Ромен Гари
Животът пред теб (3)

Страшен автогол си вкарах с това куче. Така го заобичах, да се побъркаш направо. Ама и другите, сигурно без Бананя, на който не му пукаше, той и така си беше щастлив, за нищо, още не съм виждал негър, щастлив за нещо. През цялото време държах кучето на ръце и все не можех да му измисля име. Щом се сетех за Тарзан или Зоро, чувствах, че някъде се е затаило едно име, дето никого си няма и чака. Накрая избрах Супер, но със задръжки, с уговорката да го сменя, ако попадна на нещо по-добро. Имах струпани излишъци в мен и всичките ги дадох на Супер. Не знам какво щях да правя без него, наистина беше спешно, иначе да съм стигнал вече до каторгата. Когато го разхождах, се усещах някой, защото освен мен, той никого си нямаше на този свят. Толкова го обичах, че дори го дадох. Бях на девет години или там някъде, а на тази възраст човек вече мисли, освен може би в моментите на щастие. Трябва да кажа все пак, без никого да обиждам, че у мадам Роза не беше работа, дори и да си свикнал. И затова, когато Супер взе да расте, за мен от прочувствена гледна точка, дощя ми се да уредя живота му, същото щях да направя и със себе си, стига да можех. Обръщам ви внимание, че той не беше кой да е, а куче. Има една дама и тя рече, ах, че хубаво пуделче, попита ме мое ли е, продава ли се. Бях кофти облечен, а и муцуната ми не е нашенска, та тя веднага загря, че кучето не е от същата порода.

Продадох й Супер за петстотин франка, това се казва сделка. Толкова й поисках на горката женица, за да се уверя, че може да си го позволи. Случих с нея, имаше дори кола с шофьор и веднага напъха Супер вътре, да не би да имам родители и те да се разпискат. И сега ще ви го кажа, защото няма да ми повярвате. Прибрах петстотинте франка и после ги хвърлих в решетката на канала. Седнах на бордюра и се разревах като магаре, търках си очите с юмруци, но бях щастлив. У мадам Роза няма никаква сигурност, висяхме на косъм с тая болна бабичка и без пари, със Социалните грижи на главата, не е това живот за куче.

Щом се върнах у дома и казах, че съм продал Супер за петстотин франка и съм хвърлил парите в канала, мадам Роза облещи ей такива очи и изтърча да се заключи в дупката си. След това винаги се заключваше вечер, за да не й прережа още един път гърлото. Другите хлапета вдигнаха адска врява, когато разбраха, защото те не обичаха истински Супер, а само така, за игра.

Тогава бяхме цяла сюрия, седем или осем. И Салима беше — майка й я спасила, когато съседите я издали като улична курва и имало набег от Социалните за непристойност. Тя прекъснала клиента и успяла да измъкне през прозореца на партера Салима, която стояла в кухнята, после цяла нощ я крила в една боклукчийска кофа. Пристигна сутринта у мадам Роза с малката, цялата усмърдяна на боклук, в истерия. И Антоан се беше случил при нас, единственият французин с произход, всички го разглеждахме много внимателно, за да видим как е направен. Ама той беше само на две години и нямаше много за гледане. Не мога да се сетя още кой, те се сменяха непрекъснато, с майките, дето идваха да си ги вземат. Мадам Роза казваше, че жените, които се подвизават, нямат достатъчно морална подкрепа, защото сводняците не си гледат както трябва работата. Жените се нуждаят от децата си, за да има животът им смисъл. Мине не мине и току цъфнат — я моментът им е дошъл, я болест, и бързаха да се измъкнат извън града с рожбите си, за да се възползват. Никога не съм могъл да разбера защо на регистрираните курви не им позволяват да си гледат децата, на другите не им мига окото. Мадам Роза смяташе, че е заради важността на пеперудките във Франция, другаде не било така, но тук мястото им е такова, че чак не е за вярване, ако не си го видял с очите си. Мадам Роза казваше, че пеперудката на жената е най-важното нещо във Франция заедно с Луи XIV, и затова преследват така наречените проститутки — честните жени искат само те да си имат. Що майки съм виждал да плачат у нас, издадени на полицията, че са родили дете в тоя техен занаят, ни живи, ни умрели от страх. Мадам Роза ги успокояваше, казваше им, че си има един комисар в полицията, самият той курвенско изчадие, който я брани, а един евреин й прави фалшиви документи, ама копче не можеш да кажеш, толкова са истински. Никога не съм виждал този евреин, мадам Роза го криеше. Двамата се запознали в еврейското общежитие в Германия, там по грешка не могли да ги изтребят и те се заклели, че втори път няма да ги пипнат. Евреинът се тулеше някъде из френските квартали и като луд фабрикуваше фалшиви документи. Благодарение на неговата закрила мадам Роза имаше документи, които удостоверяваха, че е някой друг, като всичко живо. Хвалеше се, че с такова нещо в джоба дори израелците нищо не могат да докажат против нея. Е, разбира се, никога не беше съвсем спокойна, защото за тая работа човек трябва да е умрял. В живота винаги е паника.

