Марк Хименес
Всички екстри (29)

28

Мария Еспиноса се закашля от вонята на пуешки изпражнения.

Тя пъхна ръка в поредната студена пуйка, заби пръст в дупката и издърпа екскрементите, останали във вътрешностите на мъртвата птица. Същия ден беше извадила мръсотиите на почти петнайсет хиляди мъртви пуйки, но птиците продължаваха да се точат по линията. Тя не ги броеше. Знаеше, че това е дневната норма на фабриката в месеците преди Деня на благодарността. Ако нормата не се изпълнеше днес, в утрешния ден поточната линия щеше да се движи още по-бързо.

Ръцете я боляха както винаги след дванайсет часа на линията, от работата и от студа. Бяха намалили температурата до 10 градуса; ниската температура забавяше развитието на бактерии и вече не им се налагаше да спират поточната линия по средата на смяната, за да мият нечистотиите по пода. Сега линията изобщо не спираше и през всяка смяна можеха да се чистят повече пуйки, затова Мария стоеше сред купчина пуешки лайна от дванайсетчасовата си смяна. Погледна часовника на стената: 2:47 ч. Смяната й свършваше точно в 3:00 ч.

Това щеше да бъде последният ден на Мария във фабриката за пуйки.

Преди деветнайсет години, когато беше едва седемнайсетгодишна, Мария беше дошла във Фредериксбърг заедно с Рафаел, за да работят във фабриката за пуйки. Представители на фабриката бяха дошли в Пиедрас Неграс, за да набират работници; те твърдяха, че американците бяха дали амнистия на нелегалните преди няколко години и със сигурност щяха да го направят отново. Бяха им обещали работа, добро заплащане и жилища. Показаха им снимки на кокетни къщички и на чиста, нова фабрика с усмихнати работници; но това не беше тяхната къща или тази фабрика, нито пък тези работници. Тяхната къща не беше хубава. Тази фабрика не беше нова. И работниците не се усмихваха.

Но днес Мария се усмихваше.

С парите, които сеньор Маккуейд беше платил на Хулио, вече не беше нужно да работи във фабриката. Трябваше обаче да работи до края на месеца, иначе нямаше да й платят. А тя си искаше последния чек. Беше си го спечелила с труд.

От утре щеше да е майка домакиня. Щяха да напуснат испанския квартал и да заживеят в провинцията. Рафаел щеше да построи малка къща с двор, където децата да си играят, вместо да се шляят по Роуз стрийт. Две новодошли семейства от Мексико вече искаха да наемат къщата им от американския им хазяин, щом се изнесат.

Тя отново погледна часовника на стената: 2:52 ч.

Деветнайсет години живееше с миризмата на пуйки, която сякаш беше полепнала по нея, и тя не можеше да се отърве от отвратителната смрад. Искаше последните осем минути да литнат, за да премахне миризмата на пуйки завинаги.

И защото много й се пишкаше.

Миенето на пода по средата на смяната, когато поточната линия спираше, макар и за кратко, беше единствената почивка за работниците. Бързаха да отидат до тоалетната и да обядват, защото трябваше да се върнат, когато миенето приключеше и поточната линия отново тръгнеше. Когато отмениха миенето по средата на смяната, отнеха и единствената им почивка.

Сега, щом поточната линия тръгнеше, тя не можеше да напусне мястото си, за да яде или да ходи до тоалетна. Не можеше да остави непочистените пуйки да минат нататък. Не пиеше вода преди смяната си, за да не й се налага да пишка през дванайсетте часа на поточната линия. Не обичаше да кляка на мястото си и да пикае в купчината пуешки лайна върху бетонния под, макар че всички работници през дневната смяна на линията също бяха мексиканки и също приклякваха да пишкат.

Но днес нямаше да издържи до края на смяната.

Не искаше да пишка през дрехите си, защото тогава щеше да й е студено и мокро. Затова бързо смъкна панталоните и бельото си, хвана се за парапета и приклекна. Изпишка се върху пуешките изпражнения, като внимаваше да не намокри гумените си ботуши. Когато свърши, бързо вдигна гащите и панталона си и се огледа. Беше пишкала на пода множество пъти, но все още се притесняваше. Никой обаче не я беше видял. Работничките не изпускаха пуйките от поглед.

Днес по поточната линия минаваха отглеждани на свобода пуйки.

