Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (38)

38. Северен затвор, Сомърз, щата Кънектикът

Пак бях в нишата за свиждане — в теснотията сред белите стени, с дебелото стъкло пред себе си. Чувах равномерния шум наоколо от приглушените разговори в съседните ниши, отслабените от разстоянието викове и врява в затвора, съобщенията по системата за оповестяване.

Кървавия Били се появи с тътрене зад прозореца, окованите му ръце бяха вързани с верига за колана, втора верига се спускаше от кръста му към окованите глезени. Това не му пречеше да влезе като тираничен крал, вирнал брадичка с гадна усмивчица. Сивата му коса бе сресана назад, в претенциозна прическа на побъркан старец.

Двама надзиратели го насочиха към стола, без да го докосват. Единият освободи ръцете му от колана на кръста, другият само наблюдаваше, после двамата се отдръпнаха заднешком и вече не ги виждах.

Баща ми взе слушалката и със събрани ръце като за молитва я доближи до ухото си.

— Младши!

Прозвуча като „Каква приятна изненада!“.

— Защо го направи?

— Какво съм направил?

— Говоря за Пац.

Очите му се извиха от лицето ми към телефона на стената и обратно, за да ми напомни да внимавам с приказките, вероятно линията се подслушваше.

— Младши, какви ги дрънкаш? Тук съм си през цялото време. Може и да не си чул, но аз не се размотавам насам-натам.

Извадих федерално досие, обобщаващо данните от всички щати. Разгънах го и притиснах първата страница към стъклото с длан, за да може да прочете името: „Джеймс Майкъл О’Лиъри, известен и като Джими, Джими-О. Отец О’Лиъри, дата на раждане 18 февруари 1943 г.“.

Той се наведе напред и примижа.

— Никога не съм чувал за него.

— Никога ли? Сериозно?

— Никога.

— Лежали сте заедно тук.

— Оттук минават мнозина.

— Шест години сте били в един затвор. Шест години!

Той сви рамене.

— Аз не завъждам аверчета. Това е затвор, а не колеж. Може би ако носиш снимка или нещо подобно… — Намигна ми палаво. — Но никога не съм чувал за тоя.

— Но той е чувал за теб.

Пак вдигнати рамене.

— Мнозина ме знаят. Аз съм легенда.

— Каза, че си го помолил да ни наглежда, да се погрижи за Джейкъб.

— Глупости.

— Да ни закриля.

— Глупости.

— Пратил си някого да ни закриля? Мислиш, че имам нужда от теб, за да опазя детето си?

— Ей, аз не съм говорил такива неща. Това са си твои приказки. Казах ти вече, че не съм чувал за тоя тип. Хич не разбирам какви ми ги дрънкаш.

Прекарате ли достатъчно време в някоя съдебна плата, ставате познавач на лъжите. Трупате опит в различаването на всевъзможните гаври с истината, както ескимосите различават видовете сняг. Това отричане с намигване (в което думите „не съм го направил“ означаваха „направих го, разбира се, но нищо не можеш да докажеш“) сигурно доставяше най-голямо удоволствие на всеки престъпник. Да се изсмееш в лицето на ченге! Поне нямаше съмнение, че моят пропаднал баща наистина се забавляваше. Като полицай е безсмислено да се бориш с това самопризнание чрез отричане. Научаваш се да приемаш положението. То е част от играта. Такава е дилемата на полицая: понякога не можеш да докажеш обвиненията без самопризнание, но не можеш да изтръгнеш самопризнания без вече да имаш доказателства.

Затова само свалих листа от стъклото и го пуснах на малката пластмасова подложка пред себе си. Облегнах се и разтрих челото си.

— Ама че си глупак. Дърт тъпанар! Знаеш ли какво направи?

— Глупак ли? Ти мен ли наричаш глупак? Нищичко не съм направил.

— Джейкъб беше невинен! Какъв глупак си само…

— Младши, мери си приказките. Не съм длъжен да седя тук и да си бъбря с теб.

— Нямахме нужда от твоята помощ.

— Нямахте, а? Не изглеждаше да е така.

— Щяхме да спечелим делото.

