Ромен Гари
Животът пред теб (20)

Останах някое време самичък и на спокойствие отвън на стълбите. Колкото и да е, хубаво беше да науча, че не съм джудже, и то не е малко. Веднъж видях снимката на един господин без ръце и без крака, който продължавал да живее. Често се сещам за него и ми поолеква, щастлив съм, че имам ръце и крака. После си спомних, че трябва да правим упражнения на мадам Роза, да я раздвижваме по малко и изтичах да потърся господин Валумба, за да ми помогне, но той беше на работа при боклука. Целия ден останах с мадам Роза, тя си хвърли едни карти, за да разбере какво й готви бъдещето. Щом се прибра от работа, господин Валумба се качи заедно със своите приятели и всичките хванаха мадам Роза да я упражняват. Първо я разкараха из стаята, защото краката й още влизаха в работа, сетне я проснаха на едно одеяло и малко я потръскаха, за да я раздвижат отвътре. Накрая дори почнаха да се кефят, гот им беше да гледат на мадам Роза като на голяма кукла, за играчка я имаха. И на нея й се вдигна настроението и каза по една хубава дума на всеки. След това я сложиха да си легне, нахраниха я и тя поиска огледало. Погледна, усмихна се сама на себе си и оправи трийсет и петте косъма, които й оставаха. Всички я поздравихме, казахме й, че изглежда чудесно. Тя се гримира, още не беше изгубила женските си навици, колкото и да е скапан човек, все гледа да разкраси някак нещата. Жалко, че мадам Роза не беше хубава, иначе имаше дарба за тия неща и много засукана жена щеше да излезе от нея. Усмихна си се в огледалото и всички бяхме доволни, че не се отвращава от себе си.

Братовчедите на господин Валумба й сготвиха подлютен ориз, казаха, че много лют трябва да е, за да се разтича кръвта. Пристигна и мадам Лола, а щом тоя сенегалец се появи, все едно слънце влиза в къщата. Само за едно ми е мъчно с нея — когато се размечтае всичко да й отрежат отпред, за да станела изцяло жена, както тя казва. Аз си мисля, че това са крайности, и все ме е страх да не се повреди нещо.

Мадам Лола подари една от своите рокли на еврейката, тя знае колко важно нещо е самочувствието за жените. Донесе и шампанско — от това по-хубаво, здраве му кажи! Поля мадам Роза с одеколон, защото тя все по-определено имаше нужда, не можеше, горката да си овладее отворите.

Мадам Лола е с весел нрав, африканското слънце я е благословило и истинско удоволствие беше да я гледаш седнала, с кръстосани крака, облечена по последна мода. Тя е наистина много красива за мъж, като махнем гласа й, той й е останал още от времето, когато е била шампион по бокс тежка категория и не може нищо да се направи, гласът е свързан с макарите, това й е голямата мъка в живота. И Артюр чадъра беше с мен, не исках така изведнъж да се разделям с него, въпреки четирите години, които ми се трупнаха из един път. Имах право да посвикна, другите къде-къде по-бавно стареят с толкова, аз за къде съм се разбързал.

На мадам Роза й минаваше като на кучка, дори успя да стане и сама да походи. Това беше застой и надежда. Когато мадам Лола замина на работа с чантичката си, ние двамата хапнахме и мадам Роза опита пилето, изпратено от господин Джамайли, небезизвестния бакалин. Самият господин Джамайли беше починал, но приживе те поддържали добри отношения и семейството му подело наследството. После пийна малко чай със сладко и се отнесе нанякъде, аз се уплаших, помислих, че е нов пристъп на оглупяване. Но толкова я бяхме тръскали през деня, че кръвта й си гледаше работата и достигаше без грешка главата.

— Момо, кажи ми цялата истина.

— Мадам Роза, не ми е известна цялата истина, изобщо не познавам човек, на който да му е известна.

— Какво ти каза доктор Кац?

