Марк Хименес
Всички екстри (17)

16

— Какво, по дяволите, правиш?

В 8:45 часа на следващата сутрин окръжният прокурор стоеше в кабинета на Бек и изглеждаше така, сякаш искаше да се протегне през бюрото и да го удуши. Бек беше приел съвета на Грейди и след като беше изтъкнал вероятността записът да бъде транскрибиран и отпечатан в местния вестник, мировият съдия Уолт Шмит не беше възразил заседанието за разглеждане на делото да бъде прехвърлено към окръжния съд.

— Мистър Айхман, дръжте се подобаващо, в противен случай ще прекарате нощта в затвора за неуважение към съда.

Окръжният прокурор стисна челюст толкова силно, че можеше да смели гранит на пясък. На Бек му стана неприятно, че окръжният прокурор му говори отвисоко, затова се изправи.

— Съдия Хардин, Ваша Светлост, не можете да прехвърляте дела, нито да насрочвате дата за заседание, без да се допитвате до мен.

— Къде в закона пише, че имам нужда от одобрението на окръжния прокурор, за да упражнявам властта на този съд?

— Това е обичайният ред.

— Вече не. В моя съд нещата ще се вършат по различен начин.

Окръжният прокурор изсумтя.

— Твоят съд? Ако Слейд не беше пребил онова мексиканче, в този стол щях да седя аз и ти много добре го знаеш.

Бек се изкуши да му отвърне, че нямаше да стане точно така, ако беше обявил публично за извънбрачното му дете в Остин, но се въздържа.

— Отказал си се от съдийството заради Слейд Маккуейд? — попита той.

— Не, заради Куентин Маккуейд. Но само временно. По това време догодина съдът ще бъде мой. — Той отиде до прозореца и се загледа навън. — Ако разбуниш духовете в испанския квартал, господин съдия, ще имаме мъртви мексиканци по Мейн стрийт.

— Най-добрият начин да го предотвратим, е да позволим на справедливостта да възтържествува.

— Да позволим на справедливостта да възтържествува? Това не е разискване на хипотетичен случай в юридическия факултет, господин съдия. Това е скапаният истински свят. И решенията ти имат истински последствия. За всички.

— Петък в девет сутринта.

Окръжният прокурор насочи пръст срещу Бек.

— Ако този град избухне и умрат мексиканци, вината ще е твоя. Запомни това.

— Тогава изправи Слейд пред съдебните заседатели и нека тези дванайсет граждани да решат.

— Много добре знаеш, че законът изисква съдебните заседатели да представляват населението на района.

— Което означава, че ще има и заседатели латиноси?

— Трима.

— Остават деветима немци. Достатъчни са за подвеждане под отговорност.

— Което няма да се случи.

— Но иначе латиносите ще тръгнат на протест през уикенда след Деня на благодарността и ще подплашат туристите. А това няма да е добре за търговията.

— Няма да е добре и за мексиканците, ако някои бъдат убити.

— Тогава постъпи правилно.

— Да постъпя правилно? — Окръжният прокурор поклати глава. — Ти така ли казваше на клиентите си в голямата чикагска кантора? Виж, господин съдия, знам точно какъв адвокат си бил. Така че не ме поучавай в моя град. Освен това мексиканците никога няма да стигнат до Мейн стрийт.

— Защо?

— Повярвай ми — няма да стане. А и ти не би искал. За теб най-добре е да не се намери достатъчно основание за вина.

— Точно затова е и заседанието за разглеждане — за да се установи дали има достатъчно основание.

— Грешиш, господин съдия, то е, за да запазим спокойствието в града. С тази сделка всички щяха да са доволни…

— Освен Хулио.

— Всички, които имат някакво значение. Но ти си напъха носа където не ти е работа и сега ти носиш отговорността.

— Нося отговорност да бъде въздадена справедливост.

— Справедливост? Ако прецакаш нещата, ще видиш как изглежда справедливостта.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, господин съдия, мексиканците знаят, че не си на страната на немците, така че ако не намериш достатъчно основание за вина, те ще ти повярват. — Той се усмихна. — Ха, въпросът би могъл да се разреши дори по-добре, отколкото смятахме. Те ти вярват. Твоята дума може да сложи край на цялата история.

— Защо ми вярват?

— Знаят, че Джей Би си е взел мексиканец за съдружник, и предполагат, че какъвто бащата, такъв и синът.

— Ще чуят показанията на Хулио и на заместник-шерифите. Грейди няма да позволи на хората си да преиначат показанията си.

— Грейди мисли, че е над всичко това. — Окръжният прокурор поклати глава. — Най-лошото, което се е случвало на окръга, е, че Грейди забогатя. Сега вече може да си позволи да бъде честен.

— Четох клетвените показания на Хулио и докладите на заместник-шерифите. Определено има достатъчно основание за вина. Няма как да отсъдя другояче.

— Ще намериш начин.

— Какво имаш предвид?

— Ще видиш в петък сутринта. Гледай да не се издъниш.