— А ако не бяхте спечелили? Тогава какво? Искаш хлапето да изгние в някое място като това ли? Младши, знаеш ли какво е това място? Гроб. Бунище. Голяма дупка в земята, където хвърлят боклука, дето никой не ще да го гледа повече. А и нали ти ми каза по телефона оная вечер, че ще загубите делото?

— Слушай, не можеш да… просто не можеш…

— За бога, младши, не ми се разкапвай пред очите. Срамота е, мамицата му! Виж какво, не казвам нищо за онова, което е станало, ясно? Щото не знам. Но каквото и да е станало с оня… как му беше името… Пац, каквото и да е станало с него, аз нищо не знам. Заврян съм в тая дупка. Какво мога да знам, по дяволите? Но ако ще искаш от мен да цивря, щото някакъв изрод, дето е опипвал и насилвал дечица, бил убит или се самоубил… Забрави тая работа. На света му е олекнало. Един скапаняк по-малко. Майната му. Няма го. — Той поднесе юмрук към устата си, духна и разтвори пръсти като магьосник, накарал монета да изчезне. „Няма го.“ — Един задник по-малко в света, нищо повече. Без такива като него е по-добре на тоя свят.

— Но и с такива като теб, нали?

Той ме изгледа ядно.

— Ей, аз още съм тук. — Изпъчи се. — Все едно е какво си мислиш за мен. Още съм тук, младши, ако ще да не ти харесва. Не можеш да се отървеш от мен.

— Както от хлебарките.

— Вярно, аз съм стара, яка хлебарка. И се гордея с това.

— И какво направи? Поиска да ти върне услуга ли? Или просто се свърза със стар приятел?

— Нали ти казах, че не знам за какво дърдориш…

— Знаеш ли, интересното е, че мина време, докато се досетя. Имам приятел полицай, който ми каза, че този Отец О’Лиъри е стар бияч и още урежда проблеми, а после добави: „По-точно ги отстранява“. Това си направил, нали? Обадил си се на стар приятел и си отстранил проблема.

Той не каза нищо. Защо да ме улеснява? Кървавия Били разбираше дилемата на полицая не по-зле от мен. Няма самопризнание — няма обвинения; няма обвинения — няма самопризнание.

Но и двамата знаехме какво се е случило. Убеден съм, че си мислехме за едно и също: Отец О’Лиъри отива там една вечер, сплашва дебелака, навира му пистолет в лицето, принуждава го да напише самопризнание. И младокът сигурно пълни гащите още преди Отец О’Лиъри да го провеси на въжето.

— Знаеш ли какво причини на Джейкъб?

— Ъхъ. Спасих му живота.

— Не. Отне му победата в съда. Отне му шанса да чуе от съдебното жури „невинен“. И отсега нататък винаги ще има сянка на съмнение. Винаги ще има хора, които са убедени, че Джейкъб е убиецът.

Той се разсмя. Не прихна, а се разкикоти оглушително.

— Победата в съда, а? И ще ми казваш, че аз съм глупак. Младши, да знаеш, не си толкова умен, колкото си мислех. — Той продължи с шумния, смахнат, напиращ смях. — Олеле — „победата в съда“! За бога, младши! Цяло чудо е, че ти си навън, а аз съм тук. Как става това, мамка му? За какво ти е тая глава, бе?

— Да, светът се е побъркал, щом пращат в затвора хора като теб.

Той пусна думите ми покрай ушите си. Наведе се напред, все едно се канеше да ми прошепне някаква тайна през дебелото три сантиметра стъкло.

— Я слушай. Искаш да си голям праведник ли? Искаш пак да хвърлиш хлапето в лайната ли? Това ли искаш, младши? Обади се на ченгетата. Хайде, обади се и им разкажи твоята слабоумна измишльотина за Пац и оня О’Лиъри, дето уж го познавам. Що да ми пука? Тук съм до края на живота си. На мен нищо няма да направиш. Хайде, хлапето си е твой син. Прави с него каквото искаш. Нали каза, че можело да се отърве? Рискувай.

— Не могат да съдят Джейкъб повторно за същото престъпление.