Беше пропуснала пет пуйки. Работниците от контрола на качеството може би щяха да извадят мръсотията от тези пуйки, но можеше и да не го направят. Те минаваха по линията толкова бързо, че тя имаше по-малко от три секунди да извади мръсотията от всяка птица, защото следващата вече пристигаше. Работата на поточната линия зависеше изцяло от скоростта: Mas Rapido! Mas Rapido! Mas Rapido! И от нараняванията. Много работници се нараняваха, но никой не се оплакваше, нито отсъстваше и ден от работа; който се оплакваше и отсъстваше, биваше уволнен.

Мария не обичаше да вади мръсотията от пуйките, но това беше далеч по-добро от работата на линията за колене на пуйките или за изкормване, където по цял ден стояха в кръв и вътрешности или режеха главите и ноктите на пуйките. На тези поточни линии имаше много злополуки и Мария често повръщаше. Тук тя повръщаше по-рядко, обикновено когато беше бременна.

Искаше да има още едно детенце.

Рафаел смяташе, че сега могат да имат. Тази нощ щеше да бъде и неговата последна смяна във фабриката. В този момент той беше в съблекалнята и си обличаше бялата униформа и гумени ботуши и ръкавици; той работеше в нощната смяна за почистване. През следващите дванайсет часа той щеше да мие и търка поточната линия. Тя щеше да целуне Рафаел на излизане от фабриката. Но когато се върнеше вкъщи на следващата сутрин, двамата щяха да загърбят поточната линия. Щяха да загърбят испанския квартал. Щяха да бъдат свободни мексиканци, така беше казал Рафаел.

Дневната смяна започваше точно в 3 ч. всеки ден и не приключваше, докато часовникът на стената не покажеше отново 3 ч. Поточната линия никога не беше спирала преди края на смяната през деветнайсетте години от работата й тук. Но сега линията внезапно спря. Провесени за шиите, пуйките леко се залюляха и спряха. Сякаш цялата фабрика замря. Работниците замръзнаха по местата си, все едно животът беше спрял.

Поточната линия беше спряла.

Мария погледна часовника: 2:56 ч.

 

 

На седем пресечки от фабриката за пуйки Бек погледна часовника си. Чикаго се намираше в същата часова зона като Тексас. Той взе телефона и набра един номер. Когато рецепционистката в старата му адвокатска кантора отговори, той помоли да го свърже с Рут Мур.

Хайди Гизел не беше убита от местен жител на Фредериксбърг, от незаконно пребиваващ мексиканец или от колежанин от Остин. Беше убита от филмова звезда от Холивуд. Мъж, който й беше дал смъртоносна доза кокаин, беше правил секс с нея и който беше повече от три години по-възрастен от Хайди. Което го правеше виновен за убийство и изнасилване. Надали щяха да го осъдят за убийство, но със сигурност щяха да го осъдят за изнасилване на малолетна заради ДНК пробата му. Една филмова звезда щеше да отиде в затвора, ако Бек успееше да го намери за петдесет и девет дни, да вземе проба от неговата ДНК, да я изследва и тя да съвпадне с тази от тялото на Хайди, а след това да го изправи пред съдебните заседатели, които да го признаят за виновен.

Трябваше да вземе ДНК проби от петте най-големи филмови звезди в Холивуд. Но как да го направи? Не можеше просто да отиде при човека с комплект за вземане на проба, да му каже да си отвори устата, да вземе част от слюнката му, да прибере пробата в плика за доказателства и да му благодари. Нито пък да натисне бутона на интеркома пред портата на холивудското му имение и да поиска малко от урината му. Да се обади на холивудския му агент и да помоли за една снимка и стъкленица кръв също бе неосъществим вариант.

А да издаде заповед за ДНК проба беше немислимо. Първо, Бек беше съдия, а не полицай и не би трябвало да разследва убийството на дъщерята на приятеля си. И макар да имаше правомощия над случая, когато заподозреният бъде обвинен, засега той не можеше официално да се заеме с разследването.

Второ, съществуваше Четвъртата поправка на Американската конституция: „Да не се издават съдебни постановления… без достатъчно основание…“. А тук нямаше достатъчно основания за издаване на заповед за обиск за вземането на ДНК проба от нито една от тези звезди. Самият факт, че Хайди и тези петима души са били в Остин в нощта на смъртта й, не представляваше достатъчно основание за вина. Той нямаше доказателства, че Хайди е била в компанията на когото и да било от тези мъже; разполагаше единствено с признанията на Ким, че Хайди е седяла на масата на Теди Боудман в бар на Шеста улица.

