Ромен Гари
Животът пред теб (19)

Втората вечер отидох да извикам мадам Лола и тя се качи с най-шумната си естрадна плоча — според нея и умрелите можела да вдигне от гроба, обаче нищо не стана. Това вече беше тиквата, предизвестена от доктор Кац още в началото и мадам Лола толкова се развълнува, когато видя приятелката си в подобно състояние, че нея нощ дори не излезе на работа в Булонския лес, въпреки съответния ущърб. Този сенегалец беше истинска човешка личност, някой ден ще ида да го видя. Оставих еврейката, както си беше в креслото. Дори мадам Лола с нейното боксьорско минало не успя да я вдигне.

Най-тъжното, когато хората си заминават с главата напред, е, че не се знае колко ще продължи. Чувал съм от доктор Кац, че световният рекордьор бил един американец с постижение седемнайсет години и нещо, но за това трябва екип и специално обзавеждане, трябва капка по капка. Страшно беше да се помисля дори, че мадам Роза може да стане световен шампион, като че ли малко й беше останалото, та изгаряше от желание да бие рекорди. Ама толкова добра беше мадам Лола, не съм срещал много като нея. Винаги е искала да си има деца, но вече ви обясних, нямаше съответното оборудване, мнозина от сменените по тая точка не е в ред с природните закони. Тя ми обеща да се грижи за мен, сложи ме на коленете си и ми изпя една детска приспивна песен от Сенегал. И във Франция има, но аз не съм ги слушал, защото бебе никога не съм бил, все съм си имал и други грижи на главата. Извиних й се, че вече съм на четиринайсет години и не може да си играе на кукли с мен, не върви. После тя тръгна да се приготвя за работа и господин Валумба постави край мадам Роза охрана от неговото племе, те дори свариха цяла овца и я изядохме като на излет, насядали на пода около нея. Славно си хапнахме, все едно на зелена морава.

Опитахме се да нахраним и мадам Роза, предварително й сдъвквахме парчетата, но тя си стоеше с половината залък в устата, половината отвън, вторачена във всичко, което не виждаше с добрите си еврейски очи. Не беше кой знае колко важно, имаше си достатъчно сланина, за да я изхрани, дори да изхрани цялото племе на господин Валумба, макар че тия времена са минали, те не ядат вече другите. Най-накрая, понеже всички бяхме във ведро настроение и те пийнаха палмов алкохол, станаха да танцуват и да свирят около мадам Роза. Съседите не се оплакаха от шума, те изобщо не са хора, дето ще седнат да се оплакват и до един са с редовни документи. Господин Валумба сипа в устата на мадам Роза малко палмов алкохол, купен от магазина на господин Сонго на улица „Бисон“, където продават и орехи ко̀ла те също влизат в работа особено при женитба^[1]. Изглежда, палмовият алкохол е добър за мадам Роза, отива в главата и отваря канализацията за обръщението, но тоя път нищо не стана, само дето тя се позачерви. Господин Валумба казваше, че най-важното било тарамбуките да не млъкват, за да пропъдят смъртта, която вече се навъртала наоколо, а я гонело лудо шубе от тарамбуките, да се чудиш защо. Тарамбуките са малки барабани, бият се с ръце, и така изкарахме цяла нощ.

На втория ден вече ми стана ясно, че мадам Роза е отишла да подобрява световния рекорд и няма да ни се размине болницата, където ще направят всичко възможно. Излязох и тръгнах по улиците, мислех си за Бог и за други такива неща, искаше ми се още повече да изляза.

Първо отидох на улица „Понтийо“ в онова кино, където си имат начин да връщат света назад. Мерак ми беше да зърна хубавата руса мацка с чудната миризма, май вече ви разправях за нея, нали се сещате, името й беше Надин или нещо такова. Като че ли не беше много честно по отношение на мадам Роза, но нямаше как. Бях в такова състояние на липса, че не усещах дори четирите години в повече, продължавах да съм си на десет, не ми достигаше силата на навика.

