Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (13)

13. Сто седемдесет и девет дни

След бурята, разразила се с ареста на Джейкъб, всеки ден минаваше в непоносимо напрежение. Обзе ни притъпена, постоянна тревога. Всички брояхме дните. Процесът срещу Джейкъб трябваше да започне на 17 октомври и ние се вманиачавахме по тази дата, сякаш бъдещето, което измервахме преди с целия си живот като всички останали, сега имаше крайна точка. Каквото и да ни очакваше след делото, не можехме да си го представим. Всичко, цялата вселена свършваше на 17 октомври. Можехме само да броим оставащите дотогава сто седемдесет и девет дни. Нещо, което не разбирах, докато това не беше се стоварило върху нас — много по-лесно е да понесеш важните моменти, отколкото времето между тях, липсата на събития, чакането. Драмата с ареста на Джейкъб, явяването му в съда и всичко останало, колкото и лошо да беше, профуча покрай нас и отмина. Истинското страдание започна, когато никой не ни виждаше, през онези дълги сто седемдесет и девет дни. Бездейните следобеди в притихналата къща, когато безпокойството безмълвно ни поглъщаше. Изостреният усет за времето, тежестта на редуващите се минути, замайващото чувство, че дните хем са твърде малко, хем се проточват. Накрая копнеехме най-после процесът да започне, за да се избавим поне от чакането. Бяхме като осъдени на смърт, очакващи изпълнението на присъдата.

Една майска вечер — 28 дни след ареста — тримата седяхме около масата в трапезарията.

Джейкъб беше навъсен. Рядко вдигаше поглед от чинията си. Дъвчеше шумно като малко дете, мляскаше влажно — навик, който също имаше от малък.

— Не разбирам защо трябва да го правим всяка вечер — изтърси той неочаквано.

— Какво правим?

— Ами вечеряме официално като на някакъв празник. Нали сме само тримата?

Лори отново му обясни, за пореден път:

— Лесно е да разбереш. Така правят семействата. Сядат и вечерят заедно.

— Но тук сме само ние.

— И какво от това?

— Какво… всяка вечер отделяш толкова много време да готвиш за трима. После сядаме и ядем — колко, петнайсетина минути? После отделяме още време да измием чиниите… Всичко това нямаше да е нужно, ако не превръщахме вечерята в нещо толкова важно.

— Не е чак толкова зле. Не съм те виждала да се престараваш с миенето на чинии.

— Мамо, за друго ти говоря. За хабенето на време. Защо да не хапнем пица или китайска храна и да приключим всичко набързо?

— Но аз не искам всичко да приключи набързо. Харесва ми да вечерям със семейството си.

— Значи искаш да отнема цял час всяка вечер?

— Предпочитам да са два часа, но се ще задоволя и с час — подсмихна се тя и отпи вода.

— Преди никога не се престаравахме с вечерята.

— Но сега го правим.

— Мамо, знам истинската причина.

— Брей… И каква е тя?

— Заради мен, за да не съм толкова депресиран. Мислиш си, че ако имаме приятна семейна вечеря всеки ден, делото срещу мен все едно го няма.

— Изобщо не си го мисля.

— Добре, защото делото го има.

— Джейкъб, искам само да се поразсея за малко. Само за един час на ден. Толкова ли е лошо?

— Да! Защото не помага, а става по-зле. Колкото повече се преструваш, че всичко е нормално, толкова повече ми напомняш, че е ненормално. Погледни всичко това. — Той протегна ръце объркано към старомодната вечеря, която Лори бе наредила на масата — пилешки пай, зелен фасул, домашна лимонада, дебела свещ по средата. — Фалшиво е, а не нормално.

— Нещо като дървено желязо… — промърморих аз.

— Анди, не се обаждай. Джейкъб, а ти какво искаш да правя? Никога не съм била в такова положение. Как трябва да постъпва една майка? Кажи ми и аз ще го правя.

