Ромен Гари
Животът пред теб (8)

Нямам представа какво е сънувала мадам Роза обикновено. Не виждам никаква полза човек да сънува назад, а на нейната възраст вече не можеш да сънуваш напред. Вероятно е сънувала младините си, когато е била хубава и нямала още здравословно състояние. Не знам с какво са се занимавали родителите й, но то е било в Полша. Тя там започнала да се подвизава, след това дошла в Париж, на улица „Фурси“, на улица „Блондел“, на Лебедовата улица и къде ли не, после обиколила Мароко и Алжир. Говореше много добре арабски, без предразсъдъци. По някое време се хванала дори в Чуждестранния легион, в Сиди Бел Абес, но после, като се върнала във Франция, нещата тръгнали зле, понеже искала и любовта да опознае, а онзи й прибрал всичките пари и я издал на френската полиция, че е еврейка. На това място винаги спираше, казваше: „Ех, отидоха си ония годинки“ и се усмихваше, хубаво й ставаше.

Когато се върнала от Германия, още някое време се подвизавала, но вече след петдесетте започнала да надебелява и не била толкова привлекателна. Знаела, че на жените, които се подвизават, им е много трудно да си запазят децата, защото законът го забранява, от морални съображения, и тогава й хрумнало да отвори пансион „Без дом“ за хлапета, родени напротив. Ние си му викаме бардак. Извадила късмета да отгледа така един полицейски инспектор, и той курвенско изчадие, който я бранеше, но тя вече беше на шейсет и пет години, значи трябваше скоро да дойде. Най-много я плашеше ракът, той не прощава. Виждах я как се скапва и понякога се гледахме мълчаливо, и двамата ни беше страх, и това си ни беше единственото общо нещо. Така че на тоя хал само лъвица й трябваше, пусната на свобода из апартамента. Е, оправих се някак, седях си ококорен в тъмното, лъвицата идваше, лягаше до мен и ми лижеше лицето, без да каже на никого. Понякога мадам Роза се събуждаше от страх, влизаше и запалваше лампата, но ни виждаше как си лежим мирно и кротко. Тя и под креватите надничаше и беше голям майтап, като си помислиш — от всичко на света единствено лъвове не можеха да й дойдат на главата, защото те, така да се каже, не се въдят в Париж, само в природата се срещат диви животни.

Тогава за пръв път разбрах, че не е много в ред. Сума ти мъка й се беше събрала, дошло бе времето да се плаща, нали всичко в тоя живот се плаща. Дори ме замъкна при доктор Кац и му каза, че съм пускал диви животни на свобода из апартамента и че това не можело да не е някакъв признак. Ясно ми беше, че между нея и доктор Кац има нещо, за което не биваше да говорят пред мен, но изобщо не можех да включа какво е и защо мадам Роза толкова се страхува.

— Докторе, някой ден ще се разбеснее, сигурна съм.

— Не говорете глупости, мадам Роза. Няма от какво да се боите. Нашият Момо е нежно дете. Това не е никаква болест и повярвайте на стария лекар, най-трудното за лечение не са болестите.

— Защо тогава все лъвове му се въртят в главата.

— Първо на първо, не са лъвове, а лъвица.

Доктор Кац се усмихна и ми даде един ментов бонбон.

— Така, лъвица. А какво правят лъвиците? Бранят малките си…

Мадам Роза въздъхна.

— Нали знаете защо ме е страх, докторе.

Доктор Кац чак почервеня от яд.

— Стига, млъкнете, мадам Роза. Вие сте съвсем неука. Нямате понятие от тези неща и кой знае какво си въобразявате. Това са старовремски суеверия. Хиляди пъти съм ви го повтарял е моля ви, млъкнете.

Искаше да каже още нещо, но ме погледна, стана и ме изведе навън. Трябваше да слушам през вратата.

— Толкова ме е страх да не е наследствен, докторе!

— Хайде, недейте вече, мадам Роза. Та вие изобщо не знаете кой е баща му с този занаят на горката жена. Така или иначе, както съм ви обяснявал, това нищо не значи. Има още хиляди фактори, които могат да повлияят. Ясно е само, че е много чувствително дете и се нуждае от нежност.

— Но аз не мога всяка вечер да му лижа лицето, докторе. Откъде ги измисля такива? И защо го върнаха от училище?

