Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътешественици (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Way to a Small, Angry Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Беки Чеймбърс

Заглавие: Дългият път към една малка ядосана планета

Преводач: Йоана Гацова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Венелин Пройков

Художник: Жени Петкова

Коректор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-073-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2860

История

  1. — Добавяне

Ден 157, 307 стандарт по летоброене на НГ
Хедра Ка

Тоум, вторият пазач на Новата Майка, седеше до един от прозорците в градината за хранене и наблюдаваше корабите на различните раси от Галактиката. Откъсна дебел сноп листа от близката саксия. Течността, която извираше от отчупените краища, ухаеше на познатия му, подобен на пипер аромат — леко сладко и много вкусно. Но той не изяде листата. Вместо това ги задържа в ръката си и продължи да наблюдава извънземните кораби. Разглеждаше оръдията на аелуонските фрегати завистливо, както бе правил вече много пъти досега. Колко много кланове биха могли да унищожат с такива оръжия. Колко много неверни идеи биха могли да изкоренят.

Замисли се за извънземните във фрегатите — за глупавите им лица и странните, гадни люспи. Аелуонците бяха толкова грозни. А и начинът, по който говореха, бе толкова неприятен. Трудно беше да се довериш на раса, която не може да говори, ако не си имплантира жица в гърлото. Също както беше трудно да се довериш и на хармагианците, които нямаха крака, или на аандриските, с техните хищнически нокти, или куелинците, които обезобразяваха собствените си тела от суета. Не, той не можеше да им се довери. На нито един от тях. Но пък можеше да ги мрази. Това му се удаваше съвсем лесно.

Не можеше да говори за това. Преди да се присъединят към НГ, в ума му не бе имало и сянка на съмнение, че е един от Тореми Ка. Бе напълно съгласен с тяхното преклонение пред Новите Майки, а също така и с идеята, че трябва да завземат Хедра Ка. Но останалите раси в НГ… Наистина ли се нуждаеха от помощта им? Нима кланът беше толкова слаб, че да не може да удържи господство над новата планета сам?

Расите в НГ. Странни лица, неприятни акценти, шумни кораби. Виждаше собственото си неодобрение да се отразява и в устите на няколко от другите си събратя, но никой не надигаше глас да се възпротиви. Никой не бе напуснал клана.

Това го плашеше. Да не би нещо да не му беше наред? Имаше ли нещо важно — нещо фундаментално, — което Новите Майки разбираха, а той — не? Ден след ден се бореше с тези мисли и се мъчеше да намери някакъв начин да постигне съгласие с останалите. Но нищо — нито медитацията, нито привилегията да прекарва време с Новата Майка — успяваше да ги измести.

— Сведе поглед към листата, които вече бяха станали на каша в юмрука му. Пусна мократа купчинка на пода. Машините щяха да почистят.

— Искаш ли да дойда при теб? — чу се глас иззад рамото му.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е. Усети как мускулите му се напрягат, готови да убиват.

— Не — отговори той, без да сваля очи от прозореца.

— Но ще го направя.

Говорещата пристъпи напред, сгъна крака и седна до него. Името й беше Хиул. Боец от първо поделение. Тоум се запита дали изобщо би могъл да я убие, ако му се удаде такава възможност. Бе готов да опита. Хиул откъсна няколко листа и ги изяде.

— Ще ядеш, така ли?

— Защо иначе да идвам тук?

Тя наклони глава и се загледа в смачканите листа пред краката на Тоум.

— Естествено.

Хиул се обърна към прозореца.

— Толкова много кораби. С толкова много мисли на борда им. Питам се как го правят. Как ли постигат хармония, когато знаят, че са заобиколени от заблуди и неверни идеи?

Тоум не отговори.

Хиул поднесе още няколко листа към устата си и продължи:

— Не мисля, че го правят. Мисля, че живеят в хаос — всеки действа според собствените си идеи, всеки служи на клан от един — на самия себе си.

Тоум млясна с устни.

— Новите Майки казват, че това е приемливо, стига самите ние да продължим да следваме нашите обичаи. Не си ли съгласна с думите им? Не си ли в единство с тях?

Хиул явно не се притесни от заплахата. Подмина предизвикателството му, без да МУ обърне внимание. Без да МУ обърне никакво внимание! Отрони само две думи — с вбесяващо спокоен тон:

— А ти?

Той я сграбчи. Усещаше гнева като нажежена топка в стомаха си. Приближи уста към гърлото й, сякаш се готвеше да я убие.

— Вече съм ти казвал, че не желая да говоря с теб. Ти си хаосът.

Тя не се опита да се защити, което уплаши Тоум повече, отколкото ако беше се опитала.

— Смяташ, че не живея в съгласие с Новите Майки? Смяташ, че съм фалшива истина?

— Не си играй с думите. Знаеш какво си.

Тя се наведе напред и притисна гърлото си към устата му.

— Защо не ме убиеш, тогава?

