Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (21)

21. Пази се от гнева на търпеливия

Щастливата участ на адвокатите е да виждат доброто у хората. Колкото и злодейско или неразбираемо да е престъплението, колкото и смазващи да са доказателствата за вината, адвокатът никога не забравя, че неговият клиент също е човек като всички останали. Разбира се, тъкмо заради това си заслужава всеки обвиняем да бъде защитаван в съда. Трудно мога да преброя колко пъти съм чувал от адвокат, че някой, отнасял се жестоко с детето си или пребивал редовно жена си, „всъщност не е лош човек“. Дори наперените наемници от съсловието със златен „Ролекс“ на китката и куфарче от крокодилска кожа таят у себе си тази оправдаваща съществуването им искрица на хуманизъм: всеки престъпник си остава човек, сложно съчетание от добро и зло, което заслужава напълно нашето разбиране и милост. Но за полицаите и прокурорите животът не е толкова хубав. Ние се ръководим от противоположните подбуди. Веднага съзираме петното, червея, склонността към зло дори у най-добрите хора. Опитът ни подсказва, че и симпатичният съсед е способен на всичко. Свещеникът може би е педофил, ченгето може би взема подкупи, а любящият съпруг и баща може би има някаква мръсна тайна. Разбира се, вярваме в тези неща поради същата причина, както и адвокатите — хората си остават хора.

Колкото по-дълго наблюдавах Лионард Пац, толкова по-уверен бях, че той е убиецът на Бен Рифкин. Следвах го по време на сутрешните му разходки, после към „Дънкин Донътс“ и накрая до работата му в „Стейпълс“. Бях там и когато излизаше от работа. Изглеждаше смехотворно в униформата си. Червената фланела с якичка се опъваше по отпуснатото му тяло, кафявият панталон подчертаваше шкембето му, което Джейкъб и неговите приятели биха нарекли „преден гъз“. Не смеех да вляза в магазина, за да видя точно с какво се занимава. Вероятно електроника, компютри, мобилни телефони — струваше ми се подходящ за това. То се знае, прокурорът има правото да реши към кого да насочи подозренията си, но не успявах да проумея защо Ладжудис предпочете Джейкъб пред този човек. Може би се дължи на родителски пристрастия или на прокурорски цинизъм, не разбирам и до ден-днешен.

До началото на август бях дебнал Пац няколко седмици сутрин и вечер, преди и след работния му ден. Сведенията от Мат Маграт за мен бяха решаващото доказателство, но в съда щяха да бъдат отхвърлени. Никой съдебен заседател не би приел думите му сериозно. Нуждаех се от по-сериозни доказателства, за да не разчитам на онова нечестно момче. Не знам какво се надявах да постигна, като вървях по петите на Пац. Може би да сбърка, да се върне на местопрестъплението, да тръгне нанякъде посред нощ, за да се отърве от някаква улика. Каквото и да е.

Пац обаче не правеше нищо съмнително, нищо особено. В свободното си време май се задоволяваше да се мотае по магазини или да безделничи в апартамента си до парка „Колд спринг“. Обичаше да се отбива за поръчка в „Макдоналдс“ на булевард „Солджърс фийлд“ в Брайтън, а после да похапва в лилавата си кола, заслушан в радиото. Веднъж отиде на кино. Сам. Тези занимания не можеха да ми послужат за нищо. Но каквото и да правеше, моята увереност във вината му не намаляваше. Влудяващата вероятност да пожертват моя син, за да спасят него, се превърна в мания за мен. Умът ми се размътваше все повече, докато го следях, вторачен в него, и отново и отново предъвквах тази мисъл. Сивата скука на живота му не само не разпръскваше подозренията ми, а още по-силно ме вбесяваше. Беше се маскирал и очакваше Ладжудис да му свърши работата.

В горещата августовска вечер една сряда карах точно зад колата на Пац — беше тръгнал към дома си през центъра на Нютън, където е търговската част и се събират няколко натоварени улици. В пет часа слънцето още прежуряше. Имаше по-малко коли от обикновено (в град като Нютън през август е по-безлюдно) и все пак се движеха плътно една зад друга. Повечето шофьори бяха затворили прозорците на колите си, за да не влиза вътре влажният задух. Малцина като Пац и мен караха с отворени прозорци и подаден навън лакът, за да потърсят поне мъничко облекчение. Дори хората по тротоарите със сладолед в ръце изглеждаха вяло и отпуснато.

На червен светофар доближих отзад колата на Пац. Пръстите ми се впиха във волана.

Неговите спирачни светлини примигаха, а колата се поразклати.

Вдигнах крака си от педала на спирачките. Не знам защо. Не знаех докъде съм готов да стигна. Но бях щастлив — за пръв път от толкова време — когато колата ми потегли и бутна неговата с приятно дрънчене.

Той се опули към мен в огледалото и вдигна ръце: „Това пък какво беше!“.

Свих рамене, дадох на заден метър-два и тласнах задната броня на колата му малко по-грубо.

През задния прозорец на колата му видях сенчестия му силует отново да разперва ръце сърдито. Гледах го как превключва скоростната кутия в неутрално положение, отваря вратата и измъква туловището си.

