Ромен Гари
Животът пред теб (16)

Беше на другата вечер след деня, когато най-големият от Заумовците ни донесе едно кило брашно, олио и месо да си пържим кюфтета, изобщо доста народ се показваше откъм добрата страна, откакто мадам Роза го беше закършила. Отбелязал съм този ден с бяло камъче, изразът си го бива, нали?

Мадам Роза я караше криво-ляво и горе, и долу. Ту съвсем се затваряше, ту стоеше отворена. Някой ден ще благодаря на всички наематели, които ни помагаха, например на господин Валумба. Той гълташе огън на булевард „Сен Мишел“, за да заинтересува минувачите със своя случай, и се качи да покаже на мадам Роза един страхотен номер, белким привлече вниманието й.

Господин Валумба е камерунски негър, дошъл във Франция, за да я измете. Оставил всичките си жени и деца у дома по икономически съображения. Той е направо олимпийска сила в огнегълтачеството и посвещава извънредните си часове на тази задача. Полицията го гледа с не много добро око, защото предизвиква струпване, но пък тапията му за гълтане на огън е без грешка. Щом видех, че погледът на мадам Роза се изпразва, устата й зяпва и тя се засинява да се лигави в оня свят, тичах да извикам господин Валумба, който делеше законно жилище с още осем личности от неговото племе — една стая, поверена им на петия етаж. Ако си беше у дома, веднага се качваше със запалената факла и почваше да бълва огън пред мадам Роза. И то не само с цел да възбуди вниманието на едно болно лице, натежало от мъка, а за шоково лечение, понеже доктор Кац ми е разправял, че много народ оправят с такова лечение в болниците, пускат им изневиделица електричество. И господин Валумба така мислеше, казваше, че старците нерядко си възвръщат паметта, щом ги уплашиш, той дори излекувал така един глухоням в Африка. Старците обикновено изпадат в още по-голяма мъка, ако ги напъхат завинаги в болница, доктор Кац казва, че на тази възраст прошка няма и от шейсет и пет — седемдесет години нагоре никой пръста си не помръдва.

Мъчихме се часове наред да уплашим мадам Роза, та кръвта й да извърти една обиколка. Господин Валумба направо си е страшен, когато гълта огън и после му излиза на пламъци отвътре чак до тавана, но мадам Роза беше изпаднала в една от ония дупки, наречени летаргия, когато от нищо не ти дреме, и нямаше начин да я стреснем. Господин Валумба половин час бълва огън пред нея, обаче тя беше пуснала пердето и гледаше тъпо, като че се беше превърнала вече в дървен или каменен истукан, специално направен, за да е недосегаем. Той опита за последен път, сериозни усилия полагаше човекът и точно тогава мадам Роза излезе от състоянието си, видя един негър, гол до кръста, да бълва огън пред нея и такъв писък нададе, не можете да си представите. Дори хукна да бяга, та трябваше да я спираме. След това не искаше нищо да чуе и забрани в къщата й да се гълта огън. Тя си нямаше представа, че е куку, мислеше, че е подремнала малко и ние сме я събудили. Как да й кажеш?

Друг път господин Валумба отиде да извика петима приятели, всичките негови племенници, да потанцуват около мадам Роза, за да се опитат да изгонят лошите духове, които, щом им се отвори свободно време, веднага гледат да те нападнат. Роднините на господин Валумба се бяха прочули из цял Белвил и непрекъснато ги търсеха за тая церемония, стига болният да приема у дома си. Господин Дрис от кафенето се изказваше с насмешка за това така наречено „практикуване“ и твърдеше, че господин Валумба и роднините му от племето били лечители черноборсаджии.

Господин Валумба се качи с хората си една вечер, когато мадам Роза отсъстваше и седеше ококорена в креслото. Те бяха голи до кръста и разноцветни, със страшно изрисувани лица, за да плашат дяволите, домъкнати от работниците африканци във Франция. Двама седнаха на пода с подръчните си барабани, а останалите трима затанцуваха около креслото на мадам Роза. Господин Валумба свиреше на един инструмент, специално направен за целта, и тази нощ у нас беше най-готиният терен в цял Белвил. Нищо не излезе, понеже на евреи не хваща, господин Валумба ни обясни, че било въпрос на религия. Той смяташе, че религията на мадам Роза се съпротивлява и прави лечението невъзможно. На мен много-много не ми се вярваше, защото мадам Роза беше на такъв хал, че не виждах място за никаква религия.

