Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (5)

5. „Всеки знае, че ти го направи“

Разговорите с учениците започнаха веднага след края на часовете. Беше тежък за децата ден, запълнен и с часове на класния, в които психолози им помагаха да се справят със страшното преживяване. Цивилни детективи от ПКП обикаляха от стая в стая, за да ги насърчават да споделят каквито сведения имат с разследващите, дори анонимно, ако желаят. Учениците им отвръщаха с неуверени погледи.

„Маккормик“ беше прогимназия, което в този град означаваше училище от шести до осми клас. Сградата представляваше сбор от прости кутии с правоъгълни очертания. Вътре по стените бяха напластени слоеве бледа синьо-зелена боя. Лори бе отраснала в Нютън и бе учила в „Маккормик“ през 70-те години. Казваше, че училището почти не се е променило, само й се струвало, докато върви по коридорите, че всичко се е смалило.

Не беше лесно да уредим тези разговори. Отначало директорът отказа безцеремонно — не разрешаваше да „нахълтваме“ и да подлагаме на стрес децата. Ако престъплението бе извършено в големия град, никой не би губил време да иска разрешение за това, но тук попечителският съвет на училището и дори кметът се обадиха направо на Канаван, за да ни укротят. Накрая ни позволиха да говорим с учениците в самата сграда, но при определени условия. Не биваше да припарваме до децата, които не бяха от класа на Бен Рифкин, ако нямахме конкретна причина да предполагаме, че някое от тях знае нещо. Всеки ученик можеше да поиска присъствието на родител и/или адвокат, както и да прекрати разговора във всеки момент без обяснение. С повечето условия се съгласихме веднага, защото оставаха в рамките на правата, които хлапетата поначало имаха. Но истинският мотив за поставянето на толкова ограничения беше във внушението „Пипайте меко“. И това не ни пречеше, само че загубихме ценно време в уговорки и разправии.

В два часа следобед аз и Пол заехме кабинета на директора и заедно разпитахме най-важните за нас свидетели: близките приятели на жертвата, няколко ученици, за които се знаеше, че минават през парка на път за училище, както и онези, които сами поискаха да говорят с нас. Двамата трябваше да проведем поне двайсетина разговора. Други детективи от ПКП вършеха същото едновременно с нас. Очаквахме повечето разговори да бъдат кратки и безполезни. Просто хвърляхме мрежата в морето и се надявахме.

Случи се обаче нещо странно. Още след първите три-четири разговора и аз, и Пол започнахме да разбираме, че се натъкваме на плътна стена. Отначало ни се стори, че си имаме работа с обичайната за пубертета уклончивост, свиване на рамене, „де да знам“ и извърнати погледи. И двамата бяхме бащи. Знаехме, че хлапетата не си падат по откровеността с възрастните, такова беше поведението им. Само по себе си това не беше подозрително. Но скоро проумяхме, че се сблъскваме с нещо доста по-нахално и упорито. Тези деца прекаляваха в отговорите си. Не им стигаше да кажат, че не знаят нищо за убийството, а категорично отричаха, че са били близки с жертвата. Изведнъж се оказа, че Бен Рифкин не е имал никакви приятели в училището, а само познати. Някои твърдяха, че изобщо не бяха говорили с него, нямаха представа с какво се занимавал. Очевидни лъжи. Знаехме, че Бен не е бил някакъв особняк. Вече знаехме и имената на повечето му приятели. Помислих си, че е същинско предателство да се отрекат от него толкова бързо и категорично.

Още по-неприятно беше, че осмокласниците в „Маккормик“ не бяха особено изкусни лъжци. По-безсрамните сред тях вярваха, че най-добрият начин да пробуташ някаква лъжа убедително е да се престараеш. И щом се приготвеха за някоя пълна измишльотина, тътренето на подметки по пода спираше, вече не мънкаха „ами…“ и изричаха лъжата колкото може по-убедено. Все едно бяха чели наръчник как да се представят за искрени („Гледайте го право в очите! Говорете твърдо!“) и преливаха от решимост да се възползват от всички съвети наведнъж, досущ като фазани, разперили опашки. Обръщаха с главата надолу типичното поведение, което можеш да очакваш от зрели хора, защото тези тийнейджъри говореха уклончиво, когато бяха честни, и прямо, когато лъжеха, но въпреки това увъртанията им веднага будеха недоверие. Другите хлапета, или повечето от тях, си бяха твърде стеснителни поначало и лъжите само засилваха смущението им. Държаха се неестествено, личеше, че крият нещо и това ги притеснява. Разбира се, бих могъл да им кажа, че виртуозният лъжец пробутва неверните твърдения между верните, без да трепне, подобно на фокусника, който пъха прегънатата карта по средата на тестето. Вече имах диплома за експерт по изслушване на виртуозни лъжци.

