Марк Хименес
Всички екстри (18)

17

Бруно Стуц отново седеше в кабинета на Бек, когато той пристигна следващата сутрин.

— Трябва да наема по-добра охрана — отбеляза Бек.

Стуц не стана. Седеше със самочувствието на човек, който държи козовете.

— Е?

— Пеги не е имала тайни от Джей Би. Той се е срещнал с дъщеря й преди дванайсет години.

Стуц въздъхна и поклати глава.

— Ето това е проблемът с тайните — днес хората изобщо не могат да пазят тайни.

— Някакви други заплахи, Бруно?

Стуц присви очи.

— Не ме притискай, съдия. И ти, и мексиканците ще съжалявате.

— Само за твоя информация, Бруно, Джей Би каза, че следващия път, когато те види, ще ти разбие носа.

— Джей Би ме заплашва?

— Беше по-скоро обещание.

Стуц се изправи и излезе точно когато Мейвис влизаше в кабинета. Тя вдигна ръце зад гърба на Стуц и се прекръсти, все едно да се предпази от злото. Бек все повече започваше да харесва Мейвис. Беше колкото висока, толкова и дебела, по половин ден работеше в ранчото за кози и си падаше по Джей Би. Как можеше да не я харесва?

— Какво имаме тази сутрин, Мейвис?

— Разводи. Мразя разводите.

Бек облече черната тога и те отново изкачиха стълбите — Бек вървеше напред — и влязоха в съдебната зала. Бек седна зад съдийската маса, на която бяха подредени осем златисти папки. Злато за разводите.

На скамейката на заседателите нямаше оковани затворници, пазени от заместник-шерифа Клинт, и областният прокурор не беше там да му хвърля подозрителни погледи. Присъстваха същите адвокати, но представляваха различни клиенти. Вчера имаше криминални дела, днес разводи — това беше животът на провинциалните адвокати. Пейките за публиката бяха подредени като за сватба: роднините на младоженеца от едната страна, тези на булката от другата. Съпрузите отляво, съпругите отдясно.

Мейвис обяви първото дело:

— „Данц срещу Данц“.

Мъж с развлечен вид и здраво стисната челюст, облечен с дънки, ботуши и карирана риза, стана от местата за публиката и се приближи към съдийската маса; изглеждаше, сякаш можеше да надвие цял бик. Задържа вратичката пред една привлекателна, но леко пълна жена, която вероятно е била красива преди двайсетина години и преди да натрупа десетина килограма. Бек погледна папката: „Линет Данц срещу Ърл Данц“. Бяха женени от двайсет и пет години и имаха четири деца на възраст двайсет и три, деветнайсет, четиринайсет и единайсет. От двамата придружаващи ги адвокати единият му се стори познат.

— Мистър Полк.

— Господин съдия.

Бек отвори златистата папка, още един случай, наследен от съдия Стуц.

— Всичко изглежда наред. Трябва само да подпиша решението и разводът ви ще бъде окончателен.

Бек потърси по бюрото си химикалка, но не откри. Погледна Мейвис. Тя опипа тупираната си коса, откъдето извади една химикалка и я подаде на Бек.

Миг преди да сложи подписа си, той вдигна поглед към мистър и мисис Данц.

— Двайсет и пет години… били сте гаджета в гимназията?

— Да — каза Ърл.

— Децата ви тук ли живеят?

— Не и най-големите. В днешно време децата хукват към големите градове веднага щом завършат гимназия. Най-голямото ни момче е агент по недвижими имоти в Далас и изкарва добри пари. Момичето учи в Техническия университет. Само отлични оценки.

— Струва ми се, че се гордеете с тях.

— Да.

— Сигурно сте били добри родители.

— Стараехме се.

— Децата ви притесняват ли се от този развод?

— Доста.

— Какво ще правите с по-малките?

— Ами мама… искам да кажа, Линет…

Линет се намеси:

— Момчетата ще останат при мен. Ърл не може да сготви дори ако животът му зависи от това, но ще ги взема да ги вижда. Момчетата имат нужда от баща си.

— Той добър баща ли е?

Тя кимна.

— Момчетата са целият му живот.

— Аз изгубих съпругата си. Трудно ми е да отглеждам децата си сам.

— Ние ще се грижим заедно за децата.

— Това е добре.

Мейвис придърпа Бек за тогата.

— Не прави това — прошепна тя.

