Марк Хименес
Всички екстри (3)

2

Филмът „Гигант“ даде на света една представа за Тексас, която продължава да е валидна и до днес: прашна и пуста равнинна земя, населявана от дългороги говеда, гърмящи змии и броненосци, място, където петролните сонди и бодливата тел са забележителни подобрения към Майката Природа. И това би било вярно за по-голямата част от Тексас.

Но не и за Хил Кънтри.

Майката Природа тук се беше справила отлично, в земите на запад от Остин, оформени от някакво велико тектонично събитие преди двайсет милиона години. Това се случило, след като и последните динозаври измрели и огромното море, което някога покривало по-голямата част от Тексас, се отдръпнало и континентите на Северна и Южна Америка се разделили. Земната кора се пропукала по протежение на един разлом, който се простираше 570 километра от Дел Рио на мексиканската граница до Сан Антонио на изток и след това дъговидно се извиваше на североизток до Остин, разделяйки щата на две. Земната маса на юг и на изток от разлома беше спаднала — геолозите наричаха това „синклинално понижение“ — а земите на север и на запад се бяха надигнали — „възсед“ — създавайки стометров стръмен склон, представляващ варовикова стена, издигаща се терасовидно от равнините, оприличена на балкони от първите испански изследователи и наречена Los Balcones.

Склонът Лос Балконес разделя Тексас до ден-днешен.

На изток от него се простира прерията Блекланд, където дъждът, който се стича по склона, напоява почвата и я прави идеална за отглеждане на памук. На запад се ширват сухите високи плата на Западен Тексас, земите на бароните с огромни стада говеда от „Гигант“. Помежду се намира каньонът Балконес, каменистата ивица над склона, която открай време служела за тясна демилитаризирана зона на великите тексаски гранични войни: фермерите на изток, каубоите на запад.

Днес тези земи се наричат Тексас Хил Кънтри.

Спрямо мащабите на Тексас площта е малка, едва двайсет и пет хиляди квадратни километра, по-голяма от Ню Джърси и Делауер, взети заедно, но не и голяма в щат от 700 000 квадратни километра. Но това е най-добрата земя в Тексас. Хил Кънтри има артезиански кладенци, където кристалночистите води бликат от подземни водоносни пластове, реки с имена Бланко, Педърнейл и Гуадалупе и езера с имена Травис и Бюканън и, разбира се, Ел Би Джей. Там има хълмове, дефилета и долини с блатни кипариси, чиито сенки падат върху лениви потоци. Има гъсти букови и орехови гори и диви череши в низините, и редици тъмнозелен кедър по склоновете на каньона, които на слънчевите лъчи имат тъмнолилав оттенък. Там има и диви цветя. През пролетта полетата се превръщат в килими от метличини с такъв невероятно син цвят, че човек би си помислил, че небето е паднало на земята.

Майката Природа се беше справила отлично тук.

Освен това тексасците не бяха разрушили природата, поне не много, вероятно защото в Хил Кънтри не беше открит нито петрол, нито газ; така че индустрията, междущатските магистрали и тълпите не бяха привлечени към тези земи. Бек шофираше на запад по магистрала 290, последните отдалечени квартали на Остин се смаляваха в огледалото за обратно виждане, а джипът навигатор носеше семейство Хардин нагоре по склона Балконес; мислите му се връщаха към тези земи, земите на младостта му.

Бек Хардин си бе у дома.

Тези земи имаха особено влияние върху него, като първата любов, която човек така и не забравя напълно: седнал в офиса си в Чикаго, загледан в съседните небостъргачи, мислите му често се бяха връщали към тези земи, макар самият той никога да не се беше върнал. Сега за пръв път от двайсет и четири години очите му се взираха в Тексас Хил Кънтри. Дъхът му секваше, както когато видя Ани за пръв път, и в мислите му нахлу някакво съжаление: тя го беше помолила да види мястото, което някога беше наричал свой дом. Това беше единственият случай, когато отказа на Ани Паркър.

Беше се опитал да избяга от това място и от живота, който беше водил тук, но все едно бягаше от собствената си сянка.

 

 

Час по-късно Бек каза:

— Това е ранчо Ел Би Джей.