Той се насили да забие зъби. Би било толкова лесно, толкова бързо. Усещаше пулса й — дълбок и бърз. Но не успя да го направи и това го разгневи още повече. Хвърли я назад със сила. Тя падна, като счупи една саксия и разпиля пръст наоколо. Всички в градината се обърнаха към тях. Повечето само им хвърлиха по един бърз поглед и се върнаха към храната, без да се впечатляват от мръсотията на пода. Машините щяха да я почистят.

Хиул се засмя и избърса струйката лимфа, потекла от сцепената й устна.

— „Знаеш какво си“. Да. Да, знам — каза тя, изправи се и отново се приближи към него. — Знам и какво си ти, Тоум. Виждам противоречието в теб.

— Аз съм пазач на Новата Майка!

Тя се приближи до него още повече и прошепна:

— Знам, че се бориш именно с това. Колко ужасно за теб. Колко е ужасно да знаеш истината и да мразиш онези, които представляват заплаха за нея, и въпреки това да останеш верен.

Очите му го издадоха, като се насочиха към извънземните кораби. Хиул въздъхна с високомерно задоволство.

— Не забравяй, че ти също имаш кораб. Имаш достъп до неща, които ние нямаме.

Той се обърна рязко към нея.

— „Ние“ ли?

Тя се отдалечи с леко накуцване. Един от задните й крака явно се беше навехнал при падането. Хубаво. Тя се обърна към него.

— Ние сме торемийци — каза. — Никога няма да бъдем клан от един.

 

 

Ашби въздъхна от облекчение, когато големият кораб ги изтегли през иглената дупка и ги върна в обикновеното пространство. Бяха изминали четири дни, откакто се бяха срещнали с „Кирит Сек“, и макар че беше доволен, задето можаха да минат напряко, не беше сигурен кое бе по-лошо — скоковете през подпространството или дългите промеждутъци от празнота между тях. Последната отсечка на пътуването — до срещата в Дел’ек — беше доста дълга, но бяха убили времето, като почистиха кораба и се погрижиха за всички дребни задачи, които бяха отлагали досега. Когато стигнаха до точката, в която трябваше да се засекат с „Кирит Сек“ „Пътешественика“ беше по-чист отвсякога и не им беше останало нищо друго за правене. Ашби мислеше, че четирите свободни дни ще им позволят да си починат и да се поотпуснат, но скоковете правеха това невъзможно, а бездействието го караше да бъде неспокоен. Всички бяха изнервени. Доктор Готвач все повече се дразнеше на неканените помощници, които непрекъснато се въртяха из кухнята, и капитанът подозираше, че осветителният панел, който бяха изгубили вчера, бе гръмнал с помощта на тайната намеса на техниците, само и само да им се отвори някаква работа. Единствените, които прекараха почивката приятно, бяха Сисикс и Розмари, които бяха щастливи в компанията една на друга, и Охан, които бяха заети да умират.

Но скоковете се бяха отразили на всички. Пробивът на сляпо беше едно, но четирите дни непрекъснато влизане и излизане на интервали от шест часа бяха достатъчни да накарат дори Ашби да получи пристъп на космическа болест. Едва успя да се изправи в леглото си, когато Лови го свърза с капитана на влекача през предавателя. Из каютата се разнесе гласът на жената-аандриск:

— Ние бяхме дотук, капитан Сантосо.

Акцентът й бе различен от този на Сисикс — по-официален и някак по-твърд.

— Добре ли са всички на борда?

— Горе-долу — отговори Ашби и разтри очи; светът вече не се мержелееше пред него — неописуема благодат. — Благодарим за тегленето.

— Един съвет от мен — преди да се обадите на началниците си, отделете един час да хапнете нещо и да се посъвземете. Ние ще направим същото.

— Благодаря — отговори Ашби и прочисти гърло. — Хеске ратх иши кит.

— Хеске скатх ески ришк — отговори аандриската с глас, в който се четеше приятна изненада. — Приятно пътуване и на вас.

Предавателят се изключи. Ашби погледна през илюминатора на каютата и видя как „Кирит Сек“ изключва притегателното поле, което ги задържаше заедно, и потегля.

— Лови, къде е Сисикс?

Предавателят изщрака.

— Тъкмо започна работа.

— Кажи й, че ще дойда скоро.

Когато влезе в контролната зала няколко минути по-късно, Сисикс вече седеше на мястото си и проверяваше навигационните уреди.

— Чувствам се така, сякаш са ме изритали в главата — каза тя, без да се обръща към него.

— Значи сме двама — свлече се той в креслото си и се втренчи през илюминатора. — И всичко това — заради това място.

Пред тях се виждаше Хедра Ка — напукана и грозна като кора върху рана планета, осеяна с реки от лава и огромни циклони, видими дори от такова разстояние. В орбита около нея се носеха няколко едри скали — спомен от скорошното й формиране. Беше млад свят — неприветлив и хаотичен.

— Никога не съм виждал нещо, което да изглежда по-ядосано — отбеляза Ашби.

— За планетата ли говориш, или за корабите?

