Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (39)

39. Раят

Оказва се, че човек може да се приспособи към почти всичко. Каквото някога е било за теб непоносимо възмутително, с времето започва да изглежда обикновено, нищо особено.

С времето всичко свързано с делото срещу Джейкъб загуби постепенно силата си да ни разярява. Направихме всичко, което можахме. Това уродливо събитие просто сполетя нашето семейство. Завинаги щяхме да останем известни с него, вероятно щеше да е първото изречение и в некролозите ни. И завинаги щяхме да останем белязани от това преживяване по начин, за който тогава дори не се досещахме. Всичко това започна да ни изглежда нормално, незаличимо и незаслужаващо повече коментари. И когато се случи, когато започнахме да свикваме с новия си живот като семейство с печална слава, когато най-после погледнахме напред, нашето семейство постепенно започна да се възстановява.

Най-напред това се случи с Лори. Тя поднови приятелството си с Тоби Ланзмън. Тоби не ни търсеше по време на делото, но първа сред нашите приятели в Нютън ни се обади след това. Тя си беше все същата, жилава и властна — същото слабо лице, същото пъргаво тяло със стегнат задник. Подхвана Лори със страховити тренировки, в които включи и дълги кросове, дори в студа. Лори казваше, че иска да бъде по-силна. Скоро упорстваше в изтощителните упражнения дори без Тоби. Връщаше се от все по-дългите бягания с пламнало лице, обляно в пот посред зима.

— Трябва да съм по-силна.

Пое отново ролята си на семеен капитан и се впусна в трудното начинание да съживи и Джейкъб, и мен. Приготвяше смайващо внушителни закуски, а тъй като не бързахме за работа, можехме да си четем на воля вестниците — Джейкъб — в своя „Макбук“, а двамата с Лори си разменяхме печатните издания на „Глоуб“ и „Таймс“. Тя организираше семейни филмови вечери и дори ми позволяваше да избирам любимите си гангстерски филми, а после търпеше добродушно, докато аз и Джейкъб повтаряхме до втръсване фрази като „Кажи «здрасти» на малкото ми приятелче“ или „До този ден не знаех, че Барзини го е правел през цялото време“. Веднъж ме подкачи, че наподобявам не Марлон Брандо, а Елмър Фъд и след това трябваше да поровим в „Ютюб“, за да покажем на Джейкъб кой е Елмър Фъд. Колко странно беше да чуваме отново смеха си.

Когато Лори откри, че Джейкъб и аз не можехме бързо да се отърсим от всичко онова, което ни се беше случило през последната година, реши да приложи по-силно лекарство.

— Защо не заминем някъде за малко? — предложи оживено една вечер. — Можем да отидем на семейна почивка, както някога.

Една от онези зашеметяващо очевидни идеи, които те разтърсват като откровение. Разбира се! В мига, когато тя предложи това, ние вече знаехме, че трябва да заминем. Как не бяхме се сетили за това по-рано?

— Блестящо! — възкликнах аз. — Ще си прочистим главите!

— Ще рестартираме компютъра! — вметна Джейкъб.

Лори чак опря юмруци в бузите си от вълнение.

— Толкова ми писна всичко това. Мразя тази къща. Мразя този град. Мразя да се чувствам така по цял ден — в капан. Наистина искам да отида на друго място.

