Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defending Jacob, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2019)

Издание:

Автор: Уилям Ландей

Заглавие: Да защитаваш Джейкъб

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 10.03.2014

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-471-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8638

История

  1. — Добавяне

12. Признания

Джонатан предложи да привлечем психиатър. Каза ни, че е стандартна процедура да поискаме „експертна оценка на компетентността и вменяемостта“. Краткото търсене в „Гугъл“ показа, че жената, на която се беше спрял, беше авторитет по ролята на наследствеността в поведението. Както и да ни бе уверявал, че „гените на убиец“ са нелепост, Джонатан подготвяше решение за този проблем, ако евентуално възникне. Бях убеден, че каквито и да са научните достойнства на тази теория, Ладжудис не би получил възможността да я пробута на съдебните заседатели. Това си бяха подлъгващи доводи, нищо повече от излъскана и уж подкрепена от науката разновидност на прастара съдебна хитрина, която юристите наричат „доказателство чрез склонност“. Иначе казано, ако обвиняемият вече е извършвал такива деяния, вероятно го е направил отново, дори ако прокурорът не може да докаже това. Просто е — щом обвиняемият е обирал банки и отново имаме обрана банка, значи всички знаем какво се е случило. С този похват прокурорите опитват чрез намигване и сръгване с лакът да подтикнат съдебното жури към присъда, макар че не им стигат доказателства. Никой съдия не би оставил Ладжудис да направи този номер безнаказано. Важно беше и това, че научните изследвания на генетичния фактор в поведението не са в стадий, когато могат да бъдат признати от съда. Тази научна област е нова, а законът съзнателно изостава от науката. Съдилищата няма да си позволят грешки, като рискуват с авангардни хипотези, които може и да бъдат опровергани. Не обвинявах Джонатан, че се готви да оспори теорията за „гените на убиец“. Добрата подготовка за съдебния процес се състои в престараването. Джонатан трябваше да бъде готов за всичко, дори за възможност от едно на сто съдията да допусне такива доводи по делото. Безпокоеше ме обаче нежеланието му да сподели с мен какво прави. Нямаше ми доверие. Явно бях се заблудил, че ще бъдем екип като юристи и колеги. За Джонатан аз си оставах просто клиент. И то смахнат, ненадежден клиент, който трябва да бъде воден за носа.

Отивахме в болница „Маклийн“ — психиатричната клиника, където работеше доктор Елизабет Фогъл. Срещнахме се в оскъдно обзаведена стая, без никакви книги, само с няколко кресла и ниски маси. На едната стена бяха закачени африкански маски.

Извън лекарската си практика в „Маклийн“ доктор Фогъл преподаваше и провеждаше изследвания в медицинския институт на Харвардския университет. Беше едра жена с широки рамене и едра глава. Беше мургава и още през май имаше тъмен загар. Посивялата й коса беше подстригана късо, не използваше грим. На ухото й се забелязваше същинско съзвездие от три малки диамантени обеци. Представях си я как през почивните дни върви бодро по прежуряни от слънцето планински пътеки или се бори с вълните в някое езеро.

Фогъл беше един от най-големите експерти в своята област, което само подсилваше внушителното й присъствие. Не можех да проумея защо такава жена се е посветила на психиатрията, изискваща търпение и спокойствие. Поведението й подсказваше, че не понася глупости, а сигурно се налагаше да ги слуша в изобилие. Тя не само седеше и кимаше, както обикновено правеха психиатрите. Навеждаше се напред и извиваше глава, сякаш за да чува по-добре, сякаш жадуваше за откровен разговор, за съкровена история.