 

 

Бек излезе през задния паркинг на съдебната палата и сви по Мейн стрийт. Насочи се на изток, пресече „Адамс“, „Лано“, „Линкълн“, „Вашингтон“, „Елк“, „Лий“, „Кълъмбъс“, „Олив“, „Мескит“ и „Игъл“. Имената на улиците бяха избрани така, че на английски първите им букви да съставляват фразата ALL WELCOME — всички са добре дошли.

Точно след табелата за влизане в града, където беше открито тялото на Хайди, Бек зави на юг по стария Сан Антонио Роуд. Мина над Мойзебах Крийк, където се сливаше с река Педерналес. Пред него се простираше равнината.

Точно това му харесваше в малкия град; можеше да тръгне от паркинга в центъра на града и след пет минути в която и да било посока да се озове насред нищото. Ако караш пет минути от центъра на Чикаго, ще стигнеш едва на две пресечки от първоначалното си местонахождение.

Превключи на по-ниска предавка, когато навигаторът започна бавно да се изкачва по Маунт Аламо, високия седемстотин метра хълм на двайсетина километра югоизточно от града. Обри живееше в Аламо Спрингс, стар хипи квартал на върха на Маунт Аламо. Бек зави по Аламо Драйв и мина по Бат Кейв, изоставен теснолинеен жп тунел, който сега беше убежище на три милиона мексикански прилепи. Всяка вечер при залез-слънце те излизаха, за да тършуват из местността за насекоми. Едно от забележителните предимства на Аламо Спрингс беше, че през лятото тук почти нямаше мухи.

Бек продължи покрай универсалния магазин и кафенето и зави на юг по Апачи Роуд, който беше без изход. От тази височина гледката към Тексас Хил Кънтри сякаш беше безкрайна.

Гледката към къщата на семейство Гизел обаче не беше толкова прекрасна. Боята по малката фермерска къща изглеждаше безжизнена. Тревата и цветята по предната морава бяха пожълтели. По стените на къщата пълзяха бурени. Щорите бяха спуснати. Къщата беше умряла заедно с дъщерята.

Бек паркира и излезе, заобиколи стария форд пикап и се качи на верандата. Почука. Обри отвори почти веднага.

— Бек, влизай.

Обри държеше бастуна си в едната ръка и кутийка бира в другата, а от дъха му ставаше ясно, че не беше първата.

— Днес нямате ли тренировки?

— Мога да ругая и пиян. Ела на задната веранда.

Обри поведе Бек през една стая, досущ като от погребална агенция, през плъзгащи се стъклени врати, до дървената веранда. Бек се облегна на перилата, за да усети полъха на вятъра. Времето беше сухо, без никаква надежда за дъжд.

— Обри, знаеш ли, че Слейд е пребил едно момче и е бил арестуван?

— Естествено.

— Защо не ми каза?

Той сви рамене.

— Защото не засяга нито мен, нито теб.

— Засяга ни и още как. Ти си му треньор, а аз съм съдия.

— Слейд не отговаря пред мен… нито пък пред теб.

— О, ще отговаря пред мен.

— Не ми се вярва, Бек. Освен това мисля, че вече са се погрижили.

— Кой?

— Куентин. Окръжният прокурор.

— Смяташ, че парите на Куентин ще измъкнат Слейд?

Обри сви рамене.

— Тук нещата стават така.

— Вече не. Заседанието за разглеждане на делото на Слейд е насрочено за петък сутринта в девет часа, в моя съд.

— Може да се окаже, че си отхапал по-голям залък, отколкото можеш да преглътнеш, Бек. Първата седмица като съдия ще се заемеш с Куентин и старите немци?

— Ще си върша работата. А това може да се отрази върху плановете ти.

— Какви планове?

— Победа в шампионата, работа в колеж и намерението ти да си върнеш Ранди. Ако Слейд бъде обвинен, няма да спечелите шампионата.

Обри изкуцука до парапета и втренчи поглед; след известно време въздъхна тежко и без да се обръща, каза:

— По дяволите, това не е никакъв план, Бек. Това си е една мечта. Животът ми свърши в деня, когато Хайди умря. Тя няма да се върне, както и Ранди. — Той се обърна. — Постъпи както трябва със Слейд. Предпочитам да вкарам в затвори онзи тип, който уби момичето ми, отколкото да спечеля шампионата. Е, какво знаеш за Хайди?

Сега Бек се загледа към далечните хълмове. На юг се виждаше пътят, по който навремето беше минавал влакът, след като излезеше от тунела; той се виеше покрай „Хилингтън“, старото ранчо на Алфред Джил, което сега управляваше внукът му. Бек вдигна поглед към синьото небе; проследи полета на един орел и после се обърна към приятеля си.

— Обри, време е да се примириш. Няма шанс да открием онзи тип, а дори да го открием, вероятно е бил някое хлапе от колежа. Било е просто злополука, Обри.

Обри посочи с бастуна си на север към града.