И тримата се скупчихме веднага около компютъра и още същата вечер решихме къде да заминем. Избрахме курорт в Ямайка, името му беше „Вълните“. Не познавахме мястото, но на сайта на курорта бяха качени фантастични снимки, подправени, разбира се, с „Фотошоп“: палми, плажове с бял пясък, наситена синева на морето. Всичко беше толкова съвършено и очевидно измамно, че не можахме да устоим. Същинско туристическо порно. Виждаха се засмени двойки — тя, стройна и загоряла по бикини и ефирна кърпа около бедрата, той, с посивели слепоочия, но с коремни мускули на културист. Типичното професионално мамче от предградията и типичният мениджър на средно равнище, но преобразени от „Вълните“, за да отприщят у себе си палавницата и жребеца. Хотелският комплекс беше целият с дървени капаци на прозорците и веранди, боядисан пъстро — една фантастична версия на карибско село. Хотелът се издигаше над поредица от лазурни басейни с фонтанчета и барчета до самата вода. Емблемата на „Вълните“ трептеше по дъното на басейните, които преливаха един в друг и накрая водата стигаше до ръба на ниска скала. Асансьор се спускаше до малко заливче с форма на подкова, а в далечината океанското синьо се простираше чак до безкрайната синева на небосвода без ясно очертан хоризонт — това би провалило илюзията, че „Вълните“ сякаш не са на същото земно кълбо, което всички обитаваме. Един свят на мечтите, в какъвто копнеехме да избягаме. Не искахме „истинско“ място — в Париж или в Рим не можеш да се отървеш от мислите си, което беше най-силното ни желание. Имахме чувството, че във „Вълните“ лошите мисли не могат да издържат дълго. Нищо не биваше да разваля забавлението.

Най-забележителното в това емоционално шарлатанство беше, че то наистина въздействаше. Потопихме се във фантазиите на пътешественика, как оставя старото „аз“ зад гърба си заедно с всички тревоги. Пренесохме се там и тялом, и духом. Не изведнъж, разбира се, а малко по малко. Усетихме как бремето намалява още щом резервирахме чудесната двуседмична почивка. Още повече ни олекна, щом самолетът излетя от Бостън и особено когато стъпихме на асфалта под яркото слънце и топлия ветрец в малкото летище на Монтего Бей. Вече бяхме други. Изпитвахме странно, чудно, омайващо щастие. Споглеждахме се с изненада, сякаш си казвахме: „Може ли да е вярно? Наистина ли сме… щастливи?“. Бяхме си заслужили ваканцията.

На летището Джейкъб се ухили. Лори стисна ръката ми.

— Това е раят! — грейна усмивката й.

Минахме през залата за пристигащи и приближихме при малък автобус. Шофьорът държеше бележник с емблемата на „Вълните“ и списък на гостите, които трябваше да откара в хотела. Имаше малко неугледен вид с тениската, шортите и джапанките, но пък ни се хилеше лъчезарно и щедро използваше възклицанието „Мой човек!“, докато и ние започнахме да му пригласяме. Справяше се доста добре с ролята на щастлив абориген. Ние — бледите туристи, веднага се хванахме на въдицата. „Мой човек!“

Пътуването с автобуса продължи почти два часа. Друсахме се по изронената настилка, която следваше северния бряг на острова. Вдясно беше пищната зеленина на планините, вляво — морето. Нямаше как да не забележим в каква бедност е затънала Ямайка. Минавахме покрай овехтели къщички и бараки, сковани от стари дъски и ламарини. Оръфани жени и хилави деца вървяха покрай пътя. Пътниците в автобуса притихнаха. Мизерията на местните хора потискаше, но ние бяхме дошли да се повеселим, не беше наша вината, че островът е толкова беден.

Джейкъб се озова на широката седалка отзад до момиче на неговата възраст. Тя приличаше на хубава отличничка. Заприказваха се предпазливо. Джейкъб отговаряше кратко, сякаш всяка дума беше калъп тротил. Глуповатата усмивка не изчезваше от лицето му. Момичето, разбира се, не знаеше нищо за убийството, дори май не проумяваше, че той е смотаняк, който трудно събира смелост да погледне момиче в очите. (Но пък изглеждаше, че не му липсва смелост да я зяпа в гърдите.) Това беше толкова вдъхновяващо нормално, че ние с Лори се постарахме да не развалим всичко.

Прошепнах на Лори:

— А аз си мислех, че първо на мен ще ми провърви…

— И сега бих заложила на теб — отвърна тя.

