Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (26)

26. Някой дебне

Вечерта, приседнали в кухнята, бъбрехме развълнувано. Думите се лееха като поток — недоволства, хвалби, страхове — за да тушират нервното напрежение.

Лори се стараеше с всички сили да поощрява тази словоохотливост. Личеше й изтощението от безсънната нощ и тежкия ден, но тя открай време вярваше, че колкото повече говорим, толкова по-добре за всички нас. Задаваше въпроси, признаваше собствените си опасения, подаваше пълните чинии и все ни подканяше да продължаваме разговора. В тези мигове зървах за малко предишната жизнена, кипяща от енергия Лори… или по-скоро я чувах, защото нейният глас така и не остаря. Покрай случилото се с Джейкъб очите й хлътнаха измъчено, кожата й с цвят на праскова придоби сивкав оттенък, но великолепният й глас си остана все същият — сякаш слушах отново същото момиче, което чух за пръв път по телефона преди почти трийсет и пет години.

Джейкъб подхвърли за съдебното жури:

— Май не съм им симпатичен, така ме гледаха.

— Джейкъб, това е едва първият им ден като съдебни заседатели. Дай им време. А и всичко, което знаят, е, че си обвинен в убийство. Какво очакваш да си мислят за теб?

— Засега не би трябвало да си мислят нищо.

— Джейк, те са хора като всички други. Просто не им давай причина да се настроят срещу теб, друго не можеш да направиш. Запази хладнокръвие. Никакви реакции. И без тези твои гримаси.

— Какви гримаси?

— Имаш особено изражение, когато се разсейваш. Мръщиш се.

— Не се мръщя!

— Правиш го.

— Мамо, мръщя ли се?

— Не съм забелязала. Баща ти понякога се увлича с тези стратегии и тактики в съда.

— Правиш го, Джейк. Ей така…

Навъсих се.

— Татко, това не е мръщене. Приличаш на човек със запек.

— Ей, говоря ти сериозно! Точно такъв вид имаш, когато не внимаваш. Изглеждаш ядосан. Не позволявай съдебните заседатели да те виждат така.

— Ами аз съм си такъв! Какво да направя?

— Бъди си красивото ни момче — мило му каза Лори с печална усмивка.

Бе облякла тениската си обратно, но явно не забелязваше, макар че етикетът се подаваше и дразнеше врата й.

— Като спомена колко съм красив, се сетих за нещо — знаете ли, че в „Туитър“ са пуснали хаштаг за мен?

— Какво е това? — попита Лори.

— Ами просто хората могат да си дърдорят за мен в мрежата. И знаете ли какви са коментарите? „Джейкъб Барбър е страхотен. Искам да ми направи бебе. Джейкъб Барбър е невинен.“

— Ъхъ… — изсумтях. — И какво друго?

— Е, има и някои лоши неща, но повечето са добри. Около седемдесет процента.

— Добрите ли са около седемдесет процента?

— Горе-долу.

— Всичко ли следиш?

— Ами това започна днес. То се знае, че ги чета. Татко, и ти трябва да погледнеш. Само влизаш в „Туитър“ и търсиш „Джейкъб Барбър“ без интервал. — Той ми го написа на хартиена салфетка: #jacobbarber. — Вече съм известен! Знаеш ли какво означава това? Обикновено говорят за Кобе Брайънт, Джъстин Тимбърлейк и други знаменитости.

— Това е… хъм, чудесно — промърморих и погледнах към Лори.

Не за пръв път подхващахме темата за неговата популярност в интернет. Някой, може би приятел от училище, бе създал в негова подкрепа сайта JacobBarber.com. В сайта имаше и форум, където всеки можеше да заяви, че Джейкъб е невинен, да му пожелае късмет или да сподели, че го харесва и подкрепя. Модераторът просто изтриваше всички враждебни послания. Във „Фейсбук“ също се появи група за подкрепа на Джейкъб. В мрежата преобладаваше мнението, че Джейкъб е малко странен, може би способен да убие и несъмнено привлекателен, като всички тези особености някак се свързваха помежду си. Понякога получаваше в телефона си есемеси от непознати. Повечето преливаха от злоба, но не всички. Някои бяха от момичета, които му пишеха колко е готин или откровено му предлагаха секс. Той твърдеше, че съотношението на злобните спрямо приятелските било две към едно и това май му стигаше. В края на краищата беше невинен. А и не искаше да си смени номера.

— Джейкъб — каза му Лори, — може би е най-добре да стоиш настрана от социалните мрежи. Поне докато не приключи всичко това.

— Мамо, аз само чета. Никога не пиша. Дебна.

— Дебнеш?! Не използвай тази дума. Направи ми услугата да не влизаш в нета известно време, бива ли? Може да си навредиш.

— Джейкъб, според мен майка ти всъщност иска да каже, че следващите две седмици ще бъдат по-леки, ако се опитаме да избягваме излишните вълнения. Може би е най-добре всички да си запушим ушите.

— И да изпусна момента на славата? — ухили се той, нехайно и весело смел, както може да бъде само едно хлапе.

Лори го гледаше ужасена.

