Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sqnka (2022)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Всички екстри

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-180-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17590

История

  1. — Добавяне

3

„У дома“ беше земя от осемстотин акра край река Педерналес, на пет километра южно от града.

Бек мина през черна желязна врата с написана на ръка табела, която гласеше: НАСЪСКВАМ ПИТБУЛИТЕ СРЕЩУ ВСЕКИ БРОКЕР НА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ, КОЙТО ПРОЯВИ ГЛУПОСТТА ДА НАВЛЕЗЕ В ЗЕМЯТА МИ. Той набра скорост по каменистия път, който се виеше между двестагодишни дъбове, високи петнайсет метра, оставяйки облак бял прах зад колата. Изви рязко надясно, после наляво и отново надясно. Баща му не беше изкоренил нито един дъб, когато направи пътя, и сега той се виеше като змия по нагорещената земя.

Къщата беше кацнала на най-високата точка; човек можеше да види как слънцето изгрява над далечните хълмове на изток и как залязва зад хълмовете на запад. Всеки ден слънцето подхранваше тези земи, които хранеха козите, които на свой ред хранеха рода Хардин вече повече от сто години. Семейство Хардин отглеждаха кози.

Но къде бяха козите?

Навремето стадото наброяваше пет хиляди глави. Цяло море от мъхнати ангорски кози би трябвало да пасе в полята, които нежно се спускаха към реката. Но полята бяха пусти и никъде не се виждаха кози. Плевнята, кошарите и навесът за стригане, чиито борови греди бяха станали металносиви от времето, бяха празни. Бек се почувства така, сякаш се е върнал вкъщи за Коледа и току-що е разбрал, че всички са заминали.

Бек погледна от двете страни на колата, като внимаваше да не се удари в някой дъб. Не виждаше кози, но забеляза коне, няколко крави (в къщата на Джей Би Хардин винаги се поднасяше собствено говеждо месо), елени аксис, една антилопа, паун, две диви пуйки, пърхащи с криле пред някакво угоено прасе, полегнало в сянката на едно дърво, а до оградата, сякаш замисляйки скорошно бягство, стоеше една… лама ли беше това?

Преди да прескочи оградата и да избяга от тази земя, Бек Хардин бе живял живота си според сезоните — спортните и природните. През лятото плуваше в реката и стрижеше козите под навеса заедно с Джей Би. През есента играеше футбол и ходеше на лов за елени. Зимите бяха отредени за баскетбола и второто стригане на козите. А всяка пролет — любимия сезон на майка му, когато цветовете на природата се завръщаха — той тренираше бягане, играеше бейзбол и се разхождаше с Пеги Хардин през високите до колене метличини, индиански съсънки и мексикански шапки — диви цветя, които превръщаха земята в килим от синьо, червено, оранжево и жълто. Майка му береше рози, но никога диви цветя.

Бек спря при едно разклонение на пътя. Южният път стигаше до къщата, а един нов път на запад водеше до двуетажна постройка, която не съществуваше, когато Бек напусна дома си. Той последва черния форд пикап на баща си до къщата. Джей Би излезе, следван от бял лабрадор на име Буч. Бек паркира под сянката на един дъб и отвори задната врата за децата. Люк не помръдна, но Меги изскочи и вдигна куклата да й покаже къщата.

— Виж, мамо, тук е израснал тате.

Къщата беше семпла и здрава едноетажна постройка. Основната й част беше градеж от дебел половин метър бял варовик и гледаше на изток. Северното и южното крило бяха от камък и кедър, а северното крило беше ново. Цялата къща беше обточена от веранда, с метален покрив; зад къщата се издигаше масивна камина от речни камъни. На двайсетина метра от къщата имаше вятърна мелница.

Прадядото на Джей Би беше дошъл във Фредериксбърг след Гражданската война; той не беше немец, но се беше оженил за германка — както всички мъже от рода Хардин, докато Бек не се ожени за момиче от Чикаго — и беше научил от баща й всичко, което трябваше да се знае за строежа на къщи и отглеждането на кози. Мъжете от рода бяха предавали на синовете си всичките си познания до момента, когато синът на Джей Би не замина за „Нотр Дам“ да играе футбол. Основният поминък на рода беше отглеждането на кози, но те можеха да поставят водопроводи, да обточват с тел, да слагат покриви и да строят редом до най-добрите мъже от занаята. Джей Би не беше изключение.