— Каза, че трябва да ви приберат в болница и че там ще се грижат за вас, няма да ви дадат да умрете. Може още дълго да живеете.

Не беше много весело да й говоря такива неща, опитах се дори да се усмихна, все едно й съобщавах много радостна вест.

— Как й викат те на моята болест?

Преглътнах и замълчах за малка.

— Не е рак, мадам Роза, честна дума.

— Момо, как наричат лекарите тази болест?

— Дълго време може да се изкара така.

— Какво, какво?

Замълчах.

— Момо, нали няма да ме лъжеш? Аз съм една стара еврейка и съм понесла всичко, което един човек може да понесе.

Тя казваше менш, на еврейски е едно и също за мъж и за жена.

— Искам да знам. Има неща, които никой няма право да направи на един менш. Знам, че някои дни не съм с всичкия си.

— Няма нищо, мадам Роза, спокойно може и така да се живее.

— Как така?

Не удържах положението. Сълзи ме душеха отвътре. Хвърлих се към нея, тя ме прегърна и аз ревнах:

— Като тиква, мадам Роза, като тиква! Искат да ви накарат да живеете като тиква!

Тя нищо не рече. Само малко се изпоти.

— Кога ще дойдат да ме вземат?

— Не знам точно, утре, вдругиден, доктор Кац е ваш човек, мадам Роза. Той каза, че ще ни раздели само когато ножът опре о кокала.

— Няма да ида — каза мадам Роза.

— Не знам вече какво да правя. Всички са мръсници. Не искат да ви абортират.

Тя изглеждаше много спокойна. Само поиска да се измие, понеже се беше напикала.

Сега, като си мисля, ми изглежда много красива. Зависи как мислиш за някого.

— Това е Гестапо — каза тя.

И повече нищо не каза.

През нощта ми стана студено и отидох да й хвърля още едно одеяло.

На другата сутрин се събудих доволен. Като се събудя, отначало за нищо не мисля и това са хубави мигове. Мадам Роза беше жива и дори ми изработи една хубава усмивка, за да покаже, че при нея всичко е наред, само дето я болеше черният дроб, който й е хепатичен, а също и левият бъбрек, който тревожеше доктор Кац, разни други чаркове също не вървяха както трябва, но не ме карайте да ги изброявам, аз нищо не разбирам. Навън грееше слънце и използвах да дръпна пердетата, но на нея не й хареса, понеже на светло много се виждаше и й ставаше мъчно. Взе огледалото и каза само:

— Колко съм скапана, Момо.

Ядосах се, не бива да се злослови по адрес на една стара и болна жена. Смятам, че не може всички в един кюп да се слагат, например хипопотамите и костенурките са нещо съвсем различно.

Тя затвори очи и сълзите й потекоха, но не разбрах дали плачеше, или само мускулите й се отпускаха.

— Станала съм чудовище, много добре знам.

— Не, мадам Роза, просто сте различна от другите.

Тя ме погледна.

— Кога ще дойдат да ме приберат?

— Доктор Кац…

— Не ми говори за доктор Кац. Той е мъж на място, но от жени нищо не разбира. Аз бях хубавица, Момо. Имах най-добрата клиентела на улица „Прованс“. Колко пари ни остават?

— Мадам Лола ми даде сто франка. И още ще ни даде. Тя преуспява в професията си.

— Виж, аз за нищо на света не бих работила в Булонския лес. Човек няма къде да се подмие. При Халите си имахме прилични хотели, с хигиена. В Булонския лес е направо опасно, разни маниаци се навъртат.

— На маниаците мадам Лола им сменя физиономиите, нали знаете, че е била шампион по бокс.

— Тя е истинска светица. Умът ми не го побира как щяхме да се оправяме без нея.

