Ромен Гари
Животът пред теб (10)

Няколко дена по-късно ми се случи нещо готино. Тръгнах да пазарувам в един голям магазин до Операта, там има цирк на витрината, за да се събират родителите с децата без обвързване от тяхна страна. Вече десет пъти бях ходил, но него ден пристигнах много рано, завесата не беше още вдигната и аз си полафих с един метач африканец — не го познавах, но черен беше. Идвал от Обервилие, защото и там се въдят. Изпушихме една цигара и малко го погледах как мете улицата, какво друго да правя. След това се върнах при магазина и зяпах до насита. Витрината има по края звезди, по-едри от естествена големина, които ту светват, ту гаснат, все едно намигат. А в средата е циркът с клоуните и космонавтите, които отиват на луната, връщат се и махат на минувачите, акробати се премятат във въздуха с лекота, придобита от занаята, бели балерини с пачки танцуват по гърбовете на коне и каяци като от Халите с ей толчави мускули вдигат страхотни тежести без никакво усилие, понеже не са истински, а с машинки. Дори танцуваща камила има и фокусник с шапка, от която в индианска нишка излизат зайци, обикалят арената и се връщат в шапката, после пак и пак, о, това е безкрайно представление и не може да спре, спирането е извън възможностите му. Клоуните са в какви ли не цветове, облечени по тяхному — сини, бели, шарени като дъгата, на носа с по една червена лампичка, която от време на време светва. Отзад се вижда цяла тълпа зяпачи, но не истински, а така, за майтап — ще си строшат ръцете от пляскане, това им е предназначението. Космонавтът, щом стъпи на луната, се изправя и махва с ръка за поздрав, а ракетата го чака — закъде да бърза човекът? И вече си мислиш, че всичко си видял, но тогава едни много свежи слонове изскачат от гаража си, хванати за опашките, и обикалят арената, а накрая ситни един съвсем мъничък и розов, все едно бебенце. Но за мен върхът са клоуните. Не съм виждал такова нещо. Лицата им не са оттук с тия очи като питанки, а те самите са толкова шантави, че нищо не може да ми скапе доброто настроение. Гледах ги и си мислех, че и мадам Роза щеше да е много смешна, ако беше клоун, ама не е, това е шибаното. Панталоните им падат и се вдигат, понеже са за майтап, в ръце държат разни свирки, които хвърлят искри и пръскат вода, не както инструментите в обикновения живот. Те са четирима, но най-голям цар е един бял с остра шапка и широки панталони, а от всичко най-бяло му е лицето. Другите му се кланят, козируват му, а той им раздава ритници по задника, цял живот това прави и не може да спре, дори да иска, така е настроен. И не го прави от злоба, механика е това. Има и жълт клоун на зелени петна, лицето му се смее дори когато си падне на носа, той танцува на въже и непрекъснато се подхлъзва, но не му дреме — философски го раздава. Носи рижа перука и тя настръхва от ужас на главата му, щом стъпи с единия крак на въжето, после с другия и така нататък, докато се усети, че е с всичките си крака на въжето и тогава ни напред, ни назад, почва да трепери, за да се посмее народът — какво по-смешно от уплашен клоун! Приятелят му от главата до петите е син и добър, има си малка китара и пее на луната, личи си, че е широка душа, но може ли нещо да се направи? Последният е всъщност двама, понеже си има двойник и каквото прави единият, другият, ще не ще, го повтаря — опитват се да спрат, но няма начин, по рождение са си така. И най-хубавото е, че всичко е механично и без злоба, отнапред си знаеш, че те не страдат и не остаряват, нещастните случаи са изключени. Нещо напълно различно от останалото, ни в клин, ни в ръкав. Дори камилата не ти крои шапка, каквото и да разправят хората за нейната злоба. Ухилена е до ушите и се кандилка като цоцолана. Всички са щастливи в този цирк, нищо естествено няма в него. Клоунът на въжето играе с абсолютна сигурност, за десет дена не го видях ни веднъж да падне, а си знаех, че и да падне, нищо няма да му стане. Какво да ви разправям, това наистина е друго нещо. Толкова бях щастлив, че ми идеше да пукна, защото щастието трябва бързо да го спипаш, преди да си е плюло на петите.

Седях си така зазяпан в цирка и ми беше гот, когато една ръка ме хвана за рамото. Извърнах се бързо, понеже веднага си помислих, че е някой полицай, а то излезе мацка, и то запазена — я имаше, я нямаше и двайсет и пет години в най-лошия случай. Ама страшно готино парче, една такава руса, с голяма коса, миришеше на чисто и хубаво.