— Още една пристройка — отбеляза Бек.

Джей Би огледа пристройката от северната страна на къщата, все едно я виждаше за пръв път.

— Спални за теб и децата.

— Джей Би, ще си намерим апартамент в града.

Баща му се вгледа в далечината.

— Един орел си строи гнездо долу край реката. — След това, без да поглежда към Бек, той добави: — Не си се върнал вкъщи, за да живееш в града.

Бек въздъхна. Джей Би беше прав.

— Бек, от баща си чух, че тази земя е моя още от раждането ми. Значи сега е твоя, от деня, в който се роди. Просто те чакаше да се върнеш. Земята е търпелива.

Джей Би Хардин вярваше, че къщата е място, където да спиш и да почиваш, а земята е мястото, където да живееш.

— Наистина ли имаш питбули? — попита Бек.

— Не, но агентите по недвижими имоти не го знаят.

— Притесняват ли те?

— Преди да сложа табелата, всеки ден идваха по трима-четирима да ме уговарят да продам земята. В днешни дни тук се разиграват големи сделки с недвижими имоти, Бек, всички се надяват да забогатеят, като си продадат земите на хора от града.

— Кой купува?

— Калифорнийци. Идват за някой уикенд и решават, че двайсет хиляди долара за акър са нищо пари, и си купуват стотина акра, все едно си поръчват обяд.

Двайсет хиляди за акър? Толкова ли се е вдигнала цената? Беше по-малко от хиляда, когато заминах.

— Бедняците с малки парцели, които едва свързваха двата края, изведнъж станаха богати. Онази вечер гледах телевизия и…

— Имаш телевизор?

— Да. Както и да е, та гледах „Планинците от Бевърли“. Онзи Джед Клампет един ден отива на лов и гърми по някакво животно, но уцелва петрол. На бърза ръка забогатява и се мести със семейството си в Калифорния. Направи ми впечатление, че при нас става точно обратното: хората се надяват някой калифорниец да се премести тук и да ги направи богати.

Джей Би тръгна към къщата.

— Поне така си мисля.

— Къде са козите? — попита Бек.

— Няма ги. Продадох стадото преди десетина години. Оставих само няколко, за да пасат кедровите издънки. Пазарът се срина, когато спряха програмата за подпомагане на производителите на мохер — не че съм взел и цент от тези копелета.

Макар да беше гаден женкар, Ел Би Джей дълго време се беше радвал на обичта на местните хора, защото беше дал на скотовъдците в окръг Гилеспи, отглеждащи кози, нещо много по-ценно от пример за подражание; беше им дал „програмата за подпомагане на производителите на мохер“. Държавни пари. Всяка година в продължение на четирийсет години Американското министерство на земеделието изпращаше чекове на стойност десетки милиони долари на скотовъдците в окръг Гилеспи. И за разлика от други фермерски субсидии, тази за мохера не достигна някаква пределна цена, а продължи да се вдига. Колкото повече вълна произвеждаше даден собственик на ранчо, толкова по-висока ставаше пазарната цена и толкова по-големи чекове получаваше той; когато програмата достигна връхната си точка, правителството плащаше по четири долара на всеки спечелен от фермерите долар. Големите скотовъдци на година получаваха по един милион долара. Но през 1996 г. Бил Клинтън спря програмата. Хората по тези земи никак не го обичаха.

— Бях сигурен, че това няма да ти навреди.

— В Хил Кънтри вече надали има повече от сто хиляди кози — каза Джей Би.

Програмата за подпомагане беше окуражила собствениците на земя да създадат истински скотовъдни империи; в най-добрите години из Хил Кънтри пасяха повече от пет милиона ангорски кози и даваха петдесет процента от световното производство на мохер. Един легендарен скотовъдец дори се беше нарекъл „Краля на козите“. Джей Би Хардин беше единственият в страната, който не взе пари.

— Бях готов да опитам нещо различно — каза баща му. — И да се отърва от вонята.

— Е, бизнесът с виното отговаря и на двете изисквания.

— И аз така мисля.

— И можеш да носиш хавайски ризи, без да те изпотъпчат животните.

— Така е. — Джей Би кимна към сградата в края на западния път. — Това е винарската ми изба, Бек. Лозите са отзад.