— Де да знам. Като не искаш да съм потиснат, дай ми дрога, а не, пилешки пай.

— Опасявам се, че привърших запасите от наркотици.

— Джейк — подхвърлих между два залъка, — Дерек може би ще успее да те уреди.

— Много ми помагаш, Анди. Джейкъб, не ти ли е хрумвало, че готвя вечеря всеки ден, не ти позволявам да се храниш пред телевизора и не допускам да ядеш на крак в кухнята или изобщо да пропускаш вечерята, защото го правя за себе си? Може би всичко това е заради мен, не заради теб. На мен също не ми е леко.

— Защото не ти се вярва, че ще ми се размине.

— Не е затова.

Телефонът звънна.

— Не, ама да! То е очевидно. Иначе нямаше да броиш всяка вечеря с мен.

— Не, Джейкъб. Искам да виждам моето семейство около мен. Така правят семействата в трудни моменти. Събират се, подкрепят се. Не всичко на този свят се върти около теб. Ти също трябва да правиш нещо за мен.

В краткото мълчание Джейкъб изглеждаше непоклатим в погълналия го юношески нарцисизъм, само че не успяваше да измисли подходящо хаплив отговор.

Телефонът звънна отново.

Лори изгледа Джейкъб красноречиво: „Запуших ли ти устата?“. После се изправи и бързо отиде при телефона, за да изпревари четвъртия сигнал, когато щеше да се включи телефонният секретар.

Джейкъб леко настръхна. Защо майка му се занимаваше с телефона? Бяхме свикнали вече да не отговаряме на обажданията. Беше уверен, че не търсят него. Приятелите му обърнаха гръб. Той бездруго почти не използваше този телефон. Смяташе го за досаден, тромав и остарял. Всеки приятел, който искаше да се свърже с него, можеше да му прати съобщение по мобилния или да влезе в чата на „Фейсбук“. Джейкъб предпочиташе да трака по клавиатурата, вместо да говори.

Инстинктът ме подтикна да извикам на Лори да не вдига слушалката, но се спрях. Не исках да й развалям вечерта. Исках да я подкрепя. Тези семейни вечери бяха важни за нея. Всъщност Джейкъб беше прав — майка му искаше да съхрани колкото може повече неща от нормалния живот. Предполагам, че тъкмо затова скочи за телефона, нали се борехме да бъдем нормално семейство, а нормалните семейства не се страхуват от телефона.

Само й напомних заобиколно:

— От кой номер се обаждат?

— Не е показан.

Телефонът беше на стената в кухнята и се виждаше добре от трапезарията. Лори стоеше с гръб към мен и Джейкъб.

— Ало — каза тя и млъкна.

Забелязах как в следващите секунди раменете и гърбът й се отпуснаха, а лицето й стана бяло като платно.

— Лори? — подвикнах аз.

Тя каза с треперещ глас в слушалката:

— Кой се обажда? Откъде имате номера?

Пак се заслуша, а после добави:

— Не се обаждайте повече тук. Чухте ли ме? Да не сте посмели да ни се обаждате повече!

Внимателно взех слушалката от ръката й и я окачих на апарата.

— О, Господи… Анди…

— Добре ли си?

Тя кимна.

Върнахме се при масата и седнахме смълчани. Лори взе вилицата и сложи миниатюрно парче от пилешкия пай в устата си. Лицето й се бе смръзнало, раменете й — отпуснати.

— Какво каза онзи? — попита Джейкъб.

— Яж си вечерята.

Не можех да я докосна през масата, само я гледах угрижено.

— Набери номера за идентифициране на обажданията — предложи Джейкъб.

— Нека просто се насладим на вечерята — отвърна Лори.

Тя пак поднесе вилицата към устата си, сдъвка усърдно и изведнъж застина неподвижно като камък.

— Лори?

Тя се прокашля, смотолеви „извинете“ и стана.

Оставаха още сто петдесет и един дни.