Бяха изминали деветдесет километра на запад от Остин и сега минаваха покрай обширно ранчо в Стоунуол, което беше Белият дом на Тексас от времето, когато Линдън Бейнс Джонсън беше президент. Сега бе превърнато в обществен парк. Той погледна в огледалото за обратно виждане: очите на Люк бяха приковани в играта, а Меги разресваше косата на куклата и нежно й говореше.

— Един президент е живял тук.

Това привлече вниманието на Меги. Тя погледна през прозореца.

— Джордж Буш живее тук?

Беше учила за президента в забавачката. На последния открит урок учителката беше попитала децата пред гордите им родители:

— Някой знае ли името на нашия президент?

— Джордж У. Буш — в хор бяха отговорили децата.

— А как се казва съпругата му?

Това ги беше объркало. Децата започнаха да се споглеждат сконфузено, а Меги каза:

— Мисис Буш. — Напълно логичен отговор според Бек, единствения баща на открития урок.

— Не, миличка — отвърна сега той, — друг президент от Тексас. Линдън Джонсън. Родил се е и е израснал точно тук.

— Всички президенти ли са от Тексас?

— Слава богу, не.

Бек се засмя на собствените си думи, които си бяха чиста измяна към Тексас. Не беше идвал тук от доста дълго време.

— Той добър президент ли е бил?

— Някои хора са го смятали за добър, други — не.

— Ами ти?

Бек беше роден през 1965 г., така че за Ел Би Джей — Линдън Бейнс Джонсън, беше научил в часовете по история и от кореняците в града. Баща му беше споменавал, че го е виждал — след като президентският му мандат приключил и той отново заживял в ранчото — разкарвал се в открития си кадилак из града, с дълга побеляла коса, и в компанията на своята много по-млада приятелка. Тогава малкият Бек го беше попитал:

— Нали лейди Бърд му е жена?

— Така е — беше отвърнал баща му.

— Довел ли е и нея?

— Не, оставил я е в ранчото.

Бек беше размишлявал върху този отговор, след което беше попитал:

— Как може един мъж да има и жена, и приятелка?

Баща му се беше засмял.

— Ами на повечето мъже не би им се разминало, много сложно би се получило. Но ако си бивш президент и по случайност гадно копеле, правиш каквото си искаш, особено ако си женен за светица.

— Това истина ли е?

— Мда. Ел Би Джей беше най-гадното копеле, което се е появявало на бял свят.

— Не, не. Дали е бил женен за светица.

— О, да, всъщност, да. — Бек си спомняше как баща му беше замълчал и после каза: — Не знаех, че имам нещо общо с Ел Би Джей.

Както и самият Бек.

— Не, миличка — отвърна той на дъщеря си, — не смятам, че е бил добър президент.

* * *

Продължиха на запад. Лъскавите вносни коли в Остин с табели на броните с надписи Кого би бомбардирал Исус и impeachbush.org бяха заменени от тромави дизелови пикапи с решетки на бронята, предпазващи ги от неочаквани срещи с елени, и надписи Обичам те, Бушко и Подкрепете войските ни. Вместо гъсто населени квартали тук се виждаха открити пасища, където коне, крави, овце и кози кротко и блажено пасяха под юлското слънце, макар компютърът на навигатора да сочеше, че температурата отвън е 37 градуса. В далечината се виждаха полуразрушени ферми с вятърни мелници, а покрай магистралата се редяха мобилни ретранслаторни кули. На една ограда висеше табела „Сено за продан“.

— Какви са тези големи кръгли неща? — попита Меги.

Бек погледна навън от нейната страна към полето, където един фермер с трактор и мобилен телефон на ухото косеше сено.

— Бали сено.

Километър-два по-нататък тя отново се обади:

— Мама казва, че това са големи крави.

Тя държеше куклата изправена, така че да гледа през прозореца отляво. Бек погледна в същата посока.

— Кажи й… Не, миличка, това са бизони.

— А това ли са крави?

Сега тя гледаше от дясната страна.

— Не, това са коне. Там пише „Ферма за чистокръвни коне Юрика“. — Бек посочи на другата страна. — Ето това там са крави.

Малко стадо пасеше в полето. Ранчото не беше истинска ферма за рогат добитък, такива имаше на запад. Тази явно служеше за намаляване на данъците на някой хюстънски адвокат или лекар от Далас.

— Това какво е?

Бек погледна надясно.

— Ами това е едногърба камила. Не ми е много ясно какво прави тук.

