Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (9)

9. Предявяване на обвинение

На другата сутрин Джонатан Клайн стоеше с мен и Лори в сумрачния гараж на улица „Торндайк“, докато се въоръжавахме с решителност за сблъсъка с репортерите, скупчени отсреща на улицата пред входа на съдебната палата. Клайн беше в сив костюм с обичайното черно поло отдолу. И днес не бе сложил вратовръзка, дори за явяването в съда. Костюмът падаше съвсем свободно по тялото му. Сигурно беше истински кошмар за шивачите да скроят нещо по кльощавото му тяло. Очилата му за четене бяха прикрепени на пъстро шнурче с мъниста, а в ръката си държеше неизменното кожено куфарче, лъскаво като протъркано седло. Не се съмнявах, че за един страничен човек Клайн изглеждаше напълно неподходящ за адвокат. Твърде дребничък, твърде кротък. Но нещо в него ми вдъхваше спокойствие. Сресаната назад бяла коса, бялата брадичка, благата усмивка му придаваха някакво магическо излъчване. Той внушаваше безметежност. А Господ ми е свидетел, че се нуждаехме от това.

Клайн се взря в репортерите, които се размотаваха и си бърбореха — глутницата се опитваше да надуши нещо, с което да се захване.

— Така… Анди, знам, че имаш опит, но не и такъв. Лори, за теб това е съвсем ново преживяване. Затова ви моля да ме изслушате внимателно.

Той протегна ръка и докосна леко ръкава на Лори. Тя изглеждаше съсипана от преживяното предишния ден — ареста на Джейкъб и проклятието на рода Барбър. На сутринта бяхме разменили едва по няколко думи, докато закусвахме и се подготвяхме за отиването в съда. Хрумна ми за пръв път, че може би разводът е единственият изход от ситуацията. Както и да завършеше делото, Лори щеше да ме напусне, след като всичко приключи. Долавях, че ме стрелка с поглед и се опитва да стигне до някакво решение. Какво ли означаваше за нея да научи, че съм я подлъгал да се омъжи за мен? Дали трябваше да се чувства предадена? Или да признае, че съм прав — момичета като нея не се омъжват за момчета като мен. Каквото и да си мислеше сега, докосването на Джонатан сякаш я поуспокои. Насили се за кратка усмивка и унинието пак скова лицето й.

— От този момент — започна Клайн, — откакто отидем в съдебната палата и докато не се приберете у дома и заключите вратата, искам от вас, макар и привидно спокойствие. Никакви чувства. Никакво изражение. Схванахте ли?

Лори не отговори, беше като зашеметена.

— Ще бъда като растение в саксия — уверих го аз.

— Добре. Защото всяка гримаса, всяка реакция, всеки проблясък на емоция ще бъде тълкуван във ваша вреда. Ако се засмеете, ще кажат, че не приемате сериозно съдебния процес. Ако се намръщите — че сте настроени враждебно, не се разкайвате, противна ви е принудата да се явите в съда. Ако заплачете, значи се преструвате.

Той се вторачи в Лори.

— Добре — смънка тя не много уверено, особено заради последните му думи.

— Не отговаряйте на никакви въпроси. Не сте длъжни. По телевизията само изображенията са важни, невъзможно е да се прецени дали сте чули въпроса, който някой ви е изкрещял. Най-важното е — ще говоря за това и с Джейкъб, щом ме допуснат при него в ареста — че каквито и да е признаци на гняв, особено проявени от него, ще потвърдят най-лошите подозрения на хората. Не бива да забравяте, че в техните очи, в очите на всеки Джейкъб е виновен. Всички сте виновни. Те само искат още нещо да потвърди това, което вече знаят. Ще им стигне и най-нищожната дреболия.

— Малко късно е — промълви Лори — да се тревожим как изглеждаме в очите на хората, не мислиш ли?

Тази сутрин в „Глоуб“ водещото заглавие на първа страница беше: „Синът на прокурор — обвинен за убийството в Нютън“. В „Хералд“ бяха търсили сензацията, но в тяхна защита можеше да се каже, че поне са откровени. На първата страница на таблоида се мъдреше като фон снимка, вероятно от местопрестъплението — безлюден склон в гора, и снимка на Джейкъб, може би копирана от интернет, с надпис „Чудовище“. Отдолу с едри букви беше изписано: „Прокурор, отстранен от работа поради твърдения за прикриване на виновника, след като собственият му син е обвинен за убийството с нож, извършено в Нютън“.