— Да дадеш наркотик на шестнайсетгодишно момиче и после да го захвърлиш в канавка не е някаква си злополука! Убил я е, все едно е насочил пистолет и е дръпнал спусъка! — Обри се загледа в далечината и се поуспокои. — Ти също криеш нещо от мен, нали, Бек? — попита след малко.

Бек не отговори. Зачуди се дали прави услуга на Обри или на самия себе си. Дали не казваше на Обри да забрави дъщеря си, за да я забрави и той?

— Искам да ти покажа нещо.

Обри закуцука в къщата и Бек го последва. Минаха през мрачната стая и по един коридор. Обри спря, отвори някаква врата и запали лампата. Влезе в стаята, все едно влизаше в църква.

Леглото беше застлано с розова покривка и пухкави розови възглавнички. Розови килимчета изпъстряха дървения под. По боядисаните в синьо стени висяха снимки на Хайди, проследявайки краткия й живот: сладко русо току-що проходило бебе с майка си и баща си… красиво момиченце на възрастта на Меги… немска фройлайн с плитки… американска мажоретка от гимназията… кралица на красотата. Изглеждаше като Мис Америка. Не приличаше на момичето на снимките от местопрестъплението, нито на момиче, което би правило секс с двама мъже за една вечер, нито пък на момиче, което би смъркало доза кокаин, която можеше да убие бик. Не изглеждаше като мъртвото момиче в канавката.

— Тя беше малката ми принцеса — каза Обри.

По рафтовете до леглото имаше награди, корони и знаменца от шествия на красотата. Кралица на прасковите. Кралица на прасковения фестивал. Кралица на прасковените дни. Кралица на панаира. Родео кралица. Фермерска кралица.

— Печелеше всеки конкурс за красота, за който Ранди я записваше. — Той замълча за момент, за да се успокои. — Опитах се да си оправя крака с рехабилитация. Но като разбра, че няма да мога да играя отново, тя загуби интерес към мен… Ранди. Разбра, че няма да мога да я измъкна от града. Оттогава сякаш заложи всичките си надежди на Хайди.

Обри погледна една снимка на Хайди и Ранди и избърса очи; Бек отмести поглед и отвори вратата на гардероба. Вътре бяха дрехите на шестнайсетгодишно момиче: униформата й на мажоретка, рокли, дънки, маратонки и чифт обувки с нисък ток.

— Липсват ли някакви обувки?

— Мамка му, Бек, не съм й броил обувките.

— Ами чантите й?

— И тях.

— Защо не си й позволявал да си купи мобилен телефон?

— Струваше ми се, че хлапетата с телефони винаги си навличат неприятности.

— Строг ли беше с нея?

— Предполагам, че не достатъчно. — Обри седна на леглото. — Тя беше страхотно дете, Бек. Обожаваше да ходи на риба и на лов, но не можеше да дръпне спусъка срещу някое животно. Мислех, че винаги ще си остане такава. — Той замълча и раменете му увиснаха. — Когато стана на четиринайсет, тялото й се наля и мъжете по улиците започнаха да я зяпат. Тя се промени.

— В какъв смисъл?

— Светогледът й се разшири. Започна да мисли, че бъдещето й е някъде другаде, а не в този малък град. Че може да има по-добър живот от този. — Той извади кърпа от задния джоб и издуха носа си. — Останалите родители вечно ни завиждаха, защото тя беше по-красива от техните момичета. Сега ми се ще Хайди да беше по-обикновена. Бих я приел дори грозна. Защото щеше да е още жива. Липсва ми, Бек.

Обри стана и закуцука из стаята, като сваляше снимки от стената и ги забърсваше от прах с долните краища на ризата си. Бек си помисли за Джей Би: дали беше влизал в стаята на Бек всеки ден през последните двайсет и четири години и дали и той беше бърсал праха от наградите му?

— Оставил съм стаята й точно както си беше, за да си я спомням каква беше. — Той се протегна и докосна образа на дъщеря си. — Но не мога. Помня я просната в моргата в Остин. Ето така съм запомнил дъщеря си, Бек.

Животът на Обри беше спрял преди четири години, девет месеца и два дни, беше увиснал във времето, все едно всички часовници в света бяха замръзнали, така както животът на Бек беше спрял в деня, когато Ани беше починала преди осем месеца и половина. Бек не отбелязваше дните в календар, защото винеше единствено живота за смъртта на жена си. За Обри виновникът беше жив човек — просто не знаеше кой е и къде да го открие.

— Обри, може би това, че пазиш стаята й в този вид, не е много здравословно.

— Здравословно? Като яденето на зеленчуци? — Той размаха бастуна. — Я се огледай, Бек. Само това ми остана от нея. — Той закуцука към вратата, но се спря. — Бек, не ми дължиш нищо.

Погледът на Бек падна върху бастуна и се задържа там. После вдигна очи и посочи една снимка на стената. До Хайди стоеше някакво момиче.

— Кое е това момиче?

— Ким Краузе. Бяха най-добри приятелки. Дъщеря е на Клод. Все още е собственик на бензиностанцията на Уест Мейн. Момичето работи на касата.

