Ромен Гари
Животът пред теб (12)

Стана пет часът и тръгнах да си ходя, когато зърнах едно русо парче да си качва таратайката на тротоара точно под забраната за паркиране. Веднага я познах, аз помня като слон. Същата курва, дето ме заряза по-рано, а преди това ми се слагаше и хлътнах като луд. Паднах от клона, като я видях. В Париж е пълно с улици и трябва да имаш дяволски късмет, за да срещнеш някого. Тя не ме видя, аз бях на другия тротоар и веднага пресякох, за да ме познае. Но тя бързаше и сигурно не помнеше, защото онова беше още преди два часа. Влезе в номер 39, там има вътрешен двор с къща. Така и не успях да й се покажа. Носеше камилска вълна и панталон, с много коси на главата, всичките руси. Поне пет метра одеколон влачеше след себе си. Не си заключи колата и отначало ми мина през ума да й свия нещо, та да помни, но толкова бях задръстен покрай тоя рожден ден и всички друго, че дори се чудех откъде толкова място у мен. Много нещо се беше събрало за сам човек. Не става, рекох си, защо да си давам зор, когато няма да разбере, че съм аз. Много ми се искаше да ме види, но не мислете, че си търсех семейство. Стига да се понапъне, мадам Роза можеше да изкара още някое време. Моше се беше пласирал и дори Бананя водеше преговори, така че тях поне не ги мислех. Нямах никакви познати болести, не бях получавал отказ за осиновяване, а хората първо това гледат, когато те избират. И на тях трябва да им влизаме в положението — довери ти се някой и после, току-виж, му дошло на главата дете с алкохолици само защото е останало, докато толкова по-свестни не могат никого да си намерят. И аз да можех да избирам, щях да взема най-доброто, а не една стара еврейка, която диша с акумулатори и всеки път, щом я видя така, ми иде да пукна. Ако мадам Роза беше кучка, откога да са я спестили, само че с кучетата са много по-мили, докато една човешка личност не можеш да пратиш току-така на оня свят, без да се измъчи. Казвам ви го това, за да не си мислите, че се влачех подир госпожица Надин, както по-сетне й стана името, за да умре мадам Роза на спокойствие.

 

 

Входът водеше към друга, по-малка сграда в двора и щом влязох, чух изстрели, скърцане на спирачки и женски писък, някакъв мъж се замоли: „Не ме убивайте! Не ме убивайте!“ и аз дори подскочих — всичко ставаше току под носа ми. Веднага запука автомат и мъжът закрещя: „Не!“, както всеки път, когато се умира без удоволствие. После тишината стана страшна и нататък вече няма да повярвате. Всичко започна отначало, със същия хубавец, дето не искаше да умира, имаше си причини човекът, но автоматът не му даваше дума да издума. Три пъти умря пряко волята си, като че беше най-големият мръсник на земята и трябваше три пъти да го пречукат за назидание. Мълчаха някое време и хайде отначало — за четвърти път му видяха сметката, после за пети и на мен ми дожаля: бива, бива, ама чак пък толкова. След това го оставиха на мира и един женски глас каза: „Любов моя, моя нещастна любов“, но със страшно разтреперан глас, с такива искрени чувства, че аз си глътнах граматиката, макар да не ми е много ясно какво означава това. Във входа нямаше никой, освен мен и една запалена червена лампа. Едва се посвестих и те почнаха същия панаир: „любов моя, моя нещастна любов“, но всеки път с различен глас, и пак, и пак. Пичът умира пет-шест пъти в ръцете на милата си жена и явно страшен кеф му правеше да чувства, че на някого му е мъчно за него. Помислих си за мадам Роза, нямаше кой да й каже на нея: „Любов моя, моя нещастна любов“, защото трудно ми е да го изрека, но беше останала почти без коса и тежеше някъде към деветдесет и пет килограма, един от друг по-скапани. Тогава милата жена млъкна за малко, но после така отчаяно изпищя, че аз от само себе си се втурнах към вратата и вътре. А то, мамка му, да излезе нещо като кино, само дето всичко вървеше обратно. Тъкмо когато влизах, милата жена от екрана пухна върху тялото на трупа, за да издъхне отгоре му, после скочи, но отзад напред, правеше всичко наопаки, все едно на отиване беше жива жена, а на връщане кукла. Тогава всичко угасна и стана светлина.

 

 

Онази, дето ме заряза, стърчеше сред залата, отпреде й имаше микрофон и наредени столове и веднага щом светна, ме видя. В ъглите седяха трима-четирима мъжаги, но без оръжие. Облещих се и сигурно съм изглеждал кръгъл глупак, всичко живо точно така ме гледаше. Русата ме позна, грейна цялата и аз се посвестих — значи й бях направил впечатление все пак.