Лори беше права — след всичко това да влизаме в съда с ледени физиономии изглеждаше малко безсмислено.

Но Клайн само вдигна рамене. Правилата си оставаха неоспорими. Все едно божи пръст ги бе изписал върху каменни скрижали. Той изрече с присъщия си равен и разсъдлив тон:

— Ще извлечем възможно най-голямата полза от това, с което разполагаме.

Затова го послушахме. Крачехме упорито през все по-гъстата тълпа от репортери пред входа. Не издавахме чувства, не отговаряхме на въпроси и се преструвахме, че не чуваме какво ни крещят в ушите. Но те продължаваха с въпросите си. Около нас подскачаше гора от микрофони.

— Как понасяте това?

— Какво ще кажете на всички хора, които ви вярваха?

— Искате ли да кажете нещо на семейството на жертвата?

— Джейкъб ли е извършил убийството?

— Само искаме да чуем вашата версия.

— Той ще даде ли показания?

Един се опита да ме предизвика:

— Господин Барбър, как се чувствате от другата страна на барикадата?

Държах Лори за ръка, докато си пробивахме път към фоайето. Вътре беше изненадващо тихо. Репортерите нямаха достъп тук. При контролния пункт хората се отдръпнаха, за да ни направят път. Подчинените на шерифа, които обикновено ме пропускаха с усмивка и махане на ръка, този път ме провериха с детектора за метал и поискаха да видят какво имам в джобовете си.

За малко пак останахме насаме в асансьора. Изкачвахме се към шестия етаж, където беше съдебната зала за първо изслушване по делото, и аз се опитах да хвана ръката на Лори. Беше доста по-ниска от мен, затова трябваше да вдигна ръката й до хълбока си. Сянка на неприязън се мярна по лицето й — клепачите трепнаха, устните се свиха. Едва доловими промени, но аз ги забелязах и пуснах ръката й. Клайн тактично бе впил поглед в таблото с бутоните.

Когато вратата шумно се отвори, тръгнахме през пълното с хора фоайе към съдебна зала 6Б, където трябваше да изчакаме на пейката отпред, докато обявят нашето дело.

Знаехме, че делото ще бъде едно от първите, беше насрочено за десет часа, за да се отърве съдът от нас, както и от цирка с журналисти и зяпачи, и да си върши останалата работа на спокойствие. Пристигнахме четвърт час по-рано. Времето се проточваше. Гъмжилото от юристи, повечето от които познавах, стояха на разстояние, сякаш ни разделяше невидимо магнитно поле.

Пол Дъфи беше тук, заедно с Ладжудис и още двама от ПКП. Дъфи, който почти можеше да се смята за чичо на Джейкъб, ме погледна само веднъж, после се извърна. Не се обидих. Не се почувствах зле. В такива случаи си има общоприето поведение. Дъфи беше длъжен да застане на страната на своя отбор. Такава му беше работата. Може би щяхме да си останем приятели, след като Джейкъб бъде оневинен, а може би не. Засега приятелството ни нямаше значение. И така трябваше да бъде, без да се чувствам оскърбен. Знаех, че за Лори нещата не стояха по същия начин. За нея беше ужасно да види как изведнъж умират приятелства. Бяхме си същите хора както до вчера и затова трудно можеше да приеме, че околните виждат — и нас, не само Джейкъб — в съвсем друга светлина. Според Лори те поне трябваше да осъзнаят, че каквото и да е направил Джейкъб, ние двамата с нея несъмнено сме невинни. Аз изобщо не си позволих тази илюзия.