 

 

Съдебната палата на окръг Гилеспи бележеше границата между Ийст и Уест Мейн стрийт. На изток бяха „трите магически пресечки“. Милион и половината туристи, които посещават Фредериксбърг всяка година, паркират колите си на Ийст Мейн стрийт, пазаруват в магазините на „трите магически пресечки“, качват се в колите си и се прибират вкъщи. Малка част от туристите се осмеляват да се разходят на запад от съдебната палата. По Уест Мейн стрийт нямаше магия.

Бензиностанцията „Краузе“ се намираше на Уест Мейн стрийт.

Бек се отправи на запад по Мейн стрийт и мина покрай съдебната палата. Прекоси „Крокет“, „Ориндж“, „Милам“, „Едисън“, „Бауи“, „Ейкърн“, „Чери“ и „Кей“, чиито първи букви на английски образуваха думите COME BACK — върни се. Мина покрай разрушени къщи и изоставени бензиностанции, лутеранската църква и стария католически манастир, баптисткия пазар и порутения универсален магазин „Кноп и Мецгер“, където навремето майка му го водеше на пазар, магазина за здравословни храни и магазина „Пуф Паф“.

Бензиностанцията на Краузе се намираше от южната страна срещу заложната къща „Тексас“, точно преди У-образното кръстовище, където Мейн стрийт свършваше и се разделяше на магистрала 290 на запад за Ел Пасо и магистрала 87 на север, за Амарило. Клод Краузе поправяше стари коли в стария гараж, Ким Краузе наблюдаваше колонките от касата вътре и прибираше парите. Бензиностанцията на Краузе не беше от онези, на които плащаш при колонките.

Когато Бек влезе вътре обаче, зад касата седеше Клод Краузе и пиеше бира „Динкъл Акер“. Беше 12 часа и една минута. Клод беше заявил, че никога не пие преди обяд. Освен това беше казал, че Ким се е прибрала вкъщи да гледа любимия си сапунен сериал; къщата им беше стара, със стръмен покрив и се намираше зад бензиностанцията. Бек се провря между десетина стари коли, които Клод разглобяваше за резервни части, и купчина износени гуми и пресече мръсния двор, над който падаше сянката на голям дъб. Стъпи на скърцащата веранда и почука на вратата.

Очевидно Клод предпочиташе да ремонтира стари коли вместо старата си къща; бялата боя се лющеше от стените, а черната — от черчеветата. В сравнение с къщата на семейство Краузе тази на Обри изглеждаше нова. Бек дочу звука на телевизор. Млада жена с цигара в ръка застана пред мрежата на вратата и го заговори като затворничка, разговаряща с адвоката си.

— Да?

— Ким?

— Кой я търси?

— Аз съм съдия Хардин. — Бек се надяваше официалната му титла да накара Ким да му сътрудничи. — Бих искал да поговорим за Хайди.

Ако Ким беше връстничка на Хайди, сега би трябвало да е на двайсет и една, но изглеждаше като трийсетгодишна жена. Тя сви рамене и отвори вратата с мрежата.

— Изплашихте ме с този костюм като на погребален агент. Влизайте.

— Майка ви вкъщи ли е?

Ким издиша дим и отвърна:

— Тя ни напусна преди доста време.

Бек не смяташе, че е разумно един съдия да остане насаме в къщата с едно двайсет и една годишно момиче, затова предложи:

— Да седнем на верандата.

— Както искате.

Ким излезе и се тръшна на първото стъпало. Беше руса и синеока като Хайди, но не изглеждаше като нея. Беше облечена с черна туника и дънкови панталонки. Беше леко пълничка и беше боса. Бек свали сакото си и седна до нея.

— Двете с Хайди сте били най-добри приятелки, нали?

— Да.

— Разкажи ми за нея.

— Беше красива.

— Какво искаше от живота?

— Да бъде звезда.

— Защо?

— За да се махне от този град.

— Тук е приятно за живеене.

— О, да, тук е приятно място за живеене… освен ако не си момиче или гей, или мексиканец, или не харесваш футбола или Джордж Буш. В противен случай е доста гадно.

— И как смяташе да стане звезда?

— Като изпрати свои снимки в Холивуд и се яви на прослушване.

— Имаш ли нейни снимки?

Ким се усмихна.

— Дали имам снимки на Хайди Фей?

— Хайди Фей?

— Хайди Фей Гизел, но Гизел не звучи много холивудски, затова предпочете съкратения вариант за артистичното си име. — Ким дръпна от цигарата и попита: — Защо искате да видите нейни снимки?

— Опитвам се да разбера защо е свършила в канавката.

— Ходихте ли у тях?

— Да, оттам идвам.

— Видяхте ли стаята й?

Той кимна.

— Обри я е запазил както е била преди.

— Предполагах. Онези снимки по стените, те бяха за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Това не беше истинската Хайди. — Ким се поколеба, но след малко добави: — Имам портфолиото й. Елате вътре, ще ви го покажа. На лаптопа ми е.

