Марк Хименес
Всички екстри (24)

23

ЩАТСКИ ШАМПИОНАТ В РЪЦЕТЕ НА СЪДИЯТА

Съдия Хардин решава съдбата на Слейд и футболния сезон

На следващия ден местният вестник беше публикувал на първа страница репортаж за случая на Слейд Маккуейд. Съобщаваха се подробности за „предполагаемото“ му нападение срещу Хулио Еспиноса и противоречивите показания на Ники Ърнст, но стероиди не се споменаваха.

— Странно как се действа в един малък град, нали?

Бек вдигна поглед от вестника и видя окръжния прокурор на вратата.

— Ще разследваш ли употребата на стероиди от Слейд? — попита го.

Окръжният прокурор поклати глава.

— Не.

— Той използва стероиди, вероятно и част от другите играчи, а ти няма да направиш нищо?

— Няма да се меся в това, господин съдия, и ти не можеш да ме принудиш. Ако няма обвинения, ти нямаш юрисдикция.

— Ники свидетелства под клетва, че е инжектирала Слейд със стероиди. Трябва да отнесеш въпроса към съдебните заседатели.

— Искаш съдебните заседатели да разследват дали футболистите от гимназията използват стероиди?

— Да.

— Господин съдия, бащите на тези момчета са съдебните заседатели. — Окръжният прокурор отиде до прозореца и се загледа навън. — Не усложнявай нещата, господин съдия. Одобри споразумението, анулирай делото и се занимавай с безнадеждното си търсене на убиеца на Хайди Гизел. Този случай е приключен.

— Не и докато не го анулирам. А аз още не съм говорил с Хулио и родителите му.

— Току-що разговарях с Делгадо. Съгласни са. — Той се обърна към Бек. — Виж, господин съдия, израснал съм тук и не искам този град да отиде по дяволите. Куентин дойде, за да плячкосва и граби. Щом продаде имотите около голф игрището, ще се премести някъде за следващата си голяма сделка. А Стуц е просто един старец, който е бесен на целия свят, защото светът се променя. Но той би запалил собствената си къща, за да докаже, че има право. Пред нищо няма да се спре. Ще извика СИМК.

— Ами ако Слейд нарани друг човек?

Убийствена ярост. Бек не можеше да се отърси от тази мисъл.

— Няма да се забърква в неприятности през следващите два месеца. Ще спечели шампионата и ще замине за Остин. И тогава няма да се занимаваме с него.

— Той е извършил престъпление. А аз съм съдията и моя отговорност е да потърся справедливост.

— Добре тогава, ще обясниш на мексиканците какво е справедливост, докато се качват на автобусите на СИМК на път за границата. — Той поклати глава. — Виж, господин съдия, не знам дали си разбрал, но лайното вече се е разсмърдяло. — Окръжният прокурор посочи вестника. — Всички говорят за това, дори в испанския квартал. Полицейският началник ми се обади рано-рано тази сутрин. Когато полицаите са минали през квартала, мексиканците са хвърляли камъни по тях. Подобно нещо никога не се е случвало тук. Човекът каза, че се готвят за бунт по Мейн стрийт, насред празничното пазаруване и ловния сезон. Дай да смесим мексиканците с шепа пияни ловци на елени, и по Мейн стрийт ще се лее кръв. Това ли искаш, господин съдия? Защото точно това ще получиш!

Бек се изправи.

— Искам да се видя със Слейд.

 

 

Слейд Маккуейд дойде на обяд с баща си и адвоката си. Беше облечен с черни спортни шорти и черна тениска, опъната по тялото му като черна кожа. Слейд обаче не се държеше като наперения млад футболист, с когото Бек се беше запознал преди няколко дни на тренировката. Беше смирен и притихнал.

— Съдия Хардин, този разговор е неофициален — заяви Бруно Стуц. — Нищо от това, което каже Слейд, не може да бъде използвано срещу него. Съгласен ли си?

Бек кимна и те седнаха.

— Господин съдия, извиних се на Хулио — рече Слейд. — Не съм такъв човек.