В зала 6Б имаше допълнително място за съдебни заседатели, което тази сутрин беше празно. Там се мъдреше телевизионна камера, която щеше да осигурява излъчване за всички местни програми. Операторът бе насочил камерата към нас. Седяхме с безизразните маски на обвиняеми, не разменяхме нито дума. Не е лесно да те наблюдават толкова дълго. Започнах да забелязвам разни подробности, както се случва при принудително бездействие. Взирах се в ръцете си — едри и бледи, с изпъкващи и наглед ожулени кокалчета на юмруците. Хрумна ми, че не са ръце на юрист, и беше странно да се подават от ръкавите на сакото ми. Този четвърт час в съдебната зала, в който чакахме и всички погледи бяха в нас, беше по-лош дори от онова, което последва.

В десет часа съдийката по първото изслушване влезе забързано с развята черна тога. Съдия Ривера не я биваше много, но точно затова ни провървя с нея. Зала 6Б беше нежелано назначение за съдиите, изреждаха ги тук на всеки няколко месеца. Тук задължението на съдията по първото изслушване беше всичко да върви по график — да разпредели делата в останалите съдебни зали равномерно, да облекчи работата, като накара несговорчивите обвиняеми и адвокатите им да пледират „невинен“ или „виновен“, и да се справи с останалата административна купчина колкото може по-резултатно. Тягостно занимание — разпределяш, отхвърляш, отлагаш. Прехвърлила петдесетте, Лурдес Ривера имаше уморен вид и беше потресаващо неподходяща за ролята на съдия, който се грижи всичко да протича гладко и в срок. Самата тя трудно смогваше да се добере до съда навреме със закопчана тога и изключен мобилен телефон. И адвокати, и прокурори никак не я харесваха. Мърмореха как навремето получила тази работа, или защото била хубавица и сключила брак с адвокат със солидни връзки, или за да има достатъчно съдии от латиноамерикански произход. Лепнаха й прякора Дебелогъзата. Едва ли можехме да се надяваме на по-голям късмет онази сутрин. В прокуратурата все по-упорито й се носеше славата на „съдийка на обвиняемите“. Повечето съдии в Кеймбридж бяха като нея — мекушави, откъснати от действителността, либерално настроени. Но сега си мислех, че за нас тя е много добър шанс. Изведнъж проумях, че и консервативният човек става либерал, когато седне на скамейката на обвиняемите.

Щом обявиха делото — „Обвинение номер: нула осем тире четири четири нула седем. Обществото срещу Джейкъб Барбър, едно обвинение в убийство първа степен“, двама съдебни пристави докараха Джейкъб и го накараха да застане по средата на залата срещу ограждението за съдебните заседатели. Той огледа тълпата, видя ни и веднага заби поглед в пода. Смутен и потиснат, започна да подръпва костюма и вратовръзката си, които Лори избра за него, а Клайн му предаде. Джейкъб не бе свикнал да носи костюм и вероятно се чувстваше неудобно. А и сакото вече му умаляваше. Лори понякога се шегуваше колко бързо растял — щом къщата притихнела нощем, тя чувала как се удължават костите му. Сега мърдаше рамене, за да намести сакото по тялото си, макар и неуспешно. Заради това по-късно репортерите написаха, че Джейкъб бил суетен и дори му харесвало да бъде в центъра на вниманието. С началото на процеса щяхме да чуваме обидни лъжи отново и отново. Всъщност той беше стеснително момче и толкова се бе уплашил, че не знаеше къде да си дене ръцете. Истинско чудо беше, че поне донякъде успя да запази самообладание.

Джонатан мина през прохода в преградата, отделяща местата за зрители в залата, остави куфарчето си върху масата на защитата и застана до Джейкъб. Докосна с длан гърба му не за да го насърчи, а за да направи внушение: „Това момче не е чудовище и аз не се боя да го пипна“. Имаше и друго: „Аз не съм само наемник, който изпълнява задълженията си към отвратителен клиент. Вярвам в това хлапе. Аз съм негов приятел“.

— Ще изслушаме доводите на обвинението — обяви Дебелогъзата Ривера.

Ладжудис се изправи зад масата на обвинението. Плъзна длан надолу по вратовръзката си и опъна сакото си отзад.

— Ваша чест — започна той опечалено, — това е гнусно злодеяние.

