Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (34)

34. Дерек Ю

Шестият ден на делото.

Отец О’Лиъри беше сред зрителите в дъното на залата, когато заседанието на съда започна.

Лори, посивяла и изцедена, беше на самотния си пост на първия ред.

Ладжудис, натрупал самочувствие след поредицата свидетелски показания на професионалисти, се държеше наперено. Една от чудатостите на съдебните процеси е, че макар привидно свидетелят да е звездата в представлението, често прокурорът и адвокатът крачат насам-натам, привличайки вниманието върху себе си. Добрите юристи обикновено не се движат много, защото искат погледите на съдебните заседатели да останат приковани в свидетеля. Ладжудис през цялото време като че не можеше да си намери място — пърхаше от мястото на свидетеля към ложата на съдебното жури, после към масата на обвинението и пак обратно, накрая кацна при водещия разпита. Подозирам, че беше превъзбуден заради предвидените за този ден свидетели — съучениците на Джейкъб, и бе решен да не им позволи да му съсипват делото, както се случи с предишните свидетели.

Пръв беше Дерек Ю — същият този Дерек, който бе похапвал хиляда пъти в нашата кухня, бе се разполагал на дивана да гледа футбол и да ръси чипс по килима. Дерек, който бе подскачал из хола, докато играеше на някоя от видеоконзолите с Джейкъб. Дерек, който часове наред бе клатил блажено глава, вероятно напушен с трева, в тежкия ритъм на баса от своя „Айпод“, а Джейкъб правеше същото до него. Музиката обикновено беше толкова силна, че чувахме мърморенето й от слушалките им, все едно слушахме мислите на момчетата. Сега виждах същия Дерек Ю на стола за свидетели и с удоволствие бих го одрал жив с провисналата му невчесана коса на непризнат талант от гаражна банда и сънливото изражение на лентяй. Този Дерек, който застрашаваше моя син с доживотна присъда. За случая се бе пременил със спортно сако, което висеше на тесните му рамене. Яката на ризата му беше прекалено широка. Стегната от вратовръзката, тя се нагъваше около хилавата му шия като примка.

— Дерек, откога познаваш обвиняемия?

— Ами май от детската градина.

— Били сте в едно начално училище, така ли?

— Да.

— В кое училище?

— „Мейсън-Райс“ в Нютън.

— И оттогава сте в приятелски отношения?

— Да.

— Добри приятели ли сте?

— Ами така си е.

— Гостували сте взаимно в домовете си?

— Ами да.

— Прекарвали сте заедно времето след училище и в почивните дни?

— Да.

— А били ли сте в една паралелка?

— Да.

— Кога беше последният път?

— Преди две години.

— Но дори през годините, когато не сте били в една паралелка, сте си оставали добри приятели?

— Ами да.

— Значи от колко години ти и обвиняемият сте добри приятели?

— От осем.

— Осем… А на колко години си?

— Сега съм на петнайсет.

— Може ли да се каже, че по времето, когато бе убит Бен Рифкин — 12 април 2007 година, Джейкъб Барбър е бил най-добрият ти приятел?

Дерек отговори приглушено, може би натъжен или засрамен.

— Ами да.

— Добре. Ще насоча вниманието ти към утрото на 12 април 2007 година. Помниш ли къде беше тогава?

— В училището.

— В колко часа влезе в училището?

— Осем и половина.

— Как отиде на училище?

— Пеша.

— Мина ли през парка „Колд спринг“?

— Не, дойдох от другата посока.

— Добре. Когато влезе в училището, къде отиде?

— Отбих се до моето шкафче да си оставя нещата, после отидох в нашата класна стая.

— През тази година не сте били в една паралелка с обвиняемия, така ли?

— Така е.

— Видя ли го онази сутрин, преди да влезеш в класната стая?

— Ами да, при шкафчетата.

— Какво правеше?

— Само си слагаше нещата вътре.

— Имаше ли нещо необичайно във външния му вид?

— Не.

— А по дрехите?

— Не.

— Имаше ли нещо на ръката му?

— Имаше голямо петно. Приличаше на кръв.

— Опиши петното.

