Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (14)

14. Въпроси

— Разкажи ми за този нож — помоли Джонатан.

— Какво искате да знаете? — попита Джейкъб.

— Ами прокуратурата ще твърди, че си го купил, защото си се чувствал застрашен. Ще кажат, че това е бил твоят мотив. Но ти си обяснил на своите родители, че си купил ножа без причина.

— Не казах, че е без причина. Казах, че го купих, защото исках да го имам.

— Да, но защо искаше?

— Вие защо решихте да си купите тази вратовръзка? Всяко нещо ли купувате с причина?

— Джейкъб, не мислиш ли, че ножът малко се различава от вратовръзката?

— Не. И двете са предмети. Така е устроено нашето общество — прекарваш цялото си време в работа, за да изкараш пари, които пък разменяш срещу различни неща, а после…

— Ножа вече го няма, така ли?

— … после изкарваш още пари, за да си купуваш още неща…

— Джейкъб, няма ли го ножа?

— Ъхъ. Баща ми го взе.

— Анди, у теб ли е?

— Не. Няма го.

— Изхвърли ли го?

— Беше опасен. Не беше играчка. Всеки баща на мое място…

— Анди, в нищо не те обвинявам. Само се опитвам да си изясня какво се е случило.

— Извинявай. Да, отървах се от ножа.

Джонатан кимна, без да добави нищо. Седяхме около кръглата дъбова маса в библиотеката на кантората — единствената стая, където можехме да се поберем всички. Младата му сътрудничка Елън прилежно си водеше бележки. Хрумна ми, че тя може би присъства като свидетел на разговора, за да предпази Джонатан, а не за да помага на нас. Джонатан си създаваше свой архив в случай на проблеми с клиентите, които биха могли да оспорят казаното от тях пред него.

Лори наблюдаваше, отпуснала ръце отпред. Самообладанието, което доскоро й беше присъщо, вече изискваше някакви усилия, за да го поддържа. Говореше по-малко и участваше по-малко в тези сбирки за обсъждане на стратегията в съда. Изглеждаше, че пести силите си за непрестанната борба да не рухне.

Джейкъб се нацупи. Чоплеше плота на масата с нокът, защото глуповатата му пубертетска гордост бе засегната от равнодушието на Джонатан към неговите прозрения за основите на капитализма.

Джонатан приглаждаше брадичката си, улисан в мисли.

— Но ти си имал ножа в деня, когато Бен Рифкин бе убит, нали? — попита след малко.

— Да.

— Носеше ли го в парка онази сутрин?

— Не.

— Взе ли го, когато излезе от дома си?

— Не.

— А къде беше?

— В едно от чекмеджетата на стаята ми, както винаги.

— Сигурен ли си?

— Ъхъ.

— Когато тръгна към училището онази сутрин, имаше ли нещо необичайно?

— Когато тръгнах ли? Не, нищо.

— По обичайния маршрут към училището ли вървеше? През парка?

— Да.

— Значи мястото, където е убит Бен, е точно до пътеката, по която обикновено минаваш през парка?

— Ами така излиза. Не съм се сещал за това.

— Преди да намериш трупа, видя ли, чу ли нещо, докато вървеше през парка?

— Не. Както си вървях, изведнъж го видях да лежи.

— Опиши го. Как лежеше, когато го видя за пръв път?

— Просто си лежеше по корем на… такова… един полегат склон върху листата.

— Сухи или мокри бяха листата?

— Мокри.

— Сигурен ли си?

— Така си спомням.

— Така си спомняш или налучкваш?

— Не помня добре.

— Тогава защо отговори на въпроса?

— Де да знам.

— Отсега нататък отговаряй абсолютно честно, става ли? Ако точният отговор е „Не помня“, това ще казваш, разбра ли?

— Разбрах.

— Значи виждаш тяло на земята. Имаше ли кръв?

— Отначало не видях кръв.

— Какво направи, когато доближи тялото?

— Ами повиках го по име. Нещо като „Бен, Бен, добре ли си?“. Нещо подобно.

— Значи си го разпознал веднага?

— Ъхъ.

— Как? Той е лежал по лице, главата му е била надолу по склона, а ти си бил над него.

— Ами познах го, това е. По дрехите, по вида, ако се сещате.

— По вида ли?

— Ъхъ. Такова… по външността.

— Можел си да видиш само подметките на маратонките му.

— Не, виждаше се. Пък и човек се познава лесно.