Хедра Ка бе заобиколена от цели ята кораби — хармагиански фрегати, аелуонски крайцери, транспортни кораби, които не принадлежаха на конкретна раса, влекачи, патрулни совалки. И, естествено — торемийски кораби. Ашби знаеше, че торемийците имат цели поколения космоплаватели, също като екзодианците, но не виждаше нищо общо между техните и човешките кораби. Като се имаше предвид, че принадлежат на раса, която прекарва живота си в открития космос, корабите им изглеждаха учудващо крехки и нямаха дебели прегради от онзи тип, който се асоциираше с корита за пътуване на дълги разстояния. Виждаха се само издължени елементи и остри ъгли, както и множество антени и зловещи, светещи жици, които се носеха във вакуума. Изглеждаха като дълбоководни създания — пулсиращи, странни и неразбираеми.

Ашби се приведе напред.

— Стига бе.

Малко встрани от рояка кораби имаше празно пространство с формата на сфера, маркирано с леко полюляващи се шамандури.

Там ли искат да построим клетката?

Разстоянието между входа на тунела и Хедра Ка щеше да бъде по-малко от разстоянието между Земята и Луната. Около два пъти по-малко.

— Добре, че тук е мека зона — отбеляза Сисикс. — Представяш ли си какво ще е да правиш пробив на сляпо на такова място?

Ашби поклати глава.

— Добри сме, но не чак толкова добри.

— Никой не е толкова добър.

— Би било късмет, ако не направим планетата на парченца.

Сисикс изпръхтя.

— Но няма да е голяма загуба.

Ашби се засмя.

— Лови, ще ме свържеш ли с останалите?

Предавателят се включи.

— Слушат те, Ашби — каза Лови.

— Здрасти на всички. Пристигнахме. Ако на някого му се гади, да отиде да хапне нещо, но набързо. Искам всички да присъстват, когато се обадим на свръзката ни. Моля да дойдете в контролната зала до не повече от час. Днес е много важен ден за всички ни и искам да направим добро впечатление. Не се престаравайте, но чистите лица и дрехи са препоръчителни.

Гласът на Кизи се разнесе през предавателя:

— Не се безпокой, Ашби, аз хич няма и да се обаждам.

Капитанът се поколеба. Търсеше някакъв по-любезен начин да й каже, че така наистина би било най-добре.

— Ти и без това си прекалено готина за тях, Киз.

 

 

Тоум седеше и медитираше. Или поне се опитваше. Отсреща му беше седнал първият пазач, Фол. Бе сгънала крака спокойно, а в очите й се четеше празното спокойствие на здравия разум. Завиждаше й. Колкото по-дълго се навъртаха около извънземните от Галактиката, толкова по-трудно му беше да събере мислите си. Независимо колко се стараеше да насочи ума си в друга посока, той неизменно се връщаше към Хиул. Не биваше да излизат от стаята живи. Порядките на народа им повеляваха друго: по-силната идея трябваше да оцелее, а по-слабата — да бъде изтрита. Така се запазваше хармонията.

Трябваше да я убие, независимо от първокласното й военно обучение. Все пак бе на сантиметър от гърлото й. Трябваше да я убие. Далеч нямаше да е първата, която убива поради несъгласие. Защо я беше оставил да си тръгне?

Отговорът вече се криеше в едно далечно, жестоко ъгълче на ума му. Той бягаше от него, но никога не успяваше да се отдалечи достатъчно.

— Елате — подкани ги Новата Майка, която тъкмо влезе в стаята.

Тоум и Фол разпънаха крака и взеха оръжията си в ръце.

— Отивам на носача. Корабът за пробиване на тунели вече е пристигнал и чух, че хармагианецът е поканил екипажа му на борда.

— А ти получи ли покана? — попита Фол.

Хармагианският бюрократ беше много дребнав по отношение на досадните подробности като списъците за гости и спазването на протокола. От онези безполезни неща, с които се занимаваха в Народната Галактика.

— Не ми трябва такава — отговори Новата Майка.

Тоум разбираше чувствата й, усещаше ги и в гласа й — изчерпващото се търпение, умората от непрекъснатите опити да разбере представителите на толкова чужди култури. Защо никога не говореше за това? Ако просто изразеше на глас раздразнението си, това щеше да означава, че през цялото време е бил в съгласие с нея и нямаше да се съмнява повече в принадлежността си към Тореми Ка. Но бе лишен от това облекчение на тревогите си.

— Този кораб ще пробие дупка в небето ми — каза тя, докато вървеше към вратата.

Фол и Тоум вървяха от двете й страни, на шест крачки след нея, както вече бяха свикнали.

— Това ми дава правото да видя лицата им.

 

 

Розмари бе доволна, че има възможност да напусне кораба. Да, напускаше го, само за да се качи на друг кораб, но отчаяно се нуждаеше от смяна на обстановката, а и малката гощавка, която бяха организирали, за да ги посрещнат, бе приятна изненада. Нищо кой знае колко лъскаво — просто маса с изящно подредени хапки, които можеха да ядат на крак, и няколко чиновника от по-ниските нива на администрацията в НГ, които разговаряха свободно помежду си. Вече бе ходила на такива събития, но работниците, които се занимаваха с пробиване на тунели, рядко бяха част от списъка на поканените. Жестът беше много мил — и ясно показваше колко важен е новият тунел.