— Ами просто беше червено петно, колкото монета от четвърт долар.

— Ти попита ли го от какво е?

— Да. Казах му: „Пич, какво ти е на ръката?“. Той май каза: „Нищо ми няма. Драскотина“.

— Ти видя ли обвиняемия да се опитва да махне кръвта?

— Не веднага.

— Той отрече ли, че петното на ръката му е от кръв?

— Не.

— Добре, какво стана след това?

— Отидох в класната стая.

— Тогава в една паралелка ли бяхте с Бен Рифкин?

— Да.

— Но той не е бил в класната стая онази сутрин.

— Не беше.

— Това не ти ли се стори странно?

— Не. Не знам дали изобщо забелязах. Може да съм помислил, че е болен.

— Какво се случи в класната стая?

— Нищо. Същото както винаги: кой отсъства, малко съобщения, после отидохме по стаите за първия час.

— Какъв беше първият час в твоята програма?

— Английски език.

— Ти отиде ли?

— Ами да.

— И обвиняемият ли беше в часа по английски?

— Да.

— Говори ли с него?

— Казахме си „здрасти“, това беше.

— Имаше ли нещо необичайно в поведението и в думите на обвиняемия?

— Не.

— Не ти ли се стори, че е разстроен?

— Не.

— Нещо необичайно във външния му вид?

— Нищо.

— Кръв по дрехите или нещо подобно?

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Би ли описал външния вид на обвиняемия, когато го видя в стаята за часа по английски език?

— Май носеше обикновени дрехи — джинси, маратонки, де да знам още какво. Нямаше кръв по дрехите му, ако това ме питате.

— А на ръцете?

— Петното го нямаше.

— Значи си е измил ръцете?

— Така излиза.

— Имаше ли порязвания или драскотини по ръцете му? Нещо, което да е причинило кървене?

— Не помня да е имало. Не съм се заглеждал.

— Добре, какво се случи след това?

— Ами часът по английски продължи към петнайсетина минути, после обявиха, че блокират училището.

— Какво означава това?

— Прибираме се по класните стаи, пак ни преброяват, заключват вратите и всички оставяме вътре.

— Знаеш ли кога се прилага блокиране на училището?

— Когато има някаква опасност.

— За какво си помисли, когато чу, че блокират училището?

— За стрелбата в „Кълъмбайн“.

— Значи помисли, че в училището е проникнал въоръжен човек?

— Ами да.

— Уплаши ли се?

— То се знае. Всички се уплашиха.

— Помниш ли как реагира обвиняемият, когато директорът обяви блокадата?

— Нищо не каза. Само се позасмя. Щом чухме, всички хукнахме към класните стаи.

— Обвиняемият изглеждаше ли неспокоен или уплашен?

— Не.

— В този момент някой знаеше ли причината за блокадата?

— Не.

— Някой свърза ли случката с Бен Рифкин?

— Не. Да де, по-късно сутринта ни казаха, но не в началото.

— Какво се случи след това?

— Просто си седяхме в класните стаи със заключени врати. По уредбата обявиха, че нямало опасност за нас, нямало оръжия в училището, затова учителите отключиха вратите и чакахме. Беше нещо като учебна тревога.

— И преди това сте се упражнявали за блокада, така ли?

— Ъхъ.

— Какво се случи след това?

— Останахме по стаите. Казаха ни да си извадим учебниците, да четем или да си пишем домашните, каквото решим. После отмениха часовете и към единайсет си тръгнахме.

— Никой ли не ви разпита — теб, други ученици?

— В този ден не.

— Никой ли не претърси училището или шкафчетата, или някого от учениците?

— Не съм видял такова нещо.

— Така… Когато ви разпуснаха и накрая ви разрешиха да излезете от стаята, какво видя?

— Много родители чакаха отвън децата си, бяха се събрали при училището.

— Кога видя отново обвиняемия?

— Ами следобед на същия ден си разменихме есемеси.

— За какво бяха тези съобщения?

— Е, тогава вече знаехме, че Бен е убит. Не че знаехме точно какво се е случило. И само си пускахме текстчета като „Ти чу ли нещо? Какво чу? Какво става?“.