— Добре. Значи намираш тялото и казваш „Бен, Бен!“. Какво се случи после?

— Е, той не отговори и не мърдаше. Реших, че трябва да е пострадал доста зле, затова слязох да видя какво му е.

— Повика ли помощ?

— Не.

— А защо? Имаше ли мобилен телефон?

— Ъхъ.

— Значи намираш жертва на кърваво убийство, имаш телефон в джоба си, но изобщо не помисляш да се обадиш на 911?

Джонатан се стараеше да задава въпросите си така, сякаш само искаше да разбере с подробности цялата история. Това си беше разпит, но не враждебен. Поне не и очевидно враждебен.

— Можеш ли да оказваш първа помощ на пострадал?

— Не, само исках да проверя дали е добре.

— Не предположи ли, че може да е било извършено престъпление?

— Май ми хрумна нещо такова, но не бях съвсем сигурен. Можеше да е злополука. Паднал е или де да знам какво.

— Как е паднал? Защо?

— Ами не знам. Само си помислих.

— Значи не си имал причина да смяташ, че е паднал?

— Нямах. Вие вече извъртате нещата.

— Джейкъб, опитвам се да разбера. Защо не повика помощ? Защо не се обади на баща си? Той е юрист, работи в прокуратурата… той щеше да е наясно какво трябва да се направи.

— Ами просто… Не знам, не се сетих за това. Това си беше лоша изненада. Не бях… подготвен, ако ме разбирате. Не знаех какво е правилно.

— Добре, какво стана след това?

— Слязох надолу по склона при него.

— Подпря ли се на колене?

— Май така беше.

— Върху мокрите листа?

— Не знам. Може и да съм останал прав.

— Останал си прав… Значи си гледал надолу към него?

— Не. Не помня. Както го описвате, сигурно съм се подпрял на коляно.

— Дерек те е видял няколко минути по-късно в училището, а той не помни панталонът ти да е бил мокър или изкалян.

— Вероятно съм бил прав…

— Добре. Значи си стоял над него и си го гледал от горе на долу. А после?

— Както казах, обърнах го леко, за да видя как е.

— Каза ли му нещо?

— Мисля, че не.

— Значи виждаш свой съученик, проснат по корем в безсъзнание, но го обръщаш ей така, без да му кажеш и една дума?

— Не, може и да съм казал нещо. Не съм сигурен.

— Когато стоеше над Бен в дъното на склона, забеляза ли някакви следи от престъпление?

— Не.

— Имало е дълга ивица кръв по целия склон от раните на Бен. Не я ли забеляза?

— Не. Аз… такова… вече превъртах малко, ако се сещате.

— Превърташе ли? Всъщност какво означава това?

— Де да знам. Май се паникьосах.

— Защо си изпаднал в паника? Каза, че не си знаел какво се е случило и не си подозирал престъпление. Предположил си, че е някаква злополука.

— Знам, ама момчето си лежеше на земята. Доста шантаво положение.

— Когато Дерек те е видял няколко минути по-късно, не си изглеждал като превъртял.

— Ами, пак така си беше. Но не се издавах. В главата си бях превъртял.

— Добре. Значи стоиш над тялото. Бен вече с мъртъв. Кървял е от три рани в гърдите, има следи от кръв по склона към тялото, но ти не си видял никаква кръв и не си имал представа какво се е случило. И си превъртял, но не ти личи. Какво стана после?

— Като ви слушам, май не ми вярвате.

— Джейкъб, налага се да ти кажа нещо — няма значение дали ти вярвам. Аз съм твой адвокат, а не баща или майка.

— Е, да, и все пак… Не ми харесва как представяте всичко. Това е моята история, нали? А вие я обръщате така, че да ме изкарате лъжец.

Лори, която не бе продумала досега, каза:

— Джонатан, моля те да престанеш. Съжалявам, но мисля, че вече внуши каквото искаше.

Джонатан се стресна.

