Марк Хименес
Всички екстри (45)

44

— Здравейте, съдия Хардин!

Бек махна на търговеца от Мейн стрийт. В центъра на града беше тихо. Януари беше най-слабият месец в годината; извлеченията от всички кредитни карти от пазаруването по Коледа изискваха сумите да бъдат платени през януари.

— Господин съдия!

Бек отново помаха. Всички познаваха съдията в малкия град и Бек също ги познаваше. Знаеше прекалено много. Той вече не искаше да бъде техен съдия. Този град не беше достатъчно добър за своя съдия, а той не беше достатъчно добър съдия за този град.

— Съдия Хардин!

Бек разсеяно махна, но после забеляза, че Ким Краузе му маха от отсрещната страна на улицата. Изчака я да пресече Мейн стрийт. Носеше купчина книги.

— Здравей, Ким.

— Здравейте, господин съдия. Хубава риза. Малко страшничка, но не колкото онези костюми.

Бек беше облякъл хавайската риза, коледния подарък от Джоди, дънки и новите си каубойски ботуши.

— Исках само да ви кажа, че се записах на онези компютърни курсове в държавния колеж.

— Много хубаво.

— И изтрих портфолиото ни за „Плейбой“, моето и на Хайди.

— Още по-хубаво.

Тя го дръпна за ръкава, за да се наведе, и го целуна по бузата. Когато се отдръпна, в очите й проблясваха сълзи.

— Липсва ми. Хайди.

— Знам.

— Благодаря, съдия.

— Късмет, Ким.

Тя тръгна на изток, а Бек на запад. Беше напуснал този град без майка и се беше върнал в него без съпруга. Беше се променил и родният му град също се беше променил. Беше друг човек и живееше друг живот. Не беше точно животът, за който бе мечтал, но друг нямаше. Имаше децата.

— Съдия Хардин!

Той отново се изтръгна от мислите си и видя Хулио Еспиноса и Ники Ърнст да се приближават към него.

— Хулио, Ники, как сте?

— Чудесно — отвърна Ники.

— Как са нещата в училище?

— Спокойно е — отвърна Хулио, — мексиканците ги няма. Скоро и аз ще замина.

— В Тексаския университет ли отиваш?

— Не. В „Райс“. Ще си платя обучението.

— Аз също — добави Ники.

— Вие двамата да не би…

— Дали сме гаджета? Да, господин съдия.

— Какво казаха родителите ти, Ники?

— За Хулио или за „Райс“?

— И за двете.

— Ще го преживеят… след двайсет-трийсет години.

— Ники, може ли две думи… насаме?

Бек се отдалечи на няколко метра от Хулио. Ники го последва.

— Какво има, господин съдия?

Бек прошепна:

— Ники, аутопсията на Слейд показа, че е бил заразен със СПИН.

Тя не каза нищо.

— Ники?

Тя седна на една пейка. Бек седна до нея. Тя се втренчи в тротоара.

— Трябва да си направиш тест, Ники.

Тя бавно поклати глава.

— Не сме правили секс. Под никаква форма.

— Знаела си?

— Досещах се. Когато ми каза, че момчетата в онези салони са го инжектирали, си помислих, че това не е добре. Казах му да си направи тест за СПИН, но той не искаше. Затова и аз не исках. — Тя въздъхна. — Знаете ли, под цялата тази маска на футболна звезда той беше мило момче. Но баща му го притискаше прекалено много и стероидите го промениха. — Тя се разплака. Положи глава на рамото му.

— Не излизай от правия път в живота си, Ники.

Тя се изправи и изтри сълзите си.

— Господин съдия, благодаря ви, че ми показахте правия път, онзи ден в съда.

Двамата се върнаха при Хулио.

— Как са родителите ти, Хулио? — попита Бек.

Хулио се усмихна.

— Добре са. Баща ми по цял ден дяла камъни със сеньор Джил. Много е щастлив.

Бек беше запознал Рафаел Еспиноса с Джил Джонсън. Рафаел беше инвестирал 500 000 долара в ново каменоделно предприятие с Джил, което му предоставяше правото той и Мария да получат зелена карта. Федералните го наричаха „Зелена карта чрез инвестиране“, а всички останали — „гражданство за продан“. Благодарение на парите на Куентин Маккуейд Рафаел и Мария Еспиноса успяха да откупят завръщането си в Америка.

— Много добре. А майка ти?