— Кое?

— Не се прави на доктор Фил.

Бек не й обърна внимание и погледна семейство Данц.

— Двамата с жена ми се поскарвахме от време на време, но сега, като я няма, си спомням само хубавите моменти. Сигурно и вие сте имали хубави моменти.

— Разбира се, господин съдия, женени сме от двайсет и пет години.

— Веднъж ходихме на Хаваи — каза Линет, — между второто и третото дете.

— С жена ми също отидохме на Хаваи. Прекарахме страхотно. — Бек повдигна вежди. — Много романтично.

Линет се изчерви.

— И ние прекарахме много романтично, съдия — рече Ърл.

Двамата съпрузи се вторачиха един в друг като младоженци. Бек им предостави няколко минути и извърна очи към Мейвис, които сякаш тържествуваха: „Нали ти казах“.

— Сигурни ли сте, че искате да подпиша решението? Двайсет и пет години са много време. Имате много спомени. Знаете ли, чувал съм, че Хаваи си е в Тихия океан. — Можете да отлетите, за да видите дали и романтиката е още там.

Бек забеляза, че лицето на Линет омекна, и си помисли: Доктор Бек спасява един брак! И без да съзнава, че сам се закопава, той задълба още повече.

— Искам да кажа, ако се откажете сега, все едно… ами все едно осребрявате облигации, преди да им е дошъл падежът.

Адвокат Полк, който дремеше през цялата тази брачна консултация, сега изведнъж ококори очи, отстъпи крачка назад и направи на Бек жест, сякаш си прерязва гърлото. Бек не му обърна внимание.

— Все едно продавате някаква инвестиция, преди да е дошло времето да берете плодовете й.

Линет Данц рязко се обърна към Бек и постави юмруци на хълбоците си като сумо борец пред противника си.

— Точно това казах и аз на Ърл. Инвестирала съм двайсет и пет години от живота си в този брак и искам някаква отплата.

Ърл се напрегна и стисна квадратната си челюст.

— Разбирате ли, господин съдия, точно в това е въпросът. Жените смятат брака за проклета инвестиция. А мъжете го смятат за приключение. Аз не съм ничия облигация. Не съм нейно вложение. Аз съм един проклет мъж, който иска приключение! Искам малко вълнение в живота си, преди да умра! За двайсет и пет години единственото вълнение, което получавам, е да гледам рекламите за бельо в неделния вестник! — Той се усети и добави: — За дамско бельо.

Линет каза:

— Само за това говори, господин съдия, за приключения! За вълнение. Прокарахме си кабелна телевизия и сега по цял ден гледа канала на „Плейбой“. И това ако е приключение! Иска да си купя прашки! — Тя се обърна и посочи дупето си. — Този задник в прашки — това ли е представата ти за възбуда?

Бек погледна към Мейвис за помощ, но тя беше заровила лице в шепите си. Лицето на Ърл сега пламтеше и челюстта му беше така здраво стисната, че можеше да чупи орехи със зъби. Той се протегна и удари с кривия си пръст по решението за развод.

— Подпиши проклетия документ!

Бек бързо подписа решението, разтрогвайки брака на Ърл и Линет Данц. Те излетяха от съдебната зала.

Мейвис се загледа след тях и поклати глава.

— Аз лично бих носила прашки, за да задържа Ърл в леглото си.

Бек я зяпна и потръпна при мисълта.

 

 

Ким Краузе лъжеше. Знаеше къде бе отишла Хайди онази нощ. Може дори да е смятала да отиде с нея. Но защо би лъгала? Познаваше ли мъжа… мъжете, с които Хайди е била същата нощ? Да ги предпази ли се опитваше? Или пък Хайди? Или самата себе си?

Бек отвори папката с делото и потърси показанията на Ким. Тя твърдеше, че е взела Хайди около обяд в навечерието на Нова година и че двете са отишли в града. Хайди била облечена с дънки, тениска и маратонки. Бек прегледа отново доклада от местопрестъплението: тялото на Хайди беше открито, облечено с пола и блуза, а не с дънки и тениска. Върна се към показанията на Ким: тя твърдеше, че повечето магазини били затворили рано за Нова година, затова двете позяпали витрините по Мейн стрийт и хапнали в бирарията. Около четири следобед на Ким й станало скучно и се прибрала. Хайди пожелала да остане още. Казала, че ще се обади на майка си да я вземе. Тогава за последен път Ким разговаряла с Хайди. Била си вкъщи през останалата част от вечерта. Баща й го беше потвърдил.