Кой знае дали ще ми повярвате, ако ви кажа, че тя ме очакваше там в онази зала — някой ще седне мен да чака. Обаче наистина беше там и аз почти почувствах вкуса на ваниловия сладолед, с който ме почерпи миналия път.

Не ме видя на влизане, тъкмо говореше за любов пред микрофона, а такива неща поглъщат изцяло вниманието. На екрана някаква жена си отваряше устата, обаче не тя, а моята казваше всичко вместо нея. Даваше й глас. Това е техника.

Седнах в едно кьоше и зачаках. Бях в такова състояние на липса, че щях да се разплача, ако не бяха четирите години отгоре. Дори и така едва-едва устисках. Запалиха лампите и тя ме видя. В залата не беше много светло, но веднага разбра кой съм и тогава вече стана от само себе си, не успях да се сдържа.

— Мохамед!

Дотича при мен, все едно че бях някой, и ме прегърна през раменете. Другите ме изгледаха, нали името е арабско.

— Мохамед! Какво има? Защо плачеш? Мохамед!

Не ми харесваше много, че ми вика Мохамед, по̀ надалече ме държеше, отколкото с Момо, то така е.

— Мохамед! Кажи нещо! Какво е станало?

Да не си мислите, че беше лесно да й кажа. Не знаех дори откъде да почна. Преглътнах една буца.

— Нищо… нищо не е станало.

— Слушай сега, аз си свърших работата, да идем у дома, там ще ми разкажеш всичко.

Изтича да си вземе шлифера и тръгнахме с нейната кола. От време на време се обръщаше към мен и ми се усмихваше. Толкова хубаво миришеше, че чак не е за вярване. Виждаше, че не съм в олимпийската си форма, дори се разхълцах, но нищо не казваше, защото каква полза, само понякога ме погалваше по бузата благодарение на червените светофари, за такива случаи идват много на място. Стигнахме пред нейния адрес на улица „Сент Оноре“ и тя вкара колата в двора.

Качихме се у тях, посрещна ни някакъв мъж, когото не познавах. Висок такъв, с дълги коси и очила, и ми стисна ръката, без да отвори дума, все едно нищо особено не е станало. Младичък още, най-много два или три пъти колкото мен. Огледах се за ония двете русите хлапета, дето вече си ги имаха, дали няма да излязат и да ми кажат хайде друм, но видях само едно куче, то също не беше зло.

Двамата си казаха нещо на английски, някакъв език, който не разбирах, после ми поднесоха чай със сандвичи, ама страхотни, и аз си хапнах. През цялото време, докато ядях, мене гледаха, като че ли нямаха друга работа, по някое време мъжът попита по-добре ли е сега и аз се помъчих да кажа нещо, но толкова ми се беше насъбрало, че чак не можех да дишам като хората, хълцане ме беше налегнало и астма като на мадам Роза, астмата е заразителна, не знам дали знаете.

Половин час седях и мълчах като шаран по еврейски, само дето хълцах, тогава чух мъжът да казва, че съм в шоково състояние и ми стана хубаво, май че се интересуваха. След това се надигнах, казах им, че, ща не ща, трябва да се прибирам, защото едно възрастно лице в състояние на липса се нуждае от мен, но мацката, оная Надин, отиде до кухнята и се върна с един ванилов сладолед — най-хубавото нещо, което съм ял в тоя шибан живот, казвам ви го с ръка на сърцето.

