Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (29)

29. Горящият монах

Третият ден на делото.

Седнал до мен зад масата на защитата, Джейкъб нервно и разсеяно човъркаше загрубяло парченце кожа на десния си палец до нокътя. От известно време това се беше превърнало в негов навик и успя да направи малка рана. Не си дъвчеше нокътя, както хлапетата правят често, предпочиташе да чегърта, да отделя малки люспи кожа, докато не повдигне по-голямо парченце, след което подръпваше усърдно да махне гъвкавата издатина, а ако не се получаваше, я срязваше с ръба на нокътя. От тези упорити „разкопки“ мястото изобщо не можеше да заздравее. Случваше се дори да потече леко кръв и да се наложи да притисне към нея хартиена носна кърпичка, ако имаше в джоба си, или да пъхне пръста в устата си, за да го оближе. Явно беше убеден, противно на всякаква логика, че никой няма да се отврати от това малко представление.

Хванах ръката, която Джейкъб изтезаваше, и я бутнах в скута му, за да скрия заниманията му от погледите на съдебните заседатели, после отпуснах ръката си покровителствено върху облегалката на неговия стол.

Свидетелското място бе заето от Рутън Някоя си. Изглеждаше на около петдесет години — приятно лице, къса коса, силно прошарена. Никакви накити, само часовник и венчална халка. Носеше черни открити обувки. Тя беше от живеещите край парка, които всяка сутрин разхождаха кучетата си в парка „Колд спринг“. Ладжудис я бе призовал като свидетел, за да потвърди, че онази сутрин е минала близо до местопрестъплението покрай момче, което приличало на Джейкъб. Показания, които биха имали значение, ако тази жена можеше да ги изрече убедително, но за нея това беше огромно изпитание. Неспокойно кършеше ръце, претегляше в ума си всеки въпрос, преди да отговори. Скоро нейното безпокойство започна да привлича вниманието по-силно от онова, което се опитваше да каже.

Ладжудис я попита:

— Бихте ли могли да опишете момчето?

— Ами май беше с обикновена външност. Високо около метър и седемдесет и пет, метър и осемдесет. Слабовато. Носеше джинси и маратонки. Имаше тъмна коса.

Описанието включваше половината момчета в Нютън, а мъките й тепърва започваха. Увърташе, правеше уговорки, накрая Ладжудис бе принуден да вади насила думите от устата й, като я подсещаше с въпросите си за показанията й пред полицаите в деня на убийството. Това караше Джонатан често да се надига, за да възрази, и цялата сцена ставаше все по-смехотворна. Свидетелката беше готова да се отрече от разпознаването, но Ладжудис — прекалено изнервен, не я махна по-набързо от свидетелското място, за да не се случи това съвсем официално. Джонатан се изправяше припряно да възрази срещу поредното подсказване…

… и всичко някак избледня, превърна се във фон за мен. Не можех дори да се съсредоточа в онова, което се случва, камо ли да му обърна внимание. Обзе ме смазващото чувство, че цялото дело вече няма значение. Твърде късно беше. Присъдата на доктор Фогъл беше не по-малко важна от решението на този съд.

До мен седеше Джейкъб — загадката, която двамата с Лори създадохме. Неговият ръст, приликата ни, вероятността да натрупа мускули и още повече да заприлича на мен — всичко това ме съкрушаваше. Всеки баща познава смущаващия момент, когато вижда в детето си свой чудат двойник. Струва ти се, че самоличностите ви се препокриват. Съзираш идея, представа какъв си бил като момче, но тя стои пред теб въплътена, съвсем реална. Той е хем познат, хем странен — все едно си започнал отново, но същевременно е чужд и неразгадаем като всеки друг човек. В приливите и отливите на това объркване случайно докоснах с ръка рамото му.

Джейкъб гузно притисна длани към краката си, защото пак бе започнал да човърка разранената кожа на палеца си.

Точно зад мен Лори седеше сама на първия ред, както всеки ден по време на делото. Разбира се, вече нямахме приятели в Нютън. Исках да помоля родителите на Лори да бъдат с нея в съдебната зала — убеден съм, че щяха да се съгласят — но Лори не ми позволи. Вживяваше се донякъде в ролята на мъченица. Тя бе навлякла тази катастрофа на родителите си, като се бе омъжила за мен. Сега бе решена сама да плати цената. Останалите хора на първия ред бяха малко встрани от нея. Когато и да се обърнех, Лори беше в тази карантинна зона, с унесено изражение, опряла брадичка на едната си ръка и загледана в пода. Предишната вечер, съсипана от диагнозата на доктор Фогъл, помоли да й дам хапче за сън, но въпреки това не можа да заспи. Спомних си как промълви в мрака:

— Анди, какво ще правим, ако той е виновен?