Клод Краузе не му приличаше на лъжец.

Но за Ким беше сигурен, че лъже.

* * *

Бек излезе от съдебната палата и пресече моравата. Кафяви дъбови листа се носеха на северния вятър и падаха из двора на съда.

Трафикът по Мейн стрийт се състоеше от три коли, спрели на червения светофар на най-натовареното кръстовище в града. Час пик.

Той измина две пресечки на изток и зави по чакъления път към книжарницата. Имаше нужда от кафе и искаше да разпита Джоди за Хайди. Шерифът му беше казал, че често ходела в книжарницата. Бек откри Джоди на касата.

— Здрасти, Джоди. Едно малко обезмаслено лате, моля.

Тя вдигна поглед.

— Струва ми се, че сте прекалено докаран за Фредериксбърг, господин съдия.

Тя отново наведе глава. Господин съдия?

— Джоди, добре ли си?

— Добре съм.

— Не ми изглеждаш много добре. — Бек Хардин не беше експерт по жените, но познаваше кога една жена е бясна. — Искаш ли да поговорим за нещо?

— Да, искам. — Тя се провикна: — Ѐла, в двора съм!

— Може ли първо да ми направиш кафето?

— Не.

Тя заобиколи бара и излезе; Бек я последва до пейката. Седнаха мълчаливо, докато тя обмисляше как да започне.

— Бек, опитах се да ти помогна за Меги.

Той кимна.

— Да, вече има известен напредък.

— Не искам нещата отново да се влошат.

— В смисъл?

— Защото ще разбере, че баща й ходи с учителката й. Целият град говори.

— Но как може да говорят, като още дори не сме излизали?

— Градът е малък. — Тя го погледна. — Бек, не смяташ ли, че Гретхен е прекалено млада за теб?

— И аз й казах същото.

— И тя какво ти отговори?

— Че има нужди. Физически нужди.

Джоди кимна.

— Иска секс.

— Не е имала мъж вече повече от година.

— И какво, решил си да свършиш малко общественополезна работа ли? Да се държиш като добър съсед с учителката? Да носиш учебниците й до колата, да чистиш дъската, да удовлетворяваш нуждите й…

— Тя е на двайсет и пет.

— А ти си на четирийсет и две.

— Чувствам се като на шейсет и две.

— Но тя те кара да се чувстваш по-млад?

Той кимна.

— Просто ме кара да се чувствам отново на деветнайсет. Тогава не бях толкова уморен.

— Съпругът ми твърдеше, че секретарката му го карала да се чувства млад.

— Той е бил идиот.

— Известно ми е, но ти откъде го знаеш?

— Защото те познавам. — Той леко се усмихна. — Джоди, мога ли да те попитам нещо?

Тя кимна.

— Ще нараня ли Ани? Имам чувството, че сякаш й изневерявам.

— Изневерявал ли си й някога?

— Не.

— Никога?

— Не.

Тя го погледна подозрително.

— Нито дори прегръдки и целувки със секретарката или разпускане с някоя от адвокатките на няколко питиета след работа?

— Не. Нищо. Обичах я. Още я обичам.

Джоди въздъхна.

— Тогава Ани няма да страда. Вбесяваме се, ако ни изневерявате, докато сме още живи.

— Тя не е била щастлива.

— Ани ли?

— Споделила е с Джей Би в писмата. Работех много, често отсъствах от къщи. Писала му е, че е свикнала да спи без мен.

— Ох. Трудно е да си омъжена за адвокат.

— Ти била ли си щастлива със съпруга ти?

— Може би в началото. Но не продължи особено дълго.

— Сега изглеждаш щастлива.

— Сигурно защото не живея с адвокат.

Тя се поизправи и Бек забеляза, че вместо обичайните дънки беше облякла пола и късо дънково яке върху черна тениска. Пак беше с червените каубойски ботуши.

— Много хубав тоалет. Изглеждаш по-млада.

— Ха, та аз съм само на… — Тя се усети. — Добър опит.

— Благодаря. Сдобрихме ли се?

Тя неохотно се усмихна и кимна.

— Радвам се. Познаваш ли Ким Краузе?

— Да. Все се влачеше след Хайди. Никой не я забелязваше. Хайди получаваше цялото внимание.

