Ромен Гари
Животът пред теб (18)

Мадам Роза хептен се беше пощурила и хубаво, че се случи точно в това състояние, а не в другото. Провървя ни. Често й оставаха само по няколко часа на ден, господин Кадир Юсеф се беше явил точно навреме.

Направо не бях на себе си от това, че току-така съм станал с четири години по-голям, не знаех дори какъв фасон трябва да имам и час по час ходех пред огледалото. Това беше най-важното събитие в живота ми, или както му викат — революция. Изгубих почва под краката си, нали всеки път става така, когато не си вече същият. Наясно бях, че сега вече другояче трябва да мисля, но за момента по-хубаво беше изобщо да не мисля.

— Боже Господи — каза мадам Роза и после се опитахме да не говорим за станалото, за да не се вдигне вълнение.

Седнах на столчето в нозете й и с благодарност й стиснах ръката след всичко, което направи, за да ме запази. Двамата нямахме друго на света, значи все нещо бяхме спасили. Аз си мисля, че когато живееш с някой страхотен грозник, накрая почваш да го обичаш тъкмо за грозотията му. Мисля си, че най-големите грозотии са в постоянна нужда и точно там имаш най-голям шанс. Сега си спомням — казах си, че мадам Роза далеч не е такава грозотия, имаше хубави кафяви очи, като на еврейско куче. Обаче не биваше да гледаш на нея като на жена, тогава наистина й беше спукана работата.

— Стана ли ти мъчно, Момо?

— Ами, много се радвам, че съм на четиринайсет години, мадам Роза.

— По-друго си е. И после за какво ти е, нали е бил психиатричен, а то понякога е наследствено.

— Вярно, мадам Роза, голям късмет извадих.

— Има и още нещо, Айша въртеше голям оборот, невъзможно е да се разбере кой е истинският баща. Тя те роди на крак, изобщо не е спирала да работи.

След това слязох да й купя една шоколадова паста от господин Дрис и тя я изяде.

Още ден-два главата й си остана в ред, доктор Кац го нарича отлагане на наказанието. Братята Заум се качваха два пъти седмично, с доктор Кац на гърбовете си, той не можеше да си позволи сам шестте етажа, за да удостовери опустошенията. Не бива да забравяме, че мадам Роза имаше и други органи, освен главата и трябваше да се държи под наблюдение. Никога не се натисках да присъствам, когато той броеше пилците, слизах на улицата и там изчаквах.

Веднъж намина и Негъра. Не е много ясно защо му викат Негъра, може би, за да го различават от всички други печки в махалата, нали винаги един опира пешкира за останалите. Кльощав като скелет, носеше бомбе и беше на петнайсет години, от тях поне пет без никого. Имал си родители и те го поверили на един чичо, той го прехвърлил на балдъзата си, тя, от своя страна, на някакъв свестен човек и оттам вече станала една, никой не помнел откъде се е почнало. Но не се боцкаше, разправяше, че бил злопаметен и не искал да склони глава пред обществото. Негъра се беше прочул из махалата като куриер, понеже струваше по-евтино от телефонно обаждане. Понякога правеше по сто курса на ден, имаше си даже самостоятелна стая. Той видя, че не съм в олимпийската си форма и ме помъкна да играем флипер в една кръчма на улица „Бисон“. Попита ме какво смятам да правя, когато мадам Роза съвсем се скапе, и аз му казах, че имам някого предвид. Обаче на него си му беше ясно, че само се дуя. Казах му, че изведнъж съм турил четири годинки и той ме поздрави. Поумувахме някое време може ли човек да почне да се подвизава на петнайсет или на четиринайсет, щом си няма никого. Той знаеше един-два адреса, но ми каза, че трябва наистина да си падаш по обратната резба, иначе е долна работа. На него и през ум не му минавало така да си вади хляба, това е женски занаят. Изпушихме двамата една цигара и поиграхме на флипер, но Негъра си имаше поръчки, а аз не съм навлек.

У дома заварих доктор Кац, той още не си беше тръгнал и навиваше мадам Роза за болницата. Бяха се събрали и още неколцина — най-големият господин Заум, господин Валумба, който не беше на работа, и още петима негови приятели от общежитието, защото покрай смъртта човек става важен, започват повече да го уважават. Доктор Кац ги разтягаше едни, за да разведри обстановката — нали и самочувствието е важно.

— О, ето го и нашия малък Момо, идва да разбере какво ново! Новото е добро, рак решително няма, мога всички ви да уверя, ха, ха!

Засмяхме се и най-вече господин Валумба, който е тънък психолог, мадам Роза беше доволна, че все пак е постигнала нещо в живота.

— Но понеже ни е трудно от време на време, понеже горката ни глава понякога остава без оросяване, а бъбреците и сърцето ни не са едновремешните, може би ще е по-добре да прекараме известно време в болницата, в една просторна хубава зала, и там вече всичко ще се нареди.

Студени тръпки ме побиха, докато слушах доктор Кац. Всеки в махалата ще ти каже, че няма начин да се абортираш в болницата, там те оставят да се мъчиш, докато има къде една игла да забият. Медицината държи последната дума да е нейна и да воюва докрай, за да попречи на Божията воля. Мадам Роза си беше сложила синята рокля с вечния шал, който не е за изхвърляне, и беше много доволна, че предизвиква такъв интерес. Господин Валумба започна да свири на неговия си музикален инструмент, защото моментът беше труден нали знаете, когато никой за никого нищо не може да направи. И аз се усмихвах, но отвътре ми идеше да пукна. Понякога чувствам, че животът не е това, не, решително не е това, повярвайте на дългогодишния ми опит. После всички се изнизаха мълчаливо един по един — има и такива моменти, когато нямаш какво повече да кажеш. Господин Валумба ни подари още няколко последни ноти, които си заминаха с него.

Останахме самички двамата, както на никого не го пожелавам.

— Чу ли, Момо? Болница ми се пише. С теб какво ще стане?

Аз си заподсвирках, можех ли друго да кажа?

Обърнах се към нея, исках да извадя някакъв страхотен номер като на Зоро, но точно тогава ми излезе късметът, понеже в главата й засече и тя отпътува за два дена и три нощи, без да си дава сметка. Иначе сърцето й продължаваше да си върши работата, така да се каже, жива беше още.

Не посмях да извикам доктор Кац, дори и съседите този път бях сигурен, че ще ни разделят. Останах до нея, колкото можех само от време на време излизах да хапна нещо или да се изпикая. Исках да бъда там, когато се върне, за да съм първото нещо, което тя ще види. Поставях ръка на гърдите й и усещах сърцето, въпреки всичките килограми помежду ни. Дойде и Негъра — от цяла вечност не ме бил виждал — и остана дълго вторачен в мадам Роза, с цигара в уста. После затършува из джобовете си и ми подаде един отпечатан номер. Прочетох: Безплатно изнасяне на обемисти предмети. Тел. 278 78 78.

Потупа ме по рамото и си замина.