Двамата с Пол започнахме да си разменяме подозрителни погледи. Разговорите се проточваха, защото оспорвахме някои от най-очевидните лъжи. А в паузата между два разговора Пол се пошегува, че вероятно всички са дали обет за мълчание.

— Тези хлапета са същински сицилианци.

И двамата премълчахме онова, което мислехме всъщност. Има едно чувство на пропадане, сякаш подът под краката ти е изчезнал. Това е щастливото замайване, когато разбираш, че случаят „се отваря“ и те „пуска“ да влезеш.

Явно се бяхме заблуждавали — нямаше какво друго да си помисля. След като бяхме допуснали възможността да е замесен някой от съучениците на жертвата, ние я бяхме отхвърлили. Никакви данни не насочваха към тази версия. Сред учениците нямаше начумерени единаци, не виждахме и издайнически улики, каквито би оставил непохватен недорасляк. Не се забелязваше и явен мотив — раздути пубертетски фантазии за престъпна слава, тормозени деца, жадуващи отмъщение, дребнави вражди. Нищо подобно. Но сега не беше нужно да казваме какво ни се върти в главите. Замайващото чувство се породи от мисълта: „Тези хлапета знаят нещо“.

Едно момиче прекоси тромаво кабинета, тръшна се на стола срещу нас и показно се престори, че не ни забелязва.

— Сара Грьол? — попита Пол.

— Да.

— Аз съм детектив Пол Дъфи, лейтенант от щатската полиция. До мен е Андрю Барбър. Той е заместник на районния прокурор и ръководи разследването на този случай.

— Знам. — Тя ме погледна най-после. — Вие сте бащата на Джейкъб Барбър.

— Да. А ти си момичето със суичъра от сутринта.

Тя се усмихна срамежливо.

— Извинявай, трябваше веднага да си спомня коя си. Днес е тежък ден за мен, Сара.

— И защо така?

— Никой не иска да говори с нас. Имаш ли представа каква е причината?

— Вие сте ченгета.

— Това ли било?

— Ами да — потвърди тя с гримаса на презрение към моята недосетливост.

Изчаках с надеждата да каже още нещо. Момичето ме зяпаше с великолепно изиграна скука.

— С Джейкъб приятели ли сте? — попитах я аз.

Тя сведе поглед и сви рамене.

— Нещо такова.

— Но защо не съм чувал името ти?

— Попитайте Джейкъб.

— И той нищо не ми казва. Налага се да попитам теб.

— Ами познаваме се. Не сме чак добри приятели.

— А Бен Рифкин? Познаваше ли го?

— Същото. Познавах го, но не чак толкова добре.

— Харесваше ли го?

— Горе-долу.

— Само толкова ли?

— Ами май беше свястно момче. Нали ви казах, че не го познавах много добре.

— Добре. Ще престана да задавам глупави въпроси. Сара, разкажи ни нещо? Каквото и да е, стига да помогне, стига да е нужно да го знаем.

Тя се размърда на стола.

— Не знам точно какво… Не знам какво да ви кажа.

— Разкажи ни за това място, за училището. Започни с това. Кажи ни нещо за „Маккормик“, което не знаем. Как се чувстваш в училището? Има ли нещо забавно? Или странно?

Никакъв отговор.

— Сара, ние искаме да помогнем, но първо е нужно някои от вас също да ни помогнат.

Тя пак зашава на стола.

— Дължите поне това на Бен, не мислиш ли? Щом сте били приятели…

— Не знам. Май нямам какво да кажа. Нищо не знам.

— Сара, който и да е извършил това, още е на свобода. Знаеш, нали? Ако можеш да помогнеш, значи носиш отговорност. Истинска отговорност. Иначе същото ще се случи отново на друго дете. И тогава ти ще си виновна. Ако не си направила всичко, и то абсолютно всичко възможно, за да не допуснеш това, значи и ти ще имаш вина следващия път, нали? Как ще се почувстваш тогава?