И трето, дори един съдия от Тексас да издадеше заповед, тя трябваше да бъде потвърдена от съдията в Калифорния, а нито един съдия в Калифорния нямаше да я потвърди в ущърб на филмова звезда с могъщи калифорнийски адвокати, които най-вероятно са назначили съдията и лесно можеха да го отстранят от поста.

Бек не можеше да мине през обичайните законови канали.

Трябваше да вземе ДНК от пет известни личности: Теди Боудман, Джо Рейнс, Еди Стийл, Зики Адамс и Чейс Конъли. Не се съмняваше, че Хайди е била с един от тях през онази нощ. ДНК от един от тях щеше да съвпадне с пробата, намерена в тялото на Хайди. Беше ги проучил по интернет. Бяха на възраст между двайсет и девет и трийсет и осем. Преди пет години всички те бяха големи звезди. Всички бяха женени и за тях се носеха слухове, че злоупотребяват с наркотици. И за всички се знаеше, че са били в Остин през онази нощ.

Един от тях снимаше филм в Чикаго.

За разлика от полигамиите мъже в Юта, адвокатите в САЩ могат да имат две законни съпруги: една вкъщи и една в офиса; втората се нарича секретарка. Повечето адвокати правят секс само с тази вкъщи. Рут Мур беше съпругата на Бек в работата му. Беше се грижила за абсолютно всичко в професионалния му живот. Беше писала документи, подавала молби, организирала заседания (в офиса и по телефона), насрочвала обеди, срещи и пътувания, изпълняваше дребни задачи и купуваше подаръци за децата и другата му съпруга вкъщи. В продължение на седемнайсет години всяка дейност, която не струваше 800 долара на час, се делегираше на Рут Мур. Тя вдигна телефона.

— Бек, мили боже! Как си?

— По-добре сме. Ти как си, Рут?

— Добре съм. Как са децата?

— Люк е доста мълчалив, а Меги…

— Още ли е с куклата?

— Да.

— А ти практикуваш ли?

— Не, съдийствам.

— Станал си съдия ли?

— Другата възможност беше работа в „Уолмарт“.

— Добър избор. Сигурно е скучно да си съдия в малък град.

— Не толкова, колкото предполагах. Точно затова ти се обаждам. Имам нужда от помощта ти.

— Разбира се, Бек, каквото кажеш.

— Дълга история, но най-важното е, че ми трябва ДНК на един човек.

— Някой от кантората ли?

— Не. На Зики Адамс.

— Зики Адамс? Шегуваш ли се? Защо?

— Не се шегувам, Рут, и не ти трябва да знаеш защо.

— Искаш да взема негова ДНК проба?

— Той снима филм в Чикаго.

— В центъра. В обедната почивка всички момичета ходят там да гледат.

— Ти ще ходиш ли днес?

— Да.

— Можеш ли да се приближиш до него?

— Вдигат барикади, но той идва до феновете да подписва автографи и да се снима с тях. Много е мил.

— Чудесно, вземи найлоново пликче и пинцети. Още ли имаш в бюрото си?

— Разбира се.

— Добре, вземи ги и наблюдавай Зики. Оглеждай се за всичко, което може да има негово ДНК.

— Като например?

— Дъвка, косми, угарка от цигара, слюнка, кръв…

— Кръв?

— Е, не го порязвай. Просто го наблюдавай внимателно. Ако изплюе някоя дъвка, използвай пинцетите, сложи я в пликчето и ми я прати с експресен куриер в Съдебна палата, окръг Гилеспи, Уест Мейн стрийт 101, Фредериксбърг, Тексас. Ще можеш ли?

— Мога. Кога ще ми обясниш за какво става въпрос?

— Някой ден, Рут. И много ти благодаря.

— Бек… грижи се за себе си.

Бек затвори и набра друг номер. Една филмова звезда бе паднала, оставаха още четири. Всички живееха в Лос Анджелис. Бек познаваше един човек в Лос Анджелис, частен детектив, когото беше използвал по един случай за корпоративен шпионаж. Човекът се беше завирал по контейнерите с боклук, за да намери доказателствата, нужни на Бек, за да спечели делото. Той отговори на първото позвъняване.

— Уес, Бек Хардин е на телефона.

— Бек, откога не сме се чували?

Уес крещеше. Сигурно шофираше по магистралите на Лос Анджелис с мустанга си кабрио.

— Пет, не, шест години! — изкрещя Бек в отговор.

— Не е нужно да викаш!

— Извинявай. Уес, имам нужда от услугите ти.

