Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (24)

24. За майките не е същото

През годините свикнах с пораженията в съда. Разбира се, и аз губех дела. Всеки прокурор или адвокат губи дела. Но никога не допусках това да ме обезсърчи и не харесвах прокурорите, с които това се случваше — онези политикани и търговци на влияние, страхуващи се от делата, които не са им в кърпа вързани, и така избягват риска накрая да чуят оправдателна присъда. За прокурора не е толкова страшно да чуе в съда думата „невинен“, ако единствената друга възможност е нечиста сделка. Работата ни не се измерва с простото съотношение спечелени-загубени дела. Истината е, че хората начело в тази класация не дължат успехите си на своята безупречна работа по съдебните дела. Градят кариера чрез внимателен подбор само на най-сигурните случаи, които да представят в съда, а с останалите се справят набързо чрез споразумения със защитата, независимо дали присъдата ще е справедлива. Така си вършеше работата Ладжудис, но не и аз. По-добре да се бориш и да загубиш, отколкото да предадеш жертвата на престъплението.

Ето една от причините да предпочитам делата за убийства. В щата Масачузетс не можеш да се отървеш от такова дело по бързата процедура, като пледираш „виновен“. Всяко дело се гледа в съда. Това правило е наследство от времето, когато за убийство в щата се е произнасяла смъртна присъда. В дело, което може да завърши със смъртна присъда, не са били допускани съкратени процедури и споразумения. Залогът е бил прекалено голям. Затова и до ден-днешен всяко дело за убийство, колкото и да клонят везните в него на едната страна, се гледа в съда. В тези дела прокурорите не могат да си подбират сигурните победи и да се отървават от безнадеждните случаи. „Толкова по-добре — харесваше ми да си мисля. — Значи аз ще бъда решаващият фактор. Ще спечеля дори и когато доказателствата не стигат.“ Поне така си го представях. Но нали всички разказваме истории сами на себе си. Финансовият спекулант си внушава, че като забогатява, всъщност помага и на други да станат богати, художникът — че неговите творби са въплъщение на безсмъртна красота, войникът — че се сражава на страната на ангелите. Аз пък си внушавах, че в съда мога да помогна да възтържествува правдата и когато аз победя, е въздадено правосъдие. Човек може да изпадне в еуфория, да се опияни от такива мисли, както се случи с мен в делото срещу Джейкъб.

Датата наближаваше и аз чувствах познатото въодушевление при мисълта за бойното поле. Изобщо не ми хрумваше, че бихме могли да загубим. Вях бодър, пълен с оптимизъм, уверен, заядлив. От гледна точка на настоящето всичко това ми изглежда странно откъснато от действителността. Но не е толкова странно, като се замисля. Използваш ли някого като боксова круша, той ще копнее да ти отвърне със същото.

Делото започна в средата на октомври 2007 година. Дърветата сияеха в последното великолепие на червеното, жълтото и оранжевото.

Във вторник вечерта, преди първия ден от делото, беше необичайно топло за сезона. През нощта температурата не падна под петнайсетина градуса, усещах въздуха гъст, влажен, неспокоен. Събудих се посред нощ, доловил нещо нередно — случваше се винаги, когато Лори не можеше да мигне.

Беше се подпряла на лакът в леглото, с отпусната на една страна глава.

— Какво има? — прошепнах.

— Слушай.

— Какво?

— Тихо! Почакай и слушай.

Нощта навън шумолеше.

Чу се силен стържещ вик. Започна като скимтене на животно, но бързо изтъня до пронизителен писък като чегъртането на влакови спирачки.

— Какво е това, за бога? — промълви тя.

— Не знам. Котка? Или може би птица? Друго животно я убива.

— Какво би могло да убие котка?

— Лисица, койот. Или миеща мечка.

— Все едно сме в гората. Та това с град! Живея тук откакто съм се родила. Никога не сме имали лисици и койоти. Ами онези огромни диви пуйки, които се мяркат в двора? Преди ги нямаше.

— Има много нови строежи. Градът се разраства. Естествената им среда изчезва. Изтикваме ги.

— Анди, заслушай се в тези звуци. Дори не мога да определя откъде идват и на какво разстояние са. Струва ми се, че е съвсем наблизо. Може да е някоя от котките на съседите.

Заслушахме се, писъците проехтяха отново. Този път воплите на умиращото животно наистина подсказваха, че е котка. Започна като мяукане, преди да се превърне в див, неудържим крясък.

— Но защо се проточва толкова?

— Вероятно хищникът си играе с жертвата. Знам, че котките правят така с мишките.

— Ужасно е.

— Естествено е.

— Кое — жестокостта ли? Да измъчват жертвата си, преди да я убият? Какво естествено има в това? Какво еволюционно предимство дава жестокостта?

— Не знам, Лори. Просто е така. Каквото и животно да е нападнало котката — прегладнял койот или диво куче, или нещо друго — сигурен съм, че е в безизходица. Наоколо няма много плячка за него.

— Ако е толкова прегладняло, трябваше вече да я е убило и да се храни.

— Защо не се опитаме да поспим? Утре е важен ден.

— Как да спя с тези звуци?

— Искаш ли един амбиен от моите?

— Не. На другата сутрин съм като пребита от тях. Не знам как ги понасяш.

— Шегуваш ли се? Гълтам ги като бонбонки. Не ме унасят достатъчно.

— Анди, нямам нужда от хапчета. Само искам тези звуци да ги няма.

— Хайде, легни.

Тя намести главата си върху възглавницата и аз се притиснах в гърба й.

— Лори, изнервена си, това е всичко. Напълно разбираемо.

— Не знам дали ще мога да издържа. Сериозно ти говоря, нямам толкова сили.

— Ще го преживеем.

— За теб е по-лесно. Виждал си какво ли не, а и не си майка. Не казвам, че ти е леко. Знам, че не е. Но за мен не е същото. Просто не мога. Няма да издържа.

— Лори, иска ми се някак да те отърва от това, но няма как.

— Така е. И все пак ми помагаш, сега.

Писъците продължиха още петнайсетина минути. И двамата не спахме добре, дори след като спряха.

Когато излязохме от дома си в осем сутринта, отсреща бе спрял новинарски фургон на канал „Фокс 25“ и от ауспуха му се виеше рехава струйка отработени газове. Докато бързахме към колата, забелязах камерата, която ни следеше, подобно на едноока глава на насекомо.

В Кеймбридж трудно си проправихме път към главния вход на съдебната палата откъм улица „Торндайк“, която гъмжеше от репортери. Те се блъскаха в стремежа си да ни доближат, гора от микрофони се поклащаше във въздуха пред нас. Този път ни беше много по-лесно да се справим, вече бяхме го преживели веднъж. Най-много ги интересуваше Джейкъб, а аз изпитах някакво необяснимо удовлетворение, че му се наложи да мине през това изпитание. Имам си теория, че за обвиняемия винаги е по-добре да бъде пуснат под гаранция и да остане на свобода, отколкото да е в ареста, както се случваше с повечето обвинени в убийство, срещу които заставах в съда. Онези, които оставаха зад решетките преди делото, напускаха сградата само през изхода за затворници. Те минаваха надолу по етажите в съдебната палата като в месомелачка — от ареста горе, през различните съдебни зали към подземния гараж, откъдето фургоните на шерифа ги откарваха към различни затвори. Предпочитах Джейкъб да влиза през главния вход, да запази свободата и достойнството си колкото може по-дълго. Щом тази сграда вкараше някого в механизма си, трудно можеше да го пусне.