— Освен когато си инжектиран със стероиди?

— Съветвам клиента си да не отговаря на този въпрос — обади се Стуц.

— Срещата е неофициална, Бруно.

— И все пак, господин съдия, ти го молиш да признае престъпление.

— Искам да разбера за стероидите в отбора.

— Е, той може да има желание да разговаря по въпроса… хипотетично.

— Хипотетично?

— Да. За целите на този разговор ще предположим, че стероидите са били или се използват…

— Знам какво означава „хипотетично“, Бруно. Е, Слейд, когато си инжектираш стероиди, колко често изпадаш в стероидна ярост?

Слейд погледна Стуц, преди да отговори.

— Хипотетично, ако използвах стероиди, хипотетично бих изпадал в стероидна ярост. Но ако това би се случило и нараня някого, хипотетично бих променил дозата.

Бек, Куентин Маккуейд и Бруно Стуц втренчено изгледаха Слейд.

— Браво, Слейд — възкликна Стуц. — Успя да използваш думата „хипотетично“ три пъти в две изречения.

Слейд изглеждаше доволен от себе си.

— Благодаря.

— Други играчи ползват ли стероиди? — попита Бек.

— Хипотетично, да.

— И какво използват?

— Хипотетично, Дека-Д, Дека-Дураболин, Норболетон, Уинстрол, Дианабол, Андро, HgH.

— Звучиш като аптекар. Какво е HgH?

Слейд, изглежда, се забавляваше.

— Къде сте били през последните двайсет години, господин съдия?

— В една адвокатска кантора.

— Хормон на растежа. Прави мускулите по-стегнати. А по-стегнатите мускули са по-бързи. Професионалистите го използват, защото трудно се открива при тестовете. Хипотетично.

— Слейд, и стероидите, и хормонът на растежа са незаконни.

— Но са необходими. Господин съдия, минималният ръст на куотърбековете от Националната футболна лига е сто и деветдесет сантиметра и сто и десет килограма. Аз бях деветдесет и пет килограма, сега съм сто и двайсет. Мечтата ми е да стана професионален куотърбек и тези вещества ми помагат да я осъществя. Както помагат и на много други играчи. Срещал съм се с колежански отбори в цялата страна и всички играчи казват едно и също — първото, което тренерите ги съветват, е да натрупат маса. Не казват, че трябва да започнеш да приемаш стероиди, но всички знаят какво означава да натрупаш маса. И как да я натрупаш. Защо според вас не пускат първокурсниците да играят? За да се приспособят към колежанския живот, за да изкарват добри оценки или за да си намерят приятелчета? Тази година им е нужна, за да се напомпат.

— И откъде вземаш стероидите?

— От фитнес зали в Остин.

— Дай ми имена.

Слейд сви рамене.

— Потърсете в жълтите страници, така направих аз.

— Не. Имената на хората, които ги продават.

Това определено развесели Слейд.

— Господин съдия, няма да получите имена.

— Значи просто отиваш в която и да било фитнес зала в Остин и си купуваш стероиди?

— Само от тези за бодибилдинг. Инжектираме се още в съблекалните.

— Толкова ли е лесно?

— О, боли. Не мога да се инжектирам сам и карам другите момчета или Ники…

— Не, питам толкова ли е лесно да си намериш стероиди.

— А, да, няма проблем. По дяволите, господин съдия, в днешни дни по-трудно е да си намериш лекарства срещу грип. Наркоманите ги използвали, за да правят метамфетамини.

— Вие се друсате?

— Стероидите не са дрога, не като кокаина или хероина. Никога не бих вкарал подобно нещо в тялото си. Ям нискомаслени продукти, сложни въглехидрати и спазвам протеинова диета. Имам само четири процента мазнини в тялото.

— Храниш се правилно, но използваш стероиди. Това е измама.

— Това е състезание. Господин съдия, играта вече е друга. По-голяма, по-силна, по-бърза. С каквито средства е нужно. Такава е сделката.

Бек въздъхна. Дълбоко в сърцето си съзнаваше, че момчето е право.