— Гроздето вирее ли на суша?

— Тази камениста земя и оскъдна почва не става за отглеждане на говеда и памук, но е идеална за кози, праскови, пуйки и лозя. Правителството и сушата унищожиха отглеждането на кози и праскови.

— Значи остават пуйките и лозята.

— Случайно притежавам петдесет акра от най-хубавите лозя. И те нямат нужда от много вода. Гроздето обича слънцето и сушата през лятото.

— Значи си станал експерт по виното, а?

— Не, Хектор е експертът. Двамата с него сме съдружници. Той прави виното, аз правя всичко останало.

Джей Би подуши въздуха. Западният бриз носеше лек мирис на дим.

— Сухите храсти на запад са се запалили.

Бек кимна към оградата.

— Това там лама ли е?

— Казва се Сю — рече Джей Би. — Има очи като на жена. Не че имаме някаква връзка.

— Лама, пауни, пуйки, антилопа, мястото прилича на Ноевия ковчег, който се готви за потопа.

— Един потоп добре ще ни дойде след седем години суша.

 

 

Основното помещение в къщата имаше висок таван с кедрови греди и под от дългоиглен бор. В единия край се намираше кухнята, а в другия пред плоския екран на телевизора бяха разположени кожено канапе и фотьойли.

— В „Уолмарт“ имаше разпродажба — обясни Джей Би. — Реших, че на децата ще им хареса.

Бек беше израснал без телевизор; баща му смяташе, че телевизията е загуба на време, когато имаше толкова много работа. А тук винаги имаше много работа. Люк се пльосна на канапето и грабна дистанционното. Екранът просветна и Меги попита:

— Може ли да гледаме „Спондж Боб“?

— Какво, по дяволите, е „Спондж Боб“? — сепна се Джей Би.

— Имаш ли кабелна телевизия? — попита Бек.

— Да.

— Заради „Планинците от Бевърли“?

— И заради готварските предавания. Голямо изобретение е тенджерата за готвене на пара.

— И такава ли имаш?

— Да.

— Джей Би, та ти не си изпържил и едно яйце през живота си. След като мама умря, аз готвех.

— Нали замина.

Люк намери канал с бейзболен мач, а Меги тръгна да обикаля къщата, за да я покаже на куклата. Бек отиде в кухнята и отвори хладилника; всичката храна вътре беше органична, точно както в хладилника им в Чикаго.

— По идея на Ани?

Джей Би кимна.

— Оня ден ходих до Остин. Напазарувах и пълноценни храни. Не бях виждал толкова много жени с татуировки, които не си бръснат краката.

— Откъде знаеше, че ще дойдем?

— Ани ми каза.

— Но как разбра кога?

— Ани каза, че ще е това лято, след като учебната година приключи и ти…

— Осъзная, че сам не мога да се справя с отглеждането на децата?

— Че имаш нужда от помощ. Което не е признак на слабост, Бек. Както и да е, знаех, че ще ти се наложи да продадеш къщата, затова проверих в интернет. Когато разбрах, че продажбата е приключила, прецених, че ви трябват няколко дни да си приготвите багажа и още няколко да стигнете дотук.

— Винаги си бил умен мъж.

Бек излезе от кухнята и мина през вратата към задната веранда, предпазвана от комарите с мрежи, които обаче не спираха повея на вятъра. Тук все още стояха старите дървени люлеещи столове, от които Джей Би и Пеги Хардин бяха изпращали всеки отминаващ ден, загледани в залеза над хълмовете, и планираха следващия ден усилена работа. След смъртта на Пеги Джей Би сядаше там сам, а синът му оставаше край реката или се затваряше в стаята си.

В същата тази стая.

Неговите трофеи още стояха по рафтовете, а по тях нямаше прах; дрехите му още висяха в гардероба, сякаш просто беше отишъл на мач в друг град. Бек облече черното си яке с надпис „Галопинг Гоутс“. Още му ставаше. Свали якето и взе старите си черни каубойски ботуши. Беше ги оставил, когато напусна дома си — не смяташе да носи каубойски ботуши в „Нотр Дам“ и нямаше намерение да се връща. Ботушите бяха лъснати до блясък. Те също му станаха. Той свали ботушите и отиде до прозореца, през който толкова нощи се беше измъквал, за да плува гол в реката заедно с Мери Джо Майер. Тя беше ученическата му любов от гимназията, руса, със сини очи, слаба и жилава, дъщеря на ранчар, който отглеждаше кози. Беше я молил да замине с него в „Нотр Дам“, но тя беше заявила, че никога няма да напусне дома си. Беше й казал, че заминава завинаги, но тя бе отвърнала: „Ще си дойдеш. Мен може и да изоставиш, Бек, но никога няма да изоставиш тази земя“.