Бек продължи да отговаря на въпросите на Меги, докато минаваха покрай две ферми за щрауси, три винарни и четири ферми за пуйки; ферма „Колибри“, ферма „Лавандула“, ферма „Диви цветя“; „Прасковите на Енгел“, „Тракторите на Търнър“, „Прасковите и тракторите на Фогел“; стоманеносинята лутеранска църква с висока бяла камбанария и „дългороги говеда“. Минаха покрай голи прасковени градини и затворени с капаци сергии за праскови, празни бараки за отстрелване на елени, очакващи ловния сезон, и същите изоставени къщи и крайпътни магазини, които Бек беше видял, когато за последен път бе минал по тази магистрала преди двайсет и четири години. Минаха покрай Ъпър Албърт Роуд и Лоуър Албърт Роуд; уличките „Гелерман“ и „Гьоман“, шосе „Сан Антонио“ и пътя към Люкенбах. Минаха по мостовете над Флат Крийк, Тау Хед Крийк, Роки Крийк, Три Майл Крийк, Саут Грейп Крийк, Барон Крийк, там където завиваше на юг, и река Педерналес, където правеше завой на север. Всички рекички бяха пресушени.

— Плюс трима — каза Бек.

— Какво плюс трима? — попита Меги.

Бек посочи табелата за навлизане в града: ФРЕДЕРИКСБЪРГ, ТЕКСАС, население 8911.

— Плюс още трима. Това сме ние.

— Защо този бял кръст е забит в земята?

Под табелата имаше малък кръст и ваза с цветя.

— Сигурно някой е… сигурно е станала катастрофа.

— Умрял ли е някой?

— Вероятно.

— Ще се върне. Като мама.

Бек въздъхна. Как можеше да обясни смъртта на едно петгодишно дете?

Минаха покрай нов магазин „Уолмарт“, отдясно видяха Форт Мартин Скот с индианска колиба отпред и коне, които пасяха край пречиствателна станция за отпадни води. Магистрала 290 се сливаше с Мейн стрийт и Бек намали, когато навлязоха в града; той спря на светофара пред стария хотел „Нимиц“, който сега беше национален музей на войната в Тихия океан, но някога беше хотел, пивоварна и местна забележителност, чиято горна част беше оформена като носа на речен параход по Мисисипи, оборудван с мелтердек, къщичка за кормчията и наблюдателница. Германският собственик навремето бил моряк, както и внукът му, адмирал Честър Нимиц, командир на тихоокеанския флот през Втората световна война. В края на деветнайсети век хотелът с десетте си стаи бил последната възможност на пътниците да получат студена бира, топла вана и чисто легло, преди да стигнат до Ел Пасо на осемстотин километра на запад. Хотел „Нимиц“ бележеше източната граница на търговската част на Фредериксбърг.

На запад Мейн стрийт беше задънена от „Нимиц“. От всяка сграда от двете страни на улицата се ветрееха американски, тексаски и немски знамена. Над улицата бе опънат плакат с надпис: ФРЕДЕРИКСБЪРГ ПРИВЕТСТВА НАШИТЕ ВОЕННИ И ТЕХНИТЕ СЕМЕЙСТВА. Бек помнеше онзи ден.

— Деца, днес е Четвърти юли. Пристигаме тъкмо навреме за парада.

Бек зави и паркира на една пресечка на север от Мейн стрийт. Меги веднага скочи, но с Люк не беше толкова лесно.

— Хайде, синко, ще бъде забавно.

Люк въздъхна и излезе от колата. Върнаха се пеш до Мейн стрийт и пресякоха от южната й страна, която беше сенчеста през лятото. По тротоарите и балконите на сградите се тълпяха зрители, някои седяха по задните брони на пикапи и джипове, паркирали по улицата. Едни носеха знамена, изрисувани по шапки, каскети, ризи, панталонки, други ги размахваха. Слънцето печеше, небето беше яркосиньо, знамената плющяха; Фредериксбърг, в щата Тексас, празнуваше Четвърти юли.