— И какво ти написа обвиняемият?

— Ами аз го подпитвах: „Пич, нали минаваш оттам на път за училище? Видя ли нещо?“. А Джейк само написа: „Не“.

— Значи „не“?

— Това написа.

— Не е споделял с теб, че Бен е лежал на земята, а той се е опитал да провери как е?

— Не.

— Какво друго си писахте?

— Ами нещо като майтапи, защото Бен напоследък доста се заяждаше с Джейкъб. И ние си подмятахме „Що се случи на такъв симпатяга“ и „Сбъдна ти се мечтата“, ей такива неща. Знам, че направо си звучи зле, но беше само на майтап.

— Каза, че Бен Рифкин се е заяждал с Джейкъб. Обясни какво имаш предвид. Какво точно се е случвало между тях?

— Бен, такова… той беше в друга тайфа. Той просто… не искам да приказвам лоши неща за него след това, което стана, нали разбирате… но не се държеше добре с Джейк, с мен, изобщо с нашата тайфа.

— Кой беше във вашата тайфа?

— Ами аз, Джейк и едно друго момче — Дилън.

— И каква беше вашата тайфа? Като какви се славехте в училището?

— Ние бяхме смотаняци — отговори Дерек без никакво смущение.

Това не го засягаше. Такъв си беше животът му.

— А Бен какъв беше?

— Де да знам. От хубавите.

— Значи беше хубав?

Дерек се изчерви.

— Не знам. Той беше в друга тайфа.

— Бяхте ли приятели с Бен Рифкин?

— Не. Тоест знаехме се, казвахме си „здрасти“, но не бяхме приятели.

— Но не се е заяждал с теб, така ли?

— Де да знам. Може да ми е викал „педалче“ или нещо друго. Това не го смятам за тормоз. Някой като ти вика „педалче“, не е нищо особено.

— Бен обиждал ли е и други ученици?

— Да.

— Как?

— Ами как… Педалче, смотаняк, курва, кучка, загубеняк, разни други думи. Такъв си беше, така си приказваше.

— С всеки ли?

— Е, не с всеки. Само с онези, които не харесваше. Онези, които не са готини.

— Джейкъб не беше ли от готините?

Смутена усмивка.

— Не. Никой от нас не беше.

— Бен харесваше ли Джейкъб?

— Не. Изобщо.

— А защо?

— Ей така.

— Без причина ли? Имаше ли някакви разправии между тях? Нещо конкретно?

— Не. Бен просто не смяташе Джейк за готин. Никого от нас не смяташе. Подхвърляше ни разни приказки.

— Но с Джейкъб се държеше по-зле отколкото с теб или с Дилън?

— Да.

— Защо?

— Според мен, защото виждаше, че на Джейк му пука. Нали ви казах — ако на мен някой ми каже, че съм педалче, смотаняк или нещо друго, какво да направя? Аз не отвръщах. Но Джейк много се нервираше, затова Бен продължаваше.

— Какво продължаваше?

— Да го обижда.

— Как?

— Най-често го наричаше „педалче“. Или с по-лоши думи.

— Какви по-лоши думи? Хайде, можеш да ги кажеш тук.

— Ами все му разправяше, че бил гей. И все питаше Джейк дали е вършил разни гейщини. Все това му приказваше и не спираше.

— Какво точно е приказвал?

Дерек пое дълбоко въздух.

— Не знам дали мога да го кажа…

— Всичко е наред. Продължавай.

— Ами питаше „Духал ли си на някого наскоро?“… Не искам да повтарям какво казваше. Ей такива неща бяха. Не преставаше.

— Някой в училището смяташе ли наистина Джейкъб за гей?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Не. Тоест така си мисля. Не че на някого му пукаше. На мен не ми пукаше. — Дерек погледна Джейкъб. — И сега не ми пука.

— Джейкъб споменавал ли е пред теб нещо за това?

— Каза, че не е гей.

— В какъв контекст? Защо ти го каза?