— Искате да се чувствам гузна. Няма да стане. Също като майка ми.

— Нищо не искам. Само ти казвам истината.

Пак никакъв отговор.

Тряс! Дъфи стовари отворената си длан върху масата. Няколко листа хартия се разпръснаха.

— Господи! Анди, това са глупости. Просто трябва да изпратиш призовки на тези хлапета. Изправи ги пред голямото съдебно жури, накарай ги да се закълнат и ако не искат да говорят, лепни им присъди за възпрепятстване на правосъдието. Губим си времето тук, за бога!

Зениците на момичето се разшириха.

Дъфи извади телефона си от калъфа на колана и го погледна, макар че не се бе чул сигнал.

— Трябва да се обадя. Ей сега ще се върна.

— Той лошото ченге ли играе? — подхвърли момичето.

— Ъхъ.

— Не го бива много.

— Но ти подскочи. Видях те.

— Само защото се стреснах. Цапардоса здраво масата.

— Впрочем той е прав. Ако вие — учениците, не започнете да ни помагате, ще се наложи да го направим по друг начин.

— Нали уж не бяхме длъжни да казваме нищо, ако не искаме?

— Днес е вярно. Утре може и да не е така.

Тя обмисли думите ми.

— Сара — добавих, — това, което каза за мен, е вярно. Аз работя в прокуратурата. Но освен това съм и баща, нали? Затова няма да се откажа. Защото все си мисля за бащата на Бен Рифкин. Все си мисля какво преживява. Изобщо можеш ли да си представиш как ще се почувстват баща ти и майка ти, ако това сполети теб? Как ще бъдат съсипани?

— Те се разделиха. Баща ми го няма. Живея с майка си.

— О… Съжалявам.

— Не ме засяга чак толкова.

— Чуй ме, Сара — всички вие сте наши деца. Загрижен съм за всички ученици в класа на Джейкъб, дори за онези, които не познавам. Всички родители се отнасяме така към вас.

Тя изви очи към тавана.

— Не ми ли вярваш?

— Не. Вие дори не ме познавате.

— Така е. И все пак не ми е все едно какво се случва с вас. Загрижен съм за това училище, за този град. Няма да стоя със скръстени ръце, когато се случват такива неща. Няма да ви оставя на мира. Ясно ли ти е?

— Някой говори ли с Джейкъб?

— За моя син ли питаш?

— Да.

— Разбира се.

— Ами добре.

— Защо го казваш?

— Ей така.

— Трябва да има причина. Каква е тя, Сара?

Момичето заби поглед в скута си.

— Полицаят, който най-напред дойде да ни обяснява, каза, че можем да съобщим нещо анонимно.

— Вярно е. Има телефонен номер за подаване на сведения.

— А откъде да знаем, че няма да ровите кой е съобщил? Нали ще искате да знаете кой ви е казал?

— Хайде, Сара, нека чуя какво искаш да кажеш.

— Откъде да знаем, че ще си остане анонимно?

— Май трябва да ни се довериш.

— На кого да се доверя? На вас ли?

— На мен. На детектив Дъфи. Много хора работят по този случай.

— Ами ако аз просто…

Тя вдигна глава.

— Виж какво, Сара, няма да те лъжа. Ако ми кажеш нещо сега, няма да е анонимно. Моята работа е да заловя онзи, който е извършил престъплението, но освен това и да му предявя обвиненията в съда, за което ще се нуждая от свидетели. Ако ти кажа нещо друго, ще бъде лъжа. Опитвам се да бъда честен с теб.

— Добре. — Тя се замисли. — Наистина не знам нищо.

— Сигурна ли си?

— Да.

Взрях се за миг в очите й, за да разбере, че не ме е заблудила, после преглътнах лъжата. Извадих визитна картичка от портфейла си.

— Това е моята визитна картичка. Ще напиша мобилния си номер на гърба. И личния си имейл. — Плъзнах картончето по бюрото към нея. — Можеш да се свържеш с мен по всяко време, разбрахме ли се? По всяко време. И ще направя всичко по силите си да те закрилям.

— Добре.

