Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sqnka (2022)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Всички екстри

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-180-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17590

История

  1. — Добавяне

1

Четири години, шест месеца и четири дни по-късно

Тя умря на трийсет и седмия си рожден ден.

Но не без борба. Мастектомия. Химиотерапия. Лъчетерапия. И пак химиотерапия. Но ракът не можеше да бъде победен. Той взе гърдите й, лимфните й възли, косата й, живота й. Една безмилостна, безпощадна, безогледна и безчувствена болест — лекарите я наричаха „инвазивен метастатичен карцином“ — беше убила съпругата му и майка им. Бек изтри очи.

— Тате, добре ли си?

Той погледна Меги в огледалото за обратно виждане. Едва петгодишна, тя вече знаеше, че майка й беше отишла при Исус, но смяташе, че това е нещо като почивка и че майка й ще се върне. Не знаеше, че ще е завинаги.

— Да, миличка.

— Пишка ми се.

— Много ли?

— Ами да.

На следващия изход на магистралата Бек отби големия джип и спря на една бензиностанция. Не беше от модерните, с ярко осветени универсални магазини и възможност да платиш отвън, с млади служители в раирани ризи, които сервираха хубаво кафе, и безупречно чисти тоалетни, миришещи на боров ароматизатор; беше от онези древни самотни бензиностанции с ръчни помпи и някакъв старец с мазни ръце, прегърбен зад мръсно бюро, който ти подава ключа, завързан с верижка за капачка от джанта, за единствената тоалетна в задната част на бетонната, подобна на бункер постройка; тоалетна, която надали е била чистена от години.

Добре дошли в Тексас.

Капачката се удари в металната врата, когато Бек се опита да пъхне ключа в ръждясалата ключалка. Най-накрая успя, завъртя ключа и силно ритна вратата. Опипа стената и светна лампата, една-единствена крушка, която висеше от отдавна загубили цвета си плочи на пробития таван. Бек провери за плъхове, хлебарки, скорпиони, змии и други твари, после излезе и погледна Меги. Стиснала колене, тя подскачаше на място, а личицето й бе сгърчено в болезнена гримаса.

— Много ми се пишка.

— Всичко е наред. Давай.

Сама ли?

— Трябва ли ти помощ?

Уф. Мама ми е показвала как да пишкам в мръсна тоалетна, но не мога сама.

— Аха.

Бек влезе след нея и затвори вратата, но първо погледна към десетгодишния й брат, заключен в черния джип навигатор на пет-шест метра от тях. Ушите на Люк още бяха скрити под слушалките, а погледът му — забит в „Геймбой“. Бек се обърна към Меги, която стискаше носа си.

— Мирише ужасно.

Застоялата урина, мухълът и юлската жега правеха вонята непоносима. Бащата бутна леко вратата и със свежия въздух нахлу шумът на тежките камиони, които минаваха по магистралата.

— Вдигни ме — каза Меги и протегна ръце.

— На седалката ли?

— Аха.

— Няма ли да седнеш?

— В никакъв случай. Ще клекна. Мама ми е показвала как става.

Бек я вдигна, за да стъпи върху чинията. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше.

— Да не ме изпуснеш — предупреди го Меги.

Засрамен, Бек извърна очи, докато тя сваляше панталонките и гащичките си и клекна, като го държеше за ръцете, за да не падне. Затвори очи, вдиша дълбоко и след това бавно издиша, все едно правеше упражнение за отпускане.

Изпишка се.

Той погледна невинното й личице и все едно видя Ани. Невероятно беше как един мъж и една жена могат да създадат две деца, всяко от които клонинг на единия родител. Люк беше копие на Бек, дългокрак и висок за възрастта си, с къдрава кафява коса и тъмни проницателни очи. Атлетично и чувствително момче. Меги беше точно като Ани, със същата кадифена кожа, същата черна коса, същите сини очи, необикновено съчетание, което безкрайно го изумяваше. Меги притежаваше и същия нежен характер.

— Тоалетна хартия, моля.

Бек я задържа с дясната ръка, а с лявата дръпна малко пожълтяла тоалетна хартия от поставката на стената. Меги я нави и пъхна ръчичка между краката си. Вдигна гащичките и панталонките си едновременно и се изправи. Усмихна се, когато стъпи на земята.

— Ето така го правим с мама.

Меги продължаваше да говори за майка си в сегашно време, все едно беше още жива.

— И тя ли… клякаше?

— Да, но не стъпва отгоре.

Бек се опита да си представи жена си, клекнала върху някоя обществена тоалетна, но това не беше онази Ани, която познаваше.

— Не ми е казвала.

— Това си е наша тайна — отвърна Меги.

Бек отвори широко вратата и я задържа, за да мине Меги.