Лори охотно говореше за всичко пред нея, с увлечение. Струваше й се, че е срещнала естествена съюзничка в това въплъщение на Богинята-майка, която ще й обясни проблемите на Джейкъб. Въобразяваше си, че тази жена е на наша страна. В дългата размяна на въпроси и отговори Лори се стремеше да почерпи от знанията на доктор Фогъл. Затова разпитваше лекарката за всичко. Как да разбере Джейкъб? Как да му помогне? На Лори й липсваше терминологията, специализираните знания. Надяваше се да ги извлече от доктор Фогъл. Изглежда не съзнаваше или пък не я тревожеше това, че и доктор Фогъл на свой ред имаше какво да вземе от нея. Не виня за нищо Лори. Тя обичаше сина си и вярваше в психиатрията, в силата на разговорите. Разбира се, бе изгубила опора под краката си. След като понасяше няколко седмици товара на обвинението срещу Джейкъб, напрежението започваше да проличава. Тя беше податлива към съчувстващ слушател като доктор Фогъл. Разбирах я, но не можех само да наблюдавам бездейно. Лори се бореше толкова решително да помогне на Джейкъб, че почти успя да стегне примката около шията му.

 

 

При първата ни среща с психиатърката Лори направи стъписващо признание.

— Когато Джейкъб беше бебе, само по звуците на пълзенето му познавах, че е изпаднал в особено състояние. Знам, че звучи неправдоподобно, но е вярно. Той шляпаше по коридора на ръце и колене, а аз вече знаех.

— Какво знаеше?

— Знаех какво ме чака. Той беснееше. Хвърляше разни предмети и пищеше. А аз нищо не можех да направя. Само го слагах в креватчето или в кошарката и се отдалечавах. Оставях го да крещи и да се мята, докато не се укроти.

— Лори, нали всички бебета крещят и се мятат?

— Но не така. Не така…

— Това е нелепо — намесих се аз. — Той беше бебе. А бебетата плачат.

— Анди — измърка лекарката, — остави я да говори. Ще дойде и твоят ред. Продължавай, Лори.

— Да, Лори, продължавай. Разкажи й как Джейкъб е късал крилцата на мухи.

— Доктор Фогъл, моля ви да не му се сърдите. Той не вярва в откровените разговори за лични преживявания.

— Напротив, вярвам.

— А защо никога не го правиш?

— Лишен съм от тази дарба.

— От дар слово ли си лишен?

— От дарбата да се оплаквам.

— Нарича се разговор, Анди, не оплакване. Освен това е умение, а не дарба, и ти би могъл да се научиш, стига да искаше. В съда можеш да говориш часове наред.

— Друго е.

— Защото юристът не е длъжен да бъде искрен ли?

— Не, Лори. Защото в съда положението е съвсем различно. Има си подходящо време и място за всичко.

— За бога, Анди, намираме се в кабинета на психиатър. Ако това не е времето и мястото…

— Да, но дойдохме заради Джейкъб, не заради нас. Не заради теб. Трябва да помниш това.

— Струва ми се, че знам защо сме тук.

— Нима? Не личи по това, което казваш.

— Не ме поучавай.

— Спрете, моля ви — прекъсна ни доктор Фогъл. — Анди, трябва да изясним нещо. Наета съм от защитата. Работя за вас. Не е нужно да криете нищо от мен. Аз съм на страната на Джейкъб. И моите изводи могат само да помогнат на вашия син. Ще представя заключението си на Джонатан, а след това вие ще решите как да го използвате. Решението зависи само от вас.

— А ако поискаме да го хвърлим в кошчето за боклук?

— Можете. Важното е, че нашите разговори са напълно поверителни. Няма смисъл да криете нещо. Няма нужда да защитавате сина си поне в този кабинет. Искам само да науча истината за него.

Смръщих се. Истината за Джейкъб… Кой би могъл да каже каква е? Каква е истината, за който и да е човек?

— Добре — продължи доктор Фогъл. — Лори, ти описваше Джейкъб като бебе. Бих искала да чуя още за този период.

— Откакто навърши две години, се случваше други деца да пострадат, когато са около него.

Вторачих се сурово в Лори. Явно тя изобщо не проумяваше колко опасна е откровеността.

