Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defending Jacob, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2019)

Издание:

Автор: Уилям Ландей

Заглавие: Да защитаваш Джейкъб

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 10.03.2014

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-471-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8638

История

  1. — Добавяне

6. Една година по-късно

Протокол от разпит пред голямото съдебно жури

Г-н Ладжудис: След като намерихте ножа, какво направихте? Предполагам, че сте съобщил незабавно.

Свидетел: Не. Не съобщих.

Г-н Ладжудис: Не ли? Намерил сте оръжието, с което е извършено убийството, но не сте казал на никого? Защо? По-рано тази сутрин произнесохте толкова хубава реч как вярвате в системата.

Свидетел: Не съобщих, защото не вярвах, че това е оръжието, с което е извършено убийството. Поне не бях убеден в това.

Г-н Ладжудис: Не сте бил убеден в това ли? Ами да, как бихте могъл? Скрил сте ножа! Не сте го предал на криминалистите за анализ за следи от кръв, отпечатъци, сравнение с раната и така нататък. Такава е установената процедура, нали?

Свидетел: Да, ако имате основателни подозрения, че това е оръжието, с което е извършено убийството.

Г-н Ладжудис: Аха… Значи дори не сте подозирал, че това е оръжието?

Свидетел: Не.

Г-н Ладжудис: Изобщо не ви хрумна, така ли?

Свидетел: Това засягаше моя син. Баща не може да си помисли, дори не може да си представи това за детето си.

Г-н Ладжудис: Нима? Дори не може да си представи ли?

Свидетел: Именно.

Г-н Ладжудис: Момчето не е проявявало склонност към насилие, така ли? Не е имало досие на малолетен престъпник?

Свидетел: Да, така е.

Г-н Ладжудис: И никакви поведенчески проблеми? Или психически?

Свидетел: Никакви.

Г-н Ладжудис: Тоест и на муха не би сторил зло, както се казва?

Свидетел: Общо взето.

Г-н Ладжудис: И все пак след намирането на ножа вие сте укрил този факт. Държал сте се, сякаш сте подозирал, че той е виновен.

Свидетел: Това не е вярно.

Г-н Ладжудис: Е, не сте съобщил.

Свидетел: Не разбрах веднага, че… Сега вече трябва да призная…

Г-н Ладжудис: Господин Барбър, как е възможно да не разберете веднага значението на факта, след като сте очаквал това да се случи от четиринайсет години, всъщност още от деня, когато се е родил вашият син?

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Вие сте очаквал този момент. Страхувал сте се, изпадал сте в ужас, но сте го очаквал.

Свидетел: Не е вярно.

Г-н Ладжудис: Нима? Господин Барбър, не е ли вярно, че хората от вашия род са били склонни към насилие?

Свидетел: Възразявам. Това е напълно неуместен въпрос.

Г-н Ладжудис: Вашето възражение ще бъде отбелязано в протокола.

Свидетел: Вие се опитвате да подведете тези съдебни заседатели. Подсказвате им, че Джейкъб би могъл да наследи склонността към насилие, сякаш насилието е като червената коса или космите по ушите. Това е неправилно от гледна точка и на биологията, и на закона. Накратко — това са глупости. И вие също го знаете.

Г-н Ладжудис: Но аз изобщо не говоря за биология. Говоря за вашето психическо състояние, за вашите представи в момента, когато сте намерил ножа. Ако вярвате в глупости, ваша работа. Но вашите представи имат пряка връзка със случая и са напълно допустими като доказателства. И вие го знаете. Но от уважение към вас оттеглям въпроса си. Ще опитаме с друг подход. Чувал ли сте някога израза «гени на убиец»?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Къде сте го чували?

Свидетел: Само в разговори. И аз съм го споменавал в разговори със съпругата си. Разговорен израз, нищо повече.

Г-н Ладжудис: Разговорен израз…

Свидетел: Не е научен термин. Аз не съм учен.

Г-н Ладжудис: Разбира се. Никой от намиращите се в тази зала не е експерт. Но когато използвахте този разговорен израз — «гени на убиец», какво имахте предвид?

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Хайде, Анди, няма от какво да се притесняваш. Всичко това вече е известно. Имал си много поводи за безпокойство, нали?