— Ами аз само му разправях да не слуша Бен. Казах му нещо от рода на „Ей, Джейк, ти и без това не си гей, защо ти пука?“. И той ми каза, че не бил гей и било важно не дали е гей, а лайната… да де, глупостите, с които го залива Бен, и докога щяло да продължава това, без никой да направи нищо. Той знаеше, всички знаехме, че не бива да е така, но никой не си мърдаше пръста да спре Бен.

— Значи Джейкъб беше ядосан?

— Да.

— Струваше му се, че е подложен на тормоз?

— Той наистина беше подложен на тормоз.

— Ти опита ли да се намесиш поне веднъж, за да престане Бен да тормози твоя приятел?

— Не.

— Защо не?

— Защото щеше да е все тая. Бен нямаше да ме чуе. Не става така.

— Тормозът само словесен ли беше? Стигаше ли до физическо насилие?

— Понякога Бен го блъскаше или го буташе с рамо, когато се разминаваха, понякога вземаше неща на Джейк от раницата или обяда му, или каквото му хрумне.

— Обвиняемият обаче ми се вижда едро момче. Защо Бен се е заяждал безнаказано с него?

— Бен също беше едър, а и по-як. И имаше повече приятели. Май всички ние — Джейк, Дилън, аз — си знаехме, че не сме от важните хора в училище. Тоест… де да знам, оплетена работа. Малко е трудно да го обясня. Но ако се бяхме сбили наистина с Бен, всички щяха да ни отрежат.

— В смисъл че щяха да прекъснат отношенията си с вас?

— Ъхъ. Как щяхме да я караме в училище, ако всички ни обърнат гръб?

— Бен държеше ли се така и с други деца или само с Джейкъб?

— Само с Джейкъб.

— Имаш ли представа защо го правеше?

— Щото знаеше, че Джейк побеснява от това.

— Ти виждаше ли, че Джейк побеснява?

— Всички виждаха.

— Джейкъб често ли побесняваше?

— Заради Бен ли? Разбира се.

— А заради други неща?

— Да, от време на време.

— Разкажи ни по-подробно за характера на Джейкъб.

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Хайде, Дерек, разкажи ни за характера на Джейкъб.

— Ами той се вкисваше сериозно от разни неща. Кипваше отвътре, но не го показваше. Навиваше пружината до скъсване и понякога избухваше заради някоя дреболия. После все беше гузен, защото изглеждаше, че прекалява, но никога не беше само заради дребния повод. А заради всичко друго, за което все си мислеше.

— Как научи всичко това?

— Той ми казваше.

— Някога вбесявал ли се е на теб?

— Не.

— А вбесявал ли се е в твое присъствие?

— Ами да, понякога ставаше малко шизо.

— Възразявам.

— Възражението се приема. Съдебните заседатели няма да вземат предвид последното изречение.

— Дерек, би ли описал някой случай, когато обвиняемият е бил вбесен?

— Възразявам, няма връзка с делото.

— Възражението се приема. Господин Ладжудис, преминете към други въпроси.

Ладжудис сви устни. Обърна страница от жълтия си бележник — страница с въпроси, от които трябваше да се откаже. Отново закрачи като подплашена птица из съдебната зала, докато задаваше въпросите си, и накрая се настани повторно при катедрата до ложата на съдебното жури.

— Значи в дните след убийството на Бен Рифкин е имало причина да те разтревожи ролята на твоя приятел Джейкъб в тези събития?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Можеш да отговориш, Дерек.

— Да, имаше.

— Имаше ли нещо конкретно, освен характера му, което събуди у теб подозрения спрямо Джейкъб?

— Да. Той имаше нож. Нещо като армейски нож. Боен нож. Много остър, цялото острие беше… назъбено. Страх да те хване.

— Виждал ли си този нож?

— Ами да. Джейк ми го показа. Дори веднъж го донесе в училище.

— Защо го донесе в училище?

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Показа ли ти веднъж ножа в училище?

— Да, показа ми го.

— Обясни ли защо ти го показва?

— Не.

— Каза ли ти защо поначало е искал да има нож?

— Май си мислеше, че е готин, това е.

— А ти как реагира, когато видя ножа?

— Казах нещо като „Пич, готин е“.

— Не те ли притесни?

— Не.

— А не се ли разтревожи?