Помещението, в което се намираше, контрастираше ярко с кърпените стени на „Пътешественика“. Дизайнът бе хармагиански — просторна стая с разноцветни елементи. Навсякъде бяха разпръснати столове с различна форма, предназначени за множество извънземни видове, а на едната стена имаше няколко дълги хоризонтални прозореца, филтрираният въздух беше хладен и свеж — Розмари забеляза, че Сисикс се движи по-бавно от обикновено, както би вървял човек с болки в мускулите, — а осветлението бе почти прекалено ярко. Колегите й се забавляваха искрено и се наслаждаваха на храната и вниманието. Ашби и Сисикс разговаряха увлечено с някакъв бюрократ в отсрещния ъгъл на стаята. Дженкс явно се бе сприятелил с един от сервитьорите — ларуанец, с когото се смееха от двайсет минути насам на кой знае какво. Охан бяха останали на борда на „Пътешественика“, разбира се — както и Корбин, който видя как очите на доктор Готвач светват при споменаването на думата „бюфет“ и предложи да наглежда болния Навигатор вместо него. Напоследък бе станал доста по-услужлив от преди.

— Ехо, докторе — обади се Кизи и вдигна едно шишче с пържени зеленчуци от препълнената си чиния. — Какво е това, жълтото?

Бузите на доктор Готвач трепнаха.

— Сааб теш. Много често готвя такъв.

— Но не прилича на сааб. Нито пък има такъв вкус — каза тя, отхапа едно парче от шишчето и го задъвка умислено. — Не, няма.

— Сигурно е защото имат по-хубави стазисни кутии от нашата. Такива, които предотвратяват молекулярния разпад, който настъпва след време.

Той наведе глава и добави:

— Късметлии.

Кизи преглътна и заяви:

— Не мисля, че ми харесва особено.

— Такъв вкус би трябвало да има.

— Е, на мен не ми харесва — отговори тя и захапа шишчето отново.

— Знаеш ли — намеси се Розмари, — този проект ще ни донесе доста добър хонорар. Не обещавам нищо, но може поне да се поогледаме за някаква по-хубава стазисна кутия, когато приключим с работата. Може да го предложим на Ашби.

Бузите на доктора се издуха.

— Открай време харесвам начина, по който мислиш.

— Нямам търпение да дойде време за пробива — заяви Кизи и остави зеленчуковото шишче, за да се заеме с едно снопче листа, покрити със семенца. — Много ви обичам всичките, но наистина имам нужда да сляза от кораба за няколко десетника. Хванал ме е страшен космически съклет.

— Дженкс каза, че вече си е събрал багажа — отбеляза докторът.

— О, да. Не млъква за онези плажове на Уортхег, които уж били по-хубави от всички останали плажове. Направо не знам как ще успеем да го върнем.

— Е, аз ще пропусна плажа. Ще ида да се видя с Дрейв, стария ми приятел. Току-що е построил нов парник близо до къщата си и каза, че с удоволствие би приел помощта ми при избора на кълнове.

— Чакай малко, чакай малко. Ще прекараш ваканцията си в Порт Кориол? Място, където и без това ходим непрекъснато? За да градинарстваш? Което е нещо, което правиш непрекъснато?

— Какво лошо има? — изду бузи докторът. — Обичам градинарството.

Кизи подбели очи.

— Ами ти, Розмари?

— О. Ами аз…

„Аз нямам къде да отида“ — довърши тя на ум, но на глас каза:

— Не съм решила още.

Отпи глътка от газираната си напитка и продължи:

— Може просто да остана на кораба. Почти приключих с подреждането на финансовите документи в архива и не искам да зарязвам задачата недовършена.

Кизи изви вежди и се усмихна.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости у дома и да се запознаеш с бащите ми?

Розмари усети, че се изчервява.

— О… Това е много мило, но…

— Виж какво. Калната Долина не е Флорънс, но е тихо, а и хората са свестни. В топлите вечери хората се събират на главния площад, където се свири музика на живо, и хидропонните ферми са всъщност доста красиви, когато започне цъфтежът. А по покрайнините живее малка общност от модъри и хора на изкуството. Може да се мотаем заедно, а може и да правиш каквото си искаш сама. Всичко, което ти предлагам, е едно чисто легло в един ленив колониален град, и по-точно — в дома на двама великолепни джентълмени, които много обичат да им водя хора на гости. И освен това — три кучета, които ще те ближат по лицето и ще ти станат най-добри приятели за вечни времена. А пък Ба прави най-добрите гофрети в цялата галактика. Без да се обиждаш — завърши тя, като се обърна към доктора.

— Няма проблем — успокои я той. — Опитите ми в областта на гофретите наистина не са особено успешни.

— Ами… — поколеба се Розмари.

Два спокойни десетника на чист въздух, с хубава домашна храна — звучеше доста примамливо, пък и тя бе любопитна да посети още гранични колонии, но…

— Моля те! — заподскача Кизи, сипейки сладки по пода. — Моля те, моля те, моля те!