— Имаш ги, приятел. Какво ти трябва?

— ДНК.

— Специалитетът ми. От кого?

— Еди Стийл, Джо Рейнс, Теди Боудман и Чейс Конъли.

— Добре ли чух? Искаш ДНК от четирите най-големи филмови звезди в Холивуд?

— И ми трябваха за вчера. Щом вземеш някоя проба, а аз не се съмнявам, че ще успееш, изпрати ми ги с експресна куриерска служба. — Бек му даде адреса на съдебната палата.

— Тексас? Какво, по дяволите, правиш в Тексас?

— Дълга история.

— Правилата същите ли са?

Правилата бяха следните: Уес не питаше Бек защо му трябват ДНК пробите и Бек не питаше Уес как се сдобива с тях.

— Да, същите са.

Уес изкрещя:

— Ще ги взема!

И наистина щеше да го направи.

 

 

Хулио Еспиноса погледна часовника: 3:29 ч.

Седеше незабележим в дъното на класната стая с останалите латиноси, докато учителката немкиня преподаваше на американчетата на предните чинове. Тя отиваше назад и разговаряше с Хулио само преди щатските изпити за проверка на знанията.

— Нужен си ни, Хулио! — казваше тя.

Да, имаха нужда от отличния му резултат на изпитите, за да повиши средния успех на латиносите и да представи американците в добра светлина: „Виждате ли! Ние обучаваме мексиканците!“. Два милиона долара в банката не променяха факта, че за американците той беше просто един мексиканец.

Звънецът обяви края на часа. Всички се втурнаха към вратата, все едно виеше пожарната сирена. Хулио излезе последен.

— Здрасти, Хулио!

Той се обърна и срещна сините очи на Ники Ърнст. Отвърна на поздрава мълчаливо заради пристегнатите си челюсти. Ники беше много красива в униформата си на мажоретка, която беше облякла за мача същата вечер. Хулио вдъхна аромата й и почувства слабост.

— Кога ще ти свалят шините? — попита тя.

Хулио вдигна един пръст.

— Една седмица? Чудесно! Точно навреме за завръщането у дома.

Не че Хулио щеше да ходи на събитието. Нито пък някой от мексиканците. Ники се приближи към него, а Хулио се отдръпна плътно до шкафчетата покрай стената на коридора. Тя докосна ръката му и той почувства как тялото му се съживява.

— Хулио, така и не ти казах колко съжалявам, че наговорих всичко това за теб в съда. Наистина съжалявам. Извинявай. Бащата на Слейд и онзи злобар Стуц много ме изплашиха, казаха, че от мен зависи да спася футболната кариера на Слейд и футболния ни сезон. Но въпреки това не трябваше да го правя. Можеш ли да ми простиш?

Хулио кимна.

— Поканил ли си някоя за бала за завръщането?

Хулио поклати глава.

— Ами и мен никой не ме е поканил.

— Ейд!

— Ейд? А, искаш да кажеш Слейд?

Хулио кимна.

— Няма да ходя с него на бала, нито пък някъде другаде. Разделихме се. Е, Хулио, искаш ли да ме заведеш на бала?

Сърцето на Хулио подскочи. Но мозъкът му бързо премисляше. Той извади тефтерчето си и написа: Ами приятелите ти?

— Е, ако не те приемат, значи не са ми приятели, нали? Знаеш ли какво, Хулио, готова съм да се махна от този град.

Хулио отново написа: Ами родителите ти?

— Да, родителите ми ще пощръклеят — отвърна Ники. — Но аз съм на осемнайсет и вече съм възрастен човек, както каза съдия Хардин. Сама мога да вземам решения. Така че ще трябва да го приемат. Харесвам те и искам да бъда на бала с теб.

Хулио изведнъж се изплаши. Ники зърна страха по лицето му.

— Не се притеснявай. Не е нужно да идваш вкъщи. Аз ще дойда да те взема, искаш ли?

В момента обаче Хулио не се притесняваше от родителите немци на Ники. Друго бе предизвикало страха му: Слейд Маккуейд, който тичаше по коридора, запътил се право към него. Ники се обърна точно когато Слейд стигна до тях. Тя протегна ръка пред него както полицаят на кръстовището пред училището спираше колите и удари Слейд в корема.

— Спри, Слейд! Остави Хулио на мира! Не се шегувам!

Слейд не й обърна внимание.

— Хулио, чух баща ми и Стуц да си говорят снощи. Днес СИМК ще направят внезапна проверка на фабриката за пуйки и на испанския квартал.