Сякаш бях друг човек. И макар да се чувствах различен, движенията и постъпките ми се редуваха естествено и плавно — диво, необичайно и вълнуващо преживяване.

Излязох от колата и тръгнах към него, преди дори да осъзная какво върша, без да съм решил, че ще го предизвикам.

Той вдигна ръце с длани към мен, на лицето му се изписа изненада.

Сграбчих го за ризата и го притиснах в колата му. Наврях лицето си в неговото и изръмжах:

— Знам какво си направил!

Той не отговори и аз повторих:

— Знам какво си направил.

— За какво говорите? Кой сте вие?

— Знам за момчето в парка „Колд спринг“.

— Ох, Господи… Вие сте луд!

— Не можеш да си представиш колко си прав.

— Не знам за какво говорите. Честна дума. Сбъркали сте ме с някого.

— Така ли? Помниш ли как срещна Бен Рифкин в парка? Помниш ли как каза на Мат Маграт, че ще го направиш?

— Мат Маграт ли?

— Колко дълго наблюдаваше отдалече Бен Рифкин, колко дълго го дебнеше? Заприказва ли го? Носеше ли ножа в онзи ден? Какво се случи? Да не си му предложил същата сделка като на Маг Маграт — стотачка на опипване? Той отказа ли ти? Подиграваше ли ти се, обиждаше ли те? Опита ли се да те удари, да те блъсне, да те уплаши? От какво пощуря, Лионард? Какво те подтикна да го направиш?

— Вие сте бащата, нали?

— Не, аз не съм бащата на Бен.

— Говоря за момчето, което обвиниха. Вие сте неговият баща. Казаха ми за вас. Прокурорът ме предупреди, че ще се опитате да говорите с мен.

— Кой прокурор?

— Ладжудис.

— И точно какво ти каза?

— Каза, че сте си набили в главата тази версия и може би ще се опитате да говорите с мен някой ден, но аз не бива да се съгласявам. Той каза, че сте…

— Какъв?

— Че сте луд. И може да прибегнете към насилие.

Пуснах Пац и се отдръпнах.

Видях учуден, че съм го повдигнал над асфалта. Той се смъкна по задницата на колата и стъпи на земята. Червената му риза се бе извадила от панталоните и оголваше широкия му изпъкнал корем, но той още не смееше да си оправи дрехите. Наблюдаваше ме предпазливо.

— Знам какво си направил — уверих го, докато се опомнях. — Няма да допусна да тикнат моето момче зад решетките вместо теб.

— Но аз нищо не съм направил.

— О, направил си, и още как! Мат ми разказа всичко.

— Моля ви да ме оставите на спокойствие. Нищо не съм направил. Правя само това, което прокурорът поиска от мен.

Кимнах, почувствах се уязвим, бях изтървал нервите си. Засрамих се.

— Знам какво си направил — повторих тихо и уверено, по-скоро заради себе си.

Думите ме утешиха като кратка молитва.

„Г-н Ладжудис: Продължихте ли да следите Лионард Пац през този ден?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Но защо? Какво сте се надявал да постигнете?

Свидетел: Опитвах се да разкрия престъплението, да докажа, че Пац е убиецът.

Г-н Ладжудис: Наистина ли вярвахте в това?

Свидетел: Да. Ти сбърка, Нийл. Сведенията и уликите насочваха към Пац, а не към Джейкъб. Това беше вярната следа. От теб се искаше да вървиш натам, накъдето те водят доказателствата. Такава ти беше работата.

Г-н Ладжудис: О, не се предаваме, значи?

Свидетел: Нийл, ти нямаш деца, нали?

Г-н Ладжудис: Нямам.

Свидетел: И аз не очаквах да имаш. Иначе щеше да ме разбереш. Казал ли си на Пац да не говори с мен?

Г-н Ладжудис: Да.

Свидетел: Защото си знаел, че ако съдебните заседатели чуят за доказателствата срещу Пац, никога не биха повярвали във вината на Джейкъб. Играл си с подправено тесте карти, а?

Г-н Ладжудис: Подготвях обвинението. Именно срещу заподозрения, който според мен бе извършил престъплението. В това се състои моята работа.

Свидетел: Ако е така, защо се опасяваше толкова съдебните заседатели да не научат за Пац?

Г-н Ладжудис: Защото не го е направил той! Вършех каквото беше правилно според мен въз основа на данните, с които разполагах в онзи момент. Виж какво, Анди, ти не задаваш въпросите тук. Това вече не е твое задължение, а мое.

Свидетел: И все пак е странно, нали? Да кажеш на някого да не разговаря със защитата на обвиняемия. Това се нарича прикриване на оневиняващи доказателства. Но ти си имаше свои подбуди, нали, Нийл?

Г-н Ладжудис: Няма ли поне да… Моля ви, обръщайте се към мен с «господин Ладжудис». Поне това съм заслужил.

Свидетел: Кажи им, Нийл. Хайде, кажи им какво знаеше за Лионард Пац. Нека те да чуят това, което съдебните заседатели изобщо не научиха.

Г-н Ладжудис: Да продължим нататък.“