— Можеш ли да го донесеш тук?

— Както искате.

Ким влезе вътре и се върна с лаптоп. Седна, отвори го, дръпна за последен път от цигарата си и я метна в мръсния двор. Натисна няколко клавиша на клавиатурата и екранът се изпълни със снимка в близък план на лицето на Хайди: косата й беше руса, очите — сини като небето, кожата гладка и нежна, а зъбите й — искрящо бели.

— Никога не пиеше чай или кафе, за да не й пожълтеят зъбите. И никога не е носила шини.

Ким изглеждаше като дете, което отваря коледни подаръци. Тя кликна два пъти и на монитора се появи друга снимка. На нея Хайди беше в цял ръст, облечена с шорти, каубойски ботуши и розова блузка с връзки. Палците на ръцете й бяха пъхнати в предните джобове, копчето беше разкопчано, а ципът смъкнат наполовина, разкривайки доста бяла плът под пъпа й. Коремът й беше плосък, краката мускулести. Не беше типът немска фройлайн или американската мажоретка от снимките в стаята й. Тук приличаше на сексапилна двайсет и пет годишна жена.

— Краката й бяха невероятни — каза Ким.

— На колко години е на тази снимка?

— Почти седемнайсет.

— Значи на шестнайсет.

— Да. Няколко месеца преди да… — Ким поклати глава. — Беше толкова красива.

По лицето на Ким нямаше и следа от завист. Само възхищение.

Тя отново кликна и Бек стреснато се отдръпна. На тази снимка Хайди беше облечена със същите дрехи и беше в същата поза, но блузката й беше развързана и гърдите й бяха на показ.

— Имаше перфектни цици — каза Ким. — И то напълно естествени.

Бек — окръжен съдия Джон Бек Хардин — се почувства неудобно да гледа голите гърди на едно шестнайсетгодишно момиче, макар и на снимка.

Ким отново кликна. Тази снимка беше дори по-лоша.

— Виж това дупе — отбеляза Ким. — Също перфектно.

На тази снимка Хайди беше с гръб към камерата и беше извила горната част на тялото си. Блузката я нямаше, а шортите бяха смъкнати така, че голото й дупе се виждаше. Носеше черни прашки.

— Носела е прашки?

— Всички носят прашки. Продават ги в „Уолмарт“.

— Дай следващата — каза Бек.

Но когато следващата снимка изскочи на монитора, на Бек му се дощя да не я беше виждал. Хайди беше напълно гола, с лице към камерата. Русата й коса обрамчваше идеалното й лице… голи гърди… тънка талия… и гениталии без нито едно косъмче.

— Бразилска кола маска — поясни Ким.

Бек издиша тежко, изправи се и тръгна към двора. Трябваше да се овладее. Стоеше на предната веранда на малка къща в малък тексаски град насред нищото, а това момиче му показваше голи снимки на най-добрата си приятелка, която беше мъртва, все едно е майка, която гордо му показва снимки на новороденото си бебче. Това за нормално ли се смяташе в днешно време? Дали докато беше стоял изолиран в чикагската кантора цели седемнайсет години, външният свят рязко се беше променил и той не беше разбрал? Това ли правеха тийнейджърките в днешно време, снимаха се голи и си правеха бразилска кола маска? Когато Бек се върна до Ким, тя се усмихваше.

— Ходихме в Остин да ни правят кола маска. Беше странно.

— Защо?

— Ами ти би ли искал някаква непозната корейка да ти пипа интимните части и да…

— Не. А вие защо отидохте?

— Ами всички от списание „Плейбой“ го правят, и звезди като Бритни и Парис. Папараците са ги хващали да слизат от колите си без гащи. Представяш ли си колко забавно би било?

— Да не носиш бельо ли?

— Не, да си известен и фотографите да те следват непрекъснато.

— Тя защо искаше да стане известна?

Ким го погледна, все едно беше луд.

— Всички искат да бъдат известни.

— Аз не искам.

— Ти си стар. — Погледът й започна да блуждае. — Ако си известен, хората те познават… завиждат ти… харесват живота ти. Имаш кой да се грижи за косата ти, за грима и ноктите ти. Други вършат всичко вместо теб. Можеш да имаш каквото поискаш, когато си го поискаш. Ти си нещо специално. Не си никой в един задръстен град, където козите и футболът са най-важните неща в живота.

Тя посочи бензиностанцията.

— Баща ми цял живот поправя колите на хората в този задръстен град и какво е постигнал? Тази тъпа бензиностанция и тази тъпа къща.

— Защо не се запишеш в колеж?

— И да работя цял живот?

— Имаш ли приятели? Гадже?

— Приятелката ми умря. И не искам да имам приятел, не и тук.

— Но защо?

— Какво ми е? За да се омъжа, да народя цяла тумба деца, да стана дебела и да скучая до края на живота си с някой немец, който пие бира от обяд и ме мачка цяла нощ? Не, благодаря. Вече съм живяла такъв живот.

