Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (18)

18. Отново „гени на убиец“

Един вторник към края на лятото Лори и аз седяхме в кабинета на доктор Фогъл за ежеседмичната среща под погледите на онези безмълвно виещи африкански маски. Разговорът не бе започнал — още се настанявахме на познатите кресла, разменяхме ритуални фрази за топлото време навън. Лори потрепери леко от хладния въздух на климатика. Доктор Фогъл каза напористо:

— Анди, налага се да те предупредя, че според мен ти предстои един труден час.

— Така ли? Защо?

— Необходимо е да обсъдим някои биологични проблеми, свързани с делото, по-точно генетични. — Тя се позапъна. В нашите разговори доктор Фогъл много прилежно запазваше неутрално изражение, вероятно за да не влияят нейните емоции на нашите. Този път обаче забелязах как стисна зъби и сви устни. — Трябва и да взема ДНК проба от теб. Само ще потъркам с памуче от вътрешната страна на бузата ти. Никакви игли, никакви неприятни усещания. Ще използвам стерилна разновидност на клечки за уши, за да взема проба от венците ти и малко от слюнката.

— ДНК проба? Това сигурно е някаква шега. Нали щяхме да избягваме всичко това.

— Анди, изслушай ме — аз съм лекар, а не юрист. Не мога да предвидя какви доказателства по делото ще бъдат допуснати и какви ще бъдат отхвърлени. Това можеш да обсъждаш с Джонатан. Мога обаче да ти кажа, че генетиката на поведението, тоест науката за влиянието на нашите гени върху поведението ни, може да бъде използвана двояко. Обвинението би могло да представи такива доказателства, за да покаже, че Джейкъб е насилник по природа, роден убиец и така по-лесно ще внушат, че е по-вероятно той да е извършил убийството. Но е възможно и ние да поискаме включването на такива доказателства. Ако се стигне до момент, когато прокурорът вероятно е доказал, че Джейкъб наистина е убил онова момче… Подчертавам — „ако“. Нищо не предричам и не твърдя, че вярвам в това, само казвам „ако“. Тогава и ние бихме могли да представим генетични данни като смекчаващо вината обстоятелство.

— Смекчаващо ли? — обади се Лори.

— За да бъде намалено обвинението от убийство първа степен в убийство втора степен или непредумишлено убийство — обясних й аз.

Тя трепна. Тази терминология обезсърчава, напомня колко ефективно работи системата. Съдебната зала е завод, в който сортират насилието по криминални категории и преработват заподозрените в престъпници.

Почувствах се обезнадежден. Като юрист проумях мигновено какви сметки си прави Джонатан. Подобно на генерал, подготвящ се за битка, той планираше резервните си позиции, контролираното тактическо отстъпление.

— Убийство първа степен — обясних на Лори възможно най-спокойно — означава доживотна присъда без право на предварително освобождаване. Присъдата е задължителна, съдията няма избор. При втора степен Джейкъб би имал право на условно освобождаване, след като излежи двайсет години. Ще бъде само на трийсет и четири. Ще има цял живот пред себе си.

— Джонатан ме помоли — подхвана доктор Фогъл — да проуча въпроса, да се подготвя за всеки случай. Лори, според мен най-лесно ще вникнеш в същината, ако ти я обясня така — законът наказва съзнателно извършените престъпления. В закона се подразбира, че всяко действие е целенасочено и е породено от свободната воля. Ако си го направила, приема се, че си възнамерявала да го направиш. Законът е безпощаден към доводи на защитата от рода на „да, но…“. Да, но аз имах трудно детство. Да, но аз имам психическо заболяване. Да, но аз бях пиян. Да, но ме подведе гневът. Извършиш ли престъпление, законът твърди, че си виновна въпреки всички тези неща. И все пак се съобразява с тях, когато се стигне до точното определяне на престъплението и на присъдата. В този стадий всичко, което въздейства върху свободната ти воля, включително генетично предразположение към насилие или отслабен контрол над импулсивното поведение, поне на теория може да бъде отчетено.

— Това е нелепо — изсумтях аз. — Няма съдебно жури, което да се хване на тази уловка. Какво ще им кажете: „Аз убих четиринайсетгодишно момче, но вие ме оставете на свобода въпреки това“? Забравете за това. Няма как да стане.

— Анди, може да нямаме избор. Ако…

— Глупости — натякнах на доктор Фогъл. — И сега искате да вземете проба от моята ДНК? Аз и на муха не съм сторил зло.