Взе визитката и стана. Загледа се в пръстите си. Върховете им бяха изцапани с остатъци от небрежно изтрито мастило. От всички ученици бяха взети пръстови отпечатъци в този ден — „доброволно“, макар че се чуваха шегички какво би последвало при отказ. Сара се взря намръщено в петната от мастило, после скръсти ръце на гърдите си, за да ги скрие, и в тази неловка поза попита:

— Господин Барбър, може ли да ви попитам нещо? Вие играете ли понякога лошото ченге?

— Не. Никога.

— И защо?

— Сигурно не ми подхожда.

— Тогава как си вършите работата?

— Имам и лоша страна дълбоко в душата си. Повярвай ми.

— И просто я криете?

— Просто я крия.

Вечерта, малко преди единайсет часа, седях в кухнята пред лаптопа. Разчиствах недовършени дреболии, предимно отговарях на имейли. Появи се новополучено съобщение. Темата направо крещеше: „RE: БЕН РИФКИН >>> ПРОЧЕТЕТЕ“. Часът на изпращане беше 22:54:27. Съобщението съдържаше един-единствен ред, линк в интернет: „Погледнете тук“. Посочих линка с курсора и натиснах бутона на мишката.

Линкът ме прехвърли към група във „Фейсбук“, наречена „♥Приятели на Бен Рифкин♥“. Групата беше нова. Нямаше как да е създадена преди повече от четири дни. В деня на убийството ПКП бе ровила във „Фейсбук“ и тогава такава група нямаше.

Бяхме намерили личната страница на Бен (почти всяко хлапе от „Маккормик“ имаше), но нищо не подсказа за убийството. Както личеше, той бе опитал да се представи в профила си като човек със свободен дух.

Бен Рифкин
е навън със скейтборда си
Мрежи:	Прогимназия „Маккормик“, випуск ’07, Нютън, Масачузетс.
Пол:	Мъж.
Интересува се от:	Жени.
Връзка:	Необвързан.
Рождена дата:	3 декември 1992 г.
Политически възгледи:	Привърженик на планетата Вулкан.
Религиозни убеждения:	Езичник.

Останалото беше обичаен дигитален боклук — клипове в „Ютюб“, игри, снимки, поредица от банални и клюкарски постинги. И все пак Бен бе ползвал сравнително рядко „Фейсбук“. Повечето съобщения на неговата страница бяха от съучениците му след неговата смърт — трупаха се призрачно, докато тази страница не бе премахната по искане на родителите му.

Очевидно новата страница, посветена на Бен, се бе появила след това, за да имат децата къде да пишат съобщения, свързани със смъртта му. В името „♥Приятели на Бен Рифкин♥“ думата „приятели“ несъмнено бе използвана в смисъла, който имаше във „Фейсбук“, защото беше достъпна за всички от випуск ’07 в „Маккормик“, независимо дали наистина са били негови приятели.

Горе в страницата имаше малка снимка на Бен — същата като на личната му страница. Изглежда бе копирана от онзи, който бе създал тази група. На снимката Бен се усмихваше гол до кръста, зад него се виждаха плаж и океан. С дясната си ръка бе направил жеста „карай да върви“. На „стената“ вдясно съобщенията бяха подредени в обратна хронология — от най-новите към предишните.

Джена Линди (Прогимназия „Маккормик“), 21:02, 17 април 2007 г.

Липсваш ми бен. Помня как си говорихме. Обичам те завинаги обичам те обичам те

Криста Дюфресни (Прогимназия „Маккормик“), 20:43, 17 април 2007 г.

това е най-жестокото нещо който ще да го е направил. Никога няма да те забравя Бен. Мисля за тебе всеки ден. ♥♥♥♥♥♥