— Тогава не.

— Бен Рифкин беше ли наблизо в деня, когато Джейкъб ти показа ножа?

— Не. Никой не знаеше, че Джейк имаше ножа. Просто си го носеше. Все едно си имаше своя тайна.

— Къде държеше ножа?

— В раницата или в джобовете.

— Той показа ли го на още някого, заплаши ли някого с него?

— Не.

— Добре, значи Джейкъб е имал нож. Имаше ли нещо друго, което те накара да заподозреш своя приятел Джейкъб в часовете и дните след убийството на Бен Рифкин?

— Ами нали казах, че отначало никой не знаеше какво е станало. После се разчу, че Бен бил убит с нож в парка „Колд спринг“, и аз някак си разбрах.

— Какво разбра?

— Ами разбрах… да де, помислих си, че той може да го е направил.

— Възразявам.

— Възражението се приема. Съдебните заседатели няма да вземат под внимание последния отговор.

— Как разбра, че Джейкъб…

— Възразявам!

— Възражението се приема. Господин Ладжудис, преминете към други въпроси.

Ладжудис отново сви устни и промени тактиката.

— Джейкъб говорил ли ти е някога за сайт в мрежата, наречен „Транжорната“?

— Да.

— Би ли обяснил на съдебните заседатели какво представлява „Транжорната“?

— Нещо като порно сайт, но там има само разкази, всеки може да пише и да ги качва в сайта.

— Какви разкази?

— Ами май садо-мазо. Не знам точно. Нещо като секс и насилие.

— Джейк говореше ли често за сайта?

— Ъхъ. Май му харесваше. Често влизаше в този сайт.

— А ти?

Дерек се изчерви смутен.

— Не. Не ми хареса.

— Безпокоеше ли те това, че Джейкъб влиза често в сайта?

— Не. Това си е негова работа.

— Джейкъб показа ли ти разказ в „Транжорната“, в който е описано убийството на Бен Рифкин?

— Да.

— Кога ти показа разказа?

— Май беше втората половина на април.

— След убийството ли?

— Ами да, няколко дни след това.

— Какво ти каза за този разказ?

— Само каза, че написал историята и я качил в този форум.

— Тоест, публикувал е разказа онлайн, за да го четат други хора?

— Ами да.

— Ти прочете ли разказа?

— Да.

— Как го намери?

— Джейкъб ми прати линк.

— Как? С имейл? Във „Фейсбук“?

— Във „Фейсбук“ ли? Не! Там всеки може да го види. Май беше с имейл. Влязох в сайта и прочетох разказа.

— Какво си помисли, когато прочете разказа за пръв път?

— Де да знам. Казах си, че е малко ненормално да го напише, но пък беше доста интересно. Джейкъб умее да пише добре.

— Той писал ли е други разкази като този?

— Не точно такива. Написа няколко, които бяха…

— Възразявам.

— Възражението се приема. Следващият въпрос.

Ладжудис извади лист, текстът на който, отпечатан с лазерен принтер, покриваше нагъсто и двете страници. Сложи го на поставката пред стола на Дерек.

— Това ли е разказът, за който Джейкъб ти е казал, че го е написал?

— Да.

— Тази разпечатка точно копие ли е на разказа, който ти прочете първия път?

— Ами май е така.

— Внасям документа като веществено доказателство.

— Документът се приема и регистрира като веществено доказателство на обвинението номер… Мери?

— Номер двайсет и шест.

— Веществено доказателство на обвинението номер двайсет и шест.

— Защо си убеден, че обвиняемият е написал този разказ?

— А защо да ми казва, че го е написал, ако не е вярно?

— И какво в разказа те разтревожи?

— Ами той си е пълно описание, с всяка подробност. Описал е ножа, мушкането в гърдите, всичко. Дори онзи герой, намушканото момче… в разказа Джейк го е нарекъл „Брент Малис“, но си личи, че е Бен Рифкин. Всеки, който познаваше Бен, щеше да се досети. Все едно не беше никаква измислица. Очевидно си беше.

— Ти и твоите приятели разменяте ли си съобщения във „Фейсбук“?

— То се знае.