Розмари се засмя, едновременно засрамена и трогната.

— Добре. Ако си сигурна, че няма да е проблем, ще дойда.

— Да! — размаха Кизи юмрук победоносно. — Ще пиша на бащите ми веднага, щом се върнем на кораба… Или след като приключим с пробива. Приоритети, нали разбираш — подбели очи тя.

Нещо в ъгъла на помещението привлече погледа на доктора.

— Виж ти, виж ти — каза той. — Не бях сигурен, че ще видим някой от тях.

Трима торемийци тъкмо бяха прекрачили прага — странни и леко смущаващи. Вървяха на четири крака, чиито колена се сгъваха назад, вместо напред, а кожата им изглеждаше твърда и ронлива. Тънките им глави се извиваха ту на едната, ту на другата страна — приличаха повече на машини, отколкото на същества от плът и кръв. Торемиецът, застанал в средата, носеше дебели, подобни на вериги бижута над тъмните си одежди, както и конусовидна шапка с червени кантове. Нова Майка, както бе описано в съобщенията на Перо̀. Другите двама торемийци вървяха от двете й страни, няколко крачки по-назад. И двамата бяха въоръжени, и то тежко: с големи пушки, преметнати през осеяните им с шипове гърбове.

— Доста зловещи са — прошепна Кизи.

— Шшт — спря я докторът.

Розмари кимна към чиновничката, която говореше с Ашби. Хармагианката изглеждаше явно притеснена — пипалата й се виеха бързо, докато бързаше с количката си към торемийците, за да ги посрещне.

— Нервна е — каза Розмари. — Май не е знаела, че те ще дойдат.

Доктор Готвач изгъргори в знак на съгласие.

— И ти щеше да си нервна, ако някой, с когото тъкмо водите преговори за съюзничество, влезе без предупреждение в стая, пълна с космоплаватели с недотам изискани обноски.

Кизи отхапа едра хапка от сладкиша в ръката си, като се постара да се омаже около устата.

— Мхм зскаи бношки.

Доктор Готвач избърса устата й с една от предните си кракоръце, докато тя продължаваше да се кикоти безмълвно. Розмари обаче бе насочила цялото си внимание към торемийците, които вече поуспокоената хармагианка запознаваше с Ашби. Изглеждаха й някак познати — не заради видеоклиповете или снимките, които беше виждала, а… от някъде другаде. Имаше някакъв по-конкретен спомен за тях. По-личен. Имаше чувството, че всеки момент ще се сети — сякаш търсеше дума, която й е на езика. Но какво в тях й беше толкова познато? Облеклото? Бижутата? Или…

Пушките.

Внезапно си спомни апартамента си на Марс, на няколко пресечки от Александрийския университет. Тъкмо се готвеше да си направи чай и пълнеше мерителната лъжичка с изсушени листенца, докато чакаше водата да заври. На вратата се беше позвъняло. „Розмари Харис? Ще ни пуснете ли да влезем?“. Бяха двама детективи, изрядно облечени в костюми и с очни скенери. Един от тях бе оставил скриба си на масичката за кафе и й бе прожектирал няколко различни вида оръжие. „Познати ли са ви?“.

Розмари остави чинията си на масата и отиде до илюминатора. Скръсти ръце на гърдите си и си пое дълбоко дъх, загледана в претъпканото с кораби небе. Една малка, ядосана планета, заобиколена от бойните кораби на най-различни раси, които искаха да я завладеят. „Пътешественикът“ ги очакваше отвън — ъгловат, красив и изобщо не на място между гладките, модерни носачи и смразяващите кораби на торемийците. Искаше да се върне обратно на борда му и да се почувства в безопасност между разноцветните стени и илюминаторите втора употреба. Какво, по дяволите, правеха тук?

— Ей — опря Кизи длан на рамото й. — Добре ли си?

Розмари кимна бързо и стисна устни.

— Да, добре съм. Просто… знам откъде са взели тези пушки.

— Откъде? — попита Кизи.

Розмари я погледна сухо, без да каже нищо. Очите на Кизи се разшириха.

Оу. Ъъ… Гадост. Сигурна ли си?

Розмари си припомни триизмерните изображения, които се носеха в хола й, и детективите, които зорко следяха изражението на лицето й.

— Сигурна съм.

Една кракоръка я потупа успокоително по другото рамо.

— Не си виновна ти — каза докторът. — И не можеш да направиш нищо по въпроса.

— Зная — отговори тя. — Просто… — Хвърли поглед през рамо. Помещението жужеше от оживени разговори. Всички бяха започнали да се приближават към торемийците пред вратата и никой не обръщаше внимание на тримата космоплаватели пред илюминатора. Розмари прошепна:

— Това ме ядосва. И не само заради баща ми. Той е направил всички онези неща, защото е искал амби. Постъпките му са били алчни и неморални и всички го мразят заради тях. Дори аз го мразя. Но НГ прави същото. Да, имат си споразумения и посланици, и банкети. Всичко изглежда толкова цивилизовано и дипломатично. Но си е абсолютно същото нещо. На нас не ни пука за торемийците или за начина, по който ще повлияем на историята им. Просто искаме да вземем, каквото имат.