— Слейд, рушиш здравето си за краткотрайни успехи.

— Господин съдия, гледах един филм за супермоделите. Пушат по пет кутии цигари на ден, за да са слаби. Защо това не е незаконно? Цигарите убиват хората. Стероидите просто те правят по-едър. Но тютюневите компании имат свои лобисти.

Куентин се усмихна.

— Браво, момчето ми.

— Слейд, стероидите са опасни.

— Не и ако се използват правилно.

— Но ти получаваш стероидни пристъпи на ярост.

— Само на върха на пирамидата. А те бързо отминават.

— Можеш да оплешивееш.

— Защо според вас толкова много спортисти си бръснат главите?

— Можеш да станеш стерилен.

— Не искам деца.

— Можеш да станеш импотентен, зависим от стероиди, тялото ти няма да може да произвежда тестостерон.

— Вземам кломид на всеки цикъл.

— Какво е това?

— Лекарство против стерилитет. Стимулира естественото производство на тестостерон. Кара тялото ми да прави каквото трябва.

— Имаш отговор за всичко, нали, Слейд? Тогава отговори ми, какво ще правиш, ако нараниш още някого?

— Това няма да се повтори, господин съдия, кълна се.

— Но ако се повтори, Слейд, баща ти няма да може да те откупи. Ще отидеш право в затвора. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Ники каза, че страдаш от депресия. Вярно ли е?

— Понякога. Когато не вземам стероиди. Но когато ги вземам, се чувствам прекрасно.

— Как се чувстваш?

— По-добре е от секса.

Бек погледна Куентин Маккуейд и обърна ръце с дланите нагоре. Куентин просто сви рамене.

— Мамка му, господин съдия, и на мен ми се приисква да вземам стероиди.

Бек се обърна към Слейд.

— Когато си депресиран, минавала ли ти е мисълта за самоубийство?

— Самоубийство? С моето бъдеще? Няма начин. — Слейд се усмихна. С усмивката на бъдеща звезда от Националната футболна лига. — Господин съдия, прекалено много се харесвам, за да се самоубия.

— Слейд, ако се съглася на споразумението, обещаваш ли да спреш стероидите?

— Да, господин съдия, обещава — намеси се Стуц.

— Попитах Слейд.

Слейд погледна адвоката си, после баща си; и двамата се опитваха да го накарат да обещае. Слейд се обърна към Бек.

— Не, господин съдия, няма да ви обещая, защото няма да спазя обещанието си.

Куентин силно изпусна въздух и вдигна ръце.

— Добре че момчето може да играе футбол, защото иначе никога няма да се оправи в света на бизнеса. Казвал съм му поне хиляда пъти, че преуспяващият бизнесмен трябва да може да погледне един човек в очите и да го излъже убедително.

 

 

Бек имаше нужда от кафе, затова вървеше към книжарницата. Не беше минал и половин пресечка, когато го спря някакъв търговец, който държеше вестник.

— Съдия Хардин, чух, че мексиканците планират улични протести и демонстрации, и то през уикенда за Деня на благодарността!

— Работя по въпроса — отвърна Бек.

Продължи да върви, но човекът изкрещя след него:

— Когато протестираха в Хюстън срещу онзи закон за имиграцията, затвориха всички магазини! Това не трябва да се случва тук!

Бек извървя още една пресечка и отново беше спрян.

— Съдия Хардин, търговците по Мейн стрийт гласуваха за вас. Искахме промяна, но не и бизнесът ни да фалира. Старите немци също не биха искали това да се случи. Те знаят как да спазват реда!

— Ред ли искате, или граждански права?

— Искам да си изкарвам прехраната!

Продължи да върви, важно беше да не спира. Четири пресечки по-нататък и след разговори с още четирима търговци Бек зави по каменния път към книжарницата. Поне този собственик на магазин щеше да бъде приятелски настроен.

— Не мога да повярвам, че си способен на такова нещо!

Джоди скочи срещу него още преди вратата да се затвори. Тя отново го издърпа навън.

— Може ли първо да пия кафе?

— Не!