— Да, ще бъде много жалко — промърморих начумерено.

— Джейкъб, да се надяваме, че за теб моментът на славата ще настъпи по друг повод.

Замълчахме. Само ножовете и вилиците потракваха по чиниите.

— Ще ми се онзи човек да изключи двигателя най-после.

— Кой човек?

— Ами онзи — посочи Лори с ножа към прозореца. — Не го ли чуваш? Отвън някой седи в колата с включен двигател. Заболя ме главата от него. Същото е като с пищенето в ушите ми, което няма край. Как се наричаше това?

— Тинитус — казах и тя ме изгледа особено, затова допълних: — Нали решавам кръстословици…

Станах да надникна през прозореца по-скоро от любопитство, не защото се тревожех. Колата беше от големите, но не я различавах добре. Някоя от онези грамадни безсмислици с четири врати, бележещи залеза на американската автомобилна промишленост. Може би „Линкълн“. Колата бе спряла на отсрещната страна, две къщи по-нататък, на по-тъмно място, между две улични лампи, и изобщо не успявах да видя шофьора, дори като силует. Просветваше само огънче на цигара.

— Може би чака някого.

— Да чака с изключен двигател. Не е ли чувал за глобалното затопляне?

— Може да е на възраст — предположих заради запалената цигара, включения двигател и колата с размери на самолетоносач — все навици, присъщи на по-старото поколение.

— Този задник вероятно е репортер — троснато каза Джейкъб.

— Джейк!

— Извинявай, мамо.

— Лори, дали да не отида да поговоря с него? Ще го помоля да изключи двигателя.

— Недей. Откъде да знаем за какво е дошъл? Не ми се вярва да е за добро. Стой си вкъщи.

— Мила, изпадаш в параноя. — Трудно изричам думи като „мила“ или „скъпа“, но този път благият тон беше необходим. — Вероятно е някой дъртак, който си пуши и слуша радио. Може би изобщо не се сеща, че досажда на някого, като е оставил двигателя включен.

Тя сви вежди недоверчиво.

— Нали все повтаряш, че трябва да си кротуваме, да не се забъркваме в неприятности. Може би иска да излезеш и да направиш нещо. Може би се опитва да те подмами.

— Стига, Лори. Това е само някаква кола.

— Някаква, а?

— Да.

Но не беше просто някаква кола.

Около девет часа изнесох боклука — кръгла кофа с обикновени отпадъци и неудобен, правоъгълен зелен контейнер с отпадъци за рециклиране. Контейнерът имаше такива размери, че не можеше лесно да се носи с една ръка. Пръстите ми неизменно се схващаха към средата на алеята, затова пренасянето и на двата съда до тротоара всъщност беше едно припряно подтичване, преди да съм разсипал боклука. Чак когато оставих кофата и контейнера и ги подредих под една линия, забелязах същата кола на друго място. Този път беше на няколко къщи от нашата, но в отсрещната посока. Двигателят не работеше. Нямаше я и светулката на запалена цигара. Колата можеше и да е празна, в тъмното нямаше как да се види.

Взирах се в мрака, за да различа повече подробности.

Изведнъж двигателят забуча, фаровете светнаха. Отпред нямаше номер.

Любопитството ме накара да тръгна натам.

Колата потегли на заден ход — съвсем бавно, като животно, доловило опасност, после се отдалечи с по-голямо ускорение. На първата пресечка зави назад, после изчезна от погледа ми. Не можах да я доближа и да я разгледам добре — не бях сигурен нито за цвета, нито за модела. Шофьорът направи опасна маневра на тясната улица. Опасна и майсторска.

По-късно Лори си легна, а ние с Джейкъб гледахме Шоуто на Джон Стюарт. Бях се отпуснал, с крак, качен на дивана, и провесена през облегалката ръка. Сепна ме трудно доловимото чувство, че някой ме наблюдава. Отместих мъничко щората, за да надникна.

Колата се бе върнала.

Излязох през задната врата на къщата, минах през двора на съседите и се появих зад колата. Оказа се „Линкълн Таун Кар“ с номер 751K S82. Вътре беше тъмно.

Доближих полека откъм страната на шофьора — бях готов да почукам на прозореца, да отворя вратата, да измъкна човека от колата, да го просна на тротоара и да му изкрещя да стои далече от нас.

Но вътре нямаше никой. Държах се глупаво. Лори ми предаваше параноята си. Просто спряна кола. Вероятно шофьорът беше в някоя от къщите наблизо, спеше дълбоко, чукаше жена си, зяпаше телевизия или вършеше някое от другите неща, присъщи за нормалните хора, каквито и ние правехме преди. В края на краищата какво толкова бях видял?

* * *

И все пак по-добре е човек да е нащрек. Обадих се на Пол Дъфи.

— Здравей, прокуроре — каза той сдържано както винаги, сякаш му беше приятно да ме чуе след месеците мълчание точно сега, в единайсет и половина вечерта преди деня за първоначалното изслушване на страните по делото.

— Дъф, съжалявам, че те безпокоя.

— Не ме безпокоиш. Какво става?