Тя кимна. Никаква реакция. Беше безупречна в ролята си на психиатър — просто си седеше и оставяше думите да се разпръснат около нея като прибой във вълнолом, така ме подтикваше да говоря. Добре знаеше, че ако водещият разговора запази мълчание, събеседникът ще побърза да го запълни с думи.

— Никога на никого не съм навредил. Не съм избухлив. Не съм такъв човек. Дори никога не съм играл американски футбол. Майка ми не разрешаваше. Знаеше, че няма да ми хареса. Тя знаеше! В нашия дом нямаше никакво насилие. Знаете ли с какво се занимавах като малък? Свирех на кларнет. Докато моите приятели играеха футбол, аз свирех на кларнет.

Лори плъзна ръката си върху моята в опит да ме успокои. Тези жестове между нас бяха по-редки напоследък и тя успя да ме трогне.

— Анди — каза доктор Фогъл, — знам, че си вложил големи усилия. В своята личност, в доброто си име, в човека, който си станал, в който сам си се превърнал. Обсъдихме го и аз те разбирам напълно. Именно в това е проблемът. Ние не сме само продукт на своите гени. Всички сме резултат от какви ли не фактори — гени и околна среда, природа и възпитание. Фактът, че сега си такъв, какъвто си, е най-добрият пример, който знам, за силата на свободната воля, на личността. Каквото и да открием закодирано в твоите гени, то изобщо не определя същността ти. Една и съща генетична последователност може да породи съвсем различни резултати в различни индивиди и в различна среда. Сега говорим само за генетичното предразположение. Но то не е предопределение. Ние — хората, изобщо не се изчерпваме със своята ДНК. Мнозина правят грешката да търсят еднозначни причинно-следствени връзки в нова научна област като тази. И за това вече сме говорили. Но сега не обсъждаме генетичния код за, да речем, сини очи. За човешкото поведение има много по-разнообразни причини, отколкото за простите физически особености.

— Прекрасна реч, но въпреки всичко се каните да пъхнете клечка с памуче в устата ми. Представете си, че аз не искам да знам какво има в моята ДНК. Ами ако не ми харесва онова, за което тя ме е програмирала?

— Анди, колкото и да ти е тежко, не го правим за теб. Правим го за Джейкъб. Въпросът е — докъде си готов да стигнеш за Джейкъб? Какво си готов да направиш, за да защитиш своя син?

— Не е честно да поставяте така въпроса.

— Не го поставям аз така.

— Да, вярно. Прави го Джонатан. И би трябвало да ми даде обяснение.

— Може би не иска да влиза в спор с теб. Дори не е сигурен дали ще използва тези данни в делото. Иска да ги има в джоба си, така да се каже. За всеки случай. А и може би е очаквал да откажеш.

— Тъкмо затова трябваше да говори с мен.

— Той си върши работата и ти би трябвало да разбираш най-добре това.

— Неговата работа е да прави каквото клиентът поиска.

— Анди, неговата работа е да спечели делото, не да щади нечии чувства. Впрочем не ти си клиентът в случая, а Джейкъб. И само Джейкъб има значение. Затова сме тук — да му помогнем.

— Значи Джонатан иска да заяви в съда, че Джейкъб е с „гени на убиец“?

— Ако се стигне дотам, ако нямаме друг изход — да, може да твърдим, че Джейкъб има наследствена обремененост, която повишава вероятността за агресивно или антисоциално поведение.

— Всички тези уговорки и тънкости са неразбираемо бръщолевене за обикновените хора. Във вестниците ще пишат за „гени на убиец“. Ще тръбят, че всички сме родени убийци. Цялото ни семейство.

— Можем само да им кажем истината. Ако решат да я изопачат, да я превърнат в сензация, какво можем да направим?

— Добре, да предположим, че се съглася и позволя да вземете ДНК проба от мен. Кажете ми точно какво търсите.

— Имаш ли някакви знания по биология?

— Само от гимназията.

— А добър ученик по биология ли беше?

— По-добър бях с кларнета.

— Щом е така, ще опитам накратко и по същество. Да не забравяме, че причините за човешкото поведение са безкрайно сложни и няма прост генетичен спусък, който предизвиква различните видове поведение. Винаги говорим за взаимодействието между гени и околна среда. И без това „престъпното“ поведение не е научно, а юридическо понятие. Някои типове поведение може да бъдат смятани за „престъпни“ в едни обстоятелства, но не и в други, например по време на война…

— Ясно, ясно. Сложно е. Значи трябва да ми обясните така, че да разбера. Просто ми кажете — какво ще търсите в моята слюнка?