После пожела да каже една еврейска молитва, онази, дето я помни още от майка си. Аз много се уплаших, помислих си, че пак се вдетинява, но не исках да й троша хатъра. Само че тя не можеше да си спомни думите, нали в главата й всичко беше омекнало. И Моше беше научила, покрай тях и аз запомних нещо, защото хич не обичам, когато си шушукат. Почнах:

— Шма исраел аденош елохейну аденоиехот бурух шейн квейт малхусе льойлем боет…

Тя повтаряше с мен, после изтърчах до клозета и плюх, пу, пу, също като евреите, нали не е моята вяра. Тя ме помоли да се облече, но сам не можех да й помогна и отидох в негърското общежитие, там намерих господин Валумба, господин Сокоро, господин Тане и другите, чиито имена не мога да ви изброя, там всички са хора.

 

 

Щом се качихме, веднага видях, че мадам Роза отново е изкукуригала, очите й бяха станали като на пържена моруна, устата зееше, цялата олигавена, както вече имах честта и както много не държа да се разпростирам. Начаса се сетих какво ми беше казал доктор Кац за упражненията, които трябва да правим на мадам Роза, за да я раздвижим, та кръвта й да се втурне навсякъде, където има нужда от нея. На бърза ръка я проснахме на едно одеяло, братовчедите на господин Валумба го вдигнаха с легендарната си сила и започнаха да го тръскат, но точно тогава пристигна доктор Кац, яхнал господин Заум старши, с медицинските си инструменти в едно куфарче. Той позеленя от яд още преди да слезе от гърба на господин Заум старши, понеже не било това начинът. Никога не бях виждал доктор Кац толкова бесен, дори му се наложи да седне и да се държи за сърцето, защото всички тукашни евреи са болни, те са дошли преди много години в Белвил от Европа стари и уморени, затуй останали, нямали сили да продължат нататък. Изкрещя ми нещо ужасно и всички ни назова диваци, а това ядоса господин Валумба, той рече хайде сега приказки. Доктор Кац се извини, каза, че не бил с обидни намерения, но никога не бил предписвал мадам Роза да се подхвърля във въздуха като палачинка за раздвижване, трябвало полекичка да я разхождаме насам-натам, едвам-едвам и най-внимателно. Господин Валумба и неговите сънародници веднага наместиха мадам Роза в нейното кресло, понеже трябваше да се сменят чаршафите поради естествените й нужди.

— Отивам да позвъня в болницата — каза доктор Кац окончателно. — Ще искам веднага да изпратят линейка. Състоянието й е неотложно. Тя се нуждае от постоянни грижи.

Аз надух гайдата, но виждах, че думите ми отиват на вятъра. Тогава ми хрумна нещо гениално, защото наистина бях готов на всичко.

— Доктор Кац, не можете да я откарате в болница.

Днеска не. Днеска тя си има семейство.

Той направи учудена физиономия.

— Как така семейство? Никого си няма тя на тоя свят.

— Има роднини в Израел и…

Позапънах малко.

— Те пристигат днес.

Доктор Кац почете с едноминутно мълчание паметта на Израел. Ама как се беше облещил само.

— Виж ти, аз не знаех — каза той със страхопочитание, понеже за евреите Израел не е шега работа. — Никога не ми е казвала…

Малко по малко надеждата се възвръщаше. Седях си, заврян в едно кьоше с палтото и Артюр чадъра, дори му взех бомбето и си го нахлупих за късмет.

— Пристигат днес, за да я вземат. Ще я водят в Израел. Всичко е уредено. Дали са й чуждестранна виза.

Доктор Кац съвсем се облещи.

— Как така чуждестранна? Какви ги разправяш?

Усетих, че съм изтърсил някоя дивотия, ама нали мадам Роза толкова пъти ми е казвала, че трябвало чуждестранна виза, за да отидеш в Израел.

— Така де, нали се сещате какво искам да кажа.

— Нещо бъркаш, Момо, но се сещам… Значи идват да я вземат?

— Ами да, научили, че се е побъркала и ще я откарат да живее в Израел. Утре отлитат със самолета.