През 2007 година „Фейсбук“ си оставаше до голяма степен хлапашки рай. Популярността на мрежата сред възрастните се случи през следващите две-три години. Поне сред нашите познати беше така. Повечето родители на ученици в „Маккормик“ надничаха понякога във „Фейсбук“, за да гледат какво правят там децата им и, общо взето, с това всичко се изчерпваше. Неколцина от нашите приятели си създадоха профили в социалната мрежа, но я използваха рядко. Все още нямаше достатъчно родители във „Фейсбук“, за да си струва да отделяме време за това. Не можех да проумея защо това място, с непрекъснато бълване на информация, е толкова увлекателно. Виждах само едно възможно обяснение — „Фейсбук“ се превърна в територия, където тийнейджърите бяха далече от възрастните, тайното им свърталище, където се пъчеха, флиртуваха и ръсеха глупости със самочувствие, каквото никога не биха могли да имат в столовата на училището. Поне за Джейкъб нямах съмнение, че е много по-остроумен и наперен онлайн, подобно на много други стеснителни деца. Двамата с Лори смятахме, че е опасно да му позволяваме да прави това тайно от нас. Настояхме да ни даде паролата си, за да го проверяваме, но трябва да призная, че само Лори от време на време наглеждаше страницата му във „Фейсбук“. За мен разговорите на хлапетата в мрежата бяха още по-безинтересни, отколкото на живо. Ако се случеше да вляза в социалната мрежа, обикновено се занимавах с някой от замесените в случаите, които разследвахме. Дали бях небрежен родител? Сега мога да отговоря убедено „да“. Но такива бяхме всички родители на децата в „Маккормик“. Не знаехме колко голям е залогът.

В групата „♥Приятели на Бен Рифкин♥“ вече имаше стотици съобщения.

Емили Залцман (Прогимназия „Маккормик“), 22:12, 16 април 2007 г.

Още съм сащисана, кой го направи? защо го направи? защо? какъв смисъл има? каква ти е ползата бе? толкова е гнусно

Алекс Кързън (Прогимназия „Маккормик“), 13:14, 16 април 2007 г.

сега съм в парка, жълтите полицейски си ленти си стоят, ама няма нищо за гледане, никакви ченгета

Съобщенията бяха все такива — без задръжки, откровени. Мрежата създаваше илюзията за интимност, странично последствие от замаяното потапяне на тези деца във „виртуалния“ свят. Уви, предстоеше им да научат, че мрежата принадлежи на възрастните — вече обмислях съдебно разпореждане за предоставяне на документи и записи, което бих могъл да изпратя на „Фейсбук“, за да запазят всички тези разговори, проведени онлайн. И продължавах да чета, сякаш подслушвах в захлас нечий разговор.

Дилън Фелдман (Прогимназия „Маккормик“), 21:07, 15 април 2007 г.

Джейкъб затваряй си шибаната уста, като не искаш да четеш, разкарай се. особено ти. чупката, той те смяташе за приятел, боклук

Майк Кенин (Прогимназия „Маккормик“), 21:01, 15 април 2007 г.

Джейк, няма ти да казваш какво да пишем във „Фейсбук“, особено пък след това, което стана, по-добре се сври в миша дупка и си трай.

Джон Марола (Прогимназия „Маккормик“), 20:51, 15 април 2007 г.

Що за шибани приказки? Дж. Б., ти защо си отваряш голямата уста тук? що не пукнеш а? тъкмо на света да му олекне, разкарай се и умри

Джули Киршнър (Прогимназия „Маккормик“), 20:48, 15 април 2007 г.

Това е тъпо, Джейкъб.

Джейкъб Барбър (Прогимназия „Маккормик“), 19:30, 15 април 2007 г.

Май не сте чули — Бен е мъртъв. Защо още му пишете съобщения? И защо някои се преструват, че са били най-добрите му приятели, като не е вярно? Не може ли просто да сме искрени тук?

Спрях, щом видях името Джейкъб… и осъзнах, че цялата тази отрова се е изляла върху моя Джейкъб. Не бях подготвен за истинския живот на сина си, за сложните му отношения, за премеждията му, за жестокостта на света, който обитаваше. „Що не пукнеш, а? Тъкмо на света да му олекне.“ Как беше възможно някой да каже такова нещо на моя син и той изобщо да не сподели с нас? Дори с нищо да не се издаде? Почувствах се разочарован не от него, а от себе си. Как съм могъл да внуша на Джейкъб, че тези неща не ме интересуват? Или реагирах лигаво на пресиления тон в интернет?