Тя запали нова цигара.

— Съжалявам, Ким.

— Вината не е ваша.

— Къде направихте тези снимки?

— Не съм ги правила аз, а майка й.

— Майка й?

— Да, с дигитална камера. Аз ги качих на компютъра. Но изобщо не съм ги пипала. Тя си беше такава.

— Майката на Хайди я е снимала гола?

Ким сви рамене.

— В „Плейбой“ се снимат голи.

— Да не би майка й да е искала да я снима за „Плейбой“?

— Майка й смяташе, че ако позира за „Плейбой“, ще отиде да живее в имението в Холивуд…

— Кое имение?

— Имението на „Плейбой“. Майка й смяташе, че там ще я открият. Тя беше вманиачена на тема Хайди да стане звезда.

— Майка й ли я насърчаваше?

— Хайди беше билетът й, за да напусне града… предполагам, че и моят също. Щеше да ме вземе със себе си в Холивуд, когато станеше звезда. Щях да й бъда момче за всичко.

— А това не те ли притесняваше?

Поредното свиване на рамене.

— Не. Всички звезди имат антураж. А и щях да живея в Холивуд. По-добре, отколкото да живееш в град, в който дори няма ресторант „Хутърс“.

— Какво искаш от живота, Ким?

Тя издиша дим, погледна Бек със сините си очи и заяви:

— Искам да съм богата. Искам да имам всичко. Искам да съм като онези хора по телевизията.

— Беше ли с Хайди в нощта, когато умря?

Изражението й се промени и Бек разбра от опита си с враждебни свидетели, че ще го излъже.

Тя поклати глава.

— Ннне.

— И нямаш представа къде е била?

— Ннне.

Ким вече не го гледаше в очите. Лъжеше. Но защо?

— Хайди пиеше ли?

— Изобщо не, дори бира. За да не напълнее.

— Наркотици?

— В никакъв случай. Не сте ли виждали как хората се състаряват от метамфетамините? Като Ди Ди. Хайди знаеше, че красотата й е нейният билет, за да се махне от този град.

— Умряла е от свръхдоза кокаин, знаеше ли това?

Тя кимна.

— Но никога не си я виждала да употребява кокаин или други наркотици?

— Не.

— Имаше ли си приятел?

— Не. Не искаше нищо да я обвързва с тоя град. Каза, че иска да вижда Фред в огледалото за обратно виждане.

— Фред ли?

— Фредериксбърг.

— Излизаше ли с мексикански момчета?

— В този град?

— А с някое момче от колеж?

— Кое момче от колеж би дошло тук?

— Ким, Хайди е правила секс в нощта, когато е умряла, знаеше ли?

— Предположих, след като шерифът изиска ДНК проба от всеки мъж в града. Гледала съм го по „От местопрестъплението: Маями“. Харесвам тоя сериал.

— Очевидно не е била изнасилена.

Ким кимна.

— Което означава, че Хайди се е срещнала с мъж. Къде би могла да срещне мъж във Фредериксбърг?

Отново не го поглеждаше. Сви рамене. Бек реши да я стресне.

— Ким, има още нещо, което трябва да знаеш. Хайди е била с двама мъже през онази нощ.

Сега вече тя го погледна.

— Двама мъже?

Бек кимна.

— Явно е правила орален секс с първия мъж по-рано и след това е правила секс без предпазни средства с втория, онзи, който я е захвърлил в канавката.

Ким сведе поглед. Прехапа долната си устна и изтри една сълза от бузата си. Изглеждаше като тринайсетгодишно дете. Без да вдига поглед, тя попита:

— Треньорът знае ли?

— Не.

Тя го погледна.

— Не му казвайте, чувате ли? Това ще го съсипе. За него тя беше малката му принцеса. Винаги й викаше така. Тогава ми се струваше сълзливо, но сега ми харесва, харесва ми, че е изпитвал такива чувства към нея. Моят баща искаше да стана монтьор.

— А тя не беше ли принцеса?

— Пиеше хапчета. Майка й започна да й купува след…

Ким се усети. Хвърли цигарата си в калта, затвори лаптопа, стана и влезе в къщата. Очевидно разговорът беше приключил.

 

 

Когато Бек се върна в кабинета си, пенсионираният съдия Бруно Стуц седеше в стола му, вдигнал крака върху бюрото. Очите му бяха затворени. Беше белокос седемдесетгодишен мъж с остри черти на лицето.

Бруно Стуц беше от старите немци.

Бек високо се прокашля. Стуц отвори очи и се усмихна. Бавно свали краката си от бюрото на Бек и се изправи. Беше висок и слаб и беше облечен в строг черен костюм — неговият костюм наистина приличаше като на погребален агент.

— Извинете, господин съдия — каза Стуц. — Свикнал съм да подремвам в това кресло всеки ден.

Стуц заобиколи бюрото и се ръкува с него.

— Бек Хардин… съдия.