Ако питате мен, от един момент нататък евреите не са евреи, до такава степен са вече нищо. Не зная дали съм достатъчно ясен, но то в крайна сметка не е и толкова важно, защото ако изведнъж вземем, че разберем, сигурно ще излезе нещо кошмарно.

Малко по-късно роднините на господин Валумба поизгубиха кураж, защото с нейния си хал мадам Роза пет пари не даваше и господин Валумба ми обясни, че злите духове са запушили всички изходи и усилията не стигат до нея. Насядахме на пода край еврейката да отдъхнем, защото в Африка са много повече, отколкото в Белвил и могат да се сменят на групи около злите духове, също както при „Рено“. Господин Валумба отиде да донесе пукница и яйца и хапнахме малко в нозете на мадам Роза, а на нея погледът й като че ли се беше изгубил и обикаляше да се търси.

Докато ядяхме, господин Валумба ни обясни, че в неговата страна било много по-лесно да почиташ старите, да се грижиш за тях и да им подслаждаш живота, отколкото в голям град като Париж, където има хиляди улици, етажи, дупки и места, и те седят забравени, а не може и армията да се използва, за да ги издирва, армията само с младите се занимава. Ако армията тръгне да се занимава със старите, няма да е френска. Той ми каза, че гнездата със старци били направо хиляди по градове и села, но нямало кой да даде сведение как да ги намерят и това било неведение. Старец или старица не е приятна гледка в една голяма и хубава страна като Франция, хората и без това си имат достатъчно грижи. Старците и стариците за нищо не ги бива, няма обществена полза от тях, затова ги оставят да живеят. В Африка са събрани на племена и има голямо търсене на старци заради всичко, което могат да направят за теб след смъртта си. Във Франция племена няма, царува егоизмът. Господин Валумба каза, че Франция е напълно обезплеменена, затова са плъзнали разни въоръжени банди, които се държат едни за други и се опитват нещо да направят. Господин Валумба каза, че младите се нуждаят от племена, иначе са капка в морето и превъртат. Господин Валумба казва, че всичко толкова е нараснало, че не си струва да броиш под хиляда. Затова горките старци и горките старици не могат да се съберат във въоръжени банди и да съществуват. Изчезват, без да посочат адрес, и живуркат из своите прашасали гнезда. Никой не знае, че са там, особено и слугинските стаи без асансьор, когато не могат да дадат признак за живот с викове, защото силица не им достига. Господин Валумба каза, че трябвало да се докара много чуждестранна работна ръка от Африка и тя да търси всяка сутрин в шест часа старците, да вдига онези, които са се размирисали, понеже никой не идва да провери жив ли е още старецът или старицата и чак когато някой се обади на портиера, че на стълбището смърди, всичко се изяснява.

Господин Валумба говори много хубаво и щом отвори уста, става вожд. Лицето му е покрито с белези, от които личи, че е важна клечка в племето и знае какво приказва. И до ден-днешен живее в Белвил, някой път ще ида да го видя.

Той ми показа един много полезен номер за мадам Роза — как да различаваме дали лицето е живо, или вече съвсем е умряло. За да разбере това, той се изправи, взе от един скрин едно огледалце, поднесе го към устните на мадам Роза и то се замъгли на мястото, където дъхът й го докосваше. Иначе не си личеше, че диша, защото такава тежест трудно се повдига от дробовете. А с този номер веднага се различават живите от останалите. Господин Валумба каза, че всяка сутрин първо това трябва да направиш с личностите извън времето, които се срещат из слугинските стаи без асансьор, за да разбереш дали са само изпаднали в невменяемост, или вече съвсем са умрели. Ако огледалцето се замъгли, значи още дишат и не са за изхвърляне.