— Та това е моят приятел!

Какви приятели бяхме ние, но така да е, няма да седна да се карам. Приближи се и взе да разглежда Артюр, обаче аз си знаех, че всъщност от мен се интересува. Много са смешни жените понякога.

— Какво е това?

— Стар чадър, и дрехи съм му купил.

— Много е готин с тоя костюм, също като идол. Приятел ли ти е?

— Вие май ме мислите за откачалка. Какъв приятел може да ми е той, това е чадър.

Тя взе Артюр и се престори, че го разглежда. Другите — и те. Първото нещо, което хората не искат, когато тръгнат да осиновяват дете, е някоя откачалка. Това значи дете, дето се е заинатило посред пътя, защото си знае, че отпреде нищо добро не го чака. Тогава родителите изостават в развитието си и се чудят какво да правят. Например петнайсетгодишно момче, а се държи като че ли е на десет. Няма начин да се оправиш. Обаче и когато десетгодишно момче, какъвто съм аз, се държи като петнайсетгодишно, го гонят от училище и значи е повредено.

— Много ми харесва с това зелено лице. Защо си му боядисал лицето зелено?

Така хубаво миришеше, че се сетих за мадам Роза — заради разликата.

— Това не е лице, това е парцал. На нас са ни забранени лицата.

— Как така са ви забранени?

Сините й очи се смееха, уж пред Артюр беше клекнала, но то беше за мен.

— Аз съм арабин. Нашата религия забранява лицата.

— Да се изобразява човешкото лице, така ли?

— То е обида за бога.

Хвърли ми едно око, уж между другото, но ми беше ясно, че съм я срутил.

— На колко си години?

— Нали ви казах вече първия път, като се видяхме. На десет. Точно днес станах. Но какво толкова? Имам един приятел, дето е на осемдесет и пет, и още е тук.

— Как се казваш?

— И за това ме питахте вече. Момо.

После тя трябваше да работи. Обясни ми, че тук било зала за дублаж, така му викат при тях. Ония от екрана отварят уста, уж че говорят, но всъщност хората от залата им дават своите гласове. Като при птиците, натикват им гласовете в гърлата. Ако не стане от първия път, ако гласът не влезе точно както трябва, почват отначало. И тогава става много готино: всичко тръгва обратно. Мъртъвците оживяват и заднишком се връщат на мястото си сред хората. Натискаш едно копче и всичко се разпръсва. Колите тръгват на заден и кучетата тичат с опашката напред, а съборените къщи се възземат и пред очите ти наново се изправят. Куршумите излизат от тялото и се връщат в автомата, а убийците отстъпват и скачат с гърба напред към прозореца. Ако си излял вода, тя се вдига нагоре към чашата. Пролятата кръв се прибира в тялото, не остава даже петънце, раната се затваря. Един пък се беше изплюл и си глътна набързо плюнката. Конете препускаха наопаки, а някакъв мъж се беше хвърлил от седмия етаж, но веднага се оправи, прибра се горе през прозореца. Това беше истински огледален свят и най-хубавото нещо, което съм виждал в този шибан живот. По едно време дори видях мадам Роза млада и пъргава, още с все краката си, върнах я и по̀ назад, та стана първа красавица. Направо ми се дорева.

Сума ти време стоях да зяпам, нали никой не беше приритал за мен, и много се кефих. Най-ми харесваше, когато оная готината жена на екрана я убиваха и лежеше за малко умряла, колкото да ти докривее, а после все едно невидима ръка я вдигаше от земята, тя се връщаше назад и се озоваваше в истинския живот. Оня, заради когото казваше „любов моя, моя нещастна любов“, си беше отрепка и половина, но нейна си работа. Присъстващите личности видяха, че страшно ми харесва в това кино и ми обясниха, че всяко нещо можело така да го вземеш за края и да го върнеш в началото, даже един брадат се засмя и промърмори: „в земния рай“. После добави: „Но за съжаление всеки път, щом започне, е все същото“. Русата ми рече, че се казвала Надин и това й било занаятът, давала на хората човешки глас в киното. Ей богу, никъде не ми се мърдаше, толкова ми беше хубаво. Само си помислете — една къща гори и рухва, а после угасва и пак си става както преди. Трябва да го видиш с очите си, с твоите — с чуждите не е работа.