— Бруно Стуц… съдия. — Той поклати глава. — След четирийсет и седем години е трудно да наричам някого друг съдия. Виж какво, предлагам да ти викам Бек, а ти на мен Бруно. Какво ще кажеш?

— Нямам нищо против… освен в съдебната зала. Седни, Бруно. Как е сърцето ти?

— Още бие.

— Сигурно по-добре, откакто се пенсионира от съдийството.

— О, това просто звучеше по-добре от истината.

— А каква беше истината?

— Куентин Маккуейд ми предложи половин милион заплата, за да му бъда адвокат.

— Негов или на Слейд?

— На всички в семейството. Нещо против да седна?

Бек поклати глава. Стуц изстена, докато се настаняваше в стола. Бек заобиколи и седна зад бюрото си. Интуицията му подсказваше да държи Стуц на дистанция. Първите думи на стария съдия му подсказаха, че е бил прав.

— Бек, Слейд не ти трябва в съдебната зала. Искам да отмениш заповедта си. Искам това заседание за разглеждане в съда на мировия съдия, точно както го бях планирал. Погрижи се да стане още днес.

Бек се втренчи във възрастния мъж, който издаваше заповеди на окръжния съдия, все едно си поръчваше наденица с кисело зеле за вечеря. За кого се мислеше, по дяволите?

— Бруно, заседанието за разглеждане на делото на Слейд Маккуейд ще се проведе в петък сутринта в съдебната зала на окръжния съд на горния етаж. И това е ex parte разговор между съда и едната страна по случая. А аз не водя такива разговори.

Стуц се усмихна.

— По дяволите, синко, нищо никога не се решава в съда без подобни ex parte разговори. Точно затова адвокатите съдействат при предизборните кампании, за да си купят правото на ex parte със съдията.

— Не и с мен.

Стуц се наведе и се изправи с документ в ръка. Хвърли го на бюрото: СЪГЛАСИЕ ЗА EX PARTE РАЗГОВОР. Окръжният прокурор се отказваше от всякакви възражения, в случай че Стуц проведе личен разговор с Бек във връзка със Слейд Маккуейд.

— Окръжният прокурор и аз сме на едно и също мнение. Виж, Бек, решихме да простим на Слейд тази простъпка, за да може да продължи с футболната си кариера.

— Но той преби от бой едно дете. Не заслужава да му се прощава.

— А ти заслужаваше ли?

— Никога не съм пребивал никого.

— Но все пак нарани някого.

— Беше различно… и беше преди двайсет и четири години.

— Имам добра памет. — Стуц тежко въздъхна. — Виж, Бек, можем да се измъкнем от тая каша по лесния и по трудния начин. Това беше лесният начин. Трудният няма да ти хареса.

— Да не би да заплашваш щатски окръжен съдия?

— А ти да не би да заплашваш мирови съдия?

— Това ли е версията на Шмит?

— Да, естествено. Знаеш ли, заплашването на Уолт със записа е нещо, което аз бих направил. Не го очаквах от теб.

— Записът е обществено притежание, Бруно. И разкриването на съдържанието му не е заплаха.

— Не, не е. А и Уолт сам си е виновен, че е наговорил тези глупости, когато е знаел, че го записват. Забравил бил, че касетофонът работи. — Стуц поклати глава. — Уолт не е най-умният скотовъдец в областта.

Бек се изправи.

— Мога ли да направя нещо друго за теб, Бруно?

Стуц не се изправи.

— Как е Джей Би? Скотовъдец, който става производител на вина. — Той поклати глава. — Когато Пеги почина, светла й памет, и ти напусна града, не смятах, че ще се справи. Но Джей Би е як мъж и това е факт. И все пак, знаеш ли, Бек, винаги се намира достатъчно остро длето за всяко яко дърво.

— Накъде биеш, Бруно?

Стуц погледна Бек и той видя злобата, за която Грейди му беше разказал, същата онази злоба, която Бек беше видял в деня, когато Стуц прати Мигел Сервантес в затвора.

— Запознах се с майка ти, когато беше едва на шестнайсет и живееше с роднините си в онези земи, където отглеждаха кози. Беше през 1963 година, двайсет и втори ноември. Помня този ден много добре, защото беше денят, в който убиха онова комунистическо копеле в Далас. Тя дойде в съда същия следобед с родителите си. Всички си бяха вкъщи да гледат новините за Кенеди. Красиво момиче беше майка ти. Излъчваше онази светлина, която жените излъчват по две причини в живота си: когато се женят и когато ще имат бебе. Пеги нямаше да се жени този ден, Бек.

Бек се отпусна в стола.

— Беше решила да остави бебето за осиновяване. Беше дошла, за да подпише документите. Беше петък. Беше родила бебето предишната неделя в ранчото с помощта на някаква мексиканска акушерка и една симпатична двойка от Одеса осинови детето. Момиченце, доколкото си спомням. Документите бяха поверителни и никой не разбра. Доколкото си спомням също, Пеги беше облечена в бяла сватбена рокля, когато се омъжи за Джей Би в църквата „Сейнт Мери“.

