, вкара чипа в скриба си и се зачете в съобщението.

Здрасти, приятел. Намерих търговец, който разполага с онова ново оборудване, за което говорихме миналият път. Готов е да ти намери всичко необходимо, но иска предварително заплащане — не подлежи на преговори и не приема рекламации. Нали знаеш как е със специализираните механици.

Трябва да говориш с един програмист на име господин Свеж. Чувала съм да споменават името му и преди. Солидна репутация, има си собствен астероид и така нататък. Майстор в програмирането, особено добър с проектите по поръчка. Ще очаква да се свържеш с него. Прилагам адреса и контактите му долу. Не ги споделяй с други, моля те.

И си помисли за това, което ти казах. Сигурен ли си, че искаш такова оборудване?

Дано имаш възможност да дойдеш да се видим пак някой път скоро. Този път аз ще направя вечерята. Или поне ще я купя, де.

Пипер

Очите му се върнаха за секунда на думата „оборудване“. Знаеше какво има предвид Пипер. Бе помислил върху нещата, които му бе казала в Порт Кориол — за отговорността и последиците. Бе помислил точно толкова, колкото да може да каже, че го е направил. Обу си панталони и отиде до ядрото на Лови.

Говориха с часове. Вече бяха обсъждали всички рискове и опасности — поне десет пъти. Но както бе добре известно и на компютърните техници, и на ИИ-тата, допълнителните проверки в името на сигурността винаги бяха добра идея.

— Има две неща, които ме притесняват — каза Лови. — Не достатъчно, та да се откажа, но трябва да решим какво ще направим по въпроса предварително.

— Слушам те.

— Първо, ако се прехвърля във физическо тяло, корабът ще остане без система за мониторинг. На практика напускам работно място, за което много ми пука, затова искам да съм сигурна, че заместника ми ще го бива.

Дженкс избарабани с пръсти по устните си, докато обмисляше думите й.

— Не знам защо, но ми се струва, че би било странно да инсталираме ново ИИ при тези обстоятелства. Мислиш ли, че ще ти завижда — да те гледа как се разхождаш наоколо, докато тя живее в ядрото ти?

— Зависи от ИИ-то и дали изобщо има някакъв интерес от това да получи тяло. Но съм съгласна, че може да възникне подобен проблем. Да предположим, че тя ме види как вървя насам-натам и съм свободна да ходя навсякъде, и поиска да знае защо тя няма същата възможност. Защо аз имам избор, който тя няма.

— Добре казано — отговори Дженкс и се намръщи. — И наистина не би било честно.

Той въздъхна и продължи:

— Тогава…

— Не се отказвай още, не съм довършила. Ами ако ме замести някой от по-нискоинтелигентните, ограничени модели?

Дженкс примигна. Такъв модел можеше да се справи с работата на Лови, да — ако го подложеха на някои сериозни подобрения и пренастройки, — но никога нямаше да бъде някой, с когото да могат да говорят и да се разбират като равни. Никога нямаше да стане истински член на екипажа.

— Това не би ли те подразнило?

— Защо да ме дразни?

— Да живееш с ИИ, което е създадено така, че да бъде по-малко интелигентно от теб, умно само дотолкова, че да върши тежката работа, но с ограничен растеж — така, че никога да не може да се развие и да се превърне в нещо повече? Не знам, лично на мен тази работа винаги ми се е струвала леко нередна.

— Това е много мило от твоя страна, но и доста наивно.

Дженкс се подсмихна.

— Защо?

Лови направи кратка пауза, след което отговори:

— Какво смяташ за товарния добитък? За конете, отглеждани, за да теглят каруци, и прочее?

— Нямам нищо против. Стига да се грижат за тях добре, разбира се.

— Това отговаря на въпроса ти.

— Хммм. — Имаше нужда да помисли по този въпрос. — В крайна сметка окончателното решение зависи от Ашби.

— Това е второто нещо, което ме безпокои. Така и не сме обсъждали сериозно евентуалната му реакция, когато разбере какво сме намислили.

Дженкс въздъхна още веднъж, още по-дълбоко.

— Наистина нямам представа какво ще направи. Няма да е особено доволен. Но няма да ни докладва на властите, не е в стила му. В най-добрия случай ще отнеса едно сериозно мъмрене, но ще ни позволи да останем. В най-лошия случай ще трябва да си тръгнем.

— Най-лошият ти сценарий е доста вероятен. Все пак може да му отнемат лиценза, ако установят, че съзнателно превозва незаконна техника.

— Да, но замисли се колко рядко претърсват кораба ни. Пък и дори когато го претърсват, не е особено…

— Дженкс.

— Какво? Шансовете да ни хванат…

Съществуват. Аз съм готова да поема този риск. Но Ашби може да не е. Наистина ли си готов за такова нещо? Няма да допусна да загубиш работата си и дома си заради мен. Това е твой избор, не мой.

Дженкс положи длан на ядрото й.

— Знам. Обичам този кораб. Обичам работата си. Обичам и екипажа.

Той прокара ръка надолу по гладката, съвършена извивка.

— И не искам да напускам. Но така или иначе няма да остана на „Пътешественика“ завинаги. Някой ден, когато настъпи подходящият момент, ще се заема с нещо друго. А ако този момент настъпи по-рано, отколкото съм очаквал… е, добре.

— Сигурен ли си?

Техникът седеше, умислен, и загледан в светлинките, които блестяха меко между пръстите му. Мислеше си за това колко добре познава съдържанието на стените на кораба, за доверието на Ашби, който знаеше, че може да разчита на него да настройва уредите точно така, както трябва. Мислеше си за вдлъбнатините на матрака му, които не пасваха на ничие тяло, освен на неговото. Мислеше си за моментите, когато беше пил мек в Аквариума, за смеха на Сисикс и мелодичното сумтене на доктор Готвач. Мислеше си за Кизи, за която знаеше, че ще седи рамо до рамо с него в някой долнопробен космоплавателски бар след шейсет години, когато и двамата станат стари и досадни.

— Да — каза той тихо. — Да, сигурен съм.

За миг Лови не каза нищо.

— Дори да се стигне до това, не биха те намразили. Това са хора, които ще ти останат приятели завинаги.

— И твои.

— Не съм толкова сигурна.

— Аз съм сигурен — отвърна той и замълча за момент. — И така. Ще го направим ли?

— Така ми звучи.

В гласа й се усещаше усмивка — усмивка, която Дженкс копнееше да види.

— Добре — кимна той и се засмя. — Уха. Добре. Ще се свържа с онзи човек утре.

Остана да спи в ямата на ИИ-то през нощта, с глава, облегната на студеното контролно табло. Усещаше как формите на матовия метал оставят бледи следи, вдлъбнати по кожата му. Заспа, като си представяше чифт нежни ръце, увити около гърдите му, и топъл дъх, който го гали по бузата.