Почувствах се глупаво. Трябваше да знам какво се е случило. С Лори и Джейкъб обсъждахме съвсем повърхностно с какво се занимава в интернет. Ясно ни беше, че когато се прибира в стаята си вечер, необезпокоявано може да се потопи в мрежата. Бяхме инсталирали в компютъра му програма, която не позволяваше да влиза в определени сайтове, преди всичко порнографски, и ни се струваше, че с това нашата отговорност приключва. Не смятахме, че „Фейсбук“ е чак толкова опасен. А и никой от нас не искаше да шпионира Джейкъб. Като родители бяхме убедени, че е достатъчно да възпиташ детето си с правилните ценности и после да му дадеш известна свобода, да му се довериш, че се държи разумно, поне докато не се случи обратното. Смятахме се за съвременни и интелигентни родители и не искахме да се превърнем в противници на сина си, да го разпитваме за всяка негова постъпка, да го отегчаваме. Повечето родители на деца в „Маккормик“ правеха същото. Нима имахме друг избор? Никой не би могъл да наблюдава детето си всеки един момент и в мрежата, и в реалността. В крайна сметка детето си има собствен живот и по-голямата част от него е далече от погледите на родителите. Въпреки това, когато видях думите „що не пукнеш“, разбрах колко наивен и глупав съм бил. Нашата закрила беше по-необходима на Джейкъб от доверието и уважението ни, а ние не му я осигурихме.

Започнах бързо да преглеждам съобщенията. Имаше стотици, всяко от по един-два реда. Не можех да прочета всички, а и нямах представа какво точно Сара Грьол искаше да открия. Джейкъб бе изчезнал задълго от тези разговори в предишните дни. Хлапетата се утешаваха помежду си и сантиментално („никога няма да бъдем същите“), и уж кораво („умри млад и красив“). И непрекъснато изразяваха открито чувствата си. Момичетата преливаха от обич и вярност, момчетата — от гняв. Плъзгах поглед по тези безкрайни повторения в търсене на някоя съществена подробност: „Не мога да повярвам… трябва да сме задружни… в училище има ченгета на всяка крачка…“

Накрая се прехвърлих на личната страница на Джейкъб във „Фейсбук“, където още тлееше разгорещен спор, започнал веднага след убийството. Пак видях първо най-новите съобщения.

Марли Кюниц (Прогимназия „Маккормик“), 15:29, 15 април 2007 г.

Д Ю, НЕДЕЙ да пишеш такива неща тук. Това са СЛУХОВЕ и някой може да ПОСТРАДА. Ако ще да е шега, пак е голяма тъпотия. Джейк, не му обръщай внимание.

Джо О’Конър (Прогимназия „Маккормик“), 15:16, 15 април 2007 г.

Я всеки да си ЗАТВАРЯ устата като не знае какви ги дрънка, за тебе се отнася, Дерек, дебил такъв. Това са СЕРИОЗНИ ГАДОСТИ. стига си приказвал с гъза си.

Марк Спайсър (Прогимназия „Маккормик“), 15:07, 15 април 2007 г.

ВСЕКИ може да каже ВСИЧКО за ВСЕКИ. дерек, може и ТИ да имаш нож, а? много ли ще се радваш, ако някой пусне слух ЗА ТЕБЕ?

И тогава видях ето това:

Дерек Ю (Прогимназия „Маккормик“), 14:25, 15 април 2007 г.

Джейк, всеки знае, че ти го направи. Имаш нож.

Виждал съм го.

Не можех да помръдна. Не можех да отместя поглед от съобщението. Взирах се в него, докато буквите пред очите ми започнаха да се разпадат на отделни пиксели. Дерек Ю беше приятел на Джейкъб, и то добър приятел, бе идвал у дома поне стотина пъти. Двамата се познаваха още от детската градина. Дерек беше добро момче.

„Виждал съм го.“

На следващата сутрин изчаках Лори и Джейкъб да излязат преди мен. Казах им, че имам среща в полицейското управление на Нютън и не искам да отида първо в Кеймбридж, а после да се връщам. Щом се уверих, че вече са далече, влязох в стаята на Джейкъб и я претърсих.

Не ми отне много време. В горното чекмедже на бюрото намерих нещо твърдо, увито небрежно в стара тениска. Разгърнах вързопа и на бюрото падна сгъваем нож с черна гумирана дръжка. Взех го нерешително, хванах острието с палец и показалец и го отворих.

— О, Господи…

Не знам дали беше военен или ловджийски нож, изглеждаше прекалено малък. Общата му дължина разтворен не беше повече от двайсет и пет сантиметра. Острието беше извито, със сложно назъбен режещ ръб за разкъсване на плътта, и се стесняваше в смъртоносно остър връх. В метала бяха пробити дупки, може би, за да е по-лек самият нож. Оръжието изглеждаше зловещо и красиво с тази форма. Напомняше ми за гибелната красота на пламъците или за лапа на огромна котка.