Попитах господин Валумба не може ли да пратим мадам Роза в Африка при неговото племе, за да ползва там заедно с другите старици предимствата, отделени за тях. Той много се смя, защото зъбите му са ослепително бели, и родата му от племето на боклукчиите също се смя, подвикваха си нещо на техния език и после ми казаха, че животът не е толкова проста работа, животът изисква самолетни билети, пари и разрешения, на мен се падало да се грижа за мадам Роза до последен дъх. В това време по лицето на мадам Роза пробягаха нещо като наченки на разум и братята по раса на господин Валумба веднага наскачаха да танцуват около нея, забиха барабаните и запяха с глас дето и умрелите ще събуди, макар че е забранено след десет часа вечерта заради обществения ред и съня на праведниците, обаче в нашата сграда французите са много малко и не са толкова свирепи, както другаде. Самият господин Валумба взе своя музикален инструмент, който не мога да ви опиша, толкова е особен, а и ние двамата с Моше също се хванахме и всички почнахме да скачаме и да ревем около мадам Роза, с цел да я обаем, понеже тя почваше да дава признаци и трябваше да й се вдъхне кураж. Демоните си плюха на петите и мадам Роза възвърна разсъдъка си, но когато видя тия негри наоколо, полуголи, със зелени, сини и жълти лица, танцуващи, надаващи индиански бойни викове, и господин Валумба с чудния си инструмент, така се уплаши, че се развика помощ, помощ, хора, понечи дори да избяга и едва когато ни разпозна двамата с Моше, се поуспокои и ни нарече курвенски изчадия и педали, значи беше вече с всичкия си. Ние се поздравихме за успеха, най-вече господин Валумба. Те поостанаха още малко, да хапнем като хората, и на мадам Роза вече напълно й се изясни, че не сме дошли да пребием една клета старица в метрото, за да й отмъкнем чантата. Пипето й не беше още съвсем в ред, та благодари на господин Валумба на еврейски или идиш, както се казва на този език, но няма значение — господин Валумба е печен мъж.

Щом те си тръгнаха, двамата с Моше съблякохме мадам Роза от главата до петите и я подмихме с одеколон „Белина“, понеже я беше свършила в гащите по време на отсъствието си. После й наръсихме задника с бебешка пудра и я разположихме на мястото й в креслото, където обичаше да царства. Тя ни поиска огледало и се среса. И сама беше наясно, че от време на време превърта на празно, но се опитваше по еврейски да види нещата откъм добрата им страна и казваше, че докато върти на празно, няма никакви грижи и значи все е полза. Моше отиде на пазар с последните пари и тя се вдигна за малко да забърка нещо, хем без грешка — да не повярва човек, че само допреди два часа и сама не знаеше къде е. На това доктор Кац му вика в своята медицина отлагане на наказанието. После пак си седна, защото не беше шега работа за нея да полага усилия. Изпрати Моше в кухнята да измие чиниите, а тя взе да си вее с японското ветрило. Размисъл в кимоно.

— Ела тук, Момо.

— Какво има? Пак ли ще си вдигате дърмите?

— Не, надявам се, че не, обаче ако карам все така, ще ме тикнат в болница. Не искам да ходя в болница. На шейсет и седем години съм…

— Шейсет и девет.

— Хубаво де, шейсет и осем, не съм чак толкова стара, колкото изглеждам. Слушай ме сега. Не искам да ходя в болница. Там ще ме изтезават.

— Стига глупости, мадам Роза. Франция никога никого не е изтезавала, тук да не е Алжир.

— Ще ме карат насила да живея, Момо. Винаги така правят в болницата, имат си закони. Не искам да живея, щом не се налага, а вече не се налага. Всяко нещо си има граници, дори за евреите. Те ще си правят гаргара с мен, за да не ми дадат да умра, дори си имат специален номер за това, Лекарски съюз му викат. Държат те до посиняване и ти казват, че нямаш право да умреш, понеже то било привилегия. Имах един приятел, дори евреин не беше, останал без крака и без ръце след катастрофа, а те го държаха още десет години да се мъчи в болницата, за да му изследват кръвообращението. Не желая, Момо, да живея само защото медицината го иска. Знам, че дъската ми почва да хлопа и не ща да изкарам години наред в несвяст за хатър на медицината. Та ако чуеш орлеански шумотевици, че се канят да ме пъхат в болницата, накарай някой от твоите приятелчета да ми боцне каквото трябва и да изхвърли останките на полето. Но да гледате да е в храстите, не където падне. След войната изкарах десет дена на полето и никога не съм дишала толкова. Много е добре за астмата, не като града. Трийсет и пет години съм бутала на клиентите, сега на докторите няма да бутна. Обещаваш ли?

— Обещавам, мадам Роза.

— Кайрем?

— Кайрем.

Това ще рече „заклевам се“ по тяхному, както вече имах честта.

Аз на мадам Роза всичко бих обещал, за да я направя щастлива — дори и да си много стар, щастието още може да ти влезе в работа, но точно тогава на вратата се звънна и настана оная национална катастрофа, която все не успявах да вкарам тук, и аз изживях голяма радост, защото като махнем всичко останало, изведнъж остарях с няколко години.