Настаниха се на едно сенчесто местенце пред някогашния магазин за авточасти, който сега беше пивница на име „Пивоварна Фредериксбърг“. Стояха между побелели мъже, седнали в сгъваеми столове, отгледани на чист въздух хлапета със здрав вид, приклекнали до бордюра, със сини, бели и червени балони в ръце, а зад тях яките им родители държаха камери и кучета на каишка. Други изнасяха бира от пивницата и заемаха места за гледане. Пиенето по тротоарите беше законно във Фредериксбърг още от времето, когато по Мейн стрийт имаше тринайсет кръчми, и явно и днес беше така. Бек беше отказал алкохола, когато напусна този град, затова купи само студена вода от две момичета на възрастта на Люк, които продаваха вода от един червен фургон и раздаваха знаменца; Бек подаде по една бутилка и едно знаменце на децата си и посочи металната халка, забита в бетонния тротоар.

— Люк, навремето каубоите са завързвали конете си на тези халки.

Люк погледна натам, но само изръмжа в отговор.

По четирите асфалтови платна на Мейн стрийт нямаше хора, освен двама полицаи на колела и дългокраки русокоси момичета с каубойски ботуши и къси панталонки на звезди и райета, които наперено крачеха напред-назад. Момичетата от Тексас обичаха вниманието; красивите момичета от Тексас го изискваха.

Каубойски шапки, рекламни шапки и чадъри служеха да предпазват от слънцето зрителите, които изведнъж станаха на крака; десниците на стари и млади свалиха шапките и притиснаха сърцата си. Парада поведе един-единствен гайдар с шотландска поличка, следван от военни знаменосци, петима униформени войници и моряци с американското знаме и знамената на пехотата, флота, морската пехота и въздушните сили; отстрани крачеха въоръжени пехотинци. Запасняците от гимназията маршируваха зад знаменосците, следвани от ветерани от Втората световна война, крачещи до картечница 60-и калибър, качена върху полуверижен транспортьор, който теглеше ремарке с платформа, върху която бяха застанали войници от националната гвардия, току-що завърнали се от Ирак. Тълпата заръкопляска и закрещя, все едно „Чикаго Беърс“ бяха спечелили суперкупата. Върху една табела бяха изписани имената на войниците, загинали в боевете. Списъкът беше дълъг. Друга табела гласеше: Свободата не е безплатна.

Оркестърът на гимназията мина покрай тях, свирейки „Знаме, обсипано със звезди“, следван от старомодни пожарни, достолепни стари автомобили и пикапи с красиви момичета с руси плитки, които подхвърляха на зрителите по тротоарите и балконите огърлици от червени, бели и сини мъниста. Бек хвана едно червено герданче и го сложи на врата на Меги. Тя го показа на куклата.

Продължиха да се точат военни коли и трактори, следвани от кола платформа с логото на кампанията „Да запазим духа на Исус по Коледа“ и Братството на рицарите на Колумб с надпис „Една нация с един Бог“. Разделението между църквата и държавата никога не е било основна тема за дебати във Фредериксбърг, щата Тексас. Една дълга каравана, боядисана в червено, бяло и синьо, мина покрай тях, а от високоговорителите й гърмеше песента на Лий Грийнуд „Бог да благослови Америка“; следваше я парен автомобил „Станли“ от 1921 година, стар кадилак кабриолет с изрисуван дългорог бизон на капака, и платформа на Клуба на момчетата и момичетата, от която се носеше „Янки Дудъл“. Кралицата на фермерското бюро на окръг Гилеспи и свитата й бяха облечени в бални рокли и махаха с ръце, докато платформата им минаваше покрай тях.

— Манекенки ли са? — попита Меги.

— Не, миличка, просто момичета от гимназията — отвърна Бек.

След тях прииждаха клоуни, деца на колела, краварки на коне и мажоретките от Тексаския университет, които подскачаха като коне покрай висока, тъмнооранжева имитация на часовниковата кула на университета с надпис „Национални шампиони 2005“ отстрани. Тексаският университет беше спечелил националния шампионат без Бек Хардин.

Колата платформа на Демократическата партия на окръг Гилеспи беше придружена от петима смелчаци, следвана от многобройната платформа на Републиканската партия. Окръг Гилеспи винаги е бил толкова червен, колкото син беше Остин; Ел Би Джей беше единственият демократ, спечелил вота на окръга през последните седемдесет и пет години. От платформата на Американския легионер се носеше химнът на морските пехотинци, а върху последната платформа стояха мъже, преоблечени като революционери. Парадът свършваше с един камион, който теглеше огромен плакат с надпис Das ist alles, Y’all.