Джоди го замъкна към пейката.

— Нима позволи на Куентин Маккуейд да те купи?!

— Джоди, Маккуейд не ме купува, той…

— Откупва Слейд.

— Не, той…

— Какво? Какво прави Куентин?

— Опитва се да откупи Слейд.

— Значи не си се съгласил?

— Не.

— И няма да се съгласиш?

— Не съм казал подобно нещо.

— Бек!

— Джоди, първо трябва да знаеш всички факти.

Тя скръсти ръце. Лицето й беше почервеняло почти колкото косата й. Докато Бек й разказваше последните събития, ръцете й се отпуснаха на коленете й и лицето й пребледня.

— Проверка във фабриката за пуйки? Можеш ли да я предотвратиш?

— Те са федерални служители, Джоди. Не отговарят пред щатски съдия.

— Бек, не можеш да допуснеш това да се случи.

— Ами ако Слейд нарани още някого?

— Тогава какво ще правиш?

Бек погледна часовника си: 4:30 ч. следобед.

— Училището е свършило. Отивам да говоря с Хулио.

 

 

— Кога ще махнат шините от челюстта ти? — попита съдията.

Хулио Еспиноса показа четири пръста.

— След четири седмици?

Хулио кимна. Бяха във всекидневната. Хулио седеше на един стол, а в скута му имаше футболна топка. Съдия Хардин седеше на канапето до майката на Хулио, която люлееше бебе. Черната коса на майка му беше мокра. Винаги се къпеше веднага щом се върнеше от фабриката, за да се отърве от миризмата на пуйки възможно най-бързо. Мария Еспиноса беше на трийсет и шест години, но сега, в дебелата розова хавлия и с измито лице, приличаше на момиче. Тихичко пееше приспивна песничка на Хуан.

Двегодишната Росита се беше покатерила в скута на съдията, но той не се притесняваше, че може да повърне върху скъпия му костюм. Съдията огледа малката къща — оскъдни мебели, една-две играчки, голи стени, украсени единствено от икона на Дева Мария и разпятието; четиригодишната Маргарита и шестгодишния Жилберто, които седяха с кръстосани крака пред малкия телевизор и гледаха „Улица «Сезам»“; десетгодишният Хорхе, който си бъркаше в носа — и Хулио видя в очите на съдията съжалението на американците.

Хулио извади тефтерче и химикалка и написа: Не ми трябва съжалението ви, господин съдия. Трябват ми парите на Маккуейд. Искам майка ми и баща ми да не работят във фабриката за пуйки и да не живеят в испанския квартал. Искам да отида в колеж. Искам да ме забелязват.

Откъсна страницата и я подаде на съдия Хардин. „Да ме забелязват.“ Бек се обърна към майката на Хулио.

— Мисис Еспиноса, двамата с мистър Еспиноса съгласни ли сте да сключите споразумение?

Майката спря да пее и погледна първо съдията, а после Хулио. Каза нещо на испански.

Той написа: Mi madre се притеснява да говори с вас, съдия. Английският й не е много добър. Но тя иска това, което искам аз.

Съдията прочете бележката и каза:

— Хулио, Слейд ти е нанесъл жесток побой. Трябва да бъде наказан.

Хулио написа: Челюстта ми ще заздравее. Ако Слейд отиде в затвора, животът на семейството ми няма да се подобри. Но парите на баща му ще ни помогнат. Това искаме.

Той откъсна страницата и я подаде на съдията, след което написа: Сеньор Делгадо казва, че заплашват с внезапна проверка, ако не подпиша споразумението. Родителите ми се страхуват. Всички в квартала се страхуват. Ако има проверка, наказаните ще сме ние, а не Слейд. Не позволявайте това да се случи.

Съдията прочете бележката и посочи топката.

— Играеш европейски футбол ли?

Хулио кимна.

— Някога правили ли са ти тестове за стероиди?

Хулио се засмя и написа: Да, пет пъти миналата година, два пъти досега тази година. Проверяват само мексиканските играчи.