— А три дни след убийството на Бен Рифкин, на 15 април 2007 година, ти написа ли съобщение във „Фейсбук“, което гласеше: „Джейк, всеки знае, че ти го направи. Имаш нож. Виждал съм го“.

— Да.

— Защо го написа?

— Просто не исках да съм единственият, който знае за ножа. Ами… не исках да съм само аз.

— След като написа онова съобщение във „Фейсбук“, с което обвиняваше своя приятел за убийството, той отговори ли ти?

— Аз не го обвинявах наистина. Просто беше нещо, което исках да кажа.

— Обвиняемият отговори ли ти по някакъв начин?

— Не съм сигурен какво искате да кажете. Тоест той пишеше във „Фейсбук“, но не за да отговори на това.

— Добре, той отрече ли някога, че е убил Бен Рифкин?

— Не.

— След като ти публикува своето обвинение във „Фейсбук“ пред целия му клас?

— Не съм го публикувал. Само го написах във „Фейсбук“.

— Той отрече ли обвинението?

— Не.

— Ти обвини ли го пряко, лице в лице?

— Не.

— Преди да видиш разказа в „Транжорната“, сподели ли по някакъв начин подозренията си относно Джейкъб с полицията?

— Всъщност не.

— Защо?

— Защото не бях съвсем сигурен. А и бащата на Джейкъб ръководеше полицаите, които разследваха.

— Ти какво си помисли, когато научи, че бащата на Джейкъб ръководи разследването?

— Въз-ра-зя-вам — натърти с отвращение Джонатан.

— Възражението се приема.

— Дерек, последен въпрос. Ти сам се свърза с полицията, за да споделиш тази информация, нали? Никой не е идвал при теб да те разпитва?

— Така е.

— Значи смяташе, че си длъжен да разобличиш своя най-добър приятел?

— Ами да.

— Нямам други въпроси.

Джонатан се изправи. Наглед оставаше напълно невъзмутим след това, което чу. Знаех, че предстои битка в кръстосания разпит. Но нямаше съмнение, че нещо се промени в съдебната зала. Долавяше се огромно напрежение, сякаш всички току-що бяхме стигнали до някакво решение. Можеше да се види по лицата на съдебните заседатели и съдия Френч, да се чуе в тягостната тишина на събраното тук множество: накрая Джейкъб нямаше да излезе от тази зала заедно с всички останали. Във възбудата се примесваше и облекчение (най-после изчезнаха съмненията дали Джейкъб го е направил и дали ще се измъкне безнаказано), и напираща жажда за мъст. Дори моят приятел Ърни, съдебният пристав, оглеждаше Джейкъб преценяващо, вероятно се питаше дали ще се съпротивява, когато му слага белезниците. Но Джонатан като че не забелязваше как внезапно налягането в залата се промени. Отиде при катедрата, сложи на носа си очилата за четене, които иначе висяха на шнурчето, и се захвана да чопли показанията късче по късче.

— Всичко това, което ни каза, те тревожеше, но не достатъчно, за да прекъснеш дружбата си с Джейкъб, така ли?

— Така е.

— Всъщност вие двамата си останахте приятели в дните и седмиците след убийството, не е ли така?

— Така е.

— А не е ли вярно, че си ходил в дома на Джейкъб дори след убийството?

— Вярно е.

— Значи може да се каже, че не си бил много сигурен по онова време дали Джейкъб наистина е убиец?

— Ами да.

— Защото ти не би останал приятел с убиец, нали?

— Не ми се вярва.

— И дори след като написа съобщението във „Фейсбук“, с което обвини Джейкъб за убийството, все още оставахте приятели, нали? Поддържахте връзка, виждахте се?

— Да.

— Някога страхувал ли си се от Джейкъб?

— Не.

— Някога заплашвал ли те е? Държал ли се е лошо с тебе?

— Не.

— Твоите родители са ти казали, че не можеш да бъдеш приятел на Джейкъб, ти не си решавал сам, че няма да бъдеш негов приятел, не е ли така?

— Горе-долу.

Джонатан отстъпи, щом усети, че Дерек започва да се колебае, и продължи с други въпроси.