— Защото сте му дали акт за раждане, несъобразен с истинската възраст. Вие май много обичате това дете…

— Ужасно се боя да не ми го вземат. Уж нищо не могат да докажат за него. Аз си записвам на някое листче или го запомням, понеже мацинките винаги ги е страх да не се разбере. Проститутките с порочни нрави нямат право да отглеждат децата си, имат запор за бащинство. Години наред можеш да ги държиш в ръцете си и да ги караш да ти играят по свирката, те са готови на всичко, само и само да запазят малкото. О, има сводняци, дето са същински сутеньори, никой вече не си гледа работата както трябва.

— Вие сте жена на място, мадам Роза. Ще ви предпиша успокоително.

Нищичко не научих. Само се уверих за сетен път, че еврейката си играе на тайнственост, но и много-много не се натисках да разбера. Колкото повече знаеш, толкова по-лошо. Моят приятел Махут, и той курвенско изчадие, казва, че при нас загадката е нещо естествено поради закона за големите величини. Той казва, че ако на жена, която изпилва нещата, й се случи родилна злополука и тя се навие да го запази, винаги може да й дойде на главата служебно дознание, а това е мор, прошка няма. Все майката опира пешкира в нашия случай, бащата е защитен от закона за големите величини.

Мадам Роза държеше в един куфар листче хартия, на което пишеше, че съм Мохамед и три кила картофи, половин кило моркови, сто грама масло, задушена риба и триста франка, да бъде възпитан в мюсюлманска вяра. Имаше и дата, но само денят, когато ме е приела на склад, не е ясно кога съм се родил.

Аз се занимавах с другите хлапета, най-вече за бърсането — мадам Роза трудно се навеждаше, теглото й идваше в повече. Тя талия нямаше, задникът се качваше право до раменете, никъде не спираше. Когато вървеше, все едно почвахме да се пренасяме.

В събота следобед винаги си слагаше синята рокля, с лисица и обеци, плескаше се с червено на поразия, отиваше да седне в едно френско кафене, „Ла Купол“ в Монпарнас, и си поръчваше пасти.

След четири години вече никога не съм бърсал хлапетата, имах си достойнство, а някои нарочно дрискаха. Знам им аз душиците на тези кретенчета и го обърнах на игра — те да се бършат едно друго, казах им, че е много по гот, отколкото да си седят всяко у дома. Тръгна без грешка и мадам Роза ме поздрави, каза, че и аз съм почвал да върша подвизи в живота. Не си играех с другите хлапета, много малки бяха за мен, освен да си мерим пишките, и мадам Роза побесняваше, ужасно я беше страх от пишката заради всичко, което е видяла през живота си. Все така се плашеше и от лъвовете нощем, просто да не повярваш, като си помислиш колко по-сериозни причини имаше да се страхува, а тя седнала с лъвовете да се занимава.

Случваха се и сърдечни неприятности, та аз трябваше да ходя на пазар заради стълбата. За нея най-лошото бяха етажите. Гърдите й все повече и повече свиреха, заради нея и аз получих астма и доктор Кац рече, че психологията е най-заразителното нещо на света. Това са още съвсем неизвестни явления. Сутрин, защото нощем ме налягаше ужас, луд страх, че ще осъмна без нея.

 

 

Навремето най-добрият ми приятел беше един чадър на име Артюр и аз го облякох целия. Направих му глава от зелен парцал, който омотах около дръжката, а после с червилото на мадам Роза му изрисувах готино лице, усмихнато и облещено. Не че ми трябваше някой, когото да обичам, ами за да се правя на палячо: нямах пукната пара и често ходех във френските квартали, там има. Навличах едно палто до петите, слагах си бомбе, нацапвах си муцуната с всякакви цветове, изобщо много смешни бяхме с моя чадър Артюр. Разигравахме разни смехории из улиците, понякога събирах двайсет франка на ден, но си отварях очите на четири, защото полицията винаги изкъсо наблюдава малолетните на свобода. Артюр беше като еднокрак човек, със синьо-бял кец, панталон, карирано сако, окачено на закачалка, която завързвах с канап, уших му и кръгла шапка на главата. Поисках от господин Н’Да Амеде някоя дреха, за да облека чадъра си, и да видите само какво направи той. Заведе ме в „Златния пуловер“ на булевард „Белвил“, най-баровския магазин, и ми каза сам да си избера каквото ми трябва. Не знам дали са всичките като него в Африка, но ако е така, нямат от какво да се оплакват.

Правех си номера на улицата, кандилках се, танцувах с Артюр и прибирах парата. Някои се ядосваха и казваха, че не можело по този начин да се третира едно дете. Не ми беше ясно кой ме третира, но на други очите им се насълзяваха. Голям майтап — нали на смях го правехме.