Изведнъж ми хрумна каква може да е истинската причина в много съдебни зали да няма прозорци — рискът да полетят юристи през тях беше голям. Ладжудис изреди фактите по делото, които вече бяха станали всеизвестни през последното денонощие на неспирни новини в медиите, и ги украси съвсем леко, за да угоди на жадуващата кръв тълпа, която се взираше в телевизорите. Гласът му дори звучеше малко напевно, все едно подчертаваше, че всички вече сме чували тези факти, станали едва ли не досадни.

Но когато стигна до доводите си по освобождаването под гаранция, тонът му стана мрачно сериозен.

— Ваша чест, всички познаваме и изпитваме симпатия към бащата на обвиняемия, който присъства днес в съдебната зала. И аз го познавам лично. Уважавах го, възхищавах му се. Аз чувствам и привързаност към този човек, и съчувствие към него, както всички тук, убеден съм в това. Той винаги е бил най-умният сред нас. Вършеше всичко с изумителна лекота. Но…

— Възразявам!

— Възражението е прието.

Ладжудис се озърна за мен, без да извива тяло, само погледна през рамо.

„Вършеше всичко с изумителна лекота.“ Този вярваше ли си?

— Господин Ладжудис — каза Дебелогъзата, — очаквам от вас да сте наясно, че срещу Андрю Барбър няма никакво обвинение.

Ладжудис пак се загледа право напред.

— Да, Ваша чест.

— Тогава да се върнем на въпроса за гаранцията.

— Ваша чест, обвинението настоява да бъде определена много висока гаранция — петстотин хиляди долара и глоба от пет милиона долара при нарушаване на гаранцията. Обвинението смята, че с оглед на твърде необикновените обстоятелства в семейството на обвиняемия съществува особено висок риск той да се укрие от правосъдието — поради жестокостта на престъплението, голямата вероятност от произнасяне на осъдителна присъда и нетипичните за възрастта на обвиняемия знания, защото е израснал в дом, където наказателното право е професия.

Ладжудис пробутва тези дивотии още няколко минути. Струваше ми се, че е наизустил речта си и сега само я повтаря, без да се престарава в убедителността.

В главата ми още звучаха странните думи, които каза за мен. „Аз чувствам и привързаност към този човек, и съчувствие към него. Той винаги е бил най-умният сред нас. Вършеше всичко с изумителна лекота.“ В съдебната зала това прозвуча едва ли не като случайно отплесване, леко високомерно отдаване на почит, породено от внезапно вдъхновение. И хората бяха трогнати. Те бяха присъствали и преди на подобни сцени — лишеният от илюзиите си по-млад ученик вече вижда наставника си като обикновен човек или низвергнат в падението му, превръзката е паднала от очите и така нататък, все в същия дух. Дрън-дрън. Ладжудис не би си позволил да бърбори необмислено, особено пред включена телевизионна камера. Представях си как е упражнявал тази реч пред огледалото. Оставаше обаче въпросът какво се надяваше да постигне, как точно се канеше да закове Джейкъб.

Дебелогъзата Ривера не се остави Ладжудис да я убеди за гаранцията. Постанови сумата да остане същата, която бяха определели първоначално при ареста на Джейкъб — нищожни десет хиляди, чиста формалност, която отразяваше факта, че моят син нямаше къде да бяга, а съдът познаваше достатъчно добре семейството му.

Ладжудис преглътна лесно поражението. И без това доводите му за гаранцията бяха само перчене.

— Ваша чест — продължи той напористо, — обвинението, освен това иска да внесе възражение срещу представянето на господин Клайн като защитник на обвиняемия по това дело. Господин Клайн вече е участвал в процесуални действия по разследването на това убийство като защитник на друго лице, чието име не мога да спомена на открито съдебно заседание. Участието му в процеса като защитник на второ лице в същото дело поражда явен конфликт на интереси. Като адвокат несъмнено е имал достъп до поверителна информация от другия заподозрян, която би могла да повлияе действията на защитата по това дело. Не мога да не предположа, че по този начин обвиняемият подготвя основания за обжалване поради неправилни действия на защитата, ако срещу него бъде произнесена осъдителна присъда.

Внушението, че си служи с нечисти похвати, накара Джонатан рязко да се изправи. Изключителна рядкост е един юрист да се нахвърли срещу друг толкова открито. Дори в разгара на ожесточена съдебна схватка винаги се спазва някаква етика между членовете на съсловието. Джонатан беше искрено уязвен.