Бог, нацията и немската бира: парадът по случай Четвърти юли във Фредериксбърг, щата Тексас, протече точно така, както си го спомняше Бек. Помисли си колко много би се харесал на Ани. Тя не беше живяла в малък град и го идеализираше като самото съвършенство. Той обаче твърдеше, че няма да й се понрави. Но сега, пред тази гледка като от картина на Норман Рокуел, му се струваше, че може би наистина би било чудесно.

Щом парадът се скри от погледа им, движението отново тръгна по Мейн стрийт и магазините отвориха врати; улицата бързо се задръсти от коли, пикапи и камиони с осемнайсет колела, отправили се или завръщащи се от Западен Тексас. Кола с полуремарке за добитък рязко натисна спирачки на светофара на Линкълн стрийт. Кравите печално мучаха, сякаш молеха за милост.

— Тате, виж! — извика Меги. — Крави! Добър чичко ги води на разходка.

— Да бе.

— Къде отиват?

Бек прецени, че не е нужно петгодишната му дъщеря да знае за съществуването на кланиците.

— Те са…

— Хамбургери, малката ми. Другата седмица можеш да си хапнеш от тях в „Макдоналдс“.

Бек се обърна. Някакъв стар глупак с каубойска шапка стоеше до тях с палци в джобовете и усмивка на лицето.

— Хамбургери? — Меги посърна. — Кравичките?

Глупакът осъзна грешката си.

— О, извинете.

Бек придърпа Меги и поведе децата на запад по Мейн стрийт. Минаха покрай загорели от слънцето местни жители, облечени в дънки „Ранглър“, каубойски ботуши, карирани ризи и каскети с надписи Джон Диър и Катърпилар. Дори след двайсет и четири години Бек все още можеше да разпознае кои ранчари отглеждаха добитък, кои гъски и кои праскови. Миризмата на занаята им ги издаваше.

Той обаче не познаваше останалите хора, които крачеха по Мейн стрийт — модерни жени с татуировки, дизайнерски дънки и обувки на токчета, с каишки в ръка, в другия край на които припкаха пухкави френски пудели и късокосмести чихуахуа, и понесли препълнени чанти… тийнейджъри по къси панталонки, от които се подаваха дантелените им прашки, и къси блузки, опънати на преждевременно развитите им гърди, с мобилни телефони, залепнали за ушите им… дългокоси момчета с торбести панталони, тениски и слушалки за уши, нахлупени на главите им… и бледи мъже с отпуснати кореми, които изглеждаха така, сякаш копнееха да се върнат в своите офиси.

Кои са тези хора?

Продължиха да вървят, но някаква мисъл вече глождеше съзнанието на Бек. Нещо не беше наред. Нещо липсваше. И тогава осъзна: липсваха хората. Другите хора. Така беше свикнал с разнообразието в Чикаго — латиноамериканци, афроамериканци, азиатци, арабки с фереджета, индийци с тюрбани, ортодоксални евреи, бездомници, бутащи изпочупени колички, полицаи; изпаднали типове и графити — беше свикнал и да чува оглушителен рап и мексикански ритми, гърмящи от касетофони, които облечени като гангстери хлапета разнасяха наоколо и псуваха като рапъри; дотолкова беше привикнал с тези гледки и звуци, че те се бяха превърнали в част от пейзажа и той вече не ги забелязваше подобно на музиката в асансьорите.

Но когато всичко това изведнъж изчезне, човек усеща липсата му.

Той също я усети. Подобни гледки не се виждаха във Фредериксбърг, щата Тексас. Тук хората бяха бели, улиците и тротоарите бяха чисти и спокойни, полицаите бяха двама мъже по шорти, които караха колела. Това не беше търговската част на Чикаго. Но не беше и старият му роден град.

Фредериксбърг се беше променил.

Старите исторически сгради все още стояха по Мейн стрийт — която местните наричаха Хауптщрасе — но празните разнебитени постройки бяха обновени от новите си обитатели, а имената по табелите бяха различни. Нямаше ги старите немски фирми като железарията „Ото Колмайер“, бижутерийното ателие „Дьорер“, бензиностанцията „Вайденфелер“, тъкачницата „Хаас“, косачки и семена „Лангерханс Майер и Сау“, деликатесния магазин на Енгел, магазинчето за подаръци на Фрида и кръчмата на Опа. На тяхно място се бяха появили модерни бутици като „Лорън Бейд“, „Рут“, „Инстеп“ и „Слик Рок“ и магазини с имена като „Каубойска еклектика“, „Божествен дизайн“, „Джакузи маниаци“, „Сладки изкушения“ и „Чудесата на Фил Джаксън“.