Тя поклати глава ядно и добави:

— Не ни е мястото тук.

Доктор Готвач стисна леко рамото й.

— И аз се чувствам така, честно казано. Но всяка раса сапиенси си има своята дълга, недотам красива история, пълна с възходи и падения на различни сили. Хората, които запомняме, са онези, които са решили какви ще бъдат границите на териториите ни. Никой не си спомня онези, които са построили пътищата.

Той изсумтя и загъргори. След това продължи:

— Ние просто пробиваме тунели. Само това правим и само това можем. Ако не го направим ние, ще се намери друг кораб, който да се заеме със задачата. Ще се случи независимо от помощта ни и не е нещо, което сме в състояние да спрем.

Розмари въздъхна.

— Знам.

— И освен това — намеси се Кизи, — те са тези, които поискаха да дойдем, нали? Торемийците не са най-дружелюбният народ в галактиката. Не биха се съгласили да ни пуснат тук, ако не ни искаха.

— Дори така да е… — каза Розмари. — Не ни е работа да се бъркаме в техните войни.

 

 

След като напуснаха залата за приеми, Тоум се обърна към Новата майка.

— Чу ли за какво разговарят членовете на тунелджийския екипаж, които бяха застанали до илюминатора?

— Не. Слухът ми бе зает с думите на капитана им, както и с онзи досаден шум, който явно идваше от повреденото реле на вентилационната система в тавана. Много разсейващо.

— Какво си чул? — попита го Фол.

В ума на Тоум цареше пълен хаос. Мислите му започнаха да стават все по-непоносими и непоносими. Ако не ги изречеше, щеше да се пръсне. Но ако ги изречеше…

— Кажи ми — заповяда Новата Майка.

Тоум се подчини.

— Тримата от екипажа не са в съгласие с началниците си. Хранят съмнения относно съюза ни.

Новата Майка млясна с устни в знак, че е разбрала.

— Това отговаря на модела, който следват.

— Прости ми, Нова Майко, но нима това не те безпокои?

— Отначало се безпокояхме за модела, който следва НГ — обясни тя. — Толкова много раси, толкова много различни идеи, и всички те са обединени в един-единствен клан. Не можехме да разберем как би оцеляло такова сдружение.

Тоум и Фол изщракаха с колена в знак на съгласие. Когато говорителите на Народната Галактика се бяха свързали с Тореми Ка за първи път, три от Новите Майки бяха против предложението, което им отправиха. Щом стана ясно, че съгласие няма да бъде постигнато, Майките напуснаха територията на Тореми Ка. После сформираха собствени кланове, които враждуваха с техния. Една от тях беше убита. Такъв беше обичаят на народа им.

— Но те говореха като един — намеси се Фол. — По време на първите преговори, както и срещите след това, представителите на Галактиката говореха като един. Използваха едни и същи думи. Бяха в съгласие, въпреки че принадлежаха на различни видове.

— Да — каза Новата Майка. — Знаем, че тяхното съгласие е отрепетирано, и че те не виждат моделите, които ние виждаме. И все пак те търсят тези неща — макар и по различни начини. Ние смятаме, че можем да допуснем компромис и да приемем това.

— Но то е лъжа — каза Тоум.

Видя обезпокоеното изражение, което се изписа на лицето на Фол, но продължи:

— Съгласието им не е истинско. Само се преструват, че са съгласни един с друг, за да не нарушат установения ред.

„Също като мен. О, в името на всички мъртъвци… те са същите като мен“ — помисли си.

Новата Майка го изгледа с непроницаем поглед. Той потръпна.

— Има още неща, които би искал да кажеш — произнесе тя накрая.

Тоум млясна с устни, все още разтреперан.

— Нова Майко, не желая да смущавам мислите ти, като им налагам моите.

— Няма причина за безпокойство. Моите мисли са по-силни, а и ценя твоите високо. Вярвам, че ще успеем да постигнем хармония.

Тоум се надяваше отчаяно, че тя е права.

— Установихме се на Хедра Ка, за да намерим спокойствие и да отделим необходимото време, за да обмислим модела, който следват Новите Майки.

— Това е вярно.

— Нашата раса — и дори само нашият клан — е нестабилна. Добра идея ли е да отворим вратата пред неща, които биха могли да нарушат баланса ни още повече — тъкмо сега, когато се нуждаем от него повече от всякога?

Фол явно не беше особено впечатлена.

— Не можем да победим клановете на враговете ни без чужда помощ — заяви тя. — НГ ще подкрепи исканията ни.

— Но на каква цена? — попита Тоум и усети как колената му поддават, отслабени от страх поради безразсъдната смелост на думите му. — В стремежа си да унищожим вражеските кланове бихме могли да погубим самите себе си. Не съществува ли опасност влиянието на хаотична организация като НГ да замъгли здравия ни разум?

