Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (36)

36. Страхотно шоу

Мобилният ми телефон звънна в пет и половина сутринта. Отговорих, без да се замислям, по навик, създаден с годините — бях свикнал на тези спешни обаждания по всякакво време. Дори изрекох с предишния си властен глас:

— Анди Барбър!

Така убеждавах хората, че всъщност не спя, колкото ще да е часът.

Когато прекъснах разговора, Лори попита:

— Кой беше?

Усещах как еуфорията ме обзема, залива ме някакво нереално щастие.

— Анди?…

— Свърши се.

— Какво означава „свърши се“?

— Той си е признал.

— Какво? Кой си е признал?

— Пац.

— Какво?!

— Джонатан направи каквото бе казал в съда — поискал е да бъде призован като свидетел. Пац получил призовката и снощи се самоубил. Оставил бележка с пълно самопризнание. Джонатан каза, че цяла нощ са били в апартамента му. Потвърдили са, че почеркът е негов. Бележката е автентична. Пац си е признал.

— Признал си е? Изведнъж? Възможно ли е?

— Не ти се вярва, нали?

— Как се е самоубил?

— Обесил се.

— О, Господи…

— Джонатан каза, че ще поиска прекратяване на делото, щом започне заседанието на съда.

Лори се разплака и закри устата си с ръце. Прегърнахме се и хукнахме към стаята на Джейкъб, сякаш беше сутринта на Коледа… или по-скоро на Великден, защото това чудо приличаше повече на възкресение. Разтърсихме го да се събуди, прегърнахме го и му съобщихме невероятната новина.

И всичко се промени. Просто така. Приготвихме се за съда, изчакахме да мине времето, за да се качим в колата и да потеглим натам. Гледахме новините по телевизията, надничахме в сайта Boston.com, но никъде не се споменаваше за самоубийството на Пац. Споглеждахме се ухилени и клатехме глави изумени.

Това беше по-добро, отколкото съдебното жури да го обяви за невинен. Защото присъдата „невинен“ означава само липса на доказателства. Невинността на Джейкъб бе доказана. И сякаш цялата страшна случка никога не я е имало. Не вярвам нито в Бог, нито в чудеса, но си беше същинско чудо. Не мога да обясня чувството с други думи. Струваше ни се, че сме спасени от някаква божествена намеса, от истинско чудо. Имаше само едно препятствие пред радостта ни — фактът, че още не можехме да повярваме докрай, не искахме да празнуваме, докато делото официално не бъде прекратено. Поне на теория не беше изключено Ладжудис да упорства с обвинението въпреки самопризнанието на Пац.

На Джонатан изобщо не му се наложи да внася искане за прекратяване на делото. Още преди влизането на съдията в залата Ладжудис бе внесъл nolle prosequi^[1] — прокуратурата от името на щата оттегляше обвиненията срещу Джейкъб.

Точно в девет часа съдията нахълта бодро и застана зад масата със сдържана усмивка. Прочете драматично искането на прокуратурата и с обърната нагоре длан подкани Джейкъб да се изправи.

— Господин Барбър, виждам по вашето изражение и по това на вашия баща, че вече сте чули новината. Затова нека аз пръв ви кажа думите, които копнеехте да чуете — Джейкъб Барбър, вие сте свободен човек.

Тълпата се развика ликуващо — да, ликуващо! Двамата с Джейкъб се прегърнахме.

Съдията удари с чукчето по подложката, но го направи със снизходителна усмивка. Когато залата притихна достатъчно, той кимна на помощничката си, която зачете бездушно (явно само тя не беше доволна от края на делото):

— Джейкъб Майкъл Барбър, по дело номер нула осем тире четири четири нула седем — обвиненията са оттеглени и съдът нарежда да бъдете освободен от задължението да се явявате като обвиняем по делото. Внесената гаранция да бъде върната на вносителя. Делото се прекратява.

Мери подпечата съдебното решение, пъхна листа в папката и я сложи настрана с такава бюрократична пъргавина, сякаш имаше цяла купчина дела за разглеждане преди обедната почивка.