Когато автобусът се добра най-после до „Вълните“, минахме през величава порта, после покрай грижливо поддържани цветни лехи в червено и жълто и спряхме под колонада пред главния вход на хотела. Ухилени пикола взеха багажа ни. Носеха елементи от британска униформа — полирани до бяло сияние високи каски и черни панталони с дебели червени кантове по крачолите — и шарени ризи на цветя. Съчетанието беше приказно, тъкмо като за армията на Рая, на хубавата почивка.

Регистрирахме се и разменихме пари за местната валута в хотела — малки сребърни монети, наречени „пясъчни долари“. Един войник на хубавата почивка с лъскава каска черпеше за добре дошли с пунш. В напитката имаше сок от нар и много ром. Веднага взех и втора чаша, за да изпълня своя патриотичен дълг към въображаемата държава „Вълните“. Дадох бакшиш на войника и само бог знае каква беше сумата — обменният курс на „пясъчните долари“ беше трудничък за разбиране, но сигурно проявих щедрост, защото той прибра монетата с широка усмивка и кимна щастливо.

— Мой човек!

Нататък спомените ми за първия ден не са съвсем ясни. Както и за втория.

Най-важното е, че бяхме адски щастливи. И ни олекна. Най-сетне се отърсихме от напрежението на последната година и дори малко оглупяхме. Знам, че цялата тази история е твърде нерадостна. Бен Рифкин го нямаше, независимо че Джейкъб не бе виновен. А синът ми бе спасен чрез второ убийство, с намесата на невидима ръка, протегнала се чак от затвора, и само аз знаех тази тайна. Разбира се, заради делото мнозина вярваха, че все за нещо сме виновни и поначало нямаме право на щастие. И тримата бяхме взели прекалено присърце строгите наставления на Джонатан да не си позволяваме дори усмивка пред чужди очи, за да не си помисли някой, че се отнасяме несериозно към положението си, че не сме съсипани. След толкова време най-после можехме да си отдъхнем, да се почувстваме свободни и пияни, дори когато не бяхме пили никакъв алкохол. И изобщо не се чувствахме убийци.

През първите дни сутрин бяхме на плажа, следобед — до някой от многобройните басейни. Всяка вечер в курорта предлагаха някакво развлечение — музикално шоу, караоке, състезания между гостите. Каквото и да беше, хората от хотела ни подтикваха да се забавляваме без задръжки. Подвикваха от сцената с напевното си произношение: „Хайде, всички, да вдигнем малко шум!“. Гостите пляскаха с ръце и се забавляваха с огромно удоволствие. После следваха танците. За да издържи човек, трябваше да се подкрепя с много пунш.

Преяждахме неуморно. Храната беше на шведски маси и ние наваксвахме за месеците, в които едва хапвахме по нещо. Лори и аз харчехме своите „пясъчни долари“ за бира и пиня колада. Джейкъб дори опита първата си бира и заяви мъжествено, че му харесва, макар че не я допи.

Повечето време не се отделяше от новата си приятелка, чието име беше Хоуп^[1]. Заседяваше се и при нас, но двамата все по-често изчезваха сами някъде. По-късно научихме, че Джейкъб й се бе представил с друго фамилно име — като Джейкъб Голд, затова Хоуп изобщо не научи за делото. Тогава не знаехме за малката му хитрост и флиртуването на момичето ни озадачаваше. Изглеждаше странно да не потърси в „Гугъл“ нещо за него. Ако бе написала „Джейкъб Барбър“, щяха да излязат около триста хиляди резултата от търсенето. (Оттогава станаха повече.) А може би знаеше и изпитваше странна тръпка от сближаването с този чудат изгнаник. Джейкъб ни каза, че Хоуп нищо не знаела за делото и ние не посмяхме да я попитаме направо, за да не развалим първата хубава случка в живота му от толкова много време. И без това виждахме рядко Хоуп в малкото дни на познанството ни с нея. Тя и Джейк предпочитаха да се усамотяват. Дори ако всички се събирахме при басейните, двамата идваха да ни кажат „здрасти“ и сядаха на разстояние от нас. Веднъж ги зърнахме да се държат за ръце крадешком, докато се излежаваха на шезлонгите.