Но и Лори ми отвърна с яростен поглед. Не съм сигурен какво си мислеше — след нощта на моето признание разговорите ни не бяха нито много чести, нито много лесни. Между нас се спусна рехава завеса. Виждаше се обаче, че тя не иска съветите на юрист. Имаше намерение да каже каквото е намислила.

— Случи се няколко пъти — обясни Лори. — Веднъж в яслите Джейкъб пълзял върху катерушка и друго момче паднало от нея. Наложило се да зашият раната му. После едно момиче се изпусна от успоредката с напречни летви и си счупи ръката. Момче от нашата улица се търкулна с велосипеда си по стръмнина. И то имаше шевове на раната. Момчето твърдеше: „Джейки ме бутна“.

— Колко често имаше такива случаи?

— Горе-долу веднъж годишно. Възпитателките в детската градина все ни повтаряха, че трябвало постоянно да държат под око Джейкъб, защото бил твърде груб. А аз се плашех до смърт, че ще го изгонят. Какво щяхме да правим тогава? По онова време още работех като учителка, имахме нужда от детската градина. Навсякъде имаше дълги списъци със семейства, чакащи да се освободи място. Ако изгонеха Джейкъб, трябваше да напусна работа. Дори се записахме при чакащите за друга детска градина. За всеки случай.

— Господи! Лори, той беше на четири години! Толкова време мина оттогава! Какви ги говориш?!

— Анди, наистина трябва да я оставиш да говори, иначе е безполезно.

— Но тя говори за времето, когато Джейкъб беше на четири години.

— Анди, разбирам какво те дразни. Нека тя довърши, после ти ще кажеш каквото желаеш. Разбрахме се, нали? Лори, интересно ми е как са се отнасяли другите деца към Джейкъб.

— О, децата ли… Не знам. Джейкъб си играеше с малко от тях. Предполагам, че останалите не са го харесвали.

— А родителите?

— Убедена съм, че не искаха децата им да остават насаме с Джейкъб. Но никоя от майките и думичка не каза пред мен за това. Всички бяхме толкова мили помежду си. Не казвахме нищо лошо за децата на другите. Милите хора говорят така само зад гърба ти.

— Лори, а ти какво мислеше за поведението на Джейкъб?

— Знаех, че имам трудно дете. Знаех. Разбирах, че има някакви поведенчески проблеми. Той беше буен, малко по-груб, малко по-агресивен.

— Тормозеше ли другите деца?

— Не. Не в този смисъл. Просто не мислеше как ще се почувстват те.

— Избухлив ли беше?

— Не.

— А злобен?

— Злобен ли… Това не е точната дума. По-скоро… Не знам как да го нарека. Изглеждаше, че не е способен да си представи какво ще усетят децата, ако ги бутне да паднат, затова… не се поддаваше на контрол. Да, това е — не се поддаваше на контрол. Но с много момчета е така. Така си казвахме тогава: „Много момчета минават през този период. Това е преходно. Джейкъб ще го надрасне“. Така си мислехме. Ужасявах се, когато пострада някое дете, но какво можех да сторя? Какво можехме да сторим и двамата?

— Лори, а какво направи все пак? Опита ли се изобщо да потърсиш помощ?

— О, обсъждахме го безкрайно с Анди. И той все ми казваше да не се тревожа. Говорих и с нашия педиатър, той ми каза същото: „Не се плаши, Джейк е съвсем малък, това ще отмине“. Те ме караха да се чувствам малко пообъркана, сякаш се бях превърнала в една от онези шантави, изнервени майки, които през цялото време треперят над децата си и изпадат в нервни кризи заради някоя драскотина или… или алергия към фъстъци. А Анди и педиатърът ми повтаряха: „Ще отмине, ще отмине“.

— И наистина отмина, Лори, а ти наистина се тревожеше излишно. Педиатърът беше прав.

— Така ли? Виж ни къде сме сега, скъпи. Ти изобщо не поиска да разбереш какво става.

— И какво е то?

