Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie Devant Soi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Животът пред теб

Преводач: Красимир Мирчев

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Кито

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Акцент 96 ООД

Художник: Селма Тодорова

ISBN: 978-954-92283-2-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10899

История

  1. — Добавяне

Често ходех да поседя в чакалнята на доктор Кац, понеже мадам Роза все казваше, че той бил благотворящ човек, обаче аз нищо не усетих. Може пък да не седях достатъчно дълго. Знам, че доста хора по света са благотворители, но не през цялото време, трябва да улучиш момента. Отначало доктор Кац излизаше да ме попита дали не съм болен от нещо, после свикна и ме оставяше на мира. Те и зъболекарите си имат чакални, но гледат само зъбите. Мадам Роза казваше, че доктор Кац бил по общата медицина и наистина какви ли не се събираха при него: евреи естествено, както навсякъде, северноафриканци — нали не бива да казваме араби — негри и всякакви други болести. Сигурно и венерически имаше доста заради вносната работна ръка, която ги пипва, преди да дойде във Франция, та да се възползва от общественото осигуряване. Венерическите болести не се прихващат на многолюдни места и доктор Кац ги приемаше, но виж, дифтеритът, скарлатината, рубеола и други такива гадости не пускаше, тях трябва да си ги въдиш у дома. Само че родителите невинаги са наясно какво става и един-два пъти хванах грип и магарешка кашлица, предназначени за друг. Но продължих да идвам. Много обичах да седя в чакалнята и да чакам нещо; вратата на кабинета се отваряше, доктор Кац излизаше, целият в бяло, и ме погалваше по главата, а на мен веднага ми ставаше по-добре, нали е затова медицината?

Мадам Роза много се тревожеше за моето здраве, казваше, че съм имал преждевременни смущения и вярно си е, вече се бях сдобил с онова, дето тя му викаше враг на човешкия род, рипаше по няколко пъти на ден. Най-голямата й грижа след преждевременността бяха чичовците и лелите, когато истинските родители загинат в автомобилна катастрофа, и те не искат да се нагърбят, но пък и не искат да дадат децата на Социалните грижи, за да не им излезе име на безсърдечни в махалата. Тогава цъфваха при нас, особено ако детето е затормозено. Мадам Роза наричаше затормозено дете, което са го подлагали на тормоз, както си личи от името. С една дума — което наистина пет пари не дава и си седи като мумия. От това по-лошо не може да се случи с едно хлапе, като махнем останалото.

Щом й доведоха някой нов за ден-два или за цяла седмица, мадам Роза го преглеждаше от всички страни, но най-вече, за да види дали не е затормозен. Пулеше се насреща му, за да го уплаши, или си слагаше ръкавица, на която всеки пръст представляваше палячо, и това винаги разсмива незатормозените хлапета, но другите все едно не са оттук, затова им викат мумии. Такива мадам Роза не можеше да приеме, понеже изискват много грижи, а тя не разполагаше с работна ръка. Веднъж една мароканка, която се подвизаваше в някакъв дом на „Гут д’ор“, й остави затормозено дете и после умря, без да посочи адрес. Мадам Роза, ще не ще, го даде в една организация с фалшиви документи за доказателство, че съществува, но после направо се поболя — по-тъжно нещо от организациите няма.

Дори и със здравите хлапета е доста рисковано. Как ще накараш непознатите родители да си приберат детето, ако нямаш законни доказателства срещу тях? Да не говорим пък за майките без чувство за майчинство. Мадам Роза казваше, че при животните законът е по-добър, докато при нас е направо опасно да вземеш едно дете. Току й скимне после на истинската майка да го тормози, защото е щастливо, и правото е на нейна страна. Затова най-хубавото нещо се фалшивите документи и ако някоя курветина се усети след две години, че детето й е щастливо при другите и тръгне да си го търси, за да го тормози, ти й тикаш под носа фалшивите документи, тя за нищо на света не може да го намери и значи му остава някаква възможност.

Мадам Роза казваше, че при животните било много по-добре отколкото при нас, понеже те си имат природни закони, особено лъвиците. Какви хвалби само сипеше за лъвиците. Както си лежах, преди да заспя, понякога звънвах на вратата и отивах да отворя, отвън имаше една лъвица и напираше да влезе, за да си брани малките. Мадам Роза казваше, че лъвиците са прочути с това и са готови да умрат, само и само да не отстъпят. Такъв е законът на джунглата и ако лъвиците не бранят малките си, никой няма да им има доверие.

Почти всяка нощ докарвах моята лъвица. Тя влизаше, скачаше на леглото и ни лижеше наред по лицето, нали и другите имаха нужда, а аз бях най-големият, значи на мен се падаше да ги гледам. Само че на лъвовете им е излязло лошо име, защото и те трябва да ядат, като всичко живо, и щом кажех на другите, че ей сега ще влезе моята лъвица, отвътре се вдигаше страшна врява, дори Бананя пищеше, дето иначе окото не му мигваше заради пословичната му ведрост. Много обичах Бананя, после го взе едно френско семейство, което имаше място, и някой ден ще ида да го видя.

Накрая мадам Роза разбра, че вкарвам вътре лъвица, докато тя спи. Знаеше, че не е наистина, че само си мечтая за природните закони, но системата й ставаше от ден на ден по-нервна и тя изживяваше нощни страхове от мисълта, че из апартамента се разхождат диви зверове. Събуждаше се с викове, защото при мен си беше сън, но при нея се превръщаше в кошмар, тя винаги казваше, че на старини сънищата стават кошмари. Нашите лъвици бяха съвсем различни една от друга, как искате!