Свидетел: Много отдавна. Като малък. Не сега.

Г-н Ладжудис: Добре, нека да е било отдавна. Тревожил сте се — много отдавна, в детството си — заради историята на вашето семейство, нали?

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Господин Барбър, не е ли вярно, че произхождате от род, в който мнозина са били склонни към насилие?

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Не е ли вярно?

Свидетел: [Не се разбира.]

Г-н Ладжудис: Съжалявам, не ви чух. Произхождате от род, в който мнозина са били склонни към насилие, нали? Господин Барбър?“

 

 

В нашия род наистина бе имало много насилие. Човек можеше да го види като червена нишка поне три поколения назад. Може би и повече. Може би червената нишка се проточваше в миналото чак до Каин, но никога не съм имал желанието да я проследя. До мен стигнаха няколко истории, все зловещи, и малко снимки, които ме тормозеха предостатъчно. Като малък копнеех да забравя тези истории. Понякога се питах какво ли би станало, ако някаква вълшебна загуба на паметта заличи съзнанието ми напълно, за да не остане друго, освен тяло и празно „аз“ — само възможности, само мека глина. Разбира се, колкото и да се насилвах да забравя, историята на моите предшественици винаги оставаше заровена дълбоко в паметта ми, постоянно готова да изскочи в ума. Научих се да я понасям. По-късно заради Джейкъб се научих и да я преглъщам докрай, да не оставям видима следа, да няма нищо за „споделяне“. Лори беше голяма почитателка на споделянето, на освобождаването чрез думите, но аз изобщо не вярвах в това. Лори така и не можа да ме разбере. Знаеше, че моят баща витае като досадно привидение в главата ми, но не научи причините. Предполагаше, че за мен основният проблем беше в това, че не съм го познавал, празното място с форма на баща в живота ми. Нито веднъж не споменах нищо друго пред нея, макар че тя се опитваше да ме накара да се отворя за спомените си, подобно на стрида. Нейният баща беше психоаналитик, а преди Джейкъб да се роди, тя беше учителка в прогимназията „Гавин“ в южната част на Бостън, преподаваше английски език и литература на пети и шести клас. Този опит й вдъхваше убеждението, че разбира поне донякъде момчетата, лишени от бащински грижи. „Никога няма да го преодолееш — втълпяваше ми тя, — ако не искаш да говориш за това.“ О, Лори, ти нищо не проумя! Изобщо нямах желание да го „преодолея“. Бях решил да го прекратя веднъж завинаги. Имах намерение да спра окаяната престъпна приемственост в моя род, като я погълна изцяло в себе си. Да се изправя пред нея и да я поема като куршум. Просто отказвах да я предам и на Джейкъб. Затова предпочетох да не знам прекалено много. Не разрових историята на рода си, не я анализирах в търсене на причини и следствия. Съзнателно се отрекох от цялата онази престъпна пасмина. Доколкото знаех, тоест доколкото си позволих да знам, червената нишка стигаше в миналото чак до моя прадядо, зъл главорез на име Джеймс Бъркет, който се преселил на изток от Северна Дакота, с див, порочен инстинкт за насилие, който избуявал неизменно, освен в самия него, и в сина му, и най-зрелищно във внука му — моя баща.

Джеймс Бъркет се родил близо до Мино в Северна Дакота около 1890 година. Не научих нищо за детството и родителите му, нито дали е получил някакво образование. Първото нагледно доказателство за съществуването му, с което разполагах, беше пожълтяла снимка на дебела картонена основа, направена в Ню Йорк от „Фотографско студио Х. У. Харисън“, намиращо се на улица „Фултън“, с дата 23 август 1911 г. Денят бе отбелязан старателно с молив на гърба на снимката, заедно с новото му име — Джеймс Барбър. Историята на пътешествията му също оставаше неясна. Моята майка, която я чула от бащата на моя баща, разказваше, че Бъркет офейкал от Северна Дакота, за да не го обвинят за въоръжен грабеж. Притаил се за известно време на южния бряг на Голямото езеро, събирал миди и работел на риболовни гемии, после заминал за Ню Йорк с нова самоличност. Никой не знаеше точната причина за промяната на името му — дали за да се отърве от издадена заповед за задържането му, или просто да започне на чисто на изток. И никой не знаеше защо моят прадядо е решил новото му фамилно име да бъде Барбър. Единственото неоспоримо свидетелство от онзи период, което имах, си оставаше снимката. Единственото изображение на Бъркет-Барбър, което някога съм виждал. Тогава трябва да е бил на двайсет или на двайсет и една години. В цял ръст — строен и жилав, леко кривокрак, с облечено вероятно за случая сако и бомбе, придържано в сгъвката на лакътя. Примижал е срещу фотоапарата като уличен хитрец, с едното ъгълче на устата извито нагоре.

