Ромен Гари
Животът пред теб (5)

Та, както имах честта, когато се върнахме с мадам Роза от доктор Кац, сварихме вкъщи господи Н’Да Амеде — по-добре облечен мъж, здраве му кажи. Той беше пръв сводняк и сутеньор сред парижките негри и се отбиваше при мадам Роза, за да му пише писмата до семейството. На друг не искаше да признае, че е неграмотен. Носеше костюм от розова коприна, ама съвсем истински, и розова шапка с розова риза. И връзката му беше розова, изобщо дрехите го правеха забележителен. Пратили са ни го от Нигер, една от многото държави, които си ги имат там в Африка, и сам си беше стъпил на краката. Все това повтаряше: „Аз сам стъпих на краката си“, с костюма и диамантените пръстени по ръцете. На всеки пръст носеше по един и после, когато го убиха в Сена, му отрязаха пръстите, за да ги смъкнат, понеже беше разчистване на сметките. Казвам ви го отсега, за да ви спестя вълненията по-нататък. Приживе бе турил ръка върху най-добрите двайсет и пет метра тротоар на „Пигал“, с ноктите му се занимаваха маникюристки, и те розови. Носеше и жилетка, виж, нея съм забравил. През цялото време поглаждаше мустака си с крайчеца на пръста, съвсем нежно, явно не искаше да бъде груб с него. Всеки път носеше на мадам Роза нещо за хапване, обаче тя предпочиташе одеколоните, беше я страх да не надебелее още повече. Никога не съм я видял да мирише лошо, освен много по-късно. Та за мадам Роза одеколонът най вървеше като подарък и беше струпала цели камари, само че така и не разбрах защо все зад ушите си слага, като магданоз на телешкото. Този негър, за когото става дума, господин Н’Да Амеде, наистина беше неграмотен, той се издигнал много рано и не му останало време да ходи на училище. Няма да се разпростирам тук върху историята, но негрите много са страдали и трябва да ги разбираме, стига да можем. Затова и господин Н’Да Амеде караше мадам Роза да му пише писмата, а той ги изпращеше до родителите си в Нигер, техните имена знаеше. Та при тях расизмът бил страшно нещо, докато не станала революция и не се сдобили с режим, оттогава вече не страдат. Мен расизмът не ме е мъчил, какво да чакам аз? В края на краищата негрите сигурно си имат и други недостатъци.

Господин Н’Да Амеде сядаше на леглото, където спяхме, ако бяхме само трима-четирима; съберяхме ли се повече, ходехме да спим с мадам Роза. Или пък стъпваше с един крак на кревата и оставаше прав, за да й обясни какво да пише на родителите му. Докато говореше, господин Н’Да Амеде ръкомахаше и се вълнуваше, накрая дори сериозно се ядосваше и кипваше, но не защото беше разгневен, а защото искаше да прати на родителите си много повече, отколкото можеше да постигне с долнопробните си средства. Винаги почваше със скъпи, многоуважаеми татко и после избухваше, беше пълен с чудни неща, които нямаха израз и си оставаха в сърцето му. Средствата не му достигаха, той се нуждаеше от злато и диаманти на всяка дума. В писмата, които мадам Роза му пишеше, той се самообразоваше, за да стане предприемач на обществени строежи, да гради язовири и да бъде благодетел на страна си. Много се радваше, докато тя му четеше всичко това. Мадам Роза правеше така, че той дострои и мостове, и пътища, и всичко, каквото трябва. Тя обичаше да вижда господин Н’Да Амеде щастлив, заслушан какво е извършил в писмата си, той всеки път слагаше и пари в плика, за да е по-истинско. Отнасяше се нанякъде с розовия си костюм от „Шанз-Елизе“, дори още повече, и мадам Роза казваше после, че докато я слушал, очите му били като на истински вярващ и че африканските негри — защото и другите ги има — нямали равни във вярата си. Истински вярващи са хората, които вярват в бога, като господин Хамил, той през цялото време ми говореше за бога и ми обясняваше, че тия неща трябва да се учат на младини, тогава човек можел да научи какво ли не.