Хулио изгаряше от срам всеки път, когато треньорът идваше в класа и го посочваше и той трябваше да мине покрай американците, докато едрите футболисти му се подиграваха, защото знаеха, че самите те никога няма да бъдат тествани.

Съдията прочете бележката и въздъхна.

— Тук живеете осем души? Къде…

Хулио написа: Спим? Той откъсна страницата и я подаде на съдията, който прочете думата и кимна. Хулио отново написа: Баща ми работи нощни смени във фабриката за пуйки и спи през деня. Майка ми работи през деня и спи в спалнята с бебетата. Останалите спят тук.

— А ти къде спиш?

Хулио стана и направи жест на съдията да го последва. Излязоха от всекидневната, минаха през кухнята и влязоха в малка баня. Хулио посочи ваната.

— Спиш във ваната?

— А.

Когато се върнаха във всекидневната, майката на Хулио кърмеше Хуан, очите му бяха затворени, а устата му беше плътно прилепена към зърното на едрата й тъмна гърда. Съдията отвърна поглед.

— Хулио, хайде да излезем навън.

 

 

Излязоха в малкия двор. Нямаше алея за коли и той беше паркирал навигатора на тревата на два метра от предната врата на малката къща.

— Искаш ли да се поразходим?

Тръгнаха по тясната асфалтирана улица покрай малки къщи, по-скоро бараки, колиби и навеси. Върху парцели за еднофамилни къщи бяха скупчени по няколко постройки. Част от тях някога са били на колела, други бяха килнати под странни ъгли, а трети представляваха пътнически каравани с потънали в земята колела, все едно роднини бяха дошли на гости и бяха забравили да си тръгнат. Някои бяха малки пристройки или гаражи за по една кола, превърнати в нещо като домове. Част от тях бяха боядисани в ярки цветове, но повечето бяха мрачни и с голи стени. Пред някои беше аранжирана сцената на Рождество Христово; Мария, Йосиф и бебето Иисус бяха изкуствени, но козите, пуйките и пилетата бяха истински. В дворовете дечица си играеха и си говореха на испански. Пазеше ги някакво момиче на възрастта на Хулио в напреднала бременност.

— Тези деца американски граждани ли са?

Хулио написа отговора в тефтерчето и го подаде на Бек. Да, родени са в САЩ. Исабел е на 15, мексиканка е. Младите момичета искат да родят бебета още с идването си. Мислят, че правителството ще им разреши да останат, ако родят децата си тук.

— Повечето хора под наем ли живеят?

Хулио написа: Повечето жилища са тяхна собственост. Законът им забранява да работят тук, но им позволява да притежават къщи. Кой издава тези закони?

— Няма голяма логика — кимна Бек.

Хулио написа: Караваните са под наем. В тях живеят по петнайсет души. Работят във фабриката и пращат парите си в Мексико.

— Но как може в тези каравани да живеят по петнайсет души?

Хулио написа: Караваните са само за спане. Всеки плаща по 400 долара на месец за една постелка на пода. На американския хазяин. Той притежава много такива каравани в квартала.

— По четиристотин долара? Но това прави шест хиляди на месец. За толкова пари биха могли да наемат най-хубавата къща в града.

Хулио написа: Не могат. От градската управа не позволяват петнайсет мъже да живеят в една къща на север от потока, но тук нещата стоят различно, за да има работници за фабриката.

В дворовете бяха паркирани стари автомобили, някои бяха качени на циментови блокчета. Кокошки и кози се разхождаха из дворовете като домашни любимци, в един двор кротко пасеше бик. Навсякъде се търкаляха боклуци. В един празен парцел беше засята царевица, чиито високи зелени стъбла бяха подредени в правилни редове. В друг парцел растеше агава. Хулио написа: Педро прави домашна текила от агавата.

По верандите имаше готварски уреди, а в дворовете бяха подредени мебели — канапета, фотьойли, люлеещи столове — все едно бяха стаи, чиито стени бяха излетели. По просторите се ветрееше пране. Очевидно тук хората живееха навън, освен когато гледаха телевизия, тъй като много от къщите имаха сателитни чинии по покривите.