После вече малко си поговорихме, бях се оправил донякъде. Когато им обясних, че човешката личност е една стара еврейка в състояние на липса, че е заминала да подобрява световния рекорд в абсолютна категория и какво ми е обяснил доктор Кац за тиквите, те споменаха някакви думи, които вече бях чувал, старческа немощ и мозъчна склероза, и ми стана драго, нали говорех за мадам Роза, а това винаги е радост за мен. Обясних им, че мадам Роза е една бивша курва, завърнала се като депортирана в еврейските общежития в Германия и отворила бардак за курвенски изчадия, които можеш да разиграваш както си искаш с лишаване от бащинство за незаконна проституция и тогава, волю-неволю, оставят децата, понеже разни съседи мръсници все гледат да те натопят пред Социалните грижи. Не знам защо изведнъж ми стана толкова гот да им разправям, седях си удобно в креслото и мъжът дори ме почерпи с цигара, запали ми я със запалката и ме слушаше, като че беше толкова важно. Не че се хваля, но виждах как те започват да проявяват интерес към мен. Дори се отнесох и не можех вече да спра, така ми се искаше всичко да изкарам, макар че явно няма начин, аз не съм господин Виктор Юго, още не съм обзаведен съответно. Потече отвсякъде едновременно и все от края започвах, от мадам Роза в състояние на липса и баща ми, дето убил майка ми, понеже бил психиатричен, но пък трябва да ви кажа, че никога не съм знаел къде му е началото и къде краят — според мен всичко е продължение. Името на майка ми е Айша, тя се подвизавала до двайсет тека на ден, преди да я убият в пристъп на лудост, обаче не е сигурно, че съм наследствен, защото господин Кадир Юсеф не може да се закълне, че точно той ми е баща. Мъжът на мадам Надин, името му беше Рамон, каза, че бил малко нещо лекар и не вярвал особено на наследствеността, да не се облягам много на нея. Запали ми отново цигарата със запалката си и каза, че курвенските изчадия са по-скоро късметлии, понеже могат да си избират когото искат за баща, не са задължени. Каза ми, че сума ти родилни злополуки сетне се оправяли чудесно и ставали мъже на място. Съгласен съм, отговорих му аз, било каквото било, то не е като в киното на мадам Надин, където можеш да върнеш всичко назад и да се намериш в корема на майка си, но лошото е, че не позволяват на остарелите личности като мадам Роза да се абортират, когато им дойде до гуша. Наистина ми ставаше по-добре, докато им говорех, струваше ми се, че някак по-малко се е случило, след като го изкарвах навън. Тоя мъж Рамон приличаше на всичко друго, само не и на калтак в лицето и много се занимаваше с лулата си, докато говорех, но ясно ми беше, че от мен се интересува. Страх ме беше онова гадже Надин да не ни остави самички двамата, без нея нямаше да е същото откъм съчувствие. На лицето й имаше усмивка изцяло и само за мен. Когато им разказах как изведнъж станах на четиринайсет години, след като предишната вечер си бях още на десет, усетих, че отбелязвам още една точка, такова впечатление им направих. Вече не можех да спра, те наистина се интересуваха от мен. Правех, каквото можех, за да се интересуват още повече, да усетят, че си струва разкарването.

— Баща ми дойде оня ден да ме вземе, той ме оставил на пансион при мадам Роза, преди да убие майка ми и да го обявят за психиатричен. Имал си и други курви, които му снасяли, но убил майка ми, тя му била любимата. Щом го пуснаха, веднага дойде да ме иска, обаче мадам Роза не даде и дума да се издума, защото не е добре за мен да имам психиатричен баща, може и да е наследствено. И тогава тя му каза, че неговият син е Моше, а Моше е евреин. И при арабите има Мошета, но те не са евреи. Помислете си само, господин Юсеф Кадир беше арабин и мюсюлманин и изведнъж му връщат еврейски син, та се гътна и умря…

Доктор Рамон също слушаше, но най-вече мадам Надим ми пълнеше душата.

