Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defending Jacob, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2019)

Издание:

Автор: Уилям Ландей

Заглавие: Да защитаваш Джейкъб

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 10.03.2014

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-471-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8638

История

  1. — Добавяне

17. „Нищо ми няма!“

Във „Фейсбук“ профилът на Джейкъб беше блокиран, вероятно заради получено съдебно разпореждане да се представи копие от всичко, което някога е писал там. Но със самоубийствено упорство той си създаде нов профил под името „Марвин Гласкок“ и започна пак да си общува с предишните най-близки приятели. Не се опита да го пази в тайна и аз буквално изревах, когато научих. За моя изненада Лори застана на негова страна.

— Той е много самотен. Нуждае се от хора.

Всичко, което Лори правеше, се крепеше върху неизменното желание да помогне на Джейкъб. Тя настояваше, че той вече е напълно изолиран и неговият „живот в мрежата“ е толкова необходима, неразделна, „естествена“ част от общуването на подрастващите, че ще бъде прекалено жестоко да го лишим дори от тези минимални контакти. Принуди ме да й напомня, че прокуратурата се стреми да му отнеме несравнимо повече неща в живота му, и накрая постигнахме съгласие да наложим някои ограничения на новия му профил. Джейкъб не биваше да променя паролата си, за да имаме достъп и възможността да се намесваме. В постингите му не биваше да има и намек за нещо, дори косвено свързано с делото. Наложихме му и пълна забрана да слага в профила си снимки или видеоклипове, които неизбежно плъзват из интернет и подлежат на пристрастно тълкуване. Така започна играта на котка и мишка, в която едно иначе умно дете се опитваше да пуска за собственото си положение толкова мъгляви шегички, че баща му бе принуден да играе ролята на цензор.

Част от сутрешните ми занимания в интернет стана проверката какво е написал Марвин Гласкок във „Фейсбук“ предишната вечер. Всяка сутрин първо преглеждах пощата си в „Гугъл“, после влизах във „Фейсбук“. След това пусках търсене за новини, в които се споменава името Джейкъб Барбър. Ако всичко беше наред, потапях се за още няколко минути във виртуалния свят на мрежата, за да забравя за малко бушуващото наоколо бедствие.

За мен най-изумителната страна на новото превъплъщение на моя син във „Фейсбук“ беше фактът, че изобщо си намери „приятели“. В истинския свят той вече нямаше приятели, беше съвсем сам. Отстраниха го от учебни занятия и през септември кметството щеше да бъде задължено да му осигури индивидуално обучение. Такова е изискването на закона. Лори се пазареше седмици наред с отдел „Просвета“ на колко часа домашни уроци има право Джейкъб. Същите деца, които преди охотно се свързваха с него в мрежата, не искаха дори да забележат съществуването му. Е, да, сега само неколцина се съгласиха да приемат „Марвин Гласкок“ във виртуалната си групичка. Преди убийството на Рифкин приятелите на Джейкъб във „Фейсбук“ наброяваха четиристотин седемдесет и четири и повечето бяха от неговото училище. Сега имаше само четирима и Дерек Ю беше един от тях. Питам се дали тези четиримата или самият Джейкъб разбираха, че всяко действие в мрежата, всяко щракане с мишката или натискане на клавиш се записваха и съхраняваха в някой сървър. Нищо направено в интернет — абсолютно нищо — не оставаше скрито. И за разлика от телефонните обаждания, това беше писмена комуникация — с всеки свой разговор онлайн те създаваха запис. Мрежата е сбъднатата мечта на прокурора, записваща система, която чува и най-интимните, най-ужасните тайни, дори онези, които никога не са изречени на глас. Това е по-добре и от подслушвателно устройство, защото е поставено в главата на всеки.

Разбира се, всичко беше само въпрос на време. Рано или късно, докато тракаше на лаптопа си нощем в улисващото опиянение на мрежата, Джейкъб щеше да направи пубертетски тъпанарски гаф. Случи се към средата на август. Рано сутринта в неделя надникнах в страницата на Марвин Гласкок и открих снимка на Антъни Пъркинс в кадър от филма „Психо“. Онзи прочут кадър, в който е вдигнал нож, за да прободе героинята на Джанет Лий под душа, но на него с „Фотошоп“ бе сложено лицето на моя син — Джейкъб, като Норман Бейтс. Лицето явно бе взето от снимка, направена на някакъв ученически купон. Джейкъб бе сложил снимката на страницата си с надпис „Какво мислят хората за мен“. Имаше и коментари от приятелите му:

„Тоя тип сега прилича на мацка.“

„Страхотия. Сложи си я за снимка в профила.“ „Марвин Гласкок! Тоя пич ще ви стопи лагерите!“ Не изтрих снимката веднага. Исках първо да си поприказвам сериозно с Джейкъб. Качих се на втория етаж с лаптопа, машината бръмчеше тихичко в ръцете ми.

Джейкъб още спеше. Един от любимите му юношески романи лежеше отворен на нощното шкафче. Харесваше научната фантастика — истории за далечното бъдеще и военни фантасмагории за свръхсекретни армейски части с кодови имена като „Алфа форс“. Не си падаше по недорасли мрачни вампири. Не искаше да се откъсва чак толкова от действителността.

Наближаваше седем сутринта. Зад затворените щори се прокрадваше мъждива светлина.

Пристъпих бос към леглото. Джейкъб се събуди и обърна глава, за да ме погледне. Бях много ядосан. Обърнах лаптопа с екрана към него, за да покажа уликата за нарушението на правилата.

— Какво е това?

Той изпъшка сънен.

— Какво е това? — повторих.

— Кое?