Хулио надраска в тефтера си КОГА и го показа на Слейд.

— Казаха при застъпването на смените.

Хулио рязко си пое въздух, задави се и започна да кашля. Не можеше да диша. Отчаяно се опитваше да отвори уста, но не можеше. От тялото му излизаше свистящ звук, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Хулио, астма ли имаш? — извика Ники.

Той се облегна на шкафчетата и се плъзна по гладката им метална повърхност. Слейд го сграбчи под мишниците и го вдигна. Ники обгърна лицето му с нежните си ръце.

— Хулио, какво има? Какво става?

Главата на Хулио конвулсивно се мяташе напред-назад, докато той отчаяно се бореше за въздух. Трябваше да се спаси. Ники трябваше да го спаси. Протегна ръка към задния си джоб и взе ножичките, които докторът му беше дал и му беше казал да носи винаги със себе си, в случай че се задави или повърне; трябваше да среже с тях ластиците, които придържаха челюстите му. Той ги подаде на Ники.

— Какво, Хулио? Какво да направя?

Той разтвори устни и посочи ластиците.

— Искаш да ги срежа ли?

Той кимна. Ники се приближи до лицето му и се взря в устата му. С пръстите на лявата си ръка тя разтвори устните му, а с дясната опря ножиците към зъбите му и сряза ластиците. Той падна на земята.

Отвори уста за пръв път от осем седмици и вдиша въздух като изваден на сушата удавник. След няколко минути дишането му се успокои. Ники го потупваше по гърба; Слейд беше приклекнал до тях. Няколко други ученици се бяха спрели и ги зяпаха, все едно в коридора беше станала автомобилна катастрофа.

Хулио погледна Ники и каза:

— От теб ще стане добър лекар. — След това се обърна към Слейд. — Проверката на СИМК ще бъде при застъпването на смените, така ли?

— Да, кога се сменят?

— Сега! Трябва да вървя!

— Ще те закарам — каза Слейд.

— Идвам с вас — каза Ники.

Слейд дръпна Хулио, все едно беше дете, и те излязоха тичешком от училището и се втурнаха към паркинга, където беше оставен големият черен хамър на Слейд. Ники скочи на мястото до шофьора, Хулио — на задната седалка, и Слейд запали двигателя. Вместо да заобиколи, за да стигне до изхода, Слейд се качи на тротоара, пресече напряко затревената площ и даде газ към фабриката.

— И какво ще правим сега? — попита Ники.

— Слейд, заведи ме при съдията — рече Хулио. — Той ще знае как да постъпим.

 

 

Бек погледна часовника на стената на излизане от задната врата на съда. Беше 3:43 ч. Забеляза, че Грейди слиза от джипа си на паркинга между съдебната палата и Центъра за правоприлагане. Той му извика и тръгна към него. Облегнаха се на колата.

— По обувката няма нищо — каза Грейди. — Не мога да повярвам, че я намери. Реката е на три километра на изток от мястото, където открихме трупа. Добра логика, Бек. — Той се усмихна. — Когато немците те махнат от поста ти догодина, можеш да дойдеш да работиш при мен.

— Ще открия онзи тип.

— Мислиш ли, че така ще изплатиш дълга си?

— Може би. Може да ми даде отговорите на някои въпроси.

— За да не направиш същите грешки с твоето момиче?

Бек кимна.

— Разбрах някои неща за Хайди. Онази нощ е била с филмова звезда. Ким ми каза, че се е качила в някаква черна лимузина в Остин около десет часа, а една черна лимузина е била видяна на Мейн стрийт около един часа същата вечер.

— Филмова звезда? Но защо, по дяволите, Ким е мълчала?

Бек поклати глава.

— Защо едно момиче би искало така отчаяно да се махне от този град, че да спи с непознат?

— Хлапетата искат забавление. Тук им е скучно.

— Но тук е втората Санта Фе.

Грейди се засмя.

— Не смятам, че богаташите ще хукнат насам само за да ги изхвърли от пътя някой каубой с питбул в пикапа, дето се е разбързал кой знае накъде. Това е просто един приятен провинциален град, Бек. Нищо повече. Но на децата не им стига. Искат повече. Също като тебе навремето. Кой е видял лимузината тук?

Бек кимна към съдебната палата.

— Карлота.

— Карлота? Но защо не ми е казала?

— Притеснявала се е, че Стуц ще я депортира.