— Ваша чест, ако обвинението си бе направило труда да проучи фактите, изобщо не би си позволило такива твърдения. В действителност не бях нает да защитавам другия заподозрян по това дело, нито съм разговарял с него на тази тема. Това е мой клиент, когото представлявах преди години по случай, който няма връзка с делото. Обади ми се напълно неочаквано, за да отида в полицейското управление на Нютън, където го разпитваха. Единственото ми участие в разследването, свързано с този заподозрян, беше моят съвет да не отговаря на никакви въпроси. И тъй като не му бе предявено обвинение, повече не съм разговарял с него. Не получих достъп до никаква информация — поверителна или не, която се отнася дори косвено към това дело. Няма никакъв конфликт на интереси.

Ладжудис сви рамене с нахална небрежност.

— Ваша чест, като представител на правосъдната система мой дълг е да осведомявам за такива проблеми. Ако господин Клайн се чувства обиден…

— А ваш дълг ли е да отричате на обвиняемия правото сам да избира кой да го представлява в съда? Или да го наричате лъжец, още преди делото да е започнало по същество?

— Престанете и двамата — скастри ги Дебелогъзата. — Господин Ладжудис, възражението на обвинението срещу участието на господин Клайн в процеса като защитник на обвиняемия е прието за сведение и отхвърлено. — Тя вдигна поглед от книжата пред себе си и за миг се взря в Ладжудис. — Не се увличайте.

Той си позволи само нямо изиграване на несъгласие — килната встрани глава, вдигнати нагоре вежди, за да не я предизвиква повече. Най-вероятно отбеляза точка в негласния съд на общественото мнение. Във вестниците на другия ден, по радиото, във форумите в интернет, където разнищваха всяка подробност от делото, щяха да спорят дали Джейкъб Барбър се е опитал да хитрува подло. А Ладжудис никога не бе имал намерението да се държи мило.

— Делото ще бъде гледано от съдия Френч — обяви Дебелогъзата Ривера безпрекословно. Тя побутна папката към деловодителя. — Съдът се оттегля за десет минути.

Изгледа намръщено телевизионния оператор, репортерите в дъното на залата, накрая, стори ми се, и Ладжудис, но може и да съм се заблудил.

Уредихме бързо формалностите по гаранцията и освободиха Джейкъб да си тръгне с нас. Излязохме заедно от съдебната палата, а репортерите ставаха все по-агресивни — опитаха да ни препречат пътя, щом тръгнахме по улица „Торндайк“, един от тях дори блъсна Джейкъб в гърдите с надеждата да го провокира да отвърне. Джейкъб не направи нищо. Застиналото му лице не трепна. Дори по-учтивите репортери се опитваха да ни надхитрят, за да ни спрат и заприказват: „Бихте ли ни казали какво се случи вътре?“. Все едно не знаеха и не бяха проследили всяка секунда на мониторите в микробусите си и в съобщенията по мобилните телефони от техните колеги в залата.

Когато най-после се добрахме до колата, за да се приберем вкъщи, се чувствахме смазани. А Лори изглеждаше като изцедена. Косата й започваше да се слепва от влагата. Лицето й беше изопнато. Откакто ни се стовари тази беда, имах чувството, че отслабва с минути и миловидното й лице вече имаше измършавял вид. Когато завих към алеята пред гаража, тя ахна:

— Господи!

Притисна длан към устата си.

На фасадата на къщата беше надраскано с дебел черен маркер:

УБИЕЦ

МРАЗИМ ТЕ

ДАНО ГОРИШ В АДА

Големи главни букви, изписани старателно, не припряно. Къщата беше облицована със светлокафяви дъски и на съединенията им писецът бе подскачал. Иначе надписът бе направен грижливо, посред бял ден, докато ни нямаше.

Огледах улицата и в двете посоки. Никой не се мяркаше по тротоарите. Малко по-нататък се виждаше камион на службата по озеленяване, косачките и резачките бръмчаха силно. Нито следа от нашите съседи. Никакви други хора. Само спретнати зелени морави, рододендрони с розови и лилави цветове, редица от големи стари кленове, които правеха улицата сенчеста.