Та ви разправях, че когато дадох Супер, за да му осигуря бъдещето, защото у дома го нямаше, хлапетата часове наред вдигаха врява, без Бананя, той си беше много доволен, както винаги. Нали ви казвам, не беше от тоя свят, мръсникът му с мръсник — вече четиригодишен, а все още доволен.

На другия ден първата работа на мадам Роза беше да ме замъкне при доктор Кац, за да види в ред ли съм. Искаше да ми вземат кръв, да проверят дали не съм сифилитичен като арабин, но доктор Кац така подскочи, че чак брадата му се разтрепери — забравих да ви кажа, че и брада имаше… Развика се на мадам Роза нещо за приют и й се сопна, че това били орлеански шумотевици. Орлеанските шумотевици били, когато евреите от конфекцията още не упойвали белите жени, за да ги тикат в бардаци, и всичко живо ги гледало на кръв — те все ще се наврат в устата на хората така, за нищо.

Мадам Роза не можеше да дойде на себе си.

— И какво стана точно?

— Взел петстотин франка и ги хвърлил в решетката на канала.

— Това ли му е първият пристъп на буйство?

Мадам Роза ме гледаше, без да отговори, и на мен ми беше много тъжно. Не обичам да причинявам мъка на хората, аз съм философ. Зад доктор Кац на камината имаше един кораб с чисто бели криле и понеже ми беше терсене, страшно ми се искаше да се чупя някъде, много надалече, далече от мене си, и го накарах да полети, качих се на палубата и го поведох със сигурна ръка през океаните. Май че там, на палубата на платнохода, за пръв път се чупих. Дотогава не мога да се закълна със сигурност, че съм бил дете. Дори сега, стига да поискам, като нищо се качвам на платнохода на доктор Кац и се понасям нанякъде самичък. Но думица не съм казвал никому и всеки път се правех, че ме има.

— Докторе, много ви моля, прегледайте основно това дете. Вие ми забранихте да се вълнувам заради сърцето, а той продаде най-скъпото нещо, което имаше, и хвърли петстотинте франка в канала. Дори в Аушвиц не са ставали такива работи.

Нямаше евреин или арабин около улица „Бисон“, който да не знае доктор Кац заради християнското му милосърдие, той се грижеше за всичко живо от сутрин до вечер и по-късно. Запазил съм чудесен спомен за него, там беше единственото място, където чувах да говорят за мен и ме преглеждаха, сякаш съм нещо важно. Често идвах сам, не че бях болен, а за да поседя в чакалнята. Седях дълго. На него му беше ясно, че съм за нищо, заемах и стол, а по света има толкова мъка, но винаги ми се усмихваше мило и не се сърдеше. Често си мислех, докато го гледах, че ако имах баща, щях да си избера доктор Кац.

— Той така обичаше това куче, не ти е работа, не го пускаше дори когато спи и какво направи накрая? Продаде го и хвърли парите. Не, докторе, това дете не е като другите. Страх ме е от внезапна проява на лудост в семейството му.

— Мога да ви уверя, че няма да стане нищо, абсолютно нищо, мадам Роза.

Аз се разплаках. Знаех си, че няма да стане нищо, но за пръв път ми го казваха така в очите.

— Недей да плачеш, детето ми. Но ако ти олеква, поплачи си. Често ли плаче?

— Никога — каза мадам Роза. — Никога не плаче това дете, а един Господ знае каква ми е мъка.

— Ето, сама виждате, че нещата вървят към оправяне — каза докторът. — Той плаче, развива се нормално. Добре сторихте, че го доведохте при мен, мадам Роза, ще ви предпиша успокоително. Няма нищо страшно при вас, само сте разтревожена малко повече.

— Щом се занимавам с деца, не може без тревога, докторе, иначе стават нехранимайковци.

На връщане вървяхме, хванати за ръка по улицата, мадам Роза умира да се покаже с някого. Винаги се тъкми дълго, преди да излезе, защото е била жена и нещичко още й е останало. Гримира се по много, но на нейната възраст не можеш кой знае колко да скриеш. В главата е като стара еврейска жаба, с очила и астма. Докато се тътри нагоре по стълбите с торбите, час по час спира и все разправя, че някой ден ще пукне по средата, като че ли е толкова важно да изкачиш всичките шест етажа.