— … Мадам Роза е най-грозната и най-самотната жена, която съм виждал в своето нещастие, добре че съм аз, иначе няма кой да я погледне. Не мога да разбера защо някои хора всичко си имат — скапани са, стари, бедни, болни, а други нямат нищо. Не е справедливо. Един мой приятел е началник на цялата полиция, най-силните сили на вътрешния ред са негови, навсякъде той е най-силният, няма по-голямо ченге от него. Страшно ченге, прави, каквото си иска, направо е цар. Вървим си двамата по улицата и той ме прегръща, за да покаже, че ми е за баща. Докато бях малък, нощем идваше от време на време една лъвица да ме ближе по лицето, още бях на десет години и си измислях разни работи, а в училище казаха, че съм бил смутен в развитието си, понеже не знаеха, че съм с четири години по-голям, нямах дата, това беше преди господин Юсеф Кадир да дойде с разписката и да заяви, че е мой баща. Мен на всичко ме е учил господин Хамил, известният търговец на килими, само че сега е сляп. Господин Хамил носи една книга от господин Виктор Юго със себе си и аз като порасна, също ще напиша клетниците, защото това пишат хората, когато имат нещо да кажат. Мадам Роза я беше страх да не получа пристъп на буйство и да не й причиня щети, да не й прережа гърлото, опасяваше се, че може да съм наследствен. Но ни едно курвенско издание не е в състояние да посочи баща си, а аз никога няма да убивам хора, не ми е работата. Когато порасна, ще стана цар на силите на реда и никога няма да се страхувам. Жалко, че не може да се прави всичко наопаки като във вашето кино, да върнем света назад и мадам Роза да стане млада и хубава, радост за окото. Понякога си мисля да замина с един цирк, в който имам приятели клоуни, обаче не мога да тегля майната на всичко докато еврейката е още тук, кой ще я гледа тогава…

Палех се все повече и повече, не можех да спра, защото ме беше страх, че ако млъкна, ще престанат да ме слушат. Доктор Рамон, да, да, той самият, имаше лице с очила, очите му ме гледаха и по едно време даже стана и включи магнетофон, за да ме слуша по-добре, и аз се почувствах още по-важен, чак не е за вярване. Сума ти коса имаше на главата. За пръв път проявяваха интерес към мен и дори на магнетофон ме записваха. Никога не съм знаел какво трябва да направиш, за да проявят интерес към теб — да убиеш някого със заложници, що ли? Божичко, честно ви казвам, такава липса на внимание има по света, че трябва да избираш, също както за отпуската, понеже не може едновременно да си на планина и на море. Щеш не щеш, длъжен си да се спреш на нещо откъм липса на внимание и хората винаги гледат за най-доброто да се хванат, най-скъпо платеното, например нацистите, които са стрували милиони, или Виетнам. Така че с една стара еврейка на шестия етаж без асансьор, и без това достатъчно препатила на младини, за да й обръщат някакво внимание, няма начин да минеш на първа страница, как ще стане тая? На хората им трябват милиони и милиони, докато проявят интерес и не можем да им се сърдим — колкото е по-дребно, толкова по̀ не струва…

Бях се проснал в креслото и приказвах като цар, а те как ме слушаха само, сякаш не бяха чували такова нещо — голяма работа! Най-вече доктор Рамон ме караше да говоря, докато имах чувството, че мацката не желае да слуша от време на време като че ли й идеше да си запуши ушите. Стана ми даже малко весело — нали не може иначе, животът си тече.

Доктор Рамон ме попита какво искам да кажа, когато говоря за състояние на липса, и аз му отвърнах, че това е, когато нямаш нищо и никого. После искаше да разбере как се оправяме, откак курвите не идват вече да си оставят децата на пансион, но аз веднага го успокоих, казах му, че задникът е най-святото нещо у един мъж, че мадам Роза ми го е обяснила още преди да разбера за какво служи. Аз няма да мина на заден ход, да бъде спокоен. Имаме си една приятелка, мадам Лола, тя се подвизава като сменена в Булонския лес и много ни помага. Ако всички приличаха на нея, светът да е станал нещо съвсем различно, много по-малко мъка щеше да има. Тя е била шампион по бокс на Сенегал, преди да се смени, и печели достатъчно, за да гледа семейство, обаче природните закони са срещу нея.