— Казал съм на мексиканците, че пет пари не давам за имиграционния им статут. Но за Стуц не мога да ги виня…

Звукът от свирещи гуми прекъсна Грейди. Черен хамър рязко зави от „Сан Антонио“ и спря пред тях.

— По дяволите, какво става? — викна Грейди.

Зад волана беше Слейд Маккуейд, а до него седеше Ники Ърнст. Хулио Еспиноса изскочи от задната врата. Лицето му беше като на обезумял. Едва говореше.

— Съдия Хардин, ще правят проверка на фабриката за пуйки!

— Кой?

— От СИМК.

— Кога?

— Сега!

Бек погледна Грейди.

— Не знаеше ли?

— Не, мамка му! Да тръгваме!

Грейди изтича до джипа; Бек се провикна към Слейд да ги следват и скочи до него. Грейди пусна светлините и сирената и излетя от паркинга.

Фабриката за пуйки се намираше на седем пресечки от Мейн стрийт. Грейди зави по „Милам“, прекоси испанския квартал и ускори. На входа на фабриката той рязко натисна спирачки и джипът спря сред облак прах пред барикадата на Министерството на вътрешната сигурност.

Черни джипове блокираха портала към фабриката. Поне стотина федерални агенти с черни якета с бели надписи ПОЛИЦИЯ и СИМК бяха навлезли в района на фабриката. Всички до един бяха въоръжени; някои бяха облечени с якета от противовъздушната артилерия с камуфлажни панталони и носеха бойни пушки. Обстановката наподобяваше военен преврат. До високата ограда от вътрешната страна бяха подредени пет автобуса.

Излязоха. Хамърът със Слейд, Хулио и Ники спря зад тях. Бек и Грейди отидоха до един от агентите на барикадата.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите? — викна Грейди.

Агентът го огледа.

— А вие кой сте?

— Аз съм проклетият шериф на окръг Гилеспи, ето кой. И вие сте под моя юрисдикция. А това е окръжният съдия.

Агентът отстъпи и каза нещо в радиостанцията си. След няколко секунди друг агент притича от нещо, което приличаше на команден пост. Той носеше противовъздушно яке и деветмилиметров пистолет на кръста. Обърна се към Грейди.

— Агент Лукас, Вътрешна сигурност, СИМК. А вие сте?

— Аз съм бесен. — Грейди посочи фабриката. — Стотина агенти с бойни оръжия и предпазни жилетки? Не смятате ли, че е малко пресилено за шепа мексиканци, въоръжени с умрели пуйки?

Агент Лукас не обърна внимание на сарказма.

— Вие ли сте окръжният шериф?

— Да, аз съм.

Агент Лукас се обърна към Бек и го огледа. Бек отново беше с дънки и ботуши.

— Вие сте съдия?

— Съдия Бек Хардин.

— Федерален?

— Щатски.

— Разбирам. И какво мога да направя за вас, господа?

— Можете да ми обясните — не се стърпя Грейди — какво, по дяволите, си мислите, че правите, като извършвате нападение в район под моята юрисдикция, без да сте ме информирали.

Агент Лукас реагира с усмивка — запазената марка на федералните служители.

— Първо на първо, шерифе, целите Американски щати са под наша юрисдикция. И второ, според федералните закони, които имат предимство над щатските, правим проверка на работно място. Операция „Връщане на подателя“.

— Връщане на подателя? — обади се Бек. — Колко мило. Това са човешки същества, не поща.

Агент Лукас не му обърна внимание.

— И трето, ние информирахме местните правоохранителни органи. Тоест шефа на полицията. Тази фабрика не е ли в границите на града?

— Да. Но обикновено…

— Вече не. След единайсети септември вече информираме само когото трябва.

Бек посочи фабриката.

— Тези хора не са терористи. Те са просто мексиканци, които обработват пуйки.

— И работят в страната нелегално — каза агент Лукас. — Изпълняваме федерално съдебно постановление, господин съдия. Това анулира правомощията ви.

— Наясно съм със закона, агент.

— Радвам се. Тогава да се погрижим за националната сигурност.

Бек се изсмя.

— Да не мислите, че тези мексиканци планират терористична атака, докато изкормват пуйки?

Агент Лукас почервеня.

— Не се месете, господин съдия! Върнете се в малката си съдебна зала и се оправяйте с глобите за паркиране и разводите или каквото там правите в този процъфтяващ град. Но не пречете на операцията ми, защото ще арестувам жалкия ви задник и ще ви изправя пред истински съдия!