Тогава с мен се случи нещо. Не че се върнах назад и видях майка си, но се видях как седя на земята, отпреде ми имаше два крака с ботуши до над коляното и кожен минижуп, страшно усилие направих да вдигна очи и да й зърна лицето, знаех, че е майка ми, но беше много късно, може ли един спомен да вдигне очи. Успях дори още по-назад да отида. Две топли ръце са ме гушнали и ме люлеят, боли ме коремът, а топлата прегръдка ме носи напред-назад и един глас тихичко пее, но коремът ме боли, та се къса, докато накрая дрисвам на пода и ми олеква, а ръцете ме прегръщат, разнася се лек смях и аз го чувам, чувам го, чувам го…

— Харесва ли ти?

Седях в едно кресло, на екрана нямаше нищо. Русата стоеше, надвесена над мен, наоколо беше светло.

— Не е лошо.

После още един път ми показаха оня, дето му надупчиха с цял откос корема, защото май беше банков касиер или от противниковата банда, и ревеше, та се късаше: „Не ме убивайте, не ме убивайте!“ празноглавецът му с празноглавец — като че ли има някаква полза. Хората си вършат работата. Аз в киното обичам, когато убитият каже: „Заповядайте, господа, свършете си работата“ и после си умре, това говори за взаимно разбирателство, каква полза да опъваш нервите на хората, да го удряш на благородство. Но оня не можеше да налучка добрия тон, все не му достигаше, за да се хареса, и пак трябваше да го връщат, за да оправят нещата. Отначало протягаше ръка, мъчеше се да спре куршумите и викаше: „Не, не!“ и „Не ме убивайте, не ме убивайте!“ с гласа на момчето от залата, което говореше всичко това пред микрофона, в пълна безопасност. После падаше и почваше да се гърчи, защото киното трябва да носи наслада, докато пририта най-накрая. Гангстерите му теглеха още един последен куршум, за да са сигурни, че не може да им навреди. Тъкмо свършеха вече с всякакви надежди, и хайде всичко отначало: оня се изправя, сякаш Божията десница го вдига на крака, за да си служи още с него.

После гледахме и разни други работи, понякога по десет пъти се връщаха, за да стане всичко както трябва. И думите тръгнаха обратно и започнаха да казват нещата отзад напред, чуваха се разни тайнствени звуци — все едно непознат език, който означава нещо.

Случеше ли се нищо да няма на екрана, аз си представях, така за кеф, мадам Роза щастлива и с всичките й предвоенни коси — нямаше нужда дори да се подвизава, нали това е огледален свят.

Русата ме погали по бузата, трябва да ви кажа, че беше много готина и жалко. Все ми бяха пред очите нейните две хлапета, дето ги видях — да умреш от мъка.

— Май наистина много ти хареса.

— Дума да няма, бива си го.

— Можеш да идваш тук, когато поискаш.

— Не разполагам с много време и не мога нищо да ви обещая.

Попита ме дали искам да ме почерпи един сладолед. И аз какво — няма да седна да се пудря! Ама и аз й харесвах и когато я хванах за ръката, за да вървим по-бързо, тя се засмя. Избрах си шоколадов сладолед с ягоди и фъстъци, но веднага съжалих, трябваше да си поръчвам с ванилия.

— Много ми харесва да можеш всичко да връщаш назад. Аз живея при една дама, която скоро ще умре.

Тя не се докосна до своя сладолед, гледаше ме. Толкова руси й бяха косите, че не можах да устискам, протегнах ръка, пипнах ги и ми стана много гот, толкова готини бяха.

— Твоите родители не са ли в Париж?

Не знаех какво да отговоря и си натъпках устата със сладолед, май от всичко на света сладоледът ми е най-любимото.

Тя не настоя. Винаги ми става криво, щом ме попитат какво прави татко ти, къде е майка ти, тия неща ми се губят като предмет за разговор.

Тя извади листче и писалка, написа нещо и го подчерта три пъти, за да не се затрие.

— Ето, това са името ми и адресът. Можеш да дойдеш, когато поискаш. Имам един приятел, който се занимава с деца.

— Психиатър, нали? — попитах.

Тя подсвирна.

— Откъде ти дойде наум? С децата се занимават педиатрите.

— Само докато са бебета. После идват психиатрите.

Тя мълчеше и ме гледаше, май се уплаши от мен.

— Откъде си научил тия неща?

— Имам един приятел, Махут, той е наясно, понеже ходи да се оправя от боцкането. Лекуват го в Мармотан.

Хвана ми ръката и се наведе към мен.

— Ти нали ми каза, че си на десет години.

— Горе-долу.

— Доста неща знаеш за възрастта си… Разбрахме се, нали? Ще ми дойдеш на гости.