По това време ме слушаха и ясно виждах, че не са свикнали да живеят и аз им разказах как работих като сводник на улица „Бланш“, за да изкарвам някой франк. Мъчех се да казвам сводник, не сводняк, както докато бях дете, но ми е станало навик. Понякога доктор Рамон казваше нещо политическо на мацето си, но на мен не ми стана много ясно, политиката не е за млади хора.

Не помнех вече какво не съм успял да кажа, искаше ми се още и още да говоря, толкова много неща оставаха за вадене, но бях грохнал, дори взе да ми се привижда синият клоун и да ми прави знаци, както много често, щом ми се доспи, а се страхувах да не би и те да го видят и да си помислят, че съм със затормозено развитие или нещо такова. Езикът ми почна да се заплита и те разбраха, че съм капнал, казаха, че мога да остана да спя у тях. Обясних им, че трябва да се грижа за мадам Роза, но тя скоро ще умре и тогава ще видим. Пак ми дадоха едно листче с тяхното име и адреса, а мадам Надин каза, че ще ме изпрати с колата, и докторът щял да дойде с нас да хвърли едно око на мадам Роза, да види може ли нещо да й направи. Не виждах какво още може да й направи след всичкото, което са й правили, но бях много навит да се прибера с кола. Само че тогава стана една…

Тъкмо се канехме да излизаме и някой звънна цели пет пъти на вратата, мадам Надин отвори и видях онези две хлапета, познати вече вам — у дома си бяха, иди, че кажи нещо. Нейните си деца, връщаха се от училище или нещо такова. Руси и страхотно облечени, ум да ти зайде, с дрехи за разкош — такива няма как да свиеш, защото не ги държат на сергиите, а вътре, през продавачката трябва да минеш. Така ме изгледаха, все едно бях настъпено лайно. Моите парцали наистина са последна грижа, веднага го усетих. Каскетът ми на главата вирнат назад, защото косата ми е повечко, а палтото стига до петите. Когато подвиваш оттук-оттам по някой парцал, е така, нямаш време в бързината да мериш голямо ли е, малко ли е. Вярно, нищо не казаха, но си беше ясно, че не сме от една махала.

Никога не съм виждал толкова руси деца. И честно, не бяха много употребявани — чистак новички. Не, наистина нямаха нищо общо.

— Елате да ви запозная с нашия приятел Мохамед — каза майка им.

Не трябваше да казва Мохамед, трябваше Момо да каже. Мохамед във Франция значи арабски гъз, а аз кипвам, щом ми кажат така. Не се срамувам, че съм арабин, даже обратно, но във Франция Мохамед — това е метач или работна ръка. Не е същото като да си алжирец. И после такава глупотевина е това Мохамед. Все едно името ти да е Исус Христос във Франция — ще умрат от смях хората.

Двете хлапета веднага взеха да ми търсят цаката. По-малкото, онова на шест или седем години, понеже по-голямото трябва да беше към десет, ме изгледа, сякаш никога не ме е виждало, и каза:

— Защо е облечен така?

Аз да не съм дошъл майтап да си бият с мен. И сам си знаех, че не съм си у дома. Тогава другият ме изгледа още повече и ме попита:

— Ти да не би да си арабин?

Ах, мама им, кой им дава право да ми викат арабин. И после аз не се натискам, не съм ни завистник, ни нищо, мястото не е за мен, вече е заето точка и толкоз. Нещо ми заседна в гърлото и аз го преглътнах, изхвърчах като тапа навън и дим да ме няма.

Не сме от една махала и това си е.

 

 

Зазяпах се пред едно кино, обаче филмът беше забранен за малолетни. Чак е смешно, като си помислиш какви неща забраняват за малолетни и какви други им показват.