Двуетажната къща от варовик на доктор Кайдел все още стоеше на Мейн стрийт, но дрогерията на Кайдел се беше превърнала в бутик а ла Дивия запад, наречен „Сурова кожа“, а болницата „Кайдел Мемориал“ — в шоурум за кухни „Дер Кюхенладен“. В мазето се помещаваше ресторант „Бирхале“. Кръчмата „Белия слон“ сега беше бутик „Щастлива звезда“, а залата „Домино“, където кореняците някога по цял ден играеха домино и се наливаха с бира, сега беше магазин „При баба Дейзи“. Магазинчето за сувенири на Лий-Ед беше станало винарска изба. А „Уестърн Ауто“ беше магазин само за кучета на име „Кучелогия“.

Кръчмата за тъмна бира все още обслужваше най-яките жени в окръг Гилеспи, но будката за вестници беше заменена от магазин за играчки и друг магазин, наречен „Церц“, в който се продаваха ръчно рисувани дънки за по 250 долара. Някогашният магазин за ловно и къмпинг оборудване продаваше каяци. А национална банка „Пайъниър“ беше заменена от клона на „Чейс“.

Ресторантът градина „Ауслендер“, старият магазин за електроматериали „Херберт Шмит“ и магазинът за 5-10-25 цента на Дули, както и пекарната „Дайц“ все още заемаха старите си места на Мейн стрийт, но магазинът за мебели „Йеншке“ се беше превърнал в заведение с жива музика, наречено „Рокбокс“, а магазинът за ядки и бръснарница „Вилке“, където навремето Бек се подстригваше, се бяха слели и представляваха магазин „Коктейли и див мед“. А старото кино „Палас“, където Бек беше гледал Джон Уейн в „Рустър Когбърн“, сега беше магазин на име „Аксесоари без имена, модно приключение“. Тук се продаваха скъпи английски мокасини и хавайски ризи на щампи.

Бек поклати глава. Кой би посмял да облече хавайска риза във Фредериксбърг, щата Тексас?

Бек се обърна и застана лице в лице с мъж с побеляла коса, облечен в ярка червено-кафява риза с щампи на пъстроцветни папагали, кацнали върху жълти и бели цветя сред дълг зелени листа — хавайска риза.

— Приличаш на птица от зоологическата градина — каза Бек.

— Имах нужда от разнообразие.

— Постигнал си го.

Двамата мъже се втренчиха един в друг като стрелци, които се готвят да дръпнат спусъка. Косата на по-възрастния мъж беше късо подстригана и контрастираше с обруленото му лице. Пъстрата риза висеше свободно над дънки „Ранглър“ и груби кафяви ботуши. Голите му ръце бяха загорели от слънцето и жилести, а дланите — кокалести. Сините му очи бяха ясни като небето и оглеждаха Бек от маратонките му „Найки“, късите панталони и спортната риза от трико до сивите нишки в косата му. Възрастният мъж кимна с одобрение.

— Бек.

— Джей Би.

— Току-що ли пристигаш?

Бек кимна.

— Видях, че сергиите за праскови край магистралата са затворени.

— Няма нищо за продаване. Налегнала ни е суша, вече седем години.

— Горещо е.

— Това е Тексас.

— Кои са всички тези хора?

— Туристи. Смятат, че са открили новата Санта Фе.

— Пазаруват на Четвърти юли?

— Само на Коледа пропускат.

Двамата мъже замълчаха. Мина доста време, преди Бек да попита:

— Ожени ли се отново?

Възрастният мъж изсумтя:

— И да го видя, няма да повярвам!

След известно мълчание гласчето на Меги се извиси:

— Кой сте вие, господине?

Възрастният мъж я погледна, след това погледна Бек, сякаш изчакваше той да отговори. Най-накрая я потупа по главичката.

— Малка госпожице, аз съм дядо ти.