Отговорих, че засега нищо не можем да направим, освен да чакаме решението на съдебното жури. Опитах да се гушна до нея, за да я успокоя, но това още повече я изнерви. Дръпна се до самия ръб на леглото и се опита да остане неподвижна. Знаех, че не спи, издаваха я пресекливото дишане и леките движения. Когато беше учителка, Лори изключваше лампите още в девет часа, защото трябваше да става твърде рано, и заспиваше веднага, с допира до възглавницата. Сега беше различно.

А в съдебната зала личеше, че Ладжудис е решил да стигне до края с тази свидетелка, макар да имаше всякакви признаци за провал. Трудно можех да си обясня това негово решение — чудех се дали просто искаше да лиши Джонатан от удоволствието той да накара тази жена да се откаже от показанията си, или още таеше отчаяната надежда, че тя все пак ще му свърши работа. Каквото и да бе обяснението, упоритият мръсник не се отказа. Дори можех да призная, че проявява странна доблест — подобно на капитан, потъващ в дълбините със своя кораб, или пък монах, който се залива с бензин и се самозапалва. Преди да стигне до последния въпрос (а той си бе подготвил въпросите и се придържаше към тях, макар че жената не следваше сценария), Джонатан бе оставил химикалката си на масата и само наблюдаваше.

— Момчето, което видяхте онази сутрин в парка „Колд спринг“, присъства ли днес в съдебната зала?

— Не съм сигурна.

— И все пак виждате ли в съдебната зала момче, което отговаря на даденото от вас описание на момчето в парка?

— Ами аз не… вече не съм сигурна. Много време мина. И колкото повече си мисля за това, изобщо не искам да кажа „да“ или „не“. Не искам да пратя едно хлапе в затвора с доживотна присъда, ако има риск да сбъркам. Няма да понеса угризенията след това.

Съдия Френч въздъхна протяжно и развеселено. Изви вежди нагоре и свали очилата.

— Господин Клайн, да смятам ли, че нямате въпроси към свидетелката?

— Нямам, Ваша чест.

— Не очаквах да имате.

Остатъкът от деня не беше много по-добър за Ладжудис. Той бе подредил свидетелите в групи според логиката си. Този ден бе посветен на обикновените граждани. Всички се оказаха минувачи. Никой не бе видял нищо особено, което да доказва вината на Джейкъб. Но обвинението бездруго се крепеше на слаби основи и Ладжудис беше прав да хвърли в атаката всичките си сили. Изслушахме още двама — мъж и жена, които дадоха показания, че са видели Джейкъб в парка, но не и близо до местопрестъплението. Друга свидетелка бе видяла някого да се отдалечава тичешком от района около местопрестъплението. Не можеше да каже нищо конкретно за неговата възраст или отличителни белези, но описанието на дрехите му съвпадаше приблизително с тези на Джейкъб от онази сутрин, макар че джинсите и лекото яке не означаваха нищо в парк, пълен с деца, които отиват на училище.

Ладжудис успя да направи завършека сърцераздирателен. Последният му свидетел беше някой си Сам Стъдницър, който разхождал кучето си в парка онази сутрин. Стъдницър имаше съвсем къса коса и тесни рамене, говореше кротко.

— Къде отивахте? — попита го Ладжудис.

— Има поляна, на която можем да пуснем кучетата да потичат на воля. Разхождам моето куче там повечето сутрини.

— Каква порода е кучето?

— Черен лабрадор. Името му е Бо.

— По кое време отидохте?

— Около осем часа и двайсет минути. Обикновено отиваме по-рано.

— В коя част на парка бяхте с Бо?

— На една от пътеките през гората. Кучето избърза пред мен, душеше насам-натам.

— Какво се случи?

Стъдницър се поколеба.

Семейство Рифкин седяха на първия ред зад масата на обвинението.

— Чух гласа на момче.

— И какво каза момчето?

— Каза: „Престани, боли ме“.

— Каза ли нещо друго?

Стъдницър преви рамене, намръщи се и отговори:

— Не.

— Само „Престани, боли ме“?

Стъдницър не отговори, а притисна пръсти към слепоочията си, за да заслони очите си.

Ладжудис чакаше.