— Двете с мама имахте ли други тайни?

Меги се мушна под ръката му.

— О, много.

* * *

Бяха се оженили преди дванайсет години, когато той беше на трийсет — пет години след като завърши право в „Нотр Дам“; Ани Паркър беше на двайсет и пет, току-що дипломиран юрист. Бяха се запознали на едно адвокатско събиране след футболен мач. Като бивш куотърбек от „Нотр Дам“ и впоследствие адвокат в голяма чикагска кантора, наемаща по десетина дипломирали се в „Нотр Дам“ юристи всяка година, Бек Хардин се връщаше за всеки мач и получаваше покани за всички мероприятия на университета. Беше влязъл в претъпканата зала и очите му мигновено бяха привлечени от нея сред стотиците други гости и адвокати.

Оттогава не погледна друга жена.

Ани започна работа в друга чикагска кантора и те станаха семейство от двама адвокати. Той защитаваше клиент, тя изготвяше завещания и нотариални актове. Тогава се появи Люк и Ани предпочете да остави правото за целия период на майчинството. Решението беше нейно. Пет години по-късно се роди Меги. Преместиха се в разлата едноетажна къща с голям двор в квартал с добри училища. Бек вземаше влака всяка сутрин и вечер. Винаги работеше до късно, а често и през почивните дни. Събираха му се по три хиляди часа годишно, всяка година. Стана съдружник и печелеше страшни пари.

Ани правеше живота им страхотен. Беше майка, която обича футбола, бейзбола и дома си. Караше децата на училище, на тренировки по бейзбол и на уроци по пиано. Организираше рождени дни, помагаше за домашните и ходеше на училищните излети. Пазаруваше, готвеше и се грижеше за домакинството. Изпращаше го всяка сутрин, когато той тръгваше за работа, и го посрещаше всяка вечер. Имаха страхотни деца, страхотна къща, страхотен брак и страхотен живот. Семейство Хардин бяха идеалното семейство. Всички смятаха така.

Един рутинен мамографски преглед промени всичко.

Сега Ани беше мъртва, родена и погребана в Чикаго, а семейството й се местеше в Тексас. През шестте месеца след смъртта на Ани Бек се беше опитал да бъде баща, майка и адвокат и се беше провалил и в трите начинания. Не успяваше да води децата на училище всяка сутрин, да ги храни и да ги слага да си лягат всяка вечер и да продължава да работи по три хиляди часа годишно. Винаги се беше гордял, че има пълен контрол над живота си, но скоро осъзна, че това е само илюзия, поддържана благодарение на Ани. Без нея се чувстваше объркан и безпомощен.

Съседите се бяха опитали да му помогнат; носеха им вечеря няколко пъти седмично, вземаха децата от училище, когато той не успяваше, и му препоръчаха детегледачка на пълен работен ден. Но той не искаше децата му да бъдат отглеждани от съседи и детегледачки. Беше твърдо решен да ги възпитава сам, защото така би искала Ани. И започна да закъснява за сутрешните заседания и съдебни изслушвания. През седемнайсетте години адвокатска практика Бек Хардин си беше спечелил доброжелателността на партньорите и съдиите и те се опитваха да проявят разбиране. Но разбирането си имаше граници, а скоро той започна да ги преминава.

Намираше се в ничия земя: не беше нито баща, нито адвокат.

Нито пък майка. Животът в къщата ставаше още по-труден. Меги започна да носи една кукла с черна коса навсякъде където ходеше и си говореше с нея, все едно беше майка й; но поне изглеждаше щастлива в своето отрицание. Когато започна да се напишква през нощта, той я заведе на психотерапевт, а когато терапевтът му препоръча да й вземе куклата, той отиде при друг терапевт.

Но терапевтите не можеха да помогнат нито на Меги, нито на Люк. Синът му не беше щастлив и не беше в отрицание. Той разбираше, че майка му няма да се върне, и това го изпълни първо с тъга, а после с гняв. Люк се промени. Безгрижното хлапе, което обичаше училището и спорта, се превърна в мрачен непознат младеж. Класният му сподели, че понякога просто седи в час, гледа в нищото и понякога плаче; ритал столовете, блъскал съучениците си. Започна да се бие и намали успеха си. Затвори се в себе си, престана да спортува, отказваше да играе с приятели и се уединяваше в стаята си. Всяка вечер Бек го чуваше да плаче. Виждаше как Люк повтаря собствения му живот и не можеше да позволи това да се случи със сина му. Трябваше да направи нещо, иначе щеше да загуби и децата си. Но какво? Молеше се на Ани да му покаже пътя.

Една сутрин се събуди и отговорът ясно се оформи в съзнанието му: Тексас.