Искам да ви кажа, важно е да знаете — харесвахме Хоуп, особено защото Джейкъб беше щастлив с нея. Той грейваше, когато тя беше наблизо. Момичето се държеше сърдечно, беше мила и любезна. Имаше руса коса, а мекото й произношение от щата Вирджиния звучеше прекрасно в нашите уши, свикнали с говора в Бостън. Беше леко пълна, но се чувстваше добре в тялото си и не се стесняваше да се разхожда по бикини. Харесвахме я и заради това, заради нейната освободеност от типичните мъчителни комплекси на недораслите момичета. Дори рядко срещаното име прилягаше идеално на приказната й поява на сцената.

— Най-после имаме Надежда — подхвърлях лукаво на Лори.

Всъщност вниманието ни не беше единствено върху Джейкъб и Хоуп. Лори и аз трябваше да се заемем със собствените си отношения, да се опознаем отново, но и да се върнем към старите навици. Върнахме се и към секса, не трескаво, а бавно и нерешително. Може би бяхме непохватни също като Джейкъб и Хоуп, които несъмнено се опипваха в потайни кътчета. Лори бързо се сдоби с тъмен загар, както винаги. За мен, мъжа на средна възраст, тя беше неустоимо привлекателна. Питах се дали пък сайтът на курорта не е истински — тя все повече приличаше на най-сексапилното професионално мамче от предградията, което можех да си представя. Лори все още беше най-хубавата жена, която някога съм виждал. За мен си беше чудо, че избра и остана с мен.

Струва ми се, че в тази първа седмица Лори започна да си прощава за смъртния грях (в собствените й очи) да загуби вяра в сина си, да се усъмни в невинността му по време на делото. Личеше по спокойствието й, когато беше до него. Това беше нейна, вътрешна борба, нямаше нужда да се сдобрява с Джейкъб, защото той не научи за съмненията, камо ли за страховете й. Само Лори можеше да си прости. За мен не беше чак толкова важен проблем. Не можеше да се нарече тежко предателство, а и беше съвсем разбираемо в такива обстоятелства. Може би единствено друга майка би разбрала защо Лори го преживя толкова зле. Когато Лори се почувства по-добре, цялото ни семейство започна да се връща към нормалния си ритъм. Всичко в семейството ни се въртеше около Лори. Открай време беше така.

Тук, в този свят на мечтите, започвахме да придобиваме нови навици. Моят любим ритуал стана тримата да гледаме залеза от брега. Всяка вечер си вземахме бира и придърпвахме три шезлонга до водата, за да потопим краката си. Веднъж Хоуп дойде и тактично се настани до Лори като придворна дама до кралицата. Но повечето пъти бяхме само тримата Барбър. Около нас, в гаснещата светлина, дечица си играеха на пясъка и в плитчините, имаше току-що проходили малчугани и дори няколко бебета с младите си родители. Плажът постепенно притихваше, постепенно хората се изнизваха да се преоблекат за вечеря. Спасителите влачеха празните шезлонги по пясъка, за да бъдат подредени през нощта. Накрая тракането преставаше и спасителите също си отиваха, на плажа оставахме само неколцина, загледани в залеза. Реехме поглед в далечината, където двете издатини на сушата се събираха, за да оградят залива, и хоризонтът пламтеше в жълто, после в червено, накрая потъмняваше до мастилено синьо.

Когато се връщам мислено в това време, виждам своето щастливо семейство на брега по залез и ми се иска времето да бе спряло. Изглеждахме толкова нормални — Лори, Джейкъб и аз, толкова неразличими от останалите туристи, дошли да отдъхнат в този курорт. Приличахме на всички останали — нещо, което толкова отдавна жадувах.

„Г-н Ладжудис: Какво се случи тогава?

Свидетел: Тогава…

Г-н Ладжудис: Какво се случи тогава, господин Барбър?

Свидетел: Момичето изчезна.“