Бяха само на пет пресечки на юг от блясъка и лукса на Мейн стрийт, но сякаш вече не бяха във Фредериксбърг. Бяха в Мексико. През последната година в училище Бек беше ходил на екскурзия до Нуево Ларедо. Там условията за живот бяха същите. Оглеждайки се наоколо, имаше чувството, че цял квартал от Нуево Ларедо е бил преместен в центъра на Фредериксбърг. Мексиканците продължаваха да живеят като в Третия свят, само дето имаха повече телевизионни канали.

Минаха по улиците на квартала: „Буена Виста“, „Санта Роса“, „Света Мария“, „Света Герелда“. В края на пътя беше фабриката за пуйки, сива сграда без прозорци, от която се издигаше бял пушек, който се виеше в синьото небе. Сградата беше заобиколена от висока ограда с бодлива тел. Фабриката приличаше на затвор.

Хулио посочи една каравана и написа: Тук всеки може да се снабди с фалшива карта за самоличност, осигурителен номер и шофьорска книжка, за да работи във фабриката.

— И това се прави така явно?

Разбира се. Управителите на фабриката пращат новите работници тук, за да могат после да казват пред правителството, че не са знаели, че работниците са нелегално пребиваващи. Такава е играта.

Новото продължение на Милам Роуд осигуряваше пряк път през центъра на града и минаваше през испанския квартал, точно както междущатските магистрали винаги минават през най-бедните части на градовете. Милам Роуд беше единственият широк път с тротоари и канавки в квартала.

Хулио написа: Когато вали, водата се стича до потока, но не достатъчно бързо. Къщите и караваните често се наводняват.

Бек никога не беше ходил в испанския квартал. Не беше сигурен, че той изобщо бе съществувал преди двайсет и четири години. Но нищо чудно винаги да са били тук — тези хора, които живееха и работеха само на пет пресечки на юг от Мейн стрийт, но не ходеха по Мейн стрийт, не ядяха в ресторантите по Мейн стрийт и не пазаруваха в магазините по Мейн стрийт. Разхождайки се по Мейн стрийт, човек никога не би предположил, че това място съществува. Хулио беше прав: те бяха невидими.

А момчето спеше във ваната.

 

 

— Два милиона долара за мексиканчето? — попита Куентин Маккуейд. — И тротоари, канализация и асфалтирани улици в испанския квартал? На какво ти приличам, на отдел за общественополезен труд ли? Тротоарите и канализацията не са евтини, господин съдия. Става въпрос за два-три милиона долара. Предложих един милион, а ти ми излизаш с пет. Сделката не е особено справедлива.

— Както сам каза, Куентин, животът не е справедлив.

Куентин поклати глава и се засмя.

— И ако се съглася, делото на Слейд ще бъде анулирано?

— Да. И агентите на СИМК няма да идват в града.

Куентин се усмихна.

— Много си безмилостен, господин съдия. Харесваш ми. Догодина, когато немците те изгонят от поста ти, може да дойдеш да работиш за мен.

— А може и да не дойда. Освен това за теб вече работи най-безмилостният човек в окръга.

— Да, но Бруно е лоялен колкото питбул. Би се обърнал срещу мен, ако му изнася.

— Откъде знаеш, че аз не бих го направил?

— О, ти си един от онези редки екземпляри, господин съдия — честен човек, обременен от нуждата винаги да постъпва правилно. Тайните ми биха били на сигурно място при теб.

— Сключваме ли сделка?

Куентин Маккуейд стана, погледна Бек право в очите и каза:

— Да, сключваме.

Куентин протегна ръка през бюрото на Бек. Бек понечи да я поеме, но се поколеба. Имаше чувството, че сключва сделка с дявола. Може и така да беше. Но това беше работа на адвокатите. Не беше сигурен, че един съдия трябваше да постъпва така. Разтърсиха ръце.

Куентин каза:

— А, ще ми трябва и онзи запис, господин съдия, от разглеждането на делото. Не мога да позволя да го излъчат по националната телевизия.