Близвах си от сладоледа. Съвсем се бях скапал, а хубавите неща са най-готини, когато ти е скапано. Много пъти съм се уверявал, че е така. Точно когато ти се ще да пукнеш, шоколадът най-много ти се услажда.

— Добре, но вие не сте сама.

Гледаше ме и изобщо не можеше да включи.

Близнах си още малко от сладоледа и я погледнах право в очите, отмъстително.

— Видях ви наскоро, когато за малко да се срещнем. Прибрахте се у дома и вече си имате две хлапета. Руси като вас.

— Ти си ме следил?

— Вярно, припознах се.

Не знам какво й стана, но честно ви казвам, изведнъж много нещо се събра в погледа й. Нали разбирате, в очите й се появи четири пъти повече отпреди.

— Слушай, мой малки Мохамед…

— По-скоро ми викат Момо, за Мохамед трябва дълго да говориш.

— Слушай, миличко, пази това листче с името и адреса ми, гледай да не ги изгубиш и ела у дома, когато можеш… Ти къде живееш?

А, не, не на мене тия. Леле, какъв срам ще е, ако дойде и види, че ти си в бардак за курвенски изчадия. Не че й се надявах, знаех, че вече не е сама, но хората, дето всичко им е наред, чуят ли за курвенски изчадия, веднага се сещат за сводняци, сутеньори, подземен свят и детска престъпност. Много лошо име ни е излязло пред хората, дето всичко им е наред, повярвайте на дългогодишния ми опит. Такъв никога няма да те вземе заради онова, дето доктор Кац му вика влияние на семейната среда, да не говорим пък за курвите. Страх ги е и от венерически болести по децата, понеже всички са наследствени. Не исках направо да й отрежа квитанцията, но й дадох фалшив адрес. Взех листчето и го напъхах в джоба — знае ли човек, макар че чудеса на този свят не стават. Почна да ме пита за разни работи и аз се изплъзвах като мокра връв, изядох още един сладолед, този път с ванилия, и толкоз. От ванилията по-добро няма.

— Ще те запозная с моите деца и ще отидем заедно във Фонтенбло… Там имаме къща.

— Хайде довиждане.

Скочих изведнъж, нали аз нищо не съм й искал, и хукнах с Артюр.

Направих си малко кеф да плаша колите, претичвах отпреде им в последния миг. Хората винаги ги е страх да не сгазят някое дете и направо се изпълвах, че и на тях им става нещо. Набиват спирачките като луди, за да не те повредят, и това все е нещо. Много ми се искаше още повече да ги уплаша, но къде ти, не може. Още не бях решил дали полицай ще ставам, или терорист, не знам, после ще видя, когато ми дойде до главата. При всички случаи трябва организирана банда, сам няма как, много е мъничко. А аз и не обичам да убивам, по-скоро обратно. Не, не, на мен най-ми се иска да съм пичага като Виктор Юго. Господин Хамил казва, че с думите всичко можеш да направиш, хем без да трепеш хора, и трябва да взема да опитам, щом ми остане време. Господин Хамил казва, че от тях по-силно няма. Мен ако питате, ония взломаджиите са станали такива, защото никой не ги е забелязал, докато са били малки, и така са си останали — ни чул, ни видял. Хлапета под път и над път, няма как всичките да ги забележат и някои трябва да пукнат от глад, за да ги забележи някой, или се събират на банди, поне така — да ги видят. Мадам Роза ми е казвала, че милиони хлапета умират от глад по света и някои дори ги снимат. Мадам Роза казва, че на мъжа оная работа е най-главният враг на човечеството и че единственият свестен лечител бил Исус, понеже не идвал оттам. Според нея той бил изключителен случай. Мадам Роза казва, че животът може да бъде прекрасен, но още не са открили истинския, а дотогава все някак трябва да се живее. Господин Хамил също ми е говорил хубави неща за живота и най-вече за персийските килими.

Мушех се между колите и ги плашех, защото, честно ви казвам, едно прегазено дете не е работа и така ставах много важен, знаех, че мога да им докарам голяма беля на главата. Е, няма да се навра под гумите само за да им отровя живота, но направо ги изкарвах от кожата. Имам един приятел, Клодо, и той така — правеше се на хахо и го блъснаха. После три месеца го гледаха в болницата, а виж, вкъщи ако се беше прибрал с един крак, баща му щеше да го прати да си търси другия.

Вече се беше стъмнило и мадам Роза сигурно трепереше от страх самичка. Хукнах бързо да се прибирам, понеже го ударих на живот без нея и ме загриза съвестта.