Лори изскочи от колата и се втурна в къщата, а ние с Джейкъб седяхме и гледахме надписа.

— Джейк, не се оставяй да ти повлияят. Просто се опитват да те сплашат.

— Знам.

— Направил го е някакъв идиот. И един е достатъчен. Не всички са като него. Хората не са настроени така.

— Точно така са настроени.

— Но не всички.

— Разбира се, че са всички. Няма страшно, татко. Не ми пука.

Обърнах се назад, за да го погледна.

— Наистина ли? Не те ли притеснява?

— Не.

Седеше със скръстени на гърдите ръце, присвил очи и стиснал устни.

— Но ако те притесняваше, щеше да ми кажеш, нали?

— Ами сигурно щях.

— Защото е нормално да се чувстваш… засегнат.

Той се намръщи и завъртя глава като император, отказващ аудиенция на свой васал. „Те не могат да ме засегнат.“

— Хайде, кажи ми — какво чувстваш сега, в тази минута?

— Нищо.

— Нищо ли? Невъзможно.

— Нали и ти каза — направил го е един скапаняк. Един идиот, наречи го както щеш. Татко, да не мислиш, че другите момчета не са ми говорили гадости досега? Казват ми ги в лицето. Според теб как се държим един с друг в училище? Това — посочи той с брадичка думите на стената — е само друг начин да ми ги кажат.

Вторачих се в него. Той не помръдна, погледна през прозореца. Усъмних се дали не сбърках със съвета предишната вечер, когато му казах „да бъде силен“. Тоест исках от него да се държи като мен. Но сега виждах, че е приел думите ми присърце и се опитва да играе ролята на истински мъж. Съжалих за думите си. Искаше ми се да зърна отново другия Джейкъб — моя непохватен, заплеснат син. Само че беше късно. Пък и неговите усилия да играе тази роля странно ме трогнаха.

— Джейк, ти си чудесно хлапе. Гордея се с тебе. Говоря и за това как се държа в съда, и за сега. Ти си свястно момче.

— Добре, татко.

Вътре заварих Лори клекнала пред отворения шкаф с препарати за почистване под мивката. Още беше с морско синята пола, с която се появи в съда.

— Лори, зарежи това. Аз ще се погрижа. Отиди да си починеш.

— И кога ще се погрижиш?

— Когато ти искаш.

— Казваш, че ще се погрижиш за нещо, а после не го правиш. Не искам онази мръсотия на къщата си. Нито минута повече няма да я оставя.

— Казах ти, аз ще го почистя. Моля те. Почини си.

— И как да си почина, Анди, като го има онова нещо? Кажи ми честно. Нали видя какво са написали? На нашия дом! На нашия дом, Анди, а ти искаш да се тръшна спокойно на леглото? Страхотно. Да, страхотно. Идват пред къщата ни, пишат по нея и никой нищо не им казва, никой не си мърда пръста — нито един от нашите шибани съседи. — Тя произнесе непривичната за нея дума отчетливо и натъртено, както често правят хората, които не са свикнали да псуват. — Би трябвало да се обадим в полицията. Това си е престъпление, нали? Това е вандализъм. Не е ли по-добре да се обадим на ченгетата?

— Не. Няма да викаме полиция.

— Разбира се.

Тя взе бутилка „Фантастик“, грабна кърпа за бърсане на чинии и я намокри над мивката.

— Лори, моля те, остави това на мен. Или поне позволи да ти помогна.

— Няма ли да престанеш? Казах ти, че аз ще се оправя.

Бе свалила обувките си и излезе навън така — по чорапогащник. Захвана се да търка стената, без да спира.

Излязох с нея, но нямаше какво друго да направя, освен да гледам.

Косата й подскачаше от енергичните движения, очите й блестяха влажно, лицето й се зачерви.

— Може ли да ти помогна?

— Не. Аз ще се справя.

Накрая се отказах да стърча там и влязох. Още дълго чувах как търка стената отвън. Накрая успя да заличи думите, но от мастилото остана сивкаво петно по дъските. Вижда се и до ден-днешен.