Досещах се, че обвиненията срещу него в Северна Дакота вероятно са били за нещо по-сериозно от въоръжен грабеж. Бъркет-Барбър положил големи усилия да ги избегне, а на дребен обирджия, подгонен от закона, не би се наложило да бяга толкова далече или да се крие под друго име. След това в Ню Йорк почти веднага показал буйния си нрав. Не се държал като чирак. Не започнал с дребни провинения, както се случва с новаците, а излязъл на сцената в пълния си блясък на отрепка. Криминалното му досие в Ню Йорк включваше нападение със смъртоносно оръжие, нападение с цел грабеж, опит за убийство, притежание на опасен предмет, притежание на незаконно огнестрелно оръжие, изнасилване и още един опит за убийство. От първия си арест в щата Ню Йорк през 1912 година до смъртта си през 1941 година Джеймс Барбър прекарал поне половината време в затвора или зад решетките в очакване на съдебен процес. Само по двете присъди за изнасилване и опит за убийство излежал общо седемнайсет години.

Досие на изпечен престъпник — единствената му характеристика, съхранена в досието, потвърждаваше това. Делото било за опита за убийство през 1916 година. Обобщението на фактите, написано от съдията Барън в решението по делото, се състоеше само от няколко изречения:

„Обвиняемият бил въвлечен в спор с жертвата, чието фамилно име е Пейтън, в бар в район Бруклин. Спорът бил по повод на сума, която Пейтън дължал или на самия обвиняем (според версията на обвиняемия), или на друго лице, за когото обвиняемият работел като «бияч», т.е. събирач на дългове (според версията на прокуратурата). В разгара на спора обвиняемият, обзет от ярост, нападнал жертвата с бутилка. Продължил нападението и след като бутилката се счупила, след като двамата изскочили от бара на улицата и след като лявото око на жертвата било увредено тежко, а лявото му ухо — почти отрязано. Нападението било прекратено, когато неколцина очевидци, познаващи жертвата, се намесили, обездвижили обвиняемия и го задържали насила, и то много трудно, до пристигането на полицаи.“

В съдебното решение изпъкваше още една подробност. Съдията е отбелязал следното: „Пейтън е знаел добре, че обвиняемият е склонен да прибягва към насилие. Това е било всеизвестно“.

Джеймс Барбър бе оставил след себе си поне един син — моя дядо Ръсел, известен с прякора Ръсти. Той живя до 1971 година. Познавах го за малко, и то когато бях невръстно момче. Каквото знам за дядо си, беше от моята майка, която ми преразказа неговите истории.

На Ръсти не му липсвал бащата, когото никога не бил виждал. Не си губел времето да мисли за него. Израснал в Меридън, щат Кънектикът — майка му имала там близки, при които се върнала бременна, за да отгледа при тях детето си. Разказала на сина си за неговия баща, без да премълчава престъпленията. Не увъртала, но нито тя, нито момчето придавали особено значение на това, не им тежало чак толкова. Мнозина можели да разкажат още по-лоши истории в онези времена. Никой дори не си помислял, че бащата на Ръсти може да повлияе някак на бъдещето му. Напротив — от него се очаквало да порасне горе-долу същия като децата на съседите. Като ученик нямал кой знае какъв успех и бил малко буен, но завършил гимназията в Меридън. Приели го в „Уест пойнт“ през 1933 година, но напуснал военното училище още след първата учебна година, голяма част от която прекарал в ареста или като изтърпявал дисциплинарни наказания. Върнал се в Меридън, захващал се ту с една работа, ту с друга, оставил се на течението да го носи. Оженил се за местно момиче — моята баба, а след седем месеца им се родил син, когото нарекли Уилям. Веднъж Ръсти се забъркал в незначително сбиване и си изпросил да го арестуват за нападение над полицейски служител, макар че всъщност не прекалил. Просто не му харесало как ченгето го сграбчило.