На връзката си господи Н’Да Амеде носеше диамант и той блестеше. Мадам Роза казваше, че бил истински, а не фалшив, както можеш да си помислиш, защото човек винаги трябва да си отваря очите на четири. Дядо й по майчина линия се занимавал с диаманти и й беше оставил в наследство познания. Диамантът беше точно под лицето на господин Н’Да Амеде, което също блестеше, само че по други причини. Мадам Роза все не можеше да се сети какво е сложила последния път в писмото до родителите му в Африка, но нямаше значение, тя казваше, че колкото по-малко имаш, толкова по-лесно вярваш. Ама и господин Н’Да Амеде много-много не придиряше, все тая му беше, стига родителите му да са щастливи. Понякога дори забравяше за родителите и започваше да говори какво е станал и какво още има да става. Не бях виждал човек, който така да приказва за себе си, като че ли е възможно. Крещеше, че всичко живо му трепери, че е цар. Точно така го крещеше: „Аз съм цар!“ и мадам Роза записваше всичко, с мостовете му, с язовирите. После ми казваше, че господин Н’Да Амеде бил напълно мишуге, ще рече луд по еврейски, но опасен луд и затова да гледаме да не му чупим хатъра, че може да стане напечено. Май вече беше убивал хора, но негри, между тях си, без самоличност, защото не са френски като американските негри, а полицията се занимава само с тия, дето съществуват. Тепърва му предстоеше да се сблъска с алжирците и корсиканците и един ден тя щеше да напише на родителите му писмо, което никому не носи радост. Не си мислете, че и сводняците си нямат проблеми като всичко живо.

Господин Н’Да Амеде всеки път идваше с двама телохранители, защото не беше много сигурен и трябваше да го пазят. Тия телохранители бяха същински ангели небесни, такива страшни муцуни имаха, чак тръпки да те побият. Първият бил боксьор преди това и от многото удари всичко му беше разместено по физиономията, едното око стоеше по-долу, носът му беше смазващ, а веждите никакви ги нямаше поради съдийските прекъсвания на срещата за аркада. Другото око също не беше съвсем на място, сякаш като са го праснали по едното, са му изкьоравили другото. Но виж, юмруци имаше и това не е всичко, бицепси като неговите не съм срещал другаде. Мадам Роза казваше, че ако си мечтаеш много, по-бързо ще порастеш, и ръчищата на господин Боро сигурно цял живот са мечтали, такива грамадански бяха.

На втория телохранител главата му беше непокътната и много жалко. Не ги обичам аз тия, дето лицето им постоянно шава, убягва ти и два пъти едно и също не можеш да го видиш. Фурнаджийски лопати им викат хората, той сигурно си имаше причини, но кой си ги няма, всеки иска да се скрие, а тоя, казвам ви, толкова неистински изглеждаше, че чак косите да ти настръхнат, като си помислиш какво ли крие. Сещате се какво искам да кажа, нали? На всичкото отгоре през цялото време ми се усмихваше и вярно, не е истина, че негрите ядат деца на закуска, това са орлеански шумотевици, но колкото и да е, те все пак са били човекоядци там в Африка, което си е право, право си е. Минех ли покрай него, той ме сграбчваше, слагаше ме на коленете си и почваше да ми разправя, че имал момченце колкото мен и дори му подарил каубойски костюм с пистолетите, дето винаги съм умирал за тях. Страхотен мръсник, нали ви казвам. Може и да имаше нещо добро в него — във всеки има, стига да направи проучване — но сърцето ми слизаше в петите всеки път, когато ме погледнеше с тия неговите очи, които за миг не стояха еднопосочни. Той сигурно го разбираше, защото веднъж дори ми донесе фъстъци, толкова яко лъжеше. Представяте ли си — фъстъци, един франк масраф. Ако е мислел така да печели приятели, имаше много здраве. Разказвам ви го това, защото при тези независещи от волята ми обстоятелства наново получих пристъп на буйство.