Зачуди се дали Мери Джо Майер някога беше напускала дома си.

Бек отпъди мислите за миналото и влезе в новата пристройка. Една от спалните имаше баня, огромно легло и нощно шкафче със снимка на Ани. Това беше любимата му снимка, на един хавайски плаж, преди децата да се родят; залязващото слънце се отразяваше в почернялото й лице и то сякаш грееше. Тя беше млада, красива и жива. В долната част на снимката беше написала: Ще те обичам вечно и на другия свят.

Бек се вгледа в образа на мъртвата си съпруга.

Другите две стаи бяха свързани с обща баня. Стаята на Люк беше с дървен под и легло с покривало на „Чикаго Къбс“. Тази на Меги беше с дебел килим и боядисани в небесносиньо стени. Джей Би беше построил дом за Меги и Люк.

— Още ме бива в ръцете.

Джей Би стоеше до него.

— И стъпваш като индианец.

Джей Би беше без ботуши, с навити крачоли на дънките, под които се показваха белите му чорапи. Пеги Хардин беше наложила малко правила, но те бяха железни: да не се берат диви цветя и да не се влиза с мръсни ботуши в чистата й къща, а тя винаги беше чиста.

— Реших, че ще искаш да си близо до децата.

— Построил си всичко това само защото Ани ти е казала, че ще се върнем?

Джей Би кимна.

— Каза, че е видяла бъдещето. Че нея я нямало, но всички вие сте тук.

— И за теб е било достатъчно?

— Да.

Бек погледна баща си и видя, че челюстите му са здраво стиснати. Извърна се.

— Никога не съм я виждал, Бек, но я обичах като собствена дъщеря.

— Това нашата стая ли е?

Меги се мушна между тях с куклата в ръка.

— Да, миличка — отвърна Джей Би.

Меги вдигна куклата.

— Виж, мамо, точно като вкъщи.

 

 

— Върнах се, мамо.

Слънцето залязваше. Бек седеше на пейката от вътрешната страна на бялата дъсчена ограда под голям дъб на една поляна край реката. Трите бели надгробни камъка хвърляха оранжеви отблясъци на последните лъчи на слънцето: Хенри Хардин… Луиз Хардин… Пеги Хардин. В основата на всеки камък бяха сложени свежи цветя.

Той се вгледа в паметната плоча на майка си и си припомни как поглеждаше от футболното игрище на гимназията и я виждаше на пейките, притиснала ръце към лицето си, все едно се молеше — и тя наистина се молеше; докато всички останали аплодираха сина й и го настървяваха за победа, тя се беше молила синът й да не се нарани. Майчина молитва.

Помисли си колко му липсваше и до ден-днешен. И колко много се нуждаеше от нея сега. Не беше достатъчно мъж и баща, нито пък майка, за да отгледа децата си сам. Толкова години беше адвокат на пълно работно време и баща на повикване. Баща за през почивните дни. Имаше две страхотни деца, защото те имаха страхотна майка.

Долови нечие присъствие и беше сигурен, че е Джей Би. Баща му мина край него, наведе се и махна някаква невидима прашинка от плочата на майка му. Доволен, седна до Бек.

— Люк не говори много.

— Не и откакто Ани умря. Къде са розите?

Джей Би беше посадил розови храсти от вътрешната страна на оградата, след като погребаха майката на Бек тук, но сега розите ги нямаше.

— Розите са като хубавите момичета — отвърна Джей Би. — Имат нужда от непрекъснато внимание. Изкорених ги и посадих метличина. Реших, че на майката ти ще й хареса повече.

— Как продължи животът ти без нея, Джей Би?

— Никак не беше лесно. Имах нужда от нея, а ти имаше нужда от мен. Но проклет да съм, ако знаех как да ти помогна, сине. Та аз на себе си не можех да помогна.

— Мразех те.

— Знам.

— Защо стана толкова суров, Джей Би?