— Джейкъб може би се нуждаеше от помощ. Може би ние сме виновни. Трябваше да направим нещо.

— Какво трябваше да направим? И какво се случи, като не сме го направили?

Тя наведе глава съкрушено. Спомените за онези случки от детството на Джейкъб я измъчваха, сякаш бе видяла плавник на акула над водата, преди хищникът да се скрие в дълбините. Същинско безумие.

— Лори, какво намекваш? Говорим за нашия син!

— Нищо не намеквам, Анди. Не превръщай това в състезание кой е по-преданият родител, нито в… в скандал. Аз само си задавам въпроси какво правехме тогава. Казвам, че не знам какъв беше отговорът, нямам представа какво трябваше да направим. Може би Джейк имаше нужда от лекарства. Или от консултации с психолог. Не знам. Но не мога да не си мисля, че сигурно сме правили грешки. Сигурно е така. Толкова се старахме, не заслужаваме всичко това. Ние сме добри, съвестни хора. Разбирате ме, надявам се. Правехме всичко както е редно. Не бяхме твърде млади. Изчакахме. Всъщност за малко щяхме да прекалим с отлагането — бях на трийсет и шест, когато родих Джейкъб. Не бяхме богати, но и двамата работехме упорито и имахме достатъчно възможности да дадем на бебето всичко, от което се нуждаеше. Правихме каквото се полага и ето докъде стигнахме. Не е справедливо. — Тя поклати глава и промърмори отново: — Не е справедливо.

Беше отпуснала ръката си на страничната облегалка на стола. Хрумна ми да я докосна, за да я успокоя, но докато се двоумях, тя отдръпна ръката си и сплете пръсти.

— Мисля си какви бяхме в миналото — каза тя — и виждам, че изобщо не бяхме готови. Май никой никога не е готов. Ние бяхме хлапета. Все едно е на каква възраст бяхме, пак си оставахме хлапета. Не знаехме какво да правим и се плашехме до побъркване като всички млади родители. Не знам, може би допускахме грешки.

— Какви грешки, Лори? Я стига. Пресилваш всичко. Не беше чак толкова зле. Джейкъб се държеше малко по-буйно и грубо. Толкова ли е страшно? Той още беше малък! Някои деца пострадаха, защото и това се случва с четиригодишните. Спъват се, залитат, а едва ли не три четвърти от телесното им тегло е в техните огромни глави, затова падат и се блъскат в разни неща. Падат от катерушки, падат с велосипедите си. Случва се. Както и да е, педиатърът се оказа прав — Джейкъб надрасна това. Всичко това спря, щом стана по-голям. Лори, ти се наказваш сама, но няма за какво да си гузна. Нищо лошо не сме направили.

— Повтаряш това през цялото време. Никога не си искал да признаеш, че нещо не е наред. А може би никога не успя да прогледнеш. Не че те укорявам, не си виновен ти. Сега разбирам защо. Разбирам с какво си бил принуден да се справяш, какво си таял в себе си.

— Недей да търсиш обяснение в това.

— Анди, сигурно е било тежък товар за теб.

— Не беше. Никога. Уверявам те.

— Щом казваш. Длъжен си обаче да обмислиш вероятността, че не се отнасяш обективно към Джейкъб. Не може да се разчита на твоята преценка. Доктор Фогъл трябва да знае това.

— На моята преценка ли не може да се разчита?

— Точно така.

— Лори, вярно ли е? — попита психиатърката. — Подобри ли се поведението на Джейкъб с възрастта?

— Да, в някои неща. Тоест… няма спор, че се подобри. Вече не се случваше деца да пострадат около него. Но той продължаваше да се държи зле.

— В какъв смисъл?

— Ами крадеше. Винаги крадеше, през цялото си детство. От магазини, от аптеки, дори от библиотеката. Случваше се да краде и от мен. Направо бъркаше в портмонето ми. Два пъти го спипах в магазина като малък. Говорих с него, но изобщо не успях да му повлияя. Какво трябваше да направя? Да му отрежа ръцете ли?