От време на време Артюр се чупеше. Приковах закачалката, та да му станат рамене, единият му крачол стоеше празен, но няма как, нали е чадър. Господин Хамил се сърдеше, казваше, че Артюр приличал на фетиш и това било против нашата религия. Аз не съм вярващ, но истината е, че ако имаш нещо по-друго, различно от останалото, все на него се надяваш да оправи работите. Лягах си, прегърнал Артюр, а на сутринта се озъртах да видя дали мадам Роза още диша.

Аз в черква не съм влизал, защото не е добре за истинската вяра и последна грижа ми е да се бъркам в тия неща. Но знам, че християните са дали мило и драго, само и само да се сдобият с Христос, а при нас е забранено да се рисува човешко лице, за да не обиждаме бога — право си е, това нашето да не е за хвалба? Затова изтрих лицето на Артюр, остана му само кълбото, все едно позеленяло от страх, и така се оправих с моята религия. Веднъж ме погна полиция, бил съм предизвикал струпване, докато се правех на хахо, и изпуснах Артюр, партакешите му се разпиляха — шапката, закачалката, сакото, кецът, всичко. Успях да грабна Артюр в последния миг, но гол, както го е майка родила. И чудна работа — преди мадам Роза нищо не казваше, когато беше с дрехи и си лягах с него, но сега, щом понечих да го взема с мен в кревата без гащи, тя писна, развика се, че на нищо не приличало, не можело да се спи с чадър. Иди, че разбери.

Бях скътал нещичко и наново облякох Артюр от битака, там има доста добри неща.

Но късметът ни вече не работеше.

Дотогава записите идваха нередовно, случваше се да прескочат някой месец, но все пак идваха. И изведнъж спряха. Два месеца, три месеца, нищо. Четири. Казах на мадам Роза и с такава сила си го мислех, че гласът ми трепереше:

— Вие не се притеснявайте, мадам Роза! На мен може да се разчита. Няма да ви зарежа току-така само защото не получавате вече пари.

Взех си Артюр, излязох и седнах на тротоара, не ми се искаше да плача пред другите.

Трябва да ви кажа, че бяхме в голяма дупка тогава. Преклонната възраст надвисваше над главата на мадам Роза и тя сама си го знаеше. Стълбището с тия шест етажа се беше превърнало в обществен враг номер едно за нея. Сигурна беше, че един ден ще я убие. Аз си знаех, че няма нужда да я убива, достатъчно беше да я погледнеш. Това гърди, корем, задник се беше сляло в едно, като бъчва. Все по-малко и по-малко хлапета се събирахме, курветините нямаха доверие на мадам Роза поради състоянието й. Наясно бяха, че вече за никого не може да се грижи и предпочитаха да плащат повече, ходеха при мадам Софи или при мама Айша на Алжирската улица. Вадеха добри пари, широко им беше около врата. Познатите на мадам Роза ги нямаше вече поради смяната на поколенията. Тя живееше от ухо на ухо, а сега никой не я препоръчваше по улиците, името й се губеше. Преди, докато имаше още крака, ги обикаляше по работните им места, из кафенетата по „Пигал“ и при Халите, където те се подвизават, и рекламираше по малко условията си, кулинарното готвене, всичко. Но сега не можеше. Приятелките й се бяха затрили, нямаше кой да я препоръча. А и хапчетата за защита на детството са вече законни, трябва наистина да искаш. Няма извинения, ако ти се роди дете, всички са наясно какво му причиняваш.

Бях към десетгодишен или там някъде и трябваше да помагам на мадам Роза. А и за бъдещето си трябваше да мисля, защото ако останех сам, ми се пишеха Социалните грижи — мърдане няма. Не можех да заспя нощем, през цялото време гледах дали мадам Роза не е умряла.

Опитах и сам да се подвизавам. Сресвах се грижливо, слагах си като мадам Роза от нейния парфюм зад ушите и следобед висях с Артюр на „Пигал“ или на улица „Бланш“ — и там не е лошо. По цял ден се навъртат жени и все се случваше една-две да дойдат при мен и да ми кажат:

— Ух, че е сладък тоя мъничкият. Майка ти тук ли работи?

— Не, аз още никого си нямам.

Черпеха ме с ментов сироп в кафенето на улица „Масе“. Но гледах да не сгафя, защото полицията гони сводняците, а те си отваряха очите на четири, не им е позволено да забърсват клиенти. Така е, всичко дотам опира.