— Дали е ревнувала от Хайди?

— По-скоро благоговееше пред нея.

— Има голи снимки на Хайди. Майка й я е снимала.

— Майката на Хайди?

Бек кимна.

— Майка й искала Хайди да позира за „Плейбой“.

— Да, веднъж от „Плейбой“ дойдоха да снимат в Остин. Момичетата от Тексаския университет се редяха на опашка. Интервюираха ги по телевизията и всички твърдяха, че родителите им смятали, че голите снимки били страхотна възможност за тях. Помня, че тогава си помислих: „Възможност за какво?“. За Правния факултет в Харвард ли? Или за Медицинския институт?

— Мислех, че жените искат равни права, за да бъдат лекари и адвокати… и собственици на книжарници.

— Момичетата вече не искат да са обикновени жени. Искат да са като Парис Хилтън.

— Защо?

— Защото е богата и известна.

— Ким казва, че не носи бельо.

— Ким ли?

— Не, Парис Хилтън.

— Момичетата тук носят прашки, които се показват на кръста им, все едно се рекламират. Знаеш ли как викат на триъгълничето при ластика? Процеп за монети. Все едно там момчетата трябва да пускат пари, за да си платят за секса.

— В Чикаго на мачовете на Люк всички майки носеха прашки под панталоните.

— Майки на футболисти с прашки. — Тя поклати глава. — Мислех, че феминизмът се бори за финансова свобода. Излиза, че всичко е само секс. Прашките победиха феминизма.

— И как да предпазя Меги от всичко това? Да не й позволявам да носи прашки ли?

— Не и докато е още петгодишна. — Тя се усмихна. — Не можем да ги предпазим, Бек. Можем само да се опитаме да ги научим да се пазят сами, да мислят разумно и да вземат правилните решения. И когато вземат грешни решения, което е неизбежно, да разговаряме с тях и вероятно да ги наказваме, а след това да ги прегръщаме. И винаги да ги обичаме.

 

 

— „Твоята майка лама ли е?“ — попитах аз приятеля ми Дейв. „Не, не е лама“ — беше отговорът на Дейв.

Бек четеше любимата книжка на Меги „Майка ти лама ли е?“ от Дебора Гуарино. Беше я прочел пет пъти тази вечер и сега започваше отначало.

— Джей Би има лама на име Сю — обади се Меги.

— Така е.

— Може ли да ми купите пони?

— Нали имаш козле.

— Но не мога да яздя Франк.

— Може би когато пораснеш.

— Ти кога се научи да яздиш?

— Ами горе-долу на твоята възраст, но аз израснах тук, в провинцията.

— Другите деца в училище могат да яздят.

— Те също са деца от провинцията.

— Ами аз какво съм?

— Ти си моето дете.

 

 

Бек откри имейл от март предишната година:

Скъпи Джей Би,

Първата химиотерапия. Бек дойде с мен, но си излезе по средата. Мисля, че се разплака. Ще победя тази болест, Джей Би, дори това да ме убие (шега).

Щракна върху друг имейл, написан три седмици по-късно, през април.

Косата ми започна да окапва. Мисля да я обръсна цялата, ще заприличам на футболист. Днес беше втората химиотерапия. Чувствам се толкова уморена. Бек е на дело за милиарди долари. Казах му, че ще се справя сама. Сега ми се иска да му бях казала истината.

И месец по-късно, през май:

Вече съм плешива като бебешко дупе. Купих си перука. Мразя я. Прекалено е топло с нея, главата ми се поти. Приличам на старец с кофти тупе. Отидох в един магазин за байкъри и си купих кърпа за глава. Видях една тениска, на която отзад пишеше: „Ако четеш това, значи гаджето ми е изпаднало“. Започнах да се смея толкова силно, че седнах на пода и накрая се разплаках. Собственикът на магазина е един космат мъж с татуировки. Дойде при мен и ме попита дали да извика линейка. Свалих перуката си и закрещях: „Не могат да ми помогнат!“. Не трябваше да го правя. Той седна на земята до мен и каза, че жена му умряла преди три години. Рак на гърдата. Поплакахме си заедно. Плешивата и звярът. Не ми позволи да му платя за кърпите за глава. Меги иска да си обръсне главата и да ходи с кърпа на училище. Не разбира. Люк започва да се плаши. Бек вече го е страх да ме докосне.