 

 

Джон Бек Хардин-старши, когото всички, включително и синът му, наричаха Джей Би, беше на шейсет и шест години. Беше висок над метър и осемдесет, тежеше осемдесет и шест килограма и имаше ръкостискане, което все още можеше да извика сълзи в очите на голям човек. Беше роден тук и тук щеше да умре, както родителите и жена му. Беше се оженил за Пеги Дехерт, когато беше на двайсет и четири, погреба я на трийсет и седем и сам отгледа тринайсетгодишния си син.

Когато майката на Бек умря, светът изведнъж загуби цветовете си. Животът стана черно-бял, Джей Би стана суров, а у Бек започна да бушува ярост към Бог, към света, към баща му. През последната година в гимназията гневът вече беше станал част от Бек Хардин, като цвета на очите му и бързината на краката му. Той пренасяше гнева си на футболното игрище; играеше с ярост, която самият той не разбираше и която често го плашеше. Знаеше, че тази ярост в крайна сметка ще го убие или той ще убие някого. Размина се на косъм и затова напусна тази земя, тези хора и баща си. Избяга възможно най-далеч, доколкото позволиха спортните му постижения. Нотр Дам, щата Индиана, беше на две хиляди километра от Фредериксбърг, Тексас.

Бек не беше говорил с баща си от двайсет и четири години.

— Защо не се обади да предупредиш, че идвате? — попита Джей Би.

— Не бях сигурен, че няма да се върна насред пътя.

Срещу съдебната палата от другата страна на Мейн стрийт имаше парк, където навремето Бек често играеше бейзбол; сега те седнаха на една маса за пикник, където някога се намираше втора база. Бейзболното игрище с форма на диамант беше изчезнало, а на негово място бе построено покрито игрище, наречено Аделсферайн Хале. Меги ядеше царевичен хотдог, Люк — кренвирш на клечка, а Бек — барбекю. Джей Би пиеше сода.

На мястото, където навремето бе очертана базата на бейзболното игрище, сега свиреше „Сантиментално пътуване“, голям оркестър, съставен от стари мъже с камуфлажни униформи от Втората световна война. Триото жени на средна възраст, наречено „Мемфис Белс“, пееше доста добре. Възрастни белокоси двойки танцуваха, малки руси дечица с мънистени гердани и диадеми в червено, бяло и синьо подскачаха наоколо, все едно танцуваха, а почернелите им от слънцето родители пиеха вайсбир и „Битбургер“. Тук немците отглеждаха децата си с бира и братвурст, както французите с вино и сирене. Войниците от парада се смесиха с местните и бяха посрещнати като знаменитости; нито един войник не е бил заплют във Фредериксбърг, щата Тексас. Някакъв местен в карирана риза се приближи и потупа Джей Би по рамото.

— Страхотна риза, Джей Би.

Джей Би го представи едва когато онзи се отдалечи.

— Нед притежава приключенски дух колкото една костенурка.

Бек се изправи и се протегна; долови аромата на печено телешко и захарен памук. Голото поле с бейзболното игрище беше превърнато в добре оформен Марктплац, площад в европейски стил. Белият осмоъгълен музей „Файне Кирхе“ се извисяваше в центъра. Зад него се намираше мемориалният парк „Пайъниър“ с бронзовите статуи на барон Фон Мойзебах, основателя на града, и на вожда на команчите с лулата на мира. „Майбаум“, стволът на майското дърво, изобразяващо историята на града, се извисяваше над площада. Чуваше се музика от Втората световна война; ранчари, фермери, войници в униформи, възрастни хора и деца се радваха на живота на този Четвърти юли в провинциална Америка. Всичко изглеждаше идеално.

— Тя беше специална жена — каза Джей Би. — Ани.

Бек погледна баща си.

— Откъде би могъл да знаеш?

Думите му прозвучаха грубо и Бек забеляза обидата в изражението на баща си. Джей Би я преглътна.

— Ние с Ани си пишехме имейли почти две години. А през последните й шест месеца си пишехме всеки ден.

— Ани ти е писала?

Джей Би кимна и Бек седна. Още една тайна.

— Имаш компютър? — попита Бек.

Джей Би отново кимна.

— Да, във винарската изба.

— Имаш изба?

— Така ме откри Ани, купуваше вино по интернет.

— Имаш уебсайт?

— Мда.

— Но защо?

— За интернет продажби. Доставяме вино из цялата страна…

— Не. Защо Ани ти е писала?

— О, за да ме подготви.

— За какво?

— За момента, когато ще си дойдеш у дома с децата.