Войната обаче преобърнала живота му. Постъпил в армията като редник и участвал в десанта в Нормандия с Първа пехотна дивизия. В края на войната вече бил лейтенант в Трета армия, награден с „Почетен медал“ и две „Сребърни звезди“, и се прославил като герой. По време на сраженията за Нюрнберг през април 1945 година той сам нападнал германско картечно гнездо и убил шестима германци, последните двама — с щика си. В Меридън го посрещнали с тържествено шествие. Седял в откритата кола и махал с ръка на момичетата.

След войната му се родили още две деца, купил си малка дървена къща в Меридън, но не успял да се приспособи към новото време. Имал поредица от неуспехи в бизнеса — застраховки, имоти, ресторант. Накрая си намерил мястото като пътуващ търговски агент, бил представител на няколко марки дрехи и обувки. По-голямата част от времето си прекарвал в обиколки из южните части на Нова Англия, с пълен багажник с мостри, които показвал на собствениците на магазини в тесните им кабинети. Като се замисля за този период от живота на моя дядо, ми се струва, че сигурно е правел всичко по силите си да не кривне от пътя. Ръсти Барбър носел същата дарба за насилие като баща си, която войната не само разпалила, но и възнаградила, иначе нямал талант за нещо друго. И все пак може би щял да се справи със себе си. Може би животът му щял да мине мирно, макар и недодялано, но обстоятелствата се обърнали срещу него.

На 11 май 1950 година дядо ми бил в Лоуъл, щат Масачузетс, за да покаже в магазин „Бърк“ новата колекция есенни якета на „Майти Мак“. Отбил се да обядва в закусвалнята „При Елиът“, чиито сандвичи харесвал. На тръгване друга кола ударила предницата на неговия „Буик Спешъл“, докато излизал от паркинга. Последвал спор. Той блъснал другия и онзи извадил нож. Сбили се, а когато другият паднал на земята, Ръсти си тръгнал, сякаш нищо не се е случило. Мъжът се надигнал, като притискал длани към корема си. Между пръстите му се процеждала кръв. Разкопчал ризата и когато отдръпнал ръцете си, червата му провиснали. Коремът бил разпорен от пъпа до гръдната кост. Мъжът сам натикал червата в корема си, задържал ги с ръце и едва се добрал до закусвалнята, за да извика полиция.

Законът се стоварил с цялата си мощ върху Ръсти — нападение с опит за убийство, тежко хулиганство, използване на смъртоносно оръжие. По време на съдебния процес той твърдял, че било самоотбрана, но го погубило признанието му, че не помни нищо от онова, в което го обвиняват, дори как е отнел ножа на противника си и го изкормил с него. Паметта му изменила в мига, когато онзи извадил нож. Осъдили го на седем години, но останал в затвора само три. Когато се прибрал в Меридън, най-големият му син Уилям (моят баща Били Барбър) вече бил осемнайсетгодишен и прекалено разпасан, за да го обуздае дори такъв страховит баща като Ръсти.

И тук стигаме до онази част от историята, в която всичко се размива и свършва. Защото нямам истински спомени за собствения си баща от онова време, само късчета…

… размита синьо-зелена татуировка от вътрешната страна на дясната му китка във формата на кръст или кинжал, направена в някой затвор…

… ръцете му, бледи костеливи лапи със зачервени кокалчета на юмруците — лесно си ги представяш как убиват… устата му, пълна с дълги жълти зъби…

… извит нож със седеф по дръжката, който беше винаги под колана му на кръста — всяка сутрин, по навик, го поставяше там, както други мъже пъхат портфейла в задния си джоб…

Но извън тези откъслечни картини не мога да си го спомня. А и не се доверявам дори на тези парчета — имах много години, през които да ги украсявам. Видях баща си за последен път през 1961 година. Тогава бях на пет, а той — на двайсет и шест. Като малък се опитвах дълго да запазя спомените си за него, за да не изчезне. Това беше преди да проумея какво представляваше. Но с годините той бездруго избледня. Когато навърших десет години, вече нямах за него истински спомени, освен тези разхвърляни парченца от пъзел. Малко по-късно изобщо престанах да мисля за него. По-удобно ми беше да живея с мисълта, че все едно не съм имал баща, все едно съм се появил на този свят без негово участие. Не се опитвах да анализирам тази нагласа, защото нищо добро не можех да очаквам от съмненията.