— Добре, Джейкъб. Майка ти е права. Може би е най-добре да спрем дотук. Намерението ми не беше да те разстроя. Искам обаче да обмислиш нещо. Цялата тази история може и да е звучала подредено в главата ти, докато си бил сам в стаята си, но когато те подложат на кръстосан разпит, няма да е същото. Уверявам те, моят разпит ще ти се стори детска игра в сравнение с това, което ще направи с тебе Нийл Ладжудис, ако дадеш показания. Аз съм на твоя страна, но Ладжудис не е. Освен това съм добър човек, а той… трябва да си върши работата. Ето какво си представям, че щеше да ми кажеш. Ти си бил при онзи труп е три зейнали рани в гърдите и си пъхнал ръката си под тялото така, че да оставиш един-единствен пръстов отпечатък от вътрешната страна на неговата дреха. Но когато си дръпнал ръката си, по нея не е имало никаква кръв, затова няколко минути по-късно никой в училището не е забелязал нищо нередно. Ако ти беше съдебен заседател, какво щеше да мислиш за такава история?

— Да, ама е вярно. Не чак в подробностите — вие ме обърквахте. Той не лежеше точно по корем и тогава от него не течеше кръв. Изобщо не беше така. Вие… такова… ме разигравате. Аз говоря истината.

— Джейкъб, съжалявам, ако съм те притеснил. И не те разигравам.

— Кълна се в Господ, че казвам истината.

— Добре, разбирам.

— Не, изкарахте ме лъжец.

Джонатан не отговори. Разбира се, последният похват, към който прибягва притиснатият в ъгъла лъжец, е да предизвика съмняващия се в него да му каже в лицето, че лъже. Още по-лошото беше, че гласът на Джейкъб прозвуча рязко. Може би сянка на заплаха, а може би само страх на момче, готово да се разплаче.

— Джейк, всичко е наред — казах му. — Джонатан също трябва да си върши работата.

— Знам, но той не ми вярва.

— И да е така, той е твой адвокат независимо дали ти вярва. Адвокатите са си такива.

Намигнах му.

— Ами делото? Какво ще правя там?

— Нищо — натъртих аз. — Изобщо няма да даваш показания. Ще си седиш зад масата на защитата и ще ставаш само когато е време да се прибереш вкъщи вечерта.

— Мисля, че това е най-благоразумното — вметна Джонатан.

— Но как ще им разкажа какво се случи?

— Джейкъб, не ми се вярва, че си чул собствените си думи през последните минути. Не можеш да дадеш показания.

— Тогава как ще се защитя?

— Не сме длъжни да изложим тезата на защитата — увери го Джонатан. — От нас не се иска да представяме доказателства. Този товар е изцяло върху раменете на обвинението. Ние ще оспорваме всеки един довод, Джейкъб, докато от тях не остане нищо. Това е нашата защита.

— Татко?…

Поколебах се.

— Джонатан, не съм убеден, че това ще бъде достатъчно. Не можем само да подхвърляме заяждания с доводите на Ладжудис. Той разполага с пръстовия отпечатък, има и свидетел, който ще свърже Джейкъб и ножа. Трябва да се постараем повече. Трябва да дадем нещо на онези съдебни заседатели.

— Какво предлагаш, Анди?

— Мисля, че може би е нужно да представим реална, убедителна защита.

— За мен би било удоволствие. Какво имаш предвид? Доколкото виждам, засега всички доказателства накланят везните само на едната страна.

— Какво ще кажеш за Пац? Съдебните заседатели трябва поне да чуят за него. Да им предложим истинския убиец.

— Истинският убиец ли? Ох… Как ще го докажем?

— Ще наемем детектив, който да рови в случая.

— Какво има да рови около Пац? Няма нищо. Докато ти се занимаваше с това в прокуратурата, имаше на разположение щатската полиция, всяко местно полицейско управление, едва ли не и ФБР, ЦРУ, КГБ и НАСА.

— Винаги сме имали по-оскъдни възможности от онези, които съществуват във въображението на адвокатите.

— Може би. Но тогава възможностите ти бяха по-големи, отколкото са сега, а не откри нищо. Как един частен детектив ще постигне онова, което не успяха да направят поне дузина детективи от щатската полиция?

Нямах отговор.

— Анди, чуй ме — според мен ти разбираш, че защитата не е длъжна да представи доказателства. Знаеш това, но не съм съвсем сигурен дали наистина го вярваш. Такава е играта на отсрещната страна. Ние не си подбираме клиентите и не се отказваме от делото, ако нямаме доказателства. Ето какво имаме по делото. — Той посочи купчината листове пред себе си. — Каквито карти са ни раздали, с такива ще играем. Нямаме друг избор.

— Значи трябва да намерим и нови карти.

— Къде?

— Не знам. Ще си ги извадим от ръкавите.

— Забелязвам — каза Джонатан, — че носиш риза с къси ръкави.