— Бременна е, така че също е щастлива. Mi madre, тя казва, че всичко е заради вас. Казва, че вие сте добрият съдия.

 

 

Законите са изложени в нормативни актове, кодекси, правила и разпоредби. Но мъдростта не може да бъде открита в книга със закони. Мъдростта е в живота. В смъртта. И във всеки един ден между тях. А справедливостта не се намира в съдебната зала, тя е в човешките сърца.

— Господин съдия, имате ли една минутка?

На вратата на кабинета му стояха Ърл Данц и бившата му съпруга Линет. Държаха се за ръце.

— Ърл, Линет, влизайте — покани ги Бек и се изправи.

— Съдия — каза Ърл, — много бихме искали да ни бракосъчетаете.

— Да ви бракосъчетая?

— Направихме грешка, че се разведохме — рече Линет. — И искаме да я поправите. Преди да излетим за Хаваи.

Петнайсет минути по-късно, с Мейвис за свидетел, съдия Бек Хардин извърши първото си бракосъчетание. Когато мистър и мисис Данц излязоха от кабинета му, Бек можеше да се закълне, че Линет носи прашки под панталона си. Мейвис бършеше очи. Бек я погледна многозначително: „Нали ти казах“.

— Не ми се правете на важен — сряза го тя.

 

 

Час по-късно Бек седеше в градинския стол на балкона пред съдебната зала, вдигнал крака в новите си черни каубойски ботуши на парапета. Дъбовете бяха оголени, но навън беше топло, циганско лято през януари в Тексас Хил Кънтри. Четеше първия вестник от новата година. На първа страница имаше снимка на първото бебе за годината. Казваше се Есперанса Пеня.

— Мейвис ми каза, че ще те намеря тук.

Шериф Грейди Гюнтер се промуши през прозореца. Придърпа другия стол и седна.

— Хубав ден.

— Да.

— Не смяташ да напускаш, нали, Бек?

— Мислил съм за това.

— Надявам се да останеш. Харесва ми да работя с теб.

— На мен също, Грейди.

— Е, чу ли голямата новина?

— Каква новина?

— Куентин е анулирал проекта за благоустройство и е напуснал града. Върнал се е в Остин. Обявил е всичко тук за продажба.

— Сериозно? Значи онези жилища около голф игрището му няма да бъдат построени?

— Няма.

— А какво ще стане с голф игрището?

— Затворил го е. Минах оттам тази сутрин. По осемнайсетата затревена площадка пасяха кози.

— Е, поне сега нещата ще се поуталожат.

— Не се надявай. Говори се, че Куентин щял да продава всичко на някакви араби. Искали да строят джамия. — Грейди стана и понечи да мине обратно през прозореца, но спря и каза: — А, и Джей Би е в затвора ми.

— Какво?

— Фраснал е Бруно.

— Къде?

— По носа.

— Не, не, къде го е спипал?

— А, на долния етаж.

— Но какво е правил тук?

— Проследил е Бруно.

— А Бруно защо е бил тук?

— Мейвис каза, че искал да подаде жалба срещу Куентин. Твърди, че Куентин го е излъгал с шестмесечен хонорар. Бас ловя, че ще му е доста трудно да спечели това дело.

— Мислиш ли?

— Естествено.

— И какво направи Бруно, когато Джей Би го фрасна?

— Паднал като торба с картофи според слуховете. Заканил се да стане и да срита задника на Джей Би.

— А Джей Би?

— Казал: „И да видя, няма да повярвам!“.

Бек се засмя.

— Кажи на Джей Би, че ще дойда и ще му платя гаранцията… след час-два. Май ще трябва да го осъдя на общественополезен труд.

— Това кроше в муцуната на Бруно си е общественополезен труд.

Грейди си тръгна, но Бек още седеше на балкона, когато Джоди подаде глава от прозореца десетина минути по-късно.

— Мейвис ми каза, че си тук. — Тя седна и добави: — Хубави ботуши… ризата също.

— Благодаря за ризата и за това, че ми помагаше за децата през последните шест месеца. Нямаше да се справя без теб.

— Има ли подобрение?

— Меги не се е напишквала от две седмици. А с Люк вече си говорим.

— Радвам се.

Поседяха известно време в мълчание, после Джоди попита:

— Ще се връщаш ли в Чикаго?

— Обмислях идеята. Но децата изглеждат щастливи тук… А и се привързаха към Джей Би. И той към тях. Просто не съм сигурен, че моето място е тук.