Новата Майка остана втренчена в него за известно време. След това премести поглед към Фол.

— Споделяш ли тези съмнения?

— Не — отсече Фол без следа от колебание.

Тоум й хвърли кос поглед. И от лицето, и от гласа й личеше, че е в истинско и пълно съгласие с клана. Не се разкъсваше от съмнения. Знаеше къде е мястото й — както в ума си, така и в клана. И то не я безпокоеше. Мразеше я, задето е такава.

Новата Майка изви врат и наведе лице към неговото.

— Имаме нужда от подкрепата на Галактиката, за да постигнем целта си. Нашите обичаи са по-силни от тяхното влияние. Струва си да толерираме различията ни в името на господството ни над Хедра Ка. Съгласен ли си с тези мисли?

Тоум усети, че стомахът му се свива на топка. Под кожата му сякаш пълзяха насекоми. Остри нокти разкъсваха сърцето му.

— Аз… Аз съм…

Не можеше да се насили да произнесе думите. Обичаше своята Нова Майка. Обичаше всички тях. Би легнал в краката им и би разкъсал плътта си със собствените си ръце, ако го поискаха. И все пак, все пак продължаваше да бъде съгласен с думите на жената-човек с пискливия глас, отколкото с онова, което току-що бе чул.

Новата Майка се отдръпна назад и наклони глава. Тоум заби поглед в пода, но въпреки това знаеше, че Фол се е втренчила осъдително в него със спокойните си очи.

— Върви си и се постарай повече в медитацията — заповяда му Новата Майка. — Отдели време да определиш кои от мислите ти са най-силни. Така ще разбереш дали още си един от нас.

— Ти си добър пазач — добави Фол. — Смъртта ти би била загуба.

Тоум не я погледна. Ако го направеше, сигурно нямаше да може да устои на желанието да прекърши врата й.

— Съгласна съм — каза Новата Майка. — Надявам се, че ще се върнеш при нас.

Но още щом изщрака с колена и се отдалечи, Тоум осъзна, че няма да се върне. Нещо се беше променило. Страхът не бе изчезнал, но се затвърждаваше и превръщаше в решимост. Мислите му се бяха превърнали в реалност в момента, в който се бе чул да ги изказва, и сега знаеше по-добре от всякога, че няма да може да постигне съгласие тук. Вървеше по коридорите и подминаваше отблъскващите хармагианци и странните аелуонци. Първите му кимваха, а скулите на вторите проблясваха в приятелски цветове. Той се разкъсвате вътрешно от ярост. Торемийската територия не беше място за тези слабохарактерни пришълци. Народът му трябваше да ги нареже на парчета и да ги прати обратно, откъдето са дошли, както правеха винаги.

И както можеха да направят отново.

 

 

Ашби хвърли око на данните, изписани на екрана над контролния панел.

— Двигателите ни никога не са работели толкова добре, кълна се.

Без да вдига поглед от лостовете пред себе си, Сисикс каза:

— Така става, когато поемеш на дълъг път с двама отегчени техника.

— Хмм. Може би трябва да го правим по-често.

Това вече накара Сисикс да обърне глава към него и да го изгледа с поглед, който би могъл да разтопи корпуса на кораба.

— По-добре не.

Ашби се засмя. Споделяше мнението й напълно. След няколко часа щяха пак да се намират в Центъра. Нямаше търпение да пристигнат, но мисълта все пак му се струваше сюрреалистична. Бе свикнал с пътуването през тунели от малък, но мисълта, че всички десетници, които им беше отнел пътят до Хедра Ка, могат да бъдат изминати в обратна посока за няколко часа, му се струваше странна. Да се върне сред корабите, чиито модели познаваше добре, на повърхността на планети, на които се бе разхождал десетки пъти и по улиците на пазари, където се продаваше храна, за която не трябва да задава въпроси, и то без да има някаква работа за вършене, без някакво друго място, към което да трябва да се запъти… Всичко това МУ звучеше фантастично. И, поне засега — невероятно.

— Как са нещата при теб, Корбин? Помпите? Тръбите за гориво?

— Всичко е безупречно — вдигна поглед от своето табло бледият мъж. — Сигурен съм, че можем да намерим предостатъчно други начини да отегчаваме техниците по-често.

Предавателят се включи.

— Ашби, наблизо има един торемийски кораб — съобщи Лови. — Май се е отправил към клетката.

Капитанът се спря за момент. Това беше доста странно.

— Пресекли ли са периметъра на безопасност вече?

— Не, просто са се насочили към нас.

— Сигурно им е любопитно какво правим — предположи Сисикс. — Ако аз не бях виждала тунел преди, щях да искам да знам как се прави.

Ашби кимна.

— Засега само ги наглеждай, Лови. И се свържи с тях — предупреди ги възможно най-приятелски, че трябва да спазват дистанция, докато правим пробива. Надали искат да ги повлечем след нас.

— Разбрано — откликна Лови.