— Това е крайно несправедливо — обърнах се към Лори. — Отнасяш се несправедливо към Джейкъб.

— Защо? Говоря искрено.

— Не, говориш искрено за чувствата си сега, защото Джейкъб е загазил и ти смяташ, че някак си отговорна за неприятностите му, затова се връщаш в миналото му и виждаш всички тези страхотии, които не са съществували. Сериозно ли говориш — крадял от портмонето ти? И какво? Не даваш на доктор Фогъл вярна представа. Дойдохме тук да обсъдим делото срещу Джейкъб.

— Е, и?

— Какво общо имат кражбите от магазин с едно убийство? Какво се променя, ако е отмъкнал бонбони или химикалка, или каквото и да било? Какво, за бога, е общото между тези неща и факта, че Бен Рифкин беше безмилостно намушкан до смърт? Струпваш всичко накуп, сякаш дребните кражби и жестокото убийство са едно и също. Но не са.

— Според мен — каза психиатърката — Лори описва устойчива склонност към нарушаване на правила. Тя има предвид, че Джейкъб не е способен да се ограничава в рамките на общоприетото поведение, каквато и да е причината за това.

— Не. Вие говорите за социопат.

— Не.

— Човекът, когото вие описахте…

— Не — повтори тя.

— … е социопат. Това ли ни казвате? Че Джейкъб е социопат?

— Не. — Доктор Фогъл вдигна ръце. — Не казах това, Анди. Не употребих тази дума. Просто се опитвам да си изградя цялостна представа за него. Още не съм стигнала до никакви заключения. Готова съм да приема всякакви обяснения.

Лори изрече тежко:

— Мисля, че Джейкъб може би има проблеми. Може би се нуждае от помощ.

Завъртях глава.

— Анди, той е наш син. Длъжни сме да се грижим за него.

— Точно това се опитвам да правя.

Очите й блестяха, но нямаше сълзи, бе ги изплакала. Дълго бе таила тази мисъл в себе си, предъвкваше я и накрая стигна до ужасния си извод. „Мисля, че Джейкъб може би има проблеми.“

Доктор Фогъл каза с измамно съчувствие:

— Лори, имаш ли съмнения в невинността на Джейкъб?

Лори избърса очите си и се изправи вдървено.

— Не.

— Но така прозвуча.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да. Той не е способен да го направи. Майката познава детето си. Джейкъб не е способен да го направи.

Психиатърката кимна сговорчиво, макар че не беше особено настроена да повярва. Тя дори не вярваше, че Лори си вярва.

— Доктор Фогъл, може ли и аз да ви задам въпрос? Според вас допускала ли съм грешки? Имало ли е нещо, което не съм забелязала? Можело ли е да се направи нещо повече, ако съм била по-добра майка?

Доктор Фогъл се поколеба само за миг. На стената над нея две от африканските маски сякаш виеха.

— Не, Лори. Не мисля, че си правила грешки. Откровено казано, време е да престанеш да се обвиняваш. И да е имало нещо особено, и да е имало начин да се предвиди, че Джейкъб ще си навлече неприятности, не виждам как, който и да е родител би успял да разбере. Не и ако съдя по това, което чух досега от теб. Много деца вършат бели като Джейкъб, но това не означава нищо.

— Направих, каквото ми беше по силите.

— Справила си се добре, Лори. Не си причинявай повече това. И Анди също е прав — ти не сподели нищо чак толкова особено досега. Направила си онова, което всяка майка би направила на твое място. Направила си за детето си най-доброто, на което си била способна. Никой не би могъл да иска повече от теб.