Но един спомен бях запазил, макар и не съвсем ясно. В един от дните на онова последно лято с баща ми майка ми ме заведе при него в затвора на „Уоли авеню“ в Ню Хавън. Седнахме до една от очуканите дървени маси в претъпканата стая за свиждания. Затворниците в широки кафяви панталони и куртки като пижами до един приличаха на плоските, ръбести хора, които аз и приятелчетата ми рисувахме с пастели. Сигурно съм бил стеснителен (човек трябваше да внимава, когато е около баща ми), та се наложи той да ме насърчава.

— Ела насам да те видя. — Пръстите му се свиха около тънката ми ръка и ме придърпаха напред. — Ела тук. Толкова път си изминал, можеш да дойдеш по-наблизо.

И след толкова години още усещам как стискаше ръката ми и я извиваше леко, както извиваш пилешка кълка, преди да я откъснеш.

Той бе извършил нещо ужасно. Знаех това. Никой от възрастните не ми каза какво е сторил. Споменаваха някакво момиче и една от празните къщи със заковани прозорци на „Конгрес авеню“. И ножа със седефена дръжка. После всички млъкваха.

В онова лято моето детство свърши. Научих думата „убийство“. Но да ти кажат толкова тежка дума не е достатъчно. Трябва и да живееш с нея, да я носиш в себе си. Трябва да я обикаляш от всички страни, да я видиш под различен ъгъл, в различен час, в различна светлина, докато не разбереш, докато не проникне в тебе. Трябва я скриеш в себе си за години наред като грозната костилка на праскова.

 

 

Какво знаеше Лори за всичко това? Нищо. Още щом я зърнах, аз бях убеден, че тя е Добро еврейско момиче от Добро еврейско семейство и изобщо няма и да помисли за мен повече, ако научи истината. Затова й обясних заобиколно и донякъде романтично, че на моя баща му се носи славата на доста освободен човек, но аз всъщност не го познавам, дете съм на кратка и нещастна любовна връзка. И с това си останахме през следващите трийсет и пет години. Може да се каже, че в очите на Лори аз нямах баща. Не се и опитах да променя впечатлението й, защото и в собствените си представи аз нямах баща. В никакъв случай не бях син на Кървавия Били Барбър. И в това нямаше нищо особено драматично. Когато казах на приятелката си, станала по-късно моя съпруга, че не знам кой всъщност е баща ми, аз само изрекох на глас същото, което си повтарях мислено от години. Изобщо не я залъгвах. Дори някога да съм бил син на Били Барбър, по времето, когато срещнах Лори, аз отдавна бях престанал да бъда негов син, освен в чисто биологичния смисъл на думата. Това, което казах на Лори, беше по-близо до истината, отколкото фактите. Бихте могли с основание да кажете: „Добре, но за толкова години няма как да не е настъпил подходящ момент, когато си можел да й кажеш“. Истината обаче е, че с времето това, което казах на Лори, ставаше все по-вярно. Като зрял мъж се отдалечавах все повече от момчето на Били. Всичко беше само стара история, която нямаше нищо общо с истинската ми същност. Мога да твърдя искрено, че дори не мислех често за това. Със зрелостта идва и времето, когато преставаме да бъдем деца на своите родители, за да се превърнем в родители на своите деца. Още по-важното е, че аз бях със своето момиче. С Лори бяхме щастливи. Нашият брак потръгна в свой ритъм, ние вярвахме, че се познаваме, и бяхме доволни един от друг. Защо да съсипвам това? Защо да рискувам щастливия брак, който е такава рядкост — а съхранената обич в брака е още по-рядка, заради нещо толкова обикновено и отровно като пълната, безразсъдна, прозрачна откровеност? На кого бих помогнал, ако си призная? На себе си ли? Как пък не. Има и по-просто обяснение — моментът никога не настъпи. Оказва се, че просто няма подходящ момент през тези толкова много години, когато можеш да кажеш на своята съпруга, че си син на убиец.