— Това!

— Де да знам. За какво говориш?

— За тази картинка във „Фейсбук“. От снощи, не помниш ли? Нали ти си я качил на страницата?

— Пошегувах се.

— Пошегувал си се значи?

— Татко, това е шега.

— Шега, а? Какво ти става?

— Трябва ли да се караме заради…

— Джейкъб, знаеш ли какво ще направят с тази снимка? Ще я навират в очите на съдебните заседатели и знаеш ли какво ще кажат? Ще заявят, че е проява на „осъзната вина“. Тъкмо този израз ще използват — „осъзната вина“. Ще кажат: „Его как Джейкъб Барбър вижда самия себе си. Като герой от «Психо». Когато застане пред огледалото, вижда това отражение — Норман Бейтс“. Думата „Психо“ ще бъде повтаряна до втръсване, ще показват снимката, а съдебните заседатели ще се взират в нея. Досещаш ли се какво ще стане? Никога няма да я забравят, никога няма да я заличат от умовете си. Ще си остане в паметта им. Ще им въздейства. Ще изкриви преценката им, ще се лепне като петно. Може би не у всички, може би няма да повлияе силно. Но ще премести стрелката още малко в твоя вреда. Така се действа в съда. Ето какво се случи — направи неоценим подарък на обвинението. Да, подарък. Без никаква разумна причина. Ако Ладжудис научи за снимката, няма да допусне никой да я забрави. Не схващаш ли? Джейкъб, не знаеш ли какъв е залогът?

— Знам!

— Знаеш ли какво искат да ти причинят?

— Разбира се.

— Тогава защо? Обясни ми. Защото аз не виждам никакъв смисъл. Защо ти хрумна да го направиш?

— Нали ти казах — беше шега. И означава точно обратното на това, което ти казваш. Хората ме виждат такъв, а аз себе си — не. Дори не се отнася за мен.

— О, много логично. Значи е само проява на интелект и ирония. Разбира се, прокуратурата и съдебните заседатели ще бъдат ма същото мнение. Господи… Ти да не си тъп?

— Не съм тъп.

— Ако не си, какво ти има?

— Анди, стига! — сопна се Лори зад мен.

Стоеше със скръстени ръце, още по пижама.

— Нищо ми няма! — натърти Джейкъб вкиснато.

— А защо ти щукна да…

— Анди, престани.

— Защо, Джейкъб? Просто ми кажи защо. — Гневът ми набираше сила. Достатъчно побеснях, за да го насоча отчасти и към Лори. — Може ли да задам поне този въпрос? Може ли? Или и това е прекалено?

— Татко, беше само шега, нищо повече. Не може ли просто да я изтрием?

— Не! Не може просто да я изтрием. Тъкмо в това е проблемът! Няма да изчезне, Джейкъб. Можем да я изтрием, но тя няма да изчезне. Когато твоето приятелче Дерек разкаже на прокурора, че имаш във „Фейсбук“ профил с името Марвин Гласкок и си сложил на страницата си тази снимка, достатъчно е прокуратурата да им изпрати съдебно разпореждане, за да разполага с нея. От „Фейсбук“ ще им предоставят всички данни от твоя профил. Тези неща лепнат по теб като напалм. Не може да постъпваш така. Не може!

— Добре.

— Не бива да правиш такива неща. Особено сега.

— Добре де, татко. Съжалявам.

— Не съжалявай. Така няма да премахнеш проблема.

— Анди, стига толкова. Плашиш ме. Какво искаш от него? Вече го е направил. Каза, че съжалява. Защо продължаваш да викаш?

— Защото е важно!

— Вече е допуснал грешката. Още е момче. Моля те, Анди, успокой се. Моля те.

Тя влезе в стаята, издърпа лаптопа от ръцете ми (аз почти бях забравил, че го държа) и се вгледа напрегнато в снимката. Държеше лаптопа като поднос.

— Ясно. — Лори вдигна рамене. — Хайде да я изтрием и да приключим с това. Как да я изтрия? Не виждам такъв бутон на страницата.

Взех лаптопа и зашарих с поглед по екрана.

— И аз не виждам. Джейкъб, как да я изтрием?

Той седна на ръба на леглото, пое лаптопа и натисна няколко клавиша.

— Готово. Няма я.

Затвори лаптопа, върна ми го, легна и ми обърна гръб.

Лори ме изгледа, сякаш аз се държах налудничаво.

— Анди, връщам се да си доспя.

Излезе тихо от стаята, чух шумолене, когато се наместваше отново на спалнята. Лори открай време ставаше рано дори в неделя, но не и откакто ни сполетя бедата.

Постоях още малко, хванал затворения компютър като книга.

— Извинявай, че ти се развиках.

Джейкъб подсмръкна. Не успях да разгадая звука — дали му се плачеше, или ми беше сърдит. Въпреки това някак ме трогна. Спомних си го като бебе, нашето скъпоценно, прекрасно, русо и синеоко бебе. И сякаш за пръв път осъзнах, че бебето и това голямо момче, почти мъж, са един и същ човек.

Седнах до него на леглото и докоснах голото му рамо.

— Съжалявам. Изтървах си нервите. Само се опитвам да те предпазвам. Знаеш това, нали?

— Искам да спя.

— Добре.

— Остави ме на мира.

— Добре.

— Ами хайде излизай най-после.

Кимнах и погалих рамото му, все едно се опитвах да втрия в кожата му внушението „Обичам те“. Той лежеше неподвижно.

Чух под завивката да казва:

— Нищо ми няма. И разбирам много добре какво ще ми причинят. Няма нужда ти да ми го казваш.

— Знам, Джейк. Знам.