Тя се усмихна отстъпчиво.

— Добре. Има два специфични генни варианта, които са свързани с антисоциалното поведение при мъжете, и това може би помага за обяснението на устойчивата склонност към насилие поколение след поколение в някои семейства. Първият е алел на ген, наречен МАОА. Този ген контролира отделянето на ензим, свързан с метаболизма на някои невротрансмитери като серотонин, норепинефрин и допамин. Наричат го „войнствения ген“ заради връзката му с агресивното поведение. Мутацията му се нарича МАОА елиминация. В съда вече са представяни доводи, че това е механизъм, насочващ към насилие, но те са били прекалено опростени и са отхвърлени. Оттогава представите ни за взаимодействието между гени и среда се развиха значително, и то много бързо, сега може би ще разполагаме с по-основателни доводи.

Втората мутация е в гена за пренос на серотонин. Официалното му обозначение е SLC6A4. Намира се в седемнайсета хромозома. Той кодира отделянето на белтък, който стимулира системата за пренос на серотонин, а именно тя прави възможно обратното поглъщане на серотонин от синапса в неврона.

Показах с жест, че ми стига толкова, и тя спря да ме залива с подробности.

— Важното е, че научните данни са убедителни — продължи доктор Фогъл — и се натрупват ден след ден. Само си представи — досега винаги сме се питали каква е причината за човешкото поведение. Имаме изключителен напредък в изследванията за ролята на средата. Но сега за пръв път в историята на човечеството можем да се вгледаме в проблема и от страната на природата. Това са съвсем нови постижения. Дори структурата на ДНК бе открита едва през 1953 година. Тепърва започваме да разбираме. Тепърва изясняваме какви сме. Не с абстракции като „душа“, а проучваме истинските механизми на човешките същества, винтчетата и гайките. Това — тя защипа с два пръста кожата на ръката си, — цялото човешко тяло е машина. То е система, извънредно сложна система, състояща се от молекули, поддържана от химически реакции и електрически импулси. И нашето съзнание е част от тази система. Хората охотно приемат, че възпитанието повлиява поведението. Защо не и природата?

— Доктор Фогъл, това ще помогне ли на моето дете да не влезе в затвора?

— Може би.

— Тогава го направете.

— Има още нещо.

— Защо ли не съм изненадан…

— Трябва да взема проба и от твоя баща.

— Баща ми ли? Не се занасяйте с мен. От петгодишен не съм говорил с баща си. Нямам представа дали още е жив.

— Жив е. Сега е в затвора в Сомърз, щата Кънектикът.

Замълчах, после казах:

— Ами отидете да му вземете проба.

— Опитах. Той не желае да се срещне с мен.

Гледах я и примигвах. И новината, че баща ми е жив, и фактът, че вече се бе свързала с него, ме лишиха от привичното спокойствие. Тя имаше предимство пред мен. Не само знаеше всичко за моята история, но и изобщо не усещаше тежестта на този товар. За доктор Фогъл опитът да се свърже с Били Барбър не беше по-труден от едно обаждане по телефона.

— Той каза, че ти трябва да го помолиш.

— Аз? Той няма да ме познае, ако ще да изскоча от супата в чинията му.

— Явно иска това да се промени.

— Иска… Но защо?

— На стари години един баща желае да познава сина си малко по-добре — предположи тя и сви рамене. — Кой може да разбере докрай човешката душа?

— Значи знае за мен?

— О, той знае всичко за теб.

Усетих как се изчервявам като малко дете! После настроението ми пропадна в бездната със същата бързина и мисълта за Кървавия Били Барбър ме обля като киселина.

— Кажете му да ми се разкара от главата.

— Не мога. Нуждаем се от помощта му. Необходима е проба и от него, за да твърдим, че генетичната мутация не е случайно отклонение, а семейна характеристика, предавана по наследство.

— Можем обаче да получим съдебно разпореждане за вземане на проба.

— И така да издадем на прокуратурата с какво сме се захванали.

Завъртях глава в знак на отказ. Лори най-сетне отвори уста.

— Анди, длъжен си да мислиш за Джейкъб. Докъде си готов да стигнеш заради него?

— Ще сляза в ада и ще се върна оттам.

— Значи се споразумяхме. Тъкмо това ти предстои.