И делото приключи.

Или почти приключи. Провряхме се през гъмжилото от репортери, които сега се тълпяха да ни поздравят и да предадат видеорепортажите си навреме за сутрешните новини. Накрая буквално изтичахме към гаража на улица „Торндайк“, където бяхме оставили колата. Тичахме и се смеехме — свободни!

Добрахме се до колата и в първите неловки секунди всички търсехме най-силните думи на благодарност към Джонатан, който благородно отказа да си приписва заслуги за случилото се. Аз стисках ръката му, Лори го прегръщаше.

— Ти щеше да спечелиш делото — уверих го. — Убеден съм.

В цялата суматоха Джейкъб забеляза пръв какво става и промърмори:

— А сега де…

Към нас вървяха двама мъже. Отпред беше Дан Рифкин. Носеше модерен кафяв шлифер, излишно отрупан с копчета, джобчета и пагончета. По застиналото му като на кукла лице беше невъзможно да отгатнем намеренията му. Може би идваше да ни се извини?

На две-три крачки го следваше Отец О’Лиъри, който стърчеше като великан над него. Вървеше нехайно, пъхнал ръце в джобовете, нахлупил ниско шапката с козирка.

Обърнахме се бавно към тях. Май всички имахме еднакво изражение — озадачени, но доволни да видим този мъж, който би трябвало пак да е наш приятел, въпреки толкова страдания. Може би идваше да приветства благосклонно връщането ни в своя свят, в истинския свят. Но неговото изражение беше странно. Сурово.

— Дан? — промълви Лори.

Той не отговори. Извади от дълбокия джоб на шлифера си нож — обикновен кухненски нож. Разпознах го веднага, колкото и нелепо да звучи, защото беше нож за транжиране „Вюстхоф Класик“ — имахме същия комплект. Не ми стигна обаче времето да преживея напълно стъписващото изумление, че ще бъда наръган с такъв нож, защото преди Дан Рифкин да ни доближи, Отец О’Лиъри сграбчи ръката му. Тресна я веднъж в задния капак на колата и ножът издрънча на бетонния под. После изви ръката зад гърба на дребничкия мъж с такава лекота, все едно боравеше с манекен, преви го върху капака и каза:

— Кротувай.

Направи всичко това с елегантната вещина на богатия опит. Случката не продължи повече от две-три секунди, ние гледахме зяпнали от недоумение към двамата мъже.

— Кой сте вие? — успях да смънкам.

— Приятел на баща ти. Помоли ме да те наглеждам.

— На баща ми ли? Откъде го познавате? Не, недейте, не ми казвайте. Не искам да знам.

— Какво искаш да го правя тоя?

— Пуснете го! Какво ви става?

Той ме послуша.

Рифкин се изправи. В очите му имаше сълзи. Погледна ни с безпомощна омраза — очевидно още вярваше, че Джейкъб е убил сина му, но не можеше да направи нищо — и си тръгна.

Отец О’Лиъри дойде при Джейкъб и му протегна ръка.

— Поздравявам те, хлапе. Това в съда тая сутрин не се случва всеки ден. Видя ли физиономията на оня скапаняк прокурора? Безценно!

Джейкъб озадачено стисна ръката му.

— Страхотно шоу — заяви Отец О’Лиъри. — Страхотно шоу! — Засмя се. — Значи ти си момчето на Били Барбър? — обърна се към мен.

— Да.

Никога не съм признавал това с гордост. Не съм сигурен дали изобщо бях казвал това на глас дотогава. Но признанието ме свързваше някак с Отец О’Лиъри и май го развесели, защото и двамата се усмихнахме.

— Няма спор, че си по-едричък от него. В тебе могат да се поберат двамина като оня ситен мръсник.

Не знаех как да отвърна, затова си замълчах.

— Предай на твоя старец поздрави от мен — каза Отец О’Лиъри. — Господи, какви истории мога да ти разправя за него…

— Недейте. Моля ви.

Той подхвърли на Джейкъб:

— Днес си късметлия, хлапе.

Отдалечи се засмян и оттогава повече не съм го виждал.