Лори вдигна глава. Долавях нейната крехкост, все едно гледах как тънички пукнатини плъзваха като паяжинки по нея. Доктор Фогъл вероятно също откриваше тази чупливост, но нямаше как да разбере, че това е нещо съвсем ново за Лори. И колко видимо се бе променила тя. Само човек, който познаваше истински Лори и я чувстваше близка, можеше да схване какво се случва. Преди тя четеше с такова увлечение, че се случваше да държи разгърната книга с лявата ръка, докато си мие зъбите с дясната. Сега изобщо не посягаше към книга, не успяваше да събере сили за това или дори не проявяваше интерес. Преди имаше навика да се съсредоточава в събеседника така, сякаш го смяташе за най-обаятелния човек в света. Сега погледът й блуждаеше и самата тя сякаш не присъстваше в стаята. В дрехите, прическата, грима й се забелязваха дребни несъответствия и небрежност. Онова, което й придаваше сияен, младежки оптимизъм, започваше да гасне. Разбира се, трябваше да си я познавал преди, за да разбереш какво губеше. Само аз съзнавах какво й се случваше.

Но тя изобщо нямаше намерение да се предаде.

— Направих най-доброто по силите си — заяви с внезапна, някак неубедителна твърдост.

— Лори, опиши ми Джейкъб какъвто е сега.

— Хъм… — Лори се усмихна, щом се замисли за нашия син. — Той е много умен. Много забавен, много чаровен. И е хубав. — Тя дори се изчерви, щом произнесе тази дума. Все пак и майчината обич си е любов. — Увлича се по компютрите, харесва модерни устройства, видеоигри, музика. И чете много.

— Някакви проблеми с характера, с насилието?

— Няма.

— Ти ни обясняваше, че Джейкъб е бил склонен към насилие в предучилищна възраст.

— Всичко изчезна, щом го записахме в подготвителната група за училище.

— Питам се дали още си загрижена за това. Дали нещо в поведението му и сега те смущава или тревожи?

— Доктор Фогъл, тя вече отговори с „не“.

— Е, аз искам да разгледаме този въпрос малко по-задълбочено.

— Няма нищо, Анди — каза Лори. — Не, Джейкъб вече изобщо не прибягва до насилие. Но може би щях да съм по-доволна, ако беше по-открит в постъпките си. Понякога ми е трудно да го разгадая. Не е словоохотлив. Изпада в мрачни настроения. Много е затворен. Не само стеснителен, а насочва чувствата си, цялата си енергия навътре. Той е твърде отчужден и не е откровен. Всичко тлее вътре. Но няма проява на насилие.

— Има ли чрез какво друго да изразява себе си? Музика, приятели, спорт, клубове — каквото се сещаш…

— Не. Не се приобщава лесно. И има малко приятели. Дерек, още двама-трима.

— А приятелки?

— Не, прекалено млад е за това.

— Дали е така?

— А не е ли?

Психиатърката сви рамене.

— Може да бъде много критичен, ехиден, язвителен — продължи Лори. — И е цинично настроен. Само на четиринайсет години е, а вече е циник! Не е преживял достатъчно, за да бъде циник, нали? Няма какво да го оправдае. Може да е само поза. Такива са днешните подрастващи. Недоволни, иронични.

— Както описваш тези качества, изглеждат неприятно.

— Нима? Не исках да прозвучи така. Джейкъб просто е със сложен характер, струва ми се. Той все е в лошо настроение. Тоест харесва му да бъде гневното момче, което казва „никой не ме разбира, мамка му“.

Тя прекрачи границата и аз се сопнах:

— Стига, Лори, описваш всеки тийнейджър — гневното момче, което казвало „никой не ме разбира, мамка му“. Хайде де! Описваш което и да е подрастващо момче по света. Това е толкова типично.

— Може би. — Тя пак наведе глава. — Не знам. Открай време си мисля, че Джейкъб трябва да поговори с психиатър.

Никога не си казвала това!

— Не твърдя, че съм го казвала. Само се питах дали това е правилното решение.

— Анди!… — скастри ме доктор Фогъл.

— Ами не мога само да седя и да слушам!

— Опитай се. Тук сме, за да се изслушваме, да се подкрепяме, а не да спорим.