Вратата на контролната зала се отвори и доктор Готвач влезе вътре, понесъл Охан на ръце. Краката на сианатската Двойка най-накрая бяха поддали окончателно. Неподвижността им се струваше доста по-страшна на капитана от треморите, които ги бяха измъчвали през предишните десетници.

Ашби се изправи.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, не, добре сме си — отговори доктор Готвач с небрежен глас, сякаш обясняваше как се реже някой вид зеленчуци.

След това остави Охан на стола им и оправи краката им под тях.

Охан кимна с достойнство.

— Благодарим ти.

Доктор Готвач подаде на Ашби две ампули за инжекции и една спринцовка.

— Ако спрат да си чувстват ръцете, трябва да им биеш една от тези.

Той посочи едно място на врата на Охан, точно над гръбнака. Козината около него беше обръсната, а по сивата кожа бяха избили синини поради честите инжекции.

— Ето тук.

Ашби кимна. Все пак се надяваше, че няма да се наложи да го прави. Остави ампулите в едно чекмедже, вградено под контролния панел, и клекна, за да погледне Охан в очите.

— За мен е привилегия да наблюдавам работата ви. Радвам се, че ще имам възможност да го направя още веднъж, макар и за последно.

— И ние сме напълно съгласни с тези думи — потвърди Сисикс.

Корбин прочисти гърло.

— Аз също.

Охан ги погледнаха един по един с големите си очи.

— Ние… не сме особено добри в изразяването на емоции. Би могло да се каже, че ни се иска да можеше да останем с вас по-дълго.

Те мигнаха — толкова бавно, колкото се топеше ледът.

— Но това е нашият път.

Още едно мигване. Охан насочиха поглед към Ашби и завършиха:

— Очакваме началото на задачата ни с голямо нетърпение.

Капитанът им се усмихна въпреки тежестта в гърдите си.

Въпреки затворения си характер, Охан бяха част от екипажа. Не искаше това да е последният проект, който завършват заедно. Не искаше да вижда някой друг на стола им. Не искаше да знае, че онези, който сега седят на него, скоро вече няма да ги има.

Той си пое дълбоко дъх и се овладя. Погледна към доктор Готвач.

— Ти не би ли трябвало да спиш вече?

— Да, да — съгласи се докторът и се отправи към вратата. — Отивам да приспя себе си и секретарката ни.

Розмари се беше съгласила да приеме предложението за приспивателно по време на този пробив. Ашби се бе съгласил, че така ще бъде най-добре — както за нея, така и за пода на контролната зала.

Върна се на креслото си и закопча предпазните колани.

— Свържи ме с останалите, Лови — заповяда той и предавателят се включи с изщракване. — Добре. Проверка на екипажа.

— Управление на кораба — в готовност — каза Сисикс.

— Гориво — в готовност — обади се Корбин.

— Междупространствен свредел — в готовност — чу се гласът на Кизи през предавателя. — И този път се сетих да си взема закуска предварително.

— Шамандурите са в готовност — каза Дженкс.

Ашби намести ръце върху контролния панел. Пръстите го сърбяха да започне.

— Лови, какво става с торемийците?

— Не отговориха. Но не са пресичали периметъра на безопасност. Само дето почти са опрели носа на кораба си в една от шамандурите.

— Няма проблем, стига да не се приближават повече. Какво е състоянието на кораба?

— Всички системи функционират нормално — отговори Лови. — Няма технически или структурни повреди.

— Добре, народе. Да се махаме оттук. Започвай, Кизи.

Зачу се познатият вой на свредела. Панелите на пода защракаха. Ашби потупа с пръст по страничната облегалка на креслото и започна да брои. „Едно. Две. Три. Четири. Пет“.

— Ашби — надвика какофонията Лови. — Торемийският кораб. Не разбирам какво точно правят. Имат някакъв…

Ревът на свредела заглуши остатъка от изречението й. Сърцето на Ашби заби по-бързо.

— Пресекли ли са периметъра? — изкрещя той.

— Не. Прилича на някакво енергийно поле. Не съм виждала…

Онова, което последва, трябва да се беше случило бързо, но Ашби го видя на забавен кадър, сякаш вече беше в подпространството. Първо илюминаторите побеляха от ослепителните потоци светлина, които нахлуха в кораба и скриха от погледа му всичко, освен корпуса на собствения им кораб. Когато светлината отслабна, успя да различи как около подпорите на клетката пробягват електрически дъги и рикошират във вътрешността.

Клетката се разпадаше. Не падаше като постройка на повърхността на някоя планета, а се чупеше, извиваше и разхвърчаваше на всички страни. Ашби се втренчи в нея неразбиращо.

Нещо ги удари. Целият кораб се раздруса и потрепери. Цялото контролно табло блесна в червени светлини — сякаш десетки очи се отвориха едновременно. Осветителните панели над главите им примигнаха. Сигурно имаше и някакъв шум — протяжното пращене на преградите на кораба и извитите панели, ужасените викове на екипажа — но каквото и да се чуваше, той не можеше да го различи заради рева на свредела, който тъкмо бе стигнал до края на обратното броене. Небето се отвори и „Пътешественикът“ се изтърколи през него.