— Бек, повечето хора цял живот търсят мястото, към което принадлежат. За себе си съм сигурна, че моето място е тук. Не е идеалният град, но кой град е идеален. Не могат да ме депортират и не ме гонят. Тук съм и оставам тук, и ще се боря, за да направя този град по-добро място. Твоето място също е тук. В този град и в този съд. Градът е по-добър с теб като съдия.

Бек се замисли над думите й.

— Джей Би казва, че причината не е в града, а в неколцина местни, които се страхуват от промените. И е прав. Прав е за повечето неща. Да, Джоди, оставам. — Бек погледна часовника си. — Което ми напомня, че трябва да платя гаранцията на Джей Би.

— Джей Би е в затвора?

— Фраснал Стуц в носа.

Тя се усмихна.

— Обичам Джей Би.

— И той те обича. Казва, че ако бил по-млад, щял да се ожени за теб, макар и да си лесбийка.

— Това е много мило… струва ми се.

— Ани е знаела, че секретарката ми е купувала подаръците за нея.

— Искаш да кажеш за Коледа и за рождените й дни? От твое име?

Бек кимна.

— Лоша работа.

— Въобразявах си, че съм прекалено зает, за да се заема сам. Как ми се иска да върна времето и да изживея живота си отново. Този път бих го направил както трябва.

Те отново замълчаха и Бек се замисли за мъртвата си съпруга и за новия си живот, който тя е предвиждала още преди той да го осъзнае. Трябваше да напусне Джей Би, за да разбере какъв баща е бил, и Ани трябваше да умре, за да разбере каква жена е била.

— Гретхен дойде в книжарницата — каза Джоди. — Пита за теб.

— Спомена ли нещо за нуждите си?

Отново онзи поглед.

— Не.

Бек се изхили.

— Е, и бездруго не смятам, че щеше да се получи между нас. Но съм доволен, че Гретхен е учителка на Меги.

— Ани не би искала да останеш сам.

— Да не би да искаш да излизам с Гретхен?

— Не, но не искам да си сам. Бек, трябва ти жена.

Бек се протегна и я потупа по коляното.

— Е, Джанел вече е взела най-хубавата жена в града.

Джоди плесна коленете си и рязко стана, все едно беше казал нещо нередно. Той вдигна очи; тя го гледаше със странно изражение.

— Джанел ходи с един вдовец от Къмфърт.

— Изневерява ти? И то с мъж?

Джоди завъртя очи.

— О, за бога, уж си умен, а понякога се държиш адски задръстено.

Тя си пое дълбоко дъх и издиша като спортист, който се готви за старта. След това се наведе, хвана лицето му и го целуна по устните. После се изправи и каза:

— Аз съм на четирийсет години и те обичам, Бек Хардин.

После ловко се измъкна през прозореца и слезе по спираловидната стълба, преди той да успее да се опомни: досега не се беше целувал с лесбийка.

Стана и се облегна на перилата. Когато Джоди се появи на тротоара, той се провикна:

— Джоди!

Тя спря и след миг погледна към него.

— Но ти си лесбийка!

Няколко минувачи рязко спряха и погледнаха Бек, после и Джоди. Поклатиха глави и продължиха пътя си.

— Така говорят хората, Бек. Но аз никога не съм го казвала.

Сега като се замислеше, наистина никога не го беше казвала.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо си оставила хората да смятат, че си лесбийка?

— Ти да не искаш всеки самотен скотовъдец в района да се влачи в книжарницата да си търси жена?

Имаше право.

— Защо не ми каза?

— Защото исках първо да станем приятели.

Двамата се втренчиха един в друг; получи се неловко, ето защо тя се обърна и бързо тръгна по тротоара. Спря при Дървото на орела. Постоя там, все едно се възхищаваше на скулптурата. После рязко се извъртя и закрачи обратно към Бек. Застана точно под балкона и вдигна глава. Вятърът развяваше червената й коса през лицето й.

— Аз също имам нужди, Бек. Отивам в книжарницата. Затварям в пет. Ако искаш да се погрижиш за нуждите ми, ела. Ако не дойдеш, винаги ще си останем приятели.

Тя се обърна и си тръгна, този път без да спира. Бек я проследи чак до края на Мейн стрийт, където тя изчезна зад ъгъла. Бек се отпусна в стола.

Да се погрижи за нуждите й. На градската лесбийка. Която всъщност изобщо не беше лесбийка.

Мамка му.