Господин Н’Да Амеде идваше винаги в неделя да диктува. Този ден жените не се подвизават, мераклиите си почиват и у нас все се навърташе по някоя, дошла да си вземе рожбата, за да я изведе на чист въздух в градината или да я покани на обяд. Честно ви казвам, понякога няма по-добри майки от тия, които се подвизават, понеже така сменят клиентелата — и после детето, това е някакво бъдеще. Вярно, че някои ще те зарежат и после иди ги търси, но това не значи, че не са умрели и нямат извинение. Често връщаха хлапетата едва в понеделник по обед, гледаха да ги задържат колкото може по-дълго, преди да се върнат на работа. Та него ден у дома бяха само постоянните, ще рече изключително ние двамата с Бананя, който от една година вече не плащаше, но не му мигаше окото и все едно си беше у дома. И Моше беше, само че го бяха взели за текущ в едно еврейско семейство, хората искаха само да се уверят, че няма нещо наследствено, както имах честта, защото първо за това трябва да помислиш, преди да заобичаш едно дете, та после да нямаш разправии. Доктор Кац го снабди с удостоверение, но те искаха хубаво да огледат, преди да хлътнат. А Бананя беше на седмото небе — току-що си беше открил пишката, за пръв път и с него се случваше нещо. Аз учех едни неща, от които нищо не разбирах, но господин Хамил ми ги беше записал собственоръчно, глупости разни. Още ги помня наизуст и ще ви ги кажа, понеже ще му доставя удоволствие на него: ели хаб аллах ля ибри гирху субхан ад даимля язул… Ще рече, който обича Господ, друго не иска. Аз исках много повече, но господин Хамил ме караше да залягам върху религията си, защото дори да останех във Франция до последния си ден като него самия, хубаво беше да не забравям, че имам моя си родина и това е по-добре от нищо. Моята родина беше я Алжир, я Мароко; дори и да не съществувах от документална гледна точка, мадам Роза си знаеше работата, не току-така ме отглеждаше като арабин. Освен това казваше, че за нея нямало никакво значение — щом сме всичките в батака, значи сме равни, и ако евреите и арабите се ядат едни други, то не е, че евреите и арабите са различни от другите, напротив, тъкмо братството е първопричината, освен при германците, където е още повече. Забравил съм да ви кажа, че мадам Роза държеше под кревата си голям портрет на господин Хитлер и когато съвсем й причернееше пред очите и не знаеше на бога ли, на дявола ли да се кръсти, изваждаше портрета, поглеждаше го и начаса й олекваше, поне тази грижа й падаше от гърба.

Мога да го кажа за нейна сметка като еврейка — истинска светица беше. Разбира се, само с най-евтиното ни хранеше и мамицата ми разгонваше с рамадана, страшно нещо е това. Двайсет дена без ядене, помислете само — за нея все едно манна небесна, така се дуеше, когато дойдеше рамаданът и аз нямах право на гефилте фиш, приготвен от самата нея. Много уважаваше чуждите вери мръсницата, но аз съм я виждал да нагъва шунка. И като й казах, няма право да набива шунка, тя само се ухилваше и толкоз. С нищо не можех да й попреча да се дуе по време на рамадана и ща не ща, трябваше да крада от бакалските сергии в някоя махала, където не ме знаеха като арабин.