Бек Хардин щеше да се върне у дома заедно с децата си. Веднага след края на учебната година той напусна кантората, продаде къщата и лексуса, както и по-голямата част от имуществото си, натовари джипа и се отправи на юг към града, в който не беше стъпвал от двайсет и четири години. Беше го напуснал на осемнайсет със стипендия на футболист и изпълнен с озлобление, заклевайки се никога да не се върне в Тексас. И беше удържал на клетвата си. До този ден.

Щеше да се върне у дома, за да спаси децата си.

— Пристигнахме ли?

Погледна назад към Меги, кацнала в детското столче като кралица на трона си.

— Още малко, миличка.

Тя сложи куклата до ухото си.

— Мама казва, че от много дълго време сме в Тексас.

— Кажи й… Това е голям щат, милото ми.

 

 

Бяха навлезли в Тексас рано сутринта на юг по магистрала 35, която се простира от Ред Ривър до Рио Гранде. Преди двайсет и четири години Бек беше изпълнен с гняв и искаше да се махне от Тексас; когато пресече щатската граница в обратната посока, се беше почувствал като току-що пуснат на свобода затворник с доживотна присъда. Животът му беше описал пълен кръг и го връщаше в началната точка.

Бек Хардин се връщаше в Тексас.

Натисна педала на газта. Ограничението на скоростта беше сто и двайсет километра в час, но тексасците открай време смятаха ограничението за минималната разрешена скорост. Това не се беше променило. Току-що ги бе задминала млада жена, която караше със сто и трийсет и въртеше волана с колене, докато пилеше ноктите си и говореше по мобилния, затиснат между рамото и ухото й. Бек беше задал на компютъра скорост сто двайсет и пет километра в час и караше така вече от пет часа, изключвайки двете кратки спирания. Тъкмо прекосиха границата на Остин, щатската столица в географския център на Тексас.

Това е много голям щат.

— Остава ни малко повече от час. Тук ли искате да обядваме, или ще издържите, докато стигнем?

Меги погледна Люк, очаквайки както обикновено той да вземе решение, но Люк не вдигна поглед от електронната игра. Затова Меги прошепна нещо на куклата, кимна и каза:

— Мама казва да не спираме.

Бек продължи да шофира по междущатската, която разделяше Остин. Едва разпознаваше града след двайсет и четири години, все едно срещаше съученик от гимназията, преобразен от натрупани килограми: сънливото студентско градче се беше разраснало неимоверно. Когато за последен път беше шофирал през Остин, розовият гранитен купол на Капитолия внушително се издигаше в небето, а сега той едва го зърна между извисяващите се небостъргачи. Навремето природозащитниците бяха водили ожесточена война с предприемачите за земята и небето на Остин, но сега небостъргачите от мрамор и стъкло ясно показваха кой е спечелил.

Няколко познати забележителности бяха оцелели. Стометровата бяла часовникова кула на Тексаския университет все още се издигаше като страж над града; несъмнено оранжевите светлини на кулата все така осветяваха победите на „Лонгхорн“. Не се съмняваше също, че наблюдателницата е затворена, откакто през 1966 г. един бивш морски пехотинец с мозъчен тумор и уменията на опитен стрелец беше застанал там с мощна пушка и беше застрелял шестнайсет души от минувачите по улиците долу.

Футболният стадион на Тексаския университет все още се намираше до междущатската магистрала, но беше разширен и към него бяха пристроени ложи за големите шефове; стадионът беше прекръстен в чест на Дарел Ройъл, легендарния треньор на „Лонгхорн“, а игрището — на името на Джой Джамейл, адвокат милиардер от Хюстън, определено quid pro quo срещу някое тлъсто дарение за футболната програма.

Футболът беше билетът на Бек да се махне от Тексас и той се възползва. Не можеше обаче да мине покрай стадиона на университета, без да усети да го бодва съжаление: по рождение му беше отредено да играе на този стадион. Последното му пътуване до Остин включваше и разглеждане на Тексаския университет като най-добрия училищен куотърбек в щата, едно провинциално момче, ухажвано от богати и влиятелни бизнесмени и политици, които бяха дошли при него като мъдреците при Исус; но от Бек Хардин се очакваше повече от обещанието за вечно спасение. Очакваше се призово място в националния шампионат за тяхната алма-матер. Но той избра „Нотр Дам“, предателство, равносилно на това Дейви Крокет да беше преминал на страната на мексиканците в битката при Аламо.

Бек Хардин изобщо не смяташе да се връща в Тексас.

Той прекоси река Колорадо, слезе от междущатската магистрала и пое по магистрала 290 в Южен Остин и зави надясно. Родният му край се намираше на сто и двайсет километра на запад, сред хълмовете на Тексас.