— Защо плачеш?

— Не плача.

Докосна ме по бузата.

— Това какво е? Не са ли сълзи?

— Ами! Де да знам откъде ми е дошло.

— Добре, излъгала съм се значи. Нали е много хубав този цирк?

— По-добър не съм виждал.

— Тук наблизо ли живееш?

— Не, аз не съм френски. Изглежда съм алжирски, в Белвил сме.

— Как е името ти?

— Момо.

Не виждах за какво й е да ме сваля. На десет години още за нищо не ставах, дори като арабин. Не си махаше ръката от бузата ми и аз малко се дръпнах. Човек винаги трябва да се ослушва. Може и да не знаете, обаче има разни Социални служби и току ти лепнат нарушение със служебно дознание. От служебното дознание по-лошо няма. На мадам Роза сърцето й слизаше в петите, щом се сетеше само. Дръпнах се още малко назад, но не много, колкото да духна, ако почне да надига. Веднага ловеше око и стига да поискаше, луди пари можеше да вади, разбира се, с някой тип на място, дето да я брани. Тя се разсмя.

— Не се страхувай.

Нали! Не на мене тия: „Не се страхувай“! Господин Хамил винаги казва, че страхът е най-верният ни съюзник, че няма ли го него, бог знае какво ще стане с нас, повярвайте на дългогодишния ми опит. Господин Хамил чак в Мека е ходил, толкова го било страх.

— Много си малък, за да се мъкнеш сам по улиците.

Е, много се изкефих. Направо си припаднах от удоволствие. Но нищо не й казах, не ми е работата да я уча.

— Знаеш ли, ти си най-хубавото момченце, което съм виждала.

— А, и вас си ви бива.

Тя се засмя.

— Благодаря ти.

Не знам какво ми стана, но току ми дойде надежда. Не че търсех подслон, но няма да зарежа мадам Роза, докато още става. Но и за бъдещето трябва да се мисли, рано или късно и то ти идва на главата и понякога нощем го сънувах. Някой с ваканция на море и без това-онова. Вярно, малко изневерявах на мадам Роза, но само наужким, когато ми докривееше толкова, че ми идеше да пукна. Погледнах я с надежда, сърцето ми се разтуптя. Това, надеждата, по-силно от нея няма, дори при столетници като мадам Роза или господин Хамил. Щура работа.

Но тя нищо не каза. Толкоз, дотук. Хората са безплатни. Заговори ме, понатисна ми се, усмихна ми се мило, после въздъхна и си тръгна. Курвата му с курва.

Носеше шлифер и панталони. Русите й коси и отзад се виждаха. Слаба беше и както ходеше, личеше, че и тичешком ще изкачи шестте етажа по няколко пъти на ден, с торбите.

Помъкнах се след нея, какво друго да правя. Тя спря по някое време, видя ме и двамата се засмяхме. Един път се скрих в някаква врата, но тя не се обърна, не тръгна назад. За малко да я изгубя. Бързо вървеше и сега си мисля, че ме е била забравила, имала си е друго на главата. Влезе в един вход, видях я, че се спира на партера и звъни. Знаех си аз. Вратата се отвори и две хлапета й се обесиха на врата. Седем-осем годишни. Така е, какво да се прави.

Седнах на входа и останах някое време — не че толкова ми се искаше да съм там, а и навсякъде другаде. Имах едно — друго, например онова магазинче на „Етоал“ с комиксите, където можеш да теглиш майната на всичко и да си зяпаш картинките. Можех да намина и на „Пигал“ при курветините, да посъбера някой франк. Но изведнъж ми стана тъпо, все тая ми беше. Изобщо не исках да съм тук, затворих за малко очи, но това не оправя нещата, пак си седях там — докато си жив, става от само себе си. Не можех и не можех да включа защо ми се натискаше тая курва. Честно казано, аз си падам малко тъпичък, дойде ли до разбиране, все ровя нещо, а господин Хамил е прав, че вече от сума ти време никой нищо не разбира и ни оставя само да се чудим. Върнах се пак при цирка и прекарах още час-два, но за цял ден не стига. Напъхах се в една чайна за дами, нагънах два сладкиша, шоколадови еклери, тях най ги обичам, попитах къде да се изпикая, тръгнах натам и драснах през вратата — дим да ме няма. След това подвих едни ръкавици в „Претнен“ и ги хвърлих в боклукчийската кофа отвън. Малко ми просветна.