— И какво? Така е още по-добре. Ти май си мислиш, че оня О’Лиъри е извършил убийство. На твое място веднага щях да го изтропам. Това ли ще направиш, господин прокурор? Или няма да е чак толкова добре за хлапето, а?

Вторачи се в очите ми за няколко секунди и накрая се усетих, че примигвам нервно.

— Знаех си — натърти той. — Приключихме ли?

— Ами да.

— Добре. Ей, надзирателите!

Двамата надзиратели влязоха и го изгледаха недоверчиво.

— Край на свиждането със сина ми. Ей, вие, познавате ли сина ми?

Те не отговориха, дори не ме погледнаха. Явно сметнаха това за хитрина, за да се отплеснат за секунда, но нямаше да се хванат на номера. Тяхната работа беше да върнат дивия звяр в клетката му. Това си беше достатъчно опасно. Нищо нямаше да спечелят, ако нарушават правилата.

— Добре — каза баща ми, докато единият надзирател търсеше във връзката ключове този, с който щеше да закачи отново белезниците за колана. — Младши, ела пак скоро. Помни, че още съм ти баща. Винаги ще бъда твой баща.

Надзирателите се заеха да го вдигнат от стола, но той продължи да говори.

— Ей — каза им, не е зле да се запознаете с тоя отсреща. Той е юрист. Може скоро да ви потрябва…

Единият взе слушалката от ръката му и я сложи на телефона. Изправи го, закрепи белезниците към кръста и подръпна цялата система от вериги, за да се увери, че сигурно е окован. Погледът на Били не се откъсваше от мен през цялото време, дори когато надзирателите го побутваха насам-натам. Кой знае какво виждаше. Може би само един чужд човек в рамката на прозорец.

 

 

„Г-н Ладжудис: Ще ви попитам отново. И ви напомням, господин Барбър, че сте под клетва.

Свидетел: Съзнавам това.

Г-н Ладжудис: И съзнавате, че сега говорим за убийство.

Свидетел: Заключението на съдебния лекар гласи, че е самоубийство.

Г-н Ладжудис: Лионард Пац е бил убит и вие знаете това!

Свидетел: Не разбирам как някой би могъл да твърди това.

Г-н Ладжудис: И нямате какво да добавите, така ли?

Свидетел: Нямам.

Г-н Ладжудис: Нямате представа какво се е случило с Лионард Пац на 25 октомври 2007 година?

Свидетел: Никаква.

Г-н Ладжудис: Поне предположения?

Свидетел: Нямам.

Г-н Ладжудис: А знаете ли каквото и да било за Джеймс Майкъл О’Лиъри, известен и като Отец О’Лиъри?

Свидетел: Никога не съм чувал това име.

Г-н Ладжудис: Нима? Дори не сте чувал името.

Свидетел: Никога не съм го чувал.“

 

 

Помня как Нийл Ладжудис стоеше пред мен със скръстени ръце и гневът тлееше в него. Преди щях да го потупам по гърба и да му кажа: „Свидетелите лъжат. Нищо не можеш да направиш. Отиди да пийнеш бира, да се отпуснеш. Знаеш как е с престъпниците, Нийл, рано или късно се връщат в съдебната зала“. Но Ладжудис не беше от хората, които можеха да изтърпят невъзмутимо един нагъл свидетел. Вероятно и пет пари не даваше за убийството на Пац. Не правеше това заради Лионард Пац.

Чак в късния следобед Ладжудис успя да ме тласне към дребно, безобидно лъжесвидетелство. Давах показания цял ден и бях уморен. През април дните ставаха все по-дълги. Навън вече започваше да притъмнява.

В този момент Ладжудис сигурно вече знаеше, че няма да си върне доброто име, особено с моя помощ. Скоро след това напусна прокуратурата. Сега е адвокат в Бостън. Не се съмнявам, че и кариерата му на адвокат ще е толкова забележителна чак до деня, когато го лишат от правото да се явява в съда. Но засега се утешавам със спомена как в залата с голямото съдебно жури той виждаше и делото, и неговата кариера да се срутват пред очите му. Харесва ми да си спомням този последен урок, който дадох на бившето си протеже. Такава с дилемата на полицая, Нийл. След време свикваш.