Касиерката ме видя, че разглеждам снимките отпред и се разсмърдя, викна ми да изчезвам в защита на младежта. Гадина. До гуша ми беше дошло да съм забранен за малолетни, разкопчах си панталона и й показах каквото има вътре, но после веднага си плюх на петите, не беше време за майтап.

Минах през Монмартр, покрай една редица сексшопове, но и те са под охрана, и после аз нямам нужда от такива работи, за да си направя кефа, когато ми дойде. Сексшоповете са за старите, които не могат да си правят кефа самички.

Това, когато майка ми не успяла да се абортира, си е жив геноцид. На мадам Роза тази дума не й слизаше от устата, тя е образована личност, ходила е на училище.

Животът не е лъжица за всяка уста.

Никъде повече не спрях, преди да се върна, исках само да седя до мадам Роза, защото двамата поне сме си едно лайно.

Пред входа видях линейка и помислих край, останах без никого, но не беше за мадам Роза, някой вече беше умрял. Така ми олекна, че щях да ревна, ако не бях с четири години по-голям. Вече си мислех, че съм сам-самичък на този свят. А те тялото на господин Буафа изнасяха. Нали се сещате за господин Буафа, не съм ви говорил за него, понеже той много-много не се показваше. Нещо със сърцето му станало и господин Заум старши, който стоеше отпред, ми каза, че никой не разбрал кога е умрял, той не получавал никакви писма. Зарадвах се, че е умрял и не го казвам с лошо чувство към него, разбира се, казвам го за мадам Роза, към нея пък още по-малко.

Хукнах презглава нагоре и намерих вратата отворена, приятелите на господин Валумба си заминали, обаче оставили лампите светнати, за да може мадам Роза да се вижда. Беше се разпростряла в креслото си и не можете да си представите с каква радост видях, че й текат сълзи, нали това доказваше, че е жива. Дори отвътре я друсаше по малко, както всеки път, щом някой се разхлипа.

— Момо… Момо… Момо… — нямаше средства да каже повече, но и това ми стигаше.

Втурнах се и я прегърнах. Никак на хубаво не миришеше, пак я беше свършила в гащите заради състоянието си. Още по-яко я прегърнах, да не би да си помисли, че ме е гнус.

— Момо… Момо…

— Да, мадам Роза, аз съм, можете да разчитате на мен.

— Момо… Чух ги… Извикали са линейка… сега ще дойдат…

— Не е за вас, мадам Роза, за господин Буафа е, той вече умря.

— Страх ме е.

— Зная, мадам Роза, това доказва, че сте още жива.

— Линейката…

Трудно й беше да говори, понеже на думите им трябват мускули, за да излязат, а нейните мускули никакви ги нямаше.

— Не е за вас. Вас изобщо не ви знаят, че сте тук, заклевам се в пророка. Кайрем.

— Ще дойдат, Момо…

— Не сега, мадам Роза. Никой не ви е натопил. Ви сте си съвсем живинка, макар и с пълни гащи, това само живите го могат.

Малко като че ли се успокои. Гледах я в очите, за да не виждам останалото. Може и да не повярвате, но на тази еврейка очите й бяха неизказано красиви. Също като килимите на господин Хамил, когато казваше: „Моите килими са неизказано красиви“. Господин Хамил вярва, че няма нищо по-красиво на света от един красив килим, че сам Аллах е седял на такова нещо. Мен ако питате, Аллах на какво ли не е седял.

— Вярно, че вони.

— Това доказва, че машинката се върти.

— Иншаллах — каза мадам Роза. — Скоро ще умра.

— Иншаллах, мадам Роза.

— Радвам се, че ще умра, Момо.

— Всички се радваме за вас, мадам Роза. Наоколо са все ваши приятели и ви желаят само доброто.

— Не бива да ме отвеждат в болницата, Момо. За нищо на света не бива.

— Бъдете спокойна, мадам Роза.

— В болницата ще ме карат насила да живея, Момо. Имат си закони за тая работа. Истински нюрнбергски закони. Ти не ги знаеш тия неща, малък си още.