На Бек му се беше случвало да остане изненадан много пъти в съда; клиентите винаги имаха някакви тайни, които не споделяха с адвокатите си. Но тези тайни винаги се разкриваха. Очите на Бек се наляха със сълзи, когато стана и втренчи поглед в Бруно Стуц.

— Бях чувал, че си злобно копеле, но ти си не само злобен. Ти си зловещ.

— Много си прав. Плаша хората в този окръг вече четирийсет и шест години, защото знам тайните на всички. Затова съм толкова ценен за Маккуейд. Когато приключа с този случай, ще знам и неговите тайни.

— Когато умреш, това място ще е доста по-приятно за живеене.

— Не чакай да се случи скоро.

— Изчезвай оттук… преди да те изхвърля.

Стуц бавно се изправи и се запъти към вратата. Обърна се.

— Пазя тази тайна вече четирийсет и четири години. Не бих искал Джей Би да научи истината за Пеги на тази възраст. Това е от онези неща, което може да докара края на един мъж, да научи нещо такова за любимата си мъртва жена.

 

 

— Сватбена рокля. Осми размер. Никога не е обличана. Купена за шестстотин и петдесет, продават я за сто и петдесет. Е, тук нещо определено се е объркало. Става ти тъжно за момичето, нали?

Джей Би четеше обявите, когато Бек излезе на верандата и се тръшна в люлеещия стол на Пеги.

— Чудя се дали просто се е надявала или е била достатъчно сигурна, че ще се жени, та си е купила сватбена рокля. А сега трябва да я продаде. Става ми мъчно за нея, а дори не я познавам. Като си представя само, че може да съм срещал момичето, което носи това бреме.

Джей Би поклати глава и погледна Бек.

— Ти самият изглеждаш така, сякаш носиш тежко бреме.

Бек кимна.

— Проблеми ли имаш?

— Да, имам проблеми.

Джей Би се обърна в стола си с лице към Бек.

— Да ги чуем.

— Днес при мен дойде Бруно Стуц.

— От петдесет години се надявам тоя негодник да умре.

— И аз искам да умре, макар че току-що се запознах с него.

— И?

— Заплаши ме, за да прекратя случая на Слейд.

— И с какво те заплаши?

— Каза, че ще разкрие една тайна, която пази вече четирийсет и четири години.

— Четирийсет и четири години? Значи не е за теб. Следователно трябва да е за мен.

Бек усети сълзите отново да парят очите му.

— Не е и за теб.

Джей Би остави вестника.

— Значи е за Пеги.

— Какво?

— Джей Би…

— Кажи ми.

Бек изтърси всичко на един дъх:

— Каза, че мама е забременяла на шестнайсет и е дала бебето за осиновяване. Документите били поверителни.

Джей Би рязко си пое въздух. Примигна няколко пъти, след това стана и отиде до мрежата против комари. Остана дълго загледан в мрака, след това тежко въздъхна и се обърна към Бек.

— От шейсет години едва се сдържам да не фрасна Бруно по тъпата му муцуна. Но понеже беше съдия, не ми се струваше много уместно. Сега обаче мога да го направя.

— Съжалявам, Джей Би.

— Не, аз съжалявам, че си го научил от Бруно.

— Ти си знаел?

— Естествено, че знам. Пеги ми каза, когато й предложих да се оженим. Държеше между нас никога да няма никакви тайни.

— Но защо не си ми казал?

— Не сме разговаряли от двайсет и четири години, Бек, кога можех да ти кажа?

— Преди да замина.

— Та ти беше едно осемнайсетгодишно момче, разярено срещу целия свят, защото майка ти беше умряла. Щеше ли да разбереш? Направила е грешка, Бек. Беше просто човек, като теб, и много по-добра от мен, и е направила грешка точно както сме правили ние и ще продължаваме да правим. Но тя беше най-добрият човек, когото съм познавал.

— Значи имам полусестра.

Джей Би кимна.

— Живее в Одеса. Омъжена е, има пет деца. Казва се Пеги. Тя ме откри преди дванайсет-тринайсет години. Законът позволявал на децата да намерят родните си майки. Искаше да научи всичко за нея.

Бек клатеше глава.

— Бек, надявам се този факт да не те накара да уважаваш майка си по-малко.

— Не, разбира се. Тя е оставила детето си за осиновяване, за да има то по-добър живот. Сигурно не й е било лесно.

— Това й беше голяма болка, но ти успокояваше тази болка, Бек. Тя те обичаше и за двамата.

Джей Би седна.

— Бруно не ти е казал цялата история. По онова време той беше млад и много харесваше Пеги. Тя обаче не искаше да има нищо общо с него. Когато се омъжи за мен две години по-късно, той го прие лично… и побесня. Оттогава е такъв.

Джей Би взе вестника и отново го разгърна.

— Да, следващия път, когато видя Бруно, ще го фрасна в муцуната. Предполагам, че няма да ме вкарат в затвора, след като познавам съдията.