В съдебната зала се възцари такава мъртвешка тишина, че шумното дишане на свидетеля се чуваше отчетливо. Накрая той отдръпна ръце от лицето си.

— Нищо друго. Чух само това.

— Видяхте ли някого наоколо?

— Не. Не се виждаше надалече. Видимостта там е ограничена. Тази част от парка е неравна, а дърветата са нагъсто. Слизахме по лек наклон. Не виждах никого.

— Можахте ли да определите от коя посока идваше гласът?

— Не.

— Огледахте ли, проверихте ли какво се случва? Опитахте ли се да помогнете някак на момчето?

— Не. Не знаех какво става. Помислих, че някакви хлапета правят нещо. Не знаех. Не ми хрумна нищо лошо. Всяка сутрин в парка има толкова деца, смеят се, вършат щуротии. Прозвуча като че играта само е станала… по-груба.

Погледът му посърна.

— Как ви прозвуча гласът на момчето?

— Като че е пострадало.

— Имаше ли други звуци след този вик? Блъскане, шум от борба, каквото и да е?

— Не. Нищо друго не чух.

— Какво се случи след това?

— Кучето беше настръхнало, държеше се странно. Не знаех какво му е. Наложи се да го дърпам, за да продължим през парка.

— Докато вървяхте, видяхте ли някого?

— Не.

— Забелязахте ли още нещо необичайно онази сутрин?

— Не, чак докато чух сирените и полицаите започнаха да нахълтват в парка. Тогава научих какво е станало.

Ладжудис си седна на мястото.

Всеки присъстващ в съдебната зала чуваше неспирното повторение на тези думи в главата си: „Престани, боли ме! Престани, боли ме!“. Аз също. Съмнявам се, че въобще ще успея да ги пропъдя от съзнанието си. Но дори тази подробност не показваше, че Джейкъб е виновен.

За да подчертае този факт, Джонатан се изправи за един-единствен въпрос, колкото да отбележи участие в кръстосания разпит:

— Господин Стъдницър, вие изобщо не видяхте това момче — Джейкъб Барбър, в парка онази сутрин, така ли?

— Не го видях.

Джонатан остана още малко пред съдебните заседатели, поклати глава и промълви:

— Ужасно, ужасно…

Показваше им, че и ние сме от добрите.

Така завърши и този ден на изпитания. Въпреки всичко — страшната диагноза на доктор Фогъл, разбитата Лори и може би последните думи на убитото момче — след тези три дни все още имахме предимство, и то огромно. Ако играехме мач в любителско първенство по софтбол, може би вече щяхме да обмисляме прекратяването му, за да избегнем унизителен разгром на противника. Както се оказа, това беше последният добър ден за нас.

 

 

„Г-н Ладжудис: Позволете да ви прекъсна за малко. Доколкото разбирам, съпругата ви е била много разстроена.

Свидетел: Всички бяхме разстроени.

Г-н Ладжудис: Но на Лори й е било особено тежко.

Свидетел: Да, тя трудно понасяше този товар.

Г-н Ладжудис: Имало е още нещо. У нея очевидно са се зародили съмнения в невинността на Джейкъб, особено след като всички сте говорили с доктор Фогъл и сте чули подробностите за пълната диагноза. Лори дори ви е попитала направо как би трябвало да постъпите вие двамата, ако вашият син е виновен, нали?

Свидетел: Да. Малко по-късно. Но тя беше много разстроена в онзи момент. Нямате представа колко беше съсипана.

Г-н Ладжудис: А вие? Не бяхте ли разстроен?

Свидетел: Бях, разбира се. Много се уплаших.

Г-н Ладжудис: Уплашихте се, защото най-после започнахте да обмисляте възможността Джейкъб да е виновен ли?

Свидетел: Не, уплаших се, защото съдебното жури можеше да го осъди независимо дали е виновен или не.

Г-н Ладжудис: Все още ли в ума ви дори не се мяркаше мисълта, че Джейкъб може наистина да е извършил убийството?

Свидетел: Не.

Г-н Ладжудис: Нито веднъж ли? Дори за секунда?

Свидетел: Нито веднъж.

Г-н Ладжудис: Избирателност на информацията, нали, Анди?

Свидетел: Я си го начукай, Нийл! Безсърдечен боклук!

Г-н Ладжудис: Не си изпускай нервите.

Свидетел: Никога не си ме виждал да си изпусна нервите.

Г-н Ладжудис: Не съм. Мога само да си представя какъв си тогава.

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Добре, да продължим.“