— Вижте какво — подхванах аз, загубил търпение, — това вече е прекалено. От целия този разговор се подразбира, че Джейкъб има за какво да отговаря, има какво да обяснява. А изобщо не е вярно. Да, случи се нещо ужасно. Но вината не е наша. И в никакъв случай не е на Джейкъб. Ще го кажа направо — седя тук, слушам и си мисля: „Какво говорим, по дяволите?“. Джейкъб няма нищо с убийството на Бен Рифкин, нищо! А ние обсъждаме Джейк, все едно е някакъв изрод, някакво чудовище или нещо подобно. Не е! Той е едно обикновено хлапе. Има си недостатъци като всяко друго дете, но няма нищо общо с това. Съжалявам, но все някой трябваше да го защити тук.

— Анди — отвърна доктор Фогъл, — ако се върнеш мислено в миналото, какво би казал ти за всички онези деца, които са пострадали покрай Джейкъб? Всички деца, които са падали от катерушки или са се пребивали с велосипедите си? Само лош късмет ли е било? Или съвпадение? Какво мислиш за това?

— Джейкъб преливаше от енергия и беше груб в игрите. Признавам, че е така. Трябваше да се справяме с това, когато беше малък. Но нямаше нищо повече. В края на краищата всичко спря, още когато беше в детската градина!

— А гневът? Не мислиш ли, че Джейкъб има проблеми с гнева?

— Не мисля. Случва се хората да се ядосват. Това не е проблем.

— Тук е отбелязано, че Джейкъб е пробил с юмрук дупка в стената на стаята си. Наложило се да повикате майстор, за да поправи стената. Случило се е миналата есен. Вярно ли е?

— Да, но… Как научихте?

— От Джонатан.

— Споделихме случката с него само за целите на защитата!

— И тук се занимаваме със същото — подготвяме защитата му в съда. Вярно ли е? Той проби ли дупка в стената?

— Да. И какво?

— Обикновено хората не пробиват дупки в стените, нали?

— Всъщност понякога го правят.

— А ти?

Вдишах дълбоко.

— Не.

— Лори смята, че си сляп за възможността Джейкъб да е… склонен към насилие. Ти как мислиш?

— Според нея аз отхвърлям истината.

— Така ли е?

Заклатих глава неотстъпчиво и меланхолично, досущ като кон, който тръска глава в теснотията на конюшнята.

— Не. Напротив. Аз съм свръхбдителен за тези неща. Свръхчувствителен. Вие вече знаете за произхода ми. Целият ми живот… — Поех си дъх. — Ясно е, че човек винаги е загрижен, когато пострада дете — дори да е случайност, никой не иска това. И винаги е загрижен, когато постъпките на собственото му дете будят… безпокойство. Да, виждах какво става и бях загрижен. Но аз познавах Джейкъб, познавах моето момче, обичах го и вярвах в него. Както е до ден-днешен. Аз го подкрепям.

— Всички го подкрепяме, Анди. Това е толкова несправедливо! И аз го обичам. Но това няма нищо общо.

— Лори, не казах, че не го обичаш. Чу ли ме да казвам такива думи?

— Не, но ти винаги стигаш до това: „Аз го обичам“. Обичаш го, разбира се. И двамата го обичаме. Само твърдя, че можеш да обичаш детето си и да виждаш недостатъците му. Длъжен си да ги виждаш, иначе как ще му помагаш?

— Лори, ти чу ли ме да казвам, че не го обичаш?

— Анди, не говоря за това! Ти не ме слушаш!

— Слушам те! Но не съм съгласен с теб. Ти описваш Джейкъб като насилник, приписваш му лоши настроения и го представяш като… като опасен, без да имаш никакви основания. Аз просто не съм съгласен с това. Но когато не се съгласявам с теб, ти казваш, че се държа нечестно. Или че на мен не може да се разчита. Наричаш ме лъжец.

Не съм те нарекла лъжец! Никога.

— Да, не използва тази дума.