— Вероятно нищо особено. Струва ми се, че някой ни наблюдава. Седеше в колата си отвън през цялата вечер.

— Мъж ли е?

— Предполагам, не съм сигурен. Не го видях.

— Какво правеше?

— Около шест часа, когато вечеряхме, забелязахме кола, спряла до къщата с включен двигател… После я видях отново около девет часа. Тръгнах към нея, но докато стигна, тя изчезна.

— Застраши ли те по някакъв начин?

— Не.

— Виждал ли си тази кола и друг път?

— Не. Поне така си мисля.

Дълбока въздишка.

— Анди, може ли да ти дам един съвет?

— Да, ще ми се някой да направи това най-после.

— Легни си. Утре е важен ден за вас. Всички сте под голямо напрежение.

— Значи смяташ, че няма нищо друго, освен спряла на улицата кола?

— Да, така ми изглежда.

— Ще ми направиш ли услугата да провериш номера? За всеки случай. Лори наистина се страхува. Това ще й помогне.

— Но ще си остане между нас, нали?

— Разбира се, Дъф.

— Добре, кажи ми номера.

— Номерът е от щата Масачузетс — 75K S82. Моделът е „Линкълн Таун Кар“.

— Добре, почакай.

Последва дълга пауза, докато се обаждаше за номера. Гледах Шоуто на Колбърт с изключен звук. Накрая Дъфи ми каза:

— Този номер е на кола „Хонда Акорд“.

— По дяволите… Откраднат е.

— Няма съобщение, че колата е открадната.

— А защо е сложен на „Линкълн“?

— Може би го е взел назаем, в случай че някой го види и съобщи номера на полицията. Имал е нужда само от отвертка, за да смени номерата.

— Гадост!

— Анди, трябва да се обадиш в полицейското управление на Нютън и да съобщиш за случая. Може би е дреболия, но нека обаждането ти да е регистрирано при тях.

— Не искам да правя това точно сега. Делото започва утре. Ако съобщя, все някак ще стигне до новините. Не мога да го допусна. В този момент е важно да ни възприемат като нормални, спокойни хора. Искам онези съдебни заседатели да виждат в нас обикновено семейство като техните. Защото наистина сме като тях.

— Анди, ако някой ви е заплашвал…

— Не, никой не ни е заплашвал. Самият ти каза — някой просто си е спрял колата на улицата.

— Само че ти си бил достатъчно разтревожен, за да ми се обадиш.

— Няма значение. Ще се оправя. Ако съдебните заседатели разберат за това, половината от тях ще помислят, че всичко е наша измишльотина. Ще си кажат, че сами сме го уредили, за да предизвикаме съчувствие, да се представим като жертви. Не искам никакви драми. Всичко от наша страна, което изглежда странно, съмнително или пък лъжа, ще им попречи накрая да произнесат думата „невинен“.

— Какво смяташ да правиш?

— Можеш ли да пратиш насам патрулна кола, без да посочваш официална причина? Да минат из квартала, да го подплашат. Само за да кажа на Лори, че няма за какво да се безпокои.

— По-добре да го направя аз, иначе ще бъде регистрирано.

— Благодарен съм ти. Няма как да ти се отплатя.

— Анди, просто се погрижи момчето ти да си остане вкъщи след делото.

— Искрено ли говориш?

Той замълча.

— Не знам. Има нещо сбъркано в цялата история. Може би е само защото видях теб и Джейкъб на масата на защитата. Познавам това момче, откакто се роди.

— Пол, не го е направил той. Гарантирам.

Той изсумтя недоверчиво.

— Анди, кой би имал причина да се навърта около дома ви?

— Семейството на жертвата? Или някое хлапе, което е познавало Бен Рифкин? Или човек, който е прочел във вестниците за делото? Може да е кой ли не. Вие не продължихте ли да ровите около Пац?

— Откъде да знам? Анди, нямам представа какво правят. Натикаха ме в скапания отдел за връзки с обществеността. Малко остава да ме пратят на улицата да пиша актове за превишена скорост. Отстраниха ме от случая в момента, когато обвиниха Джейкъб. Нямаше да се учудя, ако бяха започнали да разследват и мен, все едно съм заговорничил с теб за укриване на истината. Затова нямам почти никаква информация. Но мисля, че вече не се занимават с Пац, след като са предявени обвинения на друг. За тях случаят е приключен.

И двамата преценявахме ситуацията.

— Добре — реши той накрая, — ще намина около вас да видя какво става. Кажи на Лори, че всичко е наред.

— Вече й казах. Не ми вярва.

— Няма да повярва и на мен. Както и да е… Ти също легни да поспиш. И двамата няма да издържите, ако продължавате така. Това е само първата вечер.

Благодарих му още веднъж и се качих горе да си легна. Лори се беше свила на леглото на кълбо като котка.

— С кого говореше? — смънка във възглавницата.

— С Пол.

— Какво каза?

— Каза, че сигурно няма нищо особено в спрялата кола. И всичко е наред.

Тя изпъшка.

— Освен това каза, че няма да му повярваш.

— Прав е бил.