— Не бях суров. Бях изплашен.

— От какво?

— Не знаех как да се грижа за теб сам.

Бек втренчи поглед в надгробната плоча и се замисли за жена си. Жените в живота му винаги умираха.

— И аз се страхувам, Джей Би. Не мога да се справя сам.

— Не е нужно, Бек. Аз ще ти помагам.

Бяха стигнали почти до къщата, когато Джей Би продължи:

— Ела във винарската изба утре. Ще те запозная с Хектор. Още един човек няма да ни е излишен.

Аз? Не, Джей Би, аз съм адвокат. От друго не разбирам.

Бек не беше обмислил кариерата си, когато реши да напусне Чикаго; мислеше единствено за децата. Законът се беше превърнал в негов живот през последните двайсет години; сега двете му деца бяха целият му живот. Въпреки това трябваше да изкарва прехраната си.

В пенсионния му фонд имаше почти един милион долара в акции. Продажбата на къщата му беше донесла 100 000 долара, а делът му от компанията на стойност 200 000 долара щеше да му бъде изплатен в рамките на десет години. Имаше застраховка „Живот“ за едни милион долара, но не беше застраховал Ани. Никога не си беше помислял, че може да умре преди него.

Животът в провинцията щеше да бъде по-евтин от живота им в Чикаго, но въпреки това парите му някога щяха да свършат. Трябваше да работи. Би могъл да отвори малка юридическа кантора в града.

— По дяволите, Бек, десетимата адвокати в града се препъват един в друг всеки път, когато някоя линейка мине по Мейн стрийт. Тук няма работа за голям съдебен адвокат. Градът е малък, един да осъдиш, никой повече няма да те потърси.

— Е, можех отново да се захвана с козите, ако не беше продал стадото.

— Ха, в отглеждането на кози има по-малко пари дори от адвокатстването.

Продължиха да крачат в мълчание; вечерният бриз откъм реката вече охлаждаше нощния въздух.

— Знаеш ли, Бек, Бруно Стуц се пенсионира миналия месец, а му оставаше още година. Болно сърце. Което изненада повечето хора, защото никой не вярваше, че той има сърце.

— Та Стуц беше съдия още преди да замина.

— Ти би могъл да спечелиш.

— Какво да спечеля?

— Изборите. На петнайсети септември ще има извънредни избори за поста на Стуц до края на мандата.

— Джей Би, нямаше ме двайсет и четири години. Никой няма да гласува за мен.

— Може и да се изненадаш. Хората тук не са забравили Бек Хардин.

 

 

Завариха децата пред телевизора.

— Готови ли сте? — попита Джей Би.

— За какво? — попита Меги.

— За фойерверки.

Джей Би отвори хладилника и подаде една бира на Бек. Той поклати глава. Джей Би се извини и взе две безалкохолни бири. Подаде ги на Бек и взе още две. Всички излязоха и се качиха в пикапа на Джей Би „Форд F-250 Кинг Ранч“ с дизелов двигател и двойна кабина с цяла седалка отзад и монтирано детско столче за Меги, точно като онова в навигатора.

Отново Ани.

Джей Би излезе на Ранч Роуд 16 и се насочи на север. В градския парк „Лейди Бърд Джонсън“. Стотици коли вече бяха заели позиция. Джей Би навлезе в парка и мина над рекичката, която прорязваше игрището за голф, както безброй пъти в миналото.

— До тренировъчния полигон ли сме?

— Да. Редовното ми място.

— Още ли идваш за фойерверките?

— Харесвам фойерверките. Майка ти също ги харесваше.

Джей Би паркира и загаси двигателя. Всички слязоха. Джей Би пусна задния капак на колата и взе няколко стари одеяла, които постла на земята. Люк, Меги и куклата седнаха на одеялата и Джей Би им подаде безалкохолните бири. Бек и баща му седнаха на капака и отпиха от техните.

Наблизо някакви хора си правеха барбекю на последната дневна светлина. Деца ядяха сладолед. Момчета ритаха топка, хвърляха фризби и се закачаха с хихикащи момичета. От павилиона „Пайъниър“ се носеше музика. Горещината беше отстъпила на вечерния хлад. Подухваше ветрец. Беше точно както го помнеше. Но всички хубави спомени от това място бяха замъглени от смъртта на майка му.