— Ти каза, че в деня на убийството си видял Джейкъб преди часовете и след това в часа по английски език, нали?

— Да.

— Но нямаше никакви признаци, че е участвал, в каквато и да е схватка, така ли?

— Да.

— Нямаше кръв?

— Само малкото петно на ръката му.

— Никакви драскотини, скъсани дрехи, нищо подобно? Никаква кал?

— Нямаше.

— Всъщност, когато видя Джейкъб в часа по английски език онази сутрин, изобщо не ти хрумна, че може да се е забъркал в нещо по пътя към училище, нали?

— Така е.

— А когато стигна впоследствие до извода, че Джейкъб може да е извършил убийството, както каза тук, помисли ли за това? Че след кърваво, смъртоносно нападение с нож по дрехите и тялото на Джейкъб незнайно защо не е имало никаква кръв, никакви драскотини? Дерек, помисли ли за това?

— Общо взето.

— Общо взето ли?

— Да.

— Ти каза, че Бен Рифкин е бил по-едър и по-як от Джейкъб, нали?

— Да.

— И въпреки това по нищо не е личало, че Джейкъб е имал сблъсък с него?

Дерек не отговори.

— Сега за онова, което каза за усмивката на Джейкъб, след като обявиха блокадата на училището. Имаше ли и други деца, които се усмихваха? Не е ли естествено за един ученик да се засмее — развълнувано или нервно?

— Може би.

— Просто децата се държат така понякога.

— Май е така.

— Сега за ножа, който си видял — ножа на Джейкъб. Само да изясним нещо — ти всъщност не знаеш дали това наистина е ножът, използван за убийството, нали?

— Не знам.

— И Джейкъб никога не ти е казвал, че има намерение да използва ножа си срещу Бен Рифкин заради тормоза, нали?

— Намерение ли? Не ми е казвал такова нещо.

— И когато ти е показал ножа, изобщо не ти е хрумнало, че е намислил да убие Бен Рифкин? Защото ако го бе заподозрял в това, щеше да направиш нещо, нали?

— Така си мисля.

— Значи доколкото ти е известно. Джейкъб никога не е имал план да убие Бен Рифкин?

— План ли? Не.

— Никога ли не е говорил с теб кога или как ще убие Бен Рифкин?

— Никога.

— А по-късно просто ти е изпратил разказа?

— Ами да.

— Ти каза, че ти е изпратил линк по имейл, нали?

— Да.

— Ти запази ли този имейл?

— Не.

— Защо?

— Не беше разумно. Тоест заради Джейк… от гледната точка на Джейк.

— Значи изтри имейла, защото искаше да го предпазиш?

— Така излиза.

— Можеш ли да посочиш нещо в разказа — с всички подробности, което да е било ново за теб, което да не си знаел или от мрежата, или от други новини, или от разговорите на вашите съученици?

— Нямаше нищо ново.

— Ножът, паркът, трите прободни рани — всичко това беше всеизвестно в този момент, нали?

— Да.

— Значи едва ли може да се нарече самопризнание, нали?

— Не знам.

— А той твърдеше ли в имейла, че е написал разказа? Или само е попаднал на него?

— Не помня точно какво беше написано в имейла. Май беше само „Пич, виж това“ или нещо подобно.

— Но ти си сигурен, че Джейкъб е написал разказа, а не само го е прочел, така ли?

— Доста сигурен.

— Доста сигурен ли?

— Ами да, доста сигурен.

Джонатан продължи в същия дух, правеше каквото можеше, неуморно откъртваше по някое парченце от показанията на Дерек Ю, отбелязваше всяка възможна точка. Не се знаеше какво впечатление успява да направи на съдебните заседатели, но половината от тях, които трескаво записваха нещо, докато прокурорът разпитваше Дерек, сега бяха оставили химикалките, някои дори не го поглеждаха. Може би Джонатан постигна победа и те решиха да пренебрегнат напълно показанията на Дерек. Но не изглеждаше да е така. По-скоро изглеждаше, че се залъгвам, и за пръв път започнах да си представям трезво какво ще означава да пратят Джейкъб в затвора.