Бек пристъпи към агент Лукас, но Грейди застана между тях.

— Тези хора работят в тази фабрика вече трийсет години. Защо сега?

— Изчакахме времето между двете смени, за да хванем всички незаконни работници.

— Но защо днес?

— Получихме информация, че тези работници извършват кражби на самоличност, крадат карти за самоличност и номера на социални осигуровки, за да си изкарат разрешителни.

— Информация? От кого?

— Източникът ни е поверителен.

Слейд мина покрай Бек и каза:

— От баща ми и Стуц.

— Те ли са организирали операцията? — попита Бек.

Слейд кимна.

— Чух ги да си говорят снощи.

Грейди се изплю.

— Изиграха те, Бек.

Агент Лукас каза:

— Извинете ме, господа. Имам работа.

— Какво ще се случи с тези хора? — попита Бек.

— Ще ги откарат с автобуси до центъра за задържане в Сан Антонио, ще ги обработят и ще ги депортират. Утре сутринта ще са в Нуево Ларедо.

Хулио пристъпи напред.

— Нуево Ларедо? Родителите ми, те са във фабриката. Какво ще правим без тях?

— Кои вие? — попита агент Лукас.

— Ние, техните деца.

Агент Лукас изгледа Хулио и тръгна към него. Бек и Грейди му препречиха пътя.

— Той е законно пребиваващ, агент. Американски гражданин е. Както и братята, и сестрите му.

— Щом казвате, господин съдия. Агентите ми са в испанския квартал и търсят бегълци. Извикахме и хора от Агенцията за закрила на децата. Те ще проверят всяка къща в квартала.

Агент Лукас изгледа Хулио като спортен рибар, който току-що е изпуснал голям улов.

— Роден в САЩ. — Той посочи фабриката с палец. — Петдесет и седем от жените там са бременни. Ако родят бебетата си тук, те ще бъдат американски граждани. Като теб и мен — той кимна към Хулио — и него. Ако ги родят в Нуево Ларедо, ще са мексиканци като майките си. Това е достатъчна причина за тази проверка.

— Тези хора имат право на адвокат, дори да са тук нелегално — намеси се Бек.

— Междувременно подписват документи, с които се отказват от право на адвокат и се съгласяват незабавно да бъдат откарани вън от страната.

— Но вие сте насочили оръжие срещу тях! Това не значи доброволно съгласие. И те не могат да се откажат от правото си на адвокат, когато дори не знаят, че имат такова право.

Агент Лукас обърна ръце с дланите нагоре, сви рамене и се отдалечи.

— Ако се противят срещу депортирането — каза Грейди, — ще останат в затвора една година, след което пак ще ги депортират. По-добре да ги закарат с автобусите до Мексико още тази нощ и да се свърши. Могат да се върнат след няколко седмици.

— Вижте! — изкрещя Хулио.

Работниците излизаха от фабриката в колона по един. Облечени в бели униформи и каски и черни гумени ботуши, те се провираха между шпалир от агенти на СИМК към автобусите; на кръста им имаше вериги, за които с други вериги бяха оковани ръцете и краката им, все едно федералните агенти бяха арестували Ханибал Лектър, а не Рафаел и Мария Еспиноса.

— Madre! Padre!

Родителите на Хулио не го чуха, нито видяха. Изчезнаха в един автобус. Хулио започна да хлипа. Бек прегърна момчето. Ники го прегърна от другата страна.

— За всичко съм виновен аз.

Бек се обърна към Слейд.

— За всичко съм виновен аз — повтори Слейд.

Не говореше на никого специално. Отиде до хамъра и гневно изрита гумата; после се наведе и зарови лице в ръцете си.

Черен дизелов пикап със затъмнени прозорци се приближи и спря. Прозорецът откъм шофьора бавно се спусна. Бруно Стуц. Бек пусна Хулио и се приближи към него. Никога не беше удрял възрастен човек, но в момента едва се сдържаше.

— Ти ли организира това?

— Определено бях аз.

Бек отчаяно искаше да удари този мъж, но каза:

— Надявам се скоро да пукнеш.

Стуц само се изсмя, даде на скорост и отпраши по пътя. Дизелът ускори бавно и преди да се осъзнае, Бек се наведе, взе камък колкото топка за бейзбол и го метна по джипа. Не уцели.

— Мамка му!

Слейд се появи до Бек. Взе друг камък със същата големина, подхвърли го няколко пъти в огромната си дясна ръка, прицели се в джипа на Стуц, който вече беше на петдесетина метра и се отдалечаваше все по-бързо.