Доктор Кац чак се захласна, галеше си брадата — това беше най-доброто, което някога съм измислял. За пръв път наистина бях с четири години по-голям.

— Много са богати. Имат магазини, коли. Те…

По-полека, сепнах се вътрешно, успокой топката.

— … С една дума имат всичко, каквото трябва.

— Тц, тц — поклати глава доктор Кац. — Това е добра новина. Горката жена, толкова е страдала през живота си… Но защо не са се обаждали по-рано?

— Те й пишеха да дойде, но мадам Роза не можеше да ме остави самичък. Ние двамата с нея не можем един без друг. Друго си нямаме на този свят. Не искаше да ме остави на произвола на съдбата. Дори и сега не иска. Ето на, и вчера трябваше да я моля. Мадам Роза, идете при вашите роднини в Израел. Ще си умрете спокойно, там ще се грижат за вас. Тук сте едно нищо. Там ще сте много повече.

Доктор Кац ме гледаше, зяпнал от учудване. Дори в очите му имаше вълнение, малко се бяха подмокрили.

— За пръв път арабин изпраща евреин в Израел — каза той и едва смогваше да говори, толкова се беше втрещил.

— Тя не искаше да заминава без мен.

Доктор Кац се замисли.

— А не може ли двамата да заминете?

Гръмна ме. Мило и драго давах, само и само да замина някъде.

— Мадам Роза каза, че ще попита…

Гласът ми едва-едва се чуваше, до такава степен не знаех какво да кажа.

— Хеле, накрая се нави. Днеска идват да я приберат и утре се качват на самолета.

— А ти, мой малки Мохамед? С теб какво ще стане?

— Аз си намерих тук един човек, докато чакам да ме отпътуват.

— Какво да те?

Повече дума не обелих. В такъв батак се бях натопил, че не ми беше ясно как ще се измъкна.

Господин Валумба и неговите хора бяха много доволни, защото виждаха, че всичко съм наредил. Аз седях на пода с моя чадър Артюр и не знаех на кой свят съм. Не знаех и не исках да науча.

Доктор Кац стана.

— Хубаво, това е чудесна новина. Мадам Роза може да поживее още доста време, дори и без да го съзнава. Развива се с голяма бързина. Но от време на време ще идва за малко на себе си и добре ще е, като се огледа наоколо, да види, че е у дома си. Кажи на роднините й да наминат при мен, нали знаеш, аз вече не излизам навън.

Той сложи ръка на главата ми. Щура работа — толкова народ гледа да ми сложи ръка на главата. Хубаво им става.

— Ако мадам Роза дойде в съзнание, преди да отпътува, предай й моите поздрави.

— Непременно, ще й кажа мазал тов.

Доктор Кац ме погледна с гордост.

— Ти сигурно си единственият арабин в света, който говори идиш, малки ми Момо.

— Така е миторнихт зорген.

Ако не разбирате еврейски, по тяхному това значи: не сме за оплакване.

— Не забравяй да предадеш на мадам Роза колко се радвам за нея — повтори доктор Кац и всъщност за последен път ви говоря за него, това е животът.

Господин Заум старши го чакаше с почитание на прага, за да го понесе надолу. Господин Валумба и неговите племенници преместиха мадам Роза в чистата постеля и също си тръгнаха. Останах сам с моя чадър Артюр, с палтото си и гледах мадам Роза, легнала по гръб като грамадна костенурка, която не е направена за това.

— Момо…

Дори не си повдигнах главата.

— Какво има, мадам Роза?

— Всичко чух.

— Знам, видях ви, като погледнахте.

— Наистина ли заминавам за Израел?

Мълчах си. Седях с наведена глава, за да не я виждам, защото всеки път, като се погледнехме, само болка си причинявахме.

— Добре направи, моето момче. Ти ще ми помогнеш.

— Разбира се, че ще ви помогна, мадам Роза, но не веднага.

Дори си поплаках малко.