Та у нас беше неделя и мадам Роза цяла сутрин плака, случваха й се такива дни без обяснения, ревеше, та се късаше. Гледахме да не я ядосваме, когато плаче, това бяха най-сладките й мигове. А, да, сещам се, че сутринта Виетнамеца изяде хубав пердах, понеже все се завираше под кревата, щом се звънне на вратата — вече двайсет пъти бе сменял семейство, откак преди три години останал сам-самичък, и му беше писнало. Не знам какво е станало с него, но някой ден ще ида да го видя. Звънецът беше голямо страшилище за всички вкъщи, нали постоянно треперехме да не е набег на Социалните грижи. Мадам Роза можеше да извади какъвто фалшив документ си иска, беше в комбина с един еврейски приятел, дето само с това се занимаваше, откак се върнал жив. Не помня дали ви казах, но я покриваше и един полицейски инспектор, дето тя го отгледала, докато майка му обяснявала, че е фризьорка в провинцията. Но завистници под път и над път и мадам Роза се боеше да не я издадат. И после нали я бяха събуждали вече в шест часа сутринта — звънец на разсъмване и хайде на колодрума, а оттам в еврейските общежития в Германия. Та тогава ни се изтърси господин Н’Да Амеде с двамата си пазачи, за да му пишем писмо, единият, дето толкова приличаше на фурнаджийска лопата, че направо да се задавиш, като го видиш. Не знам защо не го изтрайвах, но си мисля, че съм бил на девет-десет години, пък и отгоре, и вече ми е трябвало някой, когото да мразя, като всичко живо.

Господин Н’Да Амеде стъпи с един крак на кревата, имаше и дебела пура, ръсеше пепел наляво и надясно, без окото му да мигне от такова разхищение, и начаса заяви на своите родители, че скоро се връща в Нигер, за да живее честно и почтено. Сега си мисля, че сам си е вярвал. Често съм виждал как хората успяват да си повярват на приказките — изглежда им трябва, за да живеят някак. Това не го казвам за повече философия, наистина си го мисля.

Ох, забравих да обясня, че полицейският инспектор, дето бил курвенско изчадие, накрая всичко разбрал и всичко простил. Дори от време на време идваше да прегърне мадам Роза, стига тя да си трае. Ето какво е искал да каже господин Хамил, когато заявяваше, всичко е добро, щом свършва добре. Това го съобщавам, за да разведря малко обстановката.

Докато господин Н’Да Амеде говореше, левият му телохранител сядаше в едно кресло, разположено там, и си пилеше ноктите, а другият зяпаше нанякъде. Тръгнах да излизам, за да се изпикая, но вторият пазач, онзи, за който ви говоря, ме спипа на минаване и ме сложи на коленете си. Изгледа ме, пусна ми една усмивка, дори килна шапката си назад и изтърси следното:

— Щом те видя, и се сещам за моя син, малки Момо. Той сега е с майка си на море в Ница, утре се връщат. Утре е голям празник за малкия, рожденият му ден, ще му купя колело. Когато искаш, можеш да дойдеш у дома, за да си поиграете двамата.

Не знам какво ми стана, но вече години наред нямах ни баща, ни майка, за колело да не говорим, а тоя тук седнал да ми лази по нервите. Нали, ясно ви е какво искам да кажа? Иншаллах, така да е, макар че не е така — казвам го само защото съм правоверен мюсюлманин. Нещо ми стана и се разбеснях, страшна работа. Идваше ми отвътре, тогава е най-лошо. Когато е отвънка, с ритници в задника, можеш да си плюеш на петите. Но отвътре ли е, няма как. Когато ми дойде, искам да изляза и вече да не се връщам, за нищо на света и никъде. Като че ли някой живее вътре в мен. Започвам да вия и се хвърлям на земята, блъскам си главата, да излезе, но не може, то няма крака, откъде крака вътре? Виж, сега, когато говоря за тия неща, ми става по-добре, сякаш почва по малко да излиза. Разбирате за какво става дума, нали?

Когато останах без сили и всички си бяха заминали, мадам Роза веднага ме помъкна при доктор Кац. Чак гащите й трепереха от страх и му каза, че съм имал всички наследствени признаци и съм бил в състояние да грабна ножа и да я заколя, докато спи. Не знам защо толкова я беше страх да не я заколят, докато спи, сякаш тогава ще се събуди. Доктор Кац се ядоса и й се разкрещя, че съм кротък като агне и да се засрами от приказките си. Предписа й успокоителното, което имаше в чекмеджето, и ние се върнахме, хванати за ръка, усещах, че й е малко терсене, дето ме е набедила без нищо. Но и нея трябва да я разбираме, друго, освен живота, не й оставаше. Хората държат на живота повече от всичко, чак е смешно, като си помислиш само колко хубави неща има по света.