— Вече е извън обсег — отбеляза Бек.

Слейд сграбчи камъка, пристъпи напред и го хвърли. Той се извиси високо в небето и после падна право върху задното стъкло на джипа. Бек чу хрущенето от счупено стъкло. Стоповете на колата светнаха. Една дълга ръка се протегна през прозореца и Стуц размаха среден пръст, после продължи по пътя. Бек се обърна към Слейд.

— Имаш страшна ръка, синко.

— Всичко започна, когато набих Хулио. Аз съм виновен. — После се обърна към Хулио. — Извинявай, Хулио. — След това се качи в хамъра си и отпраши по чакъления път.

Грейди се приближи към тях, клатейки глава.

— Съдията ни хвърля камъни по колите?

— Това проблем ли е, Грейди?

Той поклати глава.

— Дава ми надежда за правната ни система.

Черните джипове на СИМК се оттеглиха от портала и петте автобуса излязоха от фабриката. Хулио се оглеждаше за родителите си, но не ги видя.

— Хулио, ще върна родителите ти — каза Бек.

— Как?

— Познавам разни хора. — Той се обърна към Грейди. — Ходи ли ти се до Сан Антонио?

Грейди погледна часовника си.

— Там ли ще вечеряме?

— Да.

— Идвам. Готов съм на всичко, за да избегна ястията на жена ми.

Отидоха до джипа на Грейди. Хулио понечи да тръгне към испанския квартал.

— Ще се оправиш ли, Хулио? — попита Бек.

Хулио избърса лицето си и отвърна:

— Трябва да намеря децата.

Ники изтича след него.

— Ще ти помогна.

Бек влезе в джипа и извади мобилния си телефон.

— Наистина ли имаш познати там? — попита Грейди.

Бек кимна.

— Един от партньорите ми в Чикаго беше бивш служител от кабинета на министъра на правосъдието. Политическо назначение. Много важни личности му дължат услуги, а той на мен. Ако някой може да освободи родителите на Хулио, това е той.

— Знаеш ли, Бек, започвам доста да те харесвам.

Бек посочи.

— Следвай автобусите.

* * *

Децата вече спяха, когато Бек се върна вкъщи същата нощ, след като двамата с Грейди оставиха Рафаел и Мария Еспиноса в дома им в испанския квартал. Джей Би седеше на задната веранда и четеше вестник.

— Върнахте ли ги? — попита той.

Бек се отпусна в люлеещия стол.

— Да, върнахме ги. Вкъщи са. Петък вечер е, а испанският квартал е като призрачен град.

— Показваха проверката по телевизията — по новините в Сан Антонио. Интервюираха Феликс Делгадо. Беше доста разстроен. Каза, че това е трагичен провал на справедливостта.

Отново тази дума.

— Грейди е добър човек — каза Джей Би. — Ти също си добър човек, Бек. Гордея се, че си мой син. Ще ми се заслугата да беше моя, но ти сам си станал такъв.

Бек погледна към баща си.

— Имаш много по-големи заслуги, отколкото предполагаш, Джей Би.

Бек забеляза, че очите на баща му се наливат със сълзи.

— Това означава много за мен, Бек.

Бек се облегна и въздъхна.

— Знаеш ли, Джей Би, не искам да съм съдия. Този град вече не ми харесва.

— Вината не е в града, Бек, а в шепа хора, които живеят тук. Няколко дъртаци като Стуц, които не могат да приемат факта, че светът се променя, и продължават да носят карирани ризи, докато всички останали носят хавайски. Но тези дъртаци скоро ще пукнат и млади хора като теб и Джоди ще поемат щафетата и ще поведат този град в правилната посока за деца като Меги, Люк и Либи. — Баща му го погледна. — Ако изоставиш този град, Бек, изоставяш тях.

— Децата добре ли прекараха деня?

— Да… а, Гретхен те поздравява… каза да ти предам де… от нейно име… е, нали се сещаш. Приготвих на децата бургери, след това ги заведох на мача. „Гоутс“ спечелиха, четирийсет и два на нула. Слейд тича за шест тъчдауна.

— Тичал е за шест тъчдауна?

— Да. Не хвърли топката нито веднъж през целия мач. Стори ми се малко странно. Хващаше топката и просто тичаше, дори когато трябваше да подаде. И не избягваше играчите от другия отбор. Тичаше право срещу тях, все едно искаше да ги удари. Или пък да ги убие.

Убийствена ярост.