— Анди, никой не те напада. Няма нищо лошо да признаеш, че твоят син може да се нуждае от малко помощ. Това изобщо не е свързано със самия теб.

Думите й ме пронизаха. Защото Лори говореше тъкмо за мен. Всичко това изцяло се отнасяше за мен. Аз бях причината — единствената причина тя да мисли, че нашият син може да е опасен. Ако той не беше от рода Барбър, никой никога нямаше да рови толкова подробно в детството му, за да търси признаците за тази беда.

Замълчах. Имаше ли смисъл да говоря? Не можех да се защитя от факта, че съм Барбър.

Доктор Фогъл започна предпазливо:

— Може би е добре да спрем засега. Не съм убедена, че ще има полза, ако продължим разговора. Разбирам, че за никого не е леко. Все пак постигнахме някакъв напредък. Можем да опитаме отново следващата седмица.

Вторачих се в пода, за да не срещна погледа на Лори. Срамувах се, макар че самият аз не знаех причината.

— Нека задам последен въпрос и на двама ви. Може би ще успеем да завършим разговора по-ведро. Да приемем за момент, че това дело ще се махне от живота ви. Да допуснем, че след няколко месеца делото срещу Джейкъб ще бъде прекратено и той ще бъде свободен да отива, където поиска и да прави каквото му е приятно. Все едно това дело никога не го е имало. Никакво клеймо, никакви сенки, нищо подобно. И ако това се случи, как си представяте сина си след десет години? Ти, Лори?

— О-о… Не мога да мисля за това. Карам ден за ден, ако ме разбирате. Десет години… прекалено трудно ми е да си го представя.

— Добре, разбирам. Въпреки това опитай, само като игра на въображението. Къде виждаш сина си след десет години?

Лори се замисли и накрая поклати глава.

— Не мога. Дори не ми харесва да мисля за това. Не мога да си въобразя нищо добро. Непрекъснато мисля за положението му, доктор Фогъл, непрекъснато… и не виждам как тази история би могла да има щастлив край. Горкият Джейкъб. Само се надявам, разбирате ли? Друго не мога да правя. Но ако се замисля за времето, когато ще бъде възрастен, а ние няма да сме до него… Не знам, просто се надявам, че с него всичко ще бъде наред.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Добре, а ти, Анди? Ако това дело го нямаше, как си представяш Джейкъб след десет години?

— Ако се отърве ли?

— Да.

— Виждам го щастлив.

— Ясно. Значи щастлив.

— Може би с някоя жена, която го прави щастлив. Може би ще бъде баща. И ще има син.

Лори се размърда на стола.

— Но ще е приключил с тези тийнейджърски глупости. С цялото самосъжаление, със самовлюбеността си. Ако Джейкъб има някаква слабост, тя е в липсата на дисциплината, която му е нужна. Той си… угажда. У него я няма… как да се изразя… твърдостта.

— Твърдостта за какво? — уточни доктор Фогъл.

Лори се озърна любопитно към мен.

Мисля, че всички чувахме мислено отговора, дори доктор Фогъл: „Твърдостта да бъде Барбър“.

— Да порасне — смънках аз. — Да бъде зрял човек.

— Като тебе ли?

— Не. Не като мен. Джейк трябва да го постигне по свой начин, разбирам това. Не съм от онези бащи.

Събрах лакти на скута си, сякаш ми предстоеше да се провра през тесен процеп.

— Значи на Джейкъб му липсва дисциплината, която ти си имал в детството си?

— Да, липсва му.

— Анди, защо това има значение? За какво трябва да бъде твърд? Или срещу какво?

Погледите на двете жени се срещнаха в недоловим миг. Те ме изучаваха заедно, разбираха се помежду си.

И отсъждаха, че на мен „не може да се разчита“, според израза на Лори.

— Живота — промърморих. — Джейкъб трябва да бъде твърд, за да се справи с живота. Като всяко друго хлапе.

Лори се наведе към мен и хвана ръката ми.