Ромен Гари
Животът пред теб (6)

Вкъщи се натъпка с успокоително и прекара цялата вечер, вторачена в една точка, цъфнала в усмивка, понеже нищо не чувстваше. На мен никога не е давала. Като нея друга нямаше и още сега ще ви илюстрирам примера. Вземете, да речем, мадам Софи, и тя държеше бардак за курвенски изчадия на улица „Сюркуф“, или пък оная, Графинята, понеже беше вдовица на някой си Граф от „Барбес“: те приемаха до десет хлапета на ден и първата им работа беше да ги натъпчат с успокоително. Мадам Роза го знаеше със сигурност от една африканска португалка, която се подвизаваше на улица „Трюандри“, и си прибрала сина от Графинята толкова спокоен, че не си стоял на краката. Изправиш го, той се срути и пак, и пак — по цели часове можеш да си играеш така с него. Но с мадам Роза беше точно обратното. Когато не слушахме или пък имахме за деня деца със сериозни смущения — и такива се случват — тя се тъпчеше с успокоително. Тогава си крещяхме и се биехме на воля, на нея й беше все тая. Аз трябваше да въдворявам ред и много се кефех, нали ставах началник. Мадам Роза седеше по средата в креслото, с една вълнена жаба с грейка на корема, главата й малко клюмнала — усмихваше ни се кротко и понякога дори ни махаше с ръка, като че ли бяхме преминаващ влак. В такива мигове нищо не искай от нея и аз поемах командването, за да не подпалят пердетата, защото първо това пали човек, когато е млад.

И само звънецът можеше да я поразмърда, докато седеше така успокоена. Гонеше я лудо шубе от германците. То е отдавнашна история, има го във всички вестници и няма да се впускам в подробности, но мадам Роза така и не се оправила след това. Понякога си мислеше, че е още в сила особено посред нощ, изобщо тя живееше със спомени. Нали е голяма дивотия в наше време, когато на всичко това е сложен кръст, ама евреите, като си навият нещо на пръста и край, хеле пък ако са били изтребвани — тия най-дълго се свестяват. Тя все ми разправяше за нацисти и есесовци и аз малко съжалявах, че не съм се родил по-рано, за да ги видя тия нацисти и есесовци с оръдията и обозите — с тях човек поне си знае. Сега нищо не знае.

Голям майтап падаше с този страх на мадам Роза от звънеца. Най гот беше рано сутринта, когато зората шумолеше и аха да пукне. Германците стават рано и предпочитат разсъмването пред всеки друг час на деня. Някой от нас се измъкваше навън и натискаше звънеца. Ама дълго, за да стане веднага. Страхотен майтап наистина, човек трябва да го види! Мадам Роза в ония години сигурно тежеше деветдесет и пет кила и нещо и изхвръкваше като тапа от леглото, чак половин етаж по-долу се спираше. Ние си лежахме и се правехме на заспали. Щом разбереше, че не са нацистите, тя изпадаше в луда ярост и ни наричаше курвенски изчадия, а това никога не й се случваше току-така. Седеше някое време облещена, с ролка на косата, последната, дето още си я имаше на темето, и отначало й се струваше, че е било насън и не е имало никакъв звънец, че не идва отвън. Но все се намираше някой от нас да се изкикоти и щом разбереше, че е станала жертва, тя се предаваше в плен на яростта или пък се разплакваше.

Аз си мисля, че и евреите са хора като всички други, обаче няма какво да им се сърдим за това.

Често дори не ставаше нужда да ходим да звъним, мадам Роза и сама си го правеше. Събуждаше се внезапно и изневиделица, сядаше на задника си, който беше още по-голям, отколкото мога да ви го опиша, ослушваше се, после скачаше от кревата, загръщаше се с лилавия си шал, любимия, и хукваше навън. Дори не се оглеждаше дали има някой, защото вътре в нея продължаваше да звъни, а там е най-лошото. Обикновено слизаше само едно-две стъпала и един етаж, но понякога стигаше чак до мазето, както първия път, когато имах честта. Отначало дори си мислех, че е заровила съкровище в мазето и се събужда от страх да не я оберат. Винаги съм си мечтаел за заровено съкровище, скрито така, че никой да не може да го намери и да си го вадя, когато поискам. Май няма нищо по-добро от едно съкровище, стига да си е твое и добре заровено. Разбрах къде държи тя ключа за мазето и един път отидох да видя. Нищо не намерих. Разни мебели, нощно гърне, консерви, свещи — все такива неща, за да живее някой. Запалих една свещ и разгледах навсякъде, но нямаше друго, освен стените с озъбени камъни. И там чух някакъв шум и подскочих, но то беше само мадам Роза. Седеше на входа и ме гледаше. Но не злобно, напротив, беше някак си сконфузена, като че ли тя трябваше да се извинява.

— Недей да казваш никому за това, Момо. Дай.

Тя протегна ръка и взе ключа.

— Мадам Роза, какво е това? Защо идвате тук, понякога и среднощ? Какво ще рече?

— Това е моята вила, Момо. Хайде, тръгвай.

Духна свещта, хвана ме за ръката и двамата потеглихме нагоре. После тя се срути с ръка на сърцето в нейното си кресло, защото вече не можеше да стигне до шестия и да остане жива.

— Закълни ми се, че никому думица няма да кажеш, Момо.

— Заклевам се, мадам Роза.

— Кайрем?

Това значи заклех се по тяхному.

— Кайрем.

Тогава тя прошепна, вторачена над главата ми, като че виждаше много далеч назад и напред:

— Това е моята еврейска бърлога, Момо.

— Ясно, значи всичко е наред.

— Разбираш ли?

— Не, ама не ми е за пръв път, свикнал съм.

— Там ходя да се крия, когато ме е страх.

— От какво ви е страх, мадам Роза?

— Не е нужно да има причини, за да те е страх, Момо.

Никога не забравям тези думи, те са най-истинското нещо, което съм чувал.