— На колко си години, миличко?

— На десет.

— Имаш ли си майка?

Не, отговарях аз и ми беше мъчно за мадам Роза, но какво да направя. Особено една, как ли не ме глезеше, на минаване все ще ми пъхне някой франк в джоба. Носеше минижуп и ботуши до над коленете, по-млада беше от мадам Роза. Очите й гледаха меко; веднъж се озърна, стисна ме за ръката и двамата се пъхнахме в едно кафене „Кошницата“, дето после изчезна, хвърлиха му бомба.

— Не бива да тропосваш като уличник, това не е работа за дете.

И сложи ръка на главата ми, за да ми оправи косата. Но аз си знаех, че за да ме погали.

— Как ти е името?

— Момо.

— Къде са мама и татко, Момо?

— Нямам аз такива работи, за какъв ме мислите. Свободен човек съм.

— Как така, все някой трябва да те гледа.

Сръбвах от оранжадата, докато видя кое — как.

— Аз мога да се разбера с тях, готова съм да се грижа за теб. Ще те настаня в апартамент, ще си живееш като малък цар, нищо няма да ти липсва.

— Ще видим.

Изпих си оранжадата и се смъкнах от стола.

— Ето, вземи да си купиш бонбонки, миличко.

И ми ги пъхна в джоба. Сто франка! Така е, имам честта.

Два-три пъти идвах още и тя много ми се усмихваше, но отдалече — не бях неин.

Но нали ви разправям, че не ми вървеше — касиерката в „Кошницата“ излезе стара приятелка на мадам Роза от времето, когато се подвизавали заедно. Изпя всичко на старата и да знаете само каква сцена на ревност ми изигра тя! Такава бъркотия у еврейката не бях виждал — що рев изрева. „Затова ли те отгледах“ — поне десет пъти го повтори и плачеше, та се късаше. Стана нужда да се кълна, че няма повече да се връщам там и няма да ставам сводняк. Всички са сутеньори, нареждаше тя, по-добре било да пукне. Добре, но с какво друго да се захвана на десет години?

Винаги ми се е виждало чудно, че сълзите са били запланувани още в началото. Ще рече, така са ни направили, да плачем. Може ли да не помислят? Кой уважаващ себе си конструктор ще ги надроби такива?

Записите все не идваха и не идваха и мадам Роза тръгна да напада спестовната каса. Беше турила нещичко настрани за старини, но си знаеше, че няма да е задълго. Рак все още нямаше, но останалото бързо се скапваше. Дори за пръв път спомена нещо за майка ми и баща ми — излиза, че били двама. Дошли една вечер да ме оставят, после майка ми се разциврила и избягала презглава навън. Мадам Роза ме записала като Мохамед, мюсюлманин, и се зарекла пред тях на ръце да ме носи. Но оттам нататък… Тя въздишаше ли, въздишаше, само дето не ме гледаше в очите, докато ми говореше. Представа си нямах какво крие, но нощно време все се плашех. Така и не успях да измъкна друго от нея, дори след като записите спряха и тя вече нямаше защо да ме глези. Знаех само, че имам баща и майка, по този въпрос природата не прощава. Но после те изчезнали — мадам Роза се сконфузваше и млъкваше. Бързам да кажа, че така и не намерих майка си, няма защо да ви залъгвам с напразни вълнения. Веднъж, когато много напирах, мадам Роза измисли една лъжа, ама толкова афиф, че си умрях от кеф.

— Според мен тя, майка ти, страдаше от буржоазни предразсъдъци, понеже е с добър произход. Не искаше ти да разбереш как си вади хляба. Затова си тръгна с разбито сърце и насълзени очи, затова не се появява оттогава, защото предразсъдъкът ще е травматизиращ удар за теб, както нарежда медицината.

И тя самата се разциври. Мадам Роза страшно си пада по красивите истории. Мисля, че доктор Кац беше прав, когато му казах. Той рече, че курвата — това е духовна нагласа. И господин Хамил беше прав: той е чел Виктор Юго, живял е повече от когото и да било на неговата възраст и ми обясни усмихнат, че няма черно и бяло, че бялото често е прикрито черно, а черното е бяло, което са го преметнали. Дори добави, загледан в господин Дрис, който му носеше ментовия чай:

— Повярвайте на дългогодишния ми опит.

Господин Хамил е голям човек, само дето обстоятелствата не са му позволили да стане такъв.