Слънцето скоро залезе и ясното синьо небе стана черно. Меги посочи нагоре и попита:

— Това ли са фойерверките? Тези бляскащи неща?

Джей Би се засмя.

— Ох, петунията ми, това са звезди.

— Никога не сме виждали толкова много звезди.

— Те са си там, но в града не ги виждате заради светлините от земята.

— Може ли да останем до края на фойерверките този път? — попита Меги.

— И още как — отвърна Джей Би. — Винаги стоя до края.

— Миналата година не останахме до края. Мама искаше, но татко каза…

Бек прекъсна дъщеря си:

— Имах дело. Не знаех, че ще й е за последен път… Тя също обичаше фойерверки.

В този момент се чуха експлозии и небето над тях се обагри в червено, бяло и синьо. Светлината избледня и искрите се спуснаха надолу, все едно щяха да паднат върху тях. Меги вдигна куклата.

— Виж, мамо, точно под фойерверките сме.

— Седнала си на най-хубавото място, малката ми — каза Джей Би.

Последваха множество експлозии. По средата на шоуто на Бек му се стори, че Люк се усмихва.

 

 

— Фойерверките много ни харесаха.

Бек слагаше Меги и куклата да си лягат.

— Радвам се, миличка.

— Дядо също ни харесва.

— Това е хубаво.

— Не знаехме, че имаме дядо.

— Ами имате.

— Той ни нарича „малката“ и „миличка“, и „петуния“. И това ни харесва. И новата къща ни харесва.

Бек се наведе и целуна Меги по челото. Косичката й миришеше на ягодов шампоан.

— Целуни и мама.

Тя му подаде куклата и той я целуна. След това тя я прегърна силно.

— Хайде да кажем молитвата, миличката ми.

Тя скръсти ръце и двамата започнаха:

Господи, който си на небето, прекланяме глави тук, до малкото ни легло. Благословени от грижовната ти обич, спокойно ще заспим.

— Сладки сънища.

— Ами ако стане беля?

Бек беше забравил найлоновия чаршаф. В старата им къща с него застилаха леглото на Меги, за нощното й напикаване.

— Ще отида да донеса найлоновия чаршаф.

— Той си е на място.

Бек опипа леглото. Матракът беше покрит с найлон.

— Ако стане беля, ела при мен, както вкъщи.

— Добре, ще дойдем.

Тя затвори очи. Бек се изправи и загаси голямата лампа, като остави нощната. Влезе в стаята на Люк. Синът му лежеше, втренчил поглед в тавана. Бек приседна на края на леглото. Момчето пак беше плакало. Той махна кичур коса от лицето му.

— Тук наново ще се устроим, сине. Животът ни ще бъде хубав.

— Щом е толкова хубаво, защо никога не си се връщал?

— Когато майка ми умря, Люк, аз се оставих на гнева. Не можех да се отърся от него.

Очите на Люк се наляха със сълзи.

— Каза ли си молитвата?

Люк обърна лице към стената.

— Вече не се моля.

Бек въздъхна и потупа сина си по рамото. Обичаше момчето, но не знаеше как да му помогне. Също както Джей Би Хардин не знаеше как да помогне на своя син преди двайсет и девет години.

 

 

Бек откри Джей Би на задната веранда в люлеещия стол. Четеше местния вестник на светлината на лампа с извита метална стойка. Белият лабрадор Буч лежеше на пода. Бек седна в стола на Пеги.

— Продава се шестметрова лодка за лов на костур с двигател „Мъркюри“ инжекцион, четирийсет конски сили и уред за засичане на риба.

— Джей Би, това е езерна лодка. Реката не е достатъчно дълбока за езерна лодка.

— Е, да, това е недостатък.

— Още ли изчиташ обявите от край до край?

— Човек никога не знае дали няма да открие нещо ненужно.

— Като например езерна лодка, когато живееш край река?

— Именно.

Нощта беше тиха, вятърът, който подухваше през мрежите против комари, носеше мириса на река.

— Ходиш ли на лов?

Джей Би поклати глава.

— Не и откакто…

— Заминах?

— Не беше заради самия лов.

Да, не беше заради него.

— Казвам ти — рече Джей Би, — престъпността в района излиза извън контрол. Тук пише, че миналата седмица са били разрушени шест портативни химически тоалетни, а предишната седмица четири. Сигурно е било страшна гадория. Надявам се никой да не е бил вътре по това време.

— Да няма вманиачени по разрушаването на тоалетни?

— Пише, че от Агенцията за предотвратяване на престъпления са готови да платят хиляда долара в брой за информация, която би довела до арестуването на извършителите.

— Награда за информация за потрошени химически тоалетни? В Чикаго, ако няма кръв, изобщо не се смята за престъпление.

Джей Би посочи вестника.

— Девет развода миналата седмица. Ето какво става, когато хората си включат кабелна телевизия.

— И ти имаш кабелна телевизия.

— Но нямам жена. — Джей Би вдигна поглед от вестника. — Бек, ще накарам Люк да работи в избата, ако нямаш нищо против.

— Идеята е добра. Откъде знаеше за найлона на леглото на Меги?

— От Ани.

— Но тя започна да се напишква, след като Ани умря.

— Предположила е, че може да се случи. Умна жена.

— Да. И аз имам нужда да поумнея, Джей Би, и то скоро. Имате ли книжарница в този град?

— Държат я две момичета, също и галерията на горния етаж. На южната страна на Мейн стрийт, точно до пивоварната.

— Видях я. Малка пивоварна фабрика. Градът наистина се е променил.

Джей Би се усмихна и Бек си спомни колко хубава беше усмивката му. Баща му не се беше усмихвал след смъртта на майка му.

— Още нищо не си видял — каза Джей Би. — Почакай да видиш онези две момичета. Нови са. Тук са едва от десет години.

— Много нови хора има в града.

— Когато Клинтън спря програмата за мохера, той затри целия бизнес по Мейн стрийт, който снабдяваше скотовъдците. Затова новодошлите започнаха търговия, която да се грижи за туристите. И сега градът вече не се прехранва от Чичо Сам, а от туристите.

— Няма ме двайсет и четири години и мястото се превръща в Дисниленд.

— В Санта Фе.

Замълчаха. Бек не беше седял на тази веранда цели двайсет и четири години, но му се струваше, че е било вчера. Някога това беше домът му и сега той отново го чувстваше такъв. Само дето майка му я нямаше, а баща му се беше променил.

— Ти също си се променил, Джей Би.

— Когато човек прекарва достатъчно време сам, се променя.

— Заради самотата ли?

— Самотата ти предоставя време да премислиш всяка грешка, която някога си допускал в живота. А аз правех точно това през последните двайсет и четири години в ето този стол. И не смятам да допускам същите грешки отново… ако ми простиш за тогава.

Бек обмисли думите на баща си. После попита:

— Джей Би, имаш ли нещо против да гледаш Меги утре сутринта? Искам да заведа Люк при скалата.

— Разбира се, ще наглеждам малката.

Джей Би се върна към вестника си, а мислите на Бек се върнаха към миналото му. Зачуди се какъв ли ще бъде животът на децата му тук; надяваше се да е взел правилното решение.

Попита:

— Някакви обяви за работа във вестника?

— Механик на дизелови двигатели в гранитната каменоломна.

— Та аз не мога да сменя маслото на навигатора.

— Можеш да работиш във фабриката за пуйки.

— Не знам испански.

— Старческият дом има нужда от работна ръка.

— Грижите покрай един стар глупак са ми достатъчни.

— И да видя, няма да повярвам! Тук пише, че всеки понеделник вечер организират танци със стол. Май предпочитам изобщо да не танцувам, отколкото да танцувам със стол.

Баща му се засмя.

— Танцуването със стол изобщо не е толкова смешно, Джей Би.

— Доста е смешно, но не се смея за това. Мисля си за изборите за съдия. Би могъл да ги спечелиш, Бек.

Джей Би отново се зачете във вестника и те поседяха в мълчание, докато Бек не каза:

— Джей Би, искам да знаеш… Простих ти много отдавна. Просто не бях достатъчно мъж да ти го кажа.

Джей Би стисна челюсти.

— Оценявам, че ми го казваш сега.

— А ти можеш ли да ми простиш?

— На един мъж не му се налага да прощава на сина си.

— Може би, но аз въпреки това съжалявам. Съжалявам, че си тръгнах от тук, изпълнен с омраза към теб. Съжалявам, че не доведох Ани. Тя беше жена, която си заслужава да познаваш.

Джей Би въздъхна.

— Познавах я.