— Никога не съм бил малък за нищо, мадам Роза.

— Доктор Кац ще ме наклепа в болницата и ще дойдат да ме вземат.

Замълчах си. Ако евреите почнат да се клепат един друг, аз какво ще си пъхам носа. Пет пари не давам за евреите, и те са хора като всички останали.

— В болницата няма да ме абортират.

Мълчах си. Държах я аз ръката. Така поне не лъжех.

— Колко време са го карали да се мъчи оня световен шампион в Америка, Момо?

Направих се на чукундур.

— Какъв шампион?

— В Америка. Чух те, като говореше с господин Валумба.

Ох, мамка му!

— Вижте, мадам Роза, те в Америка си имат по какво ли не световни рекорди, страхотни спортисти са. И във Франция, на олимпийския стадион в Марсилия са все чужденци. Бразилци ли, какви ли не щеш. Няма да ви вземат. В болницата, искам да кажа.

— Значи се заклеваш…

— Докато съм аз тук, болницата има много здраве, мадам Роза.

Тя почти се усмихна. Между нас казано, когато се усмихне, не става по-хубава, дори напротив, защото тогава изпъква всичко наоколо. Все още си носеше трийсетте и два косъма на главата, колкото и последния път.

— Мадам Роза, защо ме излъгахте?

Тя се направи на искрено учудена.

— Аз? Аз да съм те лъгала?

— Защо ми казахте, че съм на десет години, когато съм на четиринайсет?

Ваша си работа дали ще ми повярвате, но тя дори се поизчерви.

— Страхувах се да не ме зарежеш, Момо, затова те посмалих малко. Ти винаги си бил моят малък мъж. Съвсем честно, другиго не съм обичала. Затова все броях годините и ме беше страх. Не исках да пораснеш бързо. Извинявай.

Хвърлих се и я прегърнах, стиснах й ръката, а другата сложих на рамото й, все едно беше още жена. След това се качи мадам Лола заедно с най-големия от Заумовците и я повдигнахме, съблякохме я, проснахме я на земята и я измихме. Мадам Лола я поля с одеколон навсякъде, сложихме й перуката, кимоното и я пренесохме в кревата й — чистичко, да ти е драго да погледнеш.

 

 

Но мадам Роза все повече и повече се скапваше и не мога да ви опиша каква несправедливост е да живееш само за да се мъчиш. Организмът й пукната пара не струваше и ту едно се обаждаше, ту друго. Винаги на беззащитните старци се нахвърлят, така е най-лесно и мадам Роза беше жертва на този вид престъпност. Чарковете й до един бяха отишли на кино — сърце, черен дроб, бъбреци, бронхи, никакви ги нямаше. Само ние бяхме у дома, а и навън никой вече не ни оставаше, освен мадам Лола. Всяка сутрин карах мадам Роза да марширува и тя ходеше от вратата до прозореца и обратно, облегната на мен, за да не ръждяса напълно. Пуснах й една еврейска плоча, любимата й, която не беше толкова тъжна, колкото другите. На евреите плочите им са все тъжни, не знам защо. Народното им творчество е такова. Мадам Роза често повтаряше, че всичките й беди от евреите идват, ако не била еврейка, нямало да й дойде до главата и една десета от това, което е препатила.

Господин Шармет ни изпрати погребален венец, защото не разбрал, че господин Буафа е умрял, помислил, че е мадам Роза, както всичко живо й го пожелаваше за нейно добро, а и мадам Роза се зарадва, защото това съживи надеждите й, освен това за пръв път получаваше цветя. Братовчедите от племето на господин Валумба надонесоха банани, пилета, манго, ориз, такъв им бил обичаят, когато се очаква щастливо събитие в семейството. Помъчихме се да й вдъхне надежда, че скоро ще свърши и вече не я беше страх толкова. И отец Андре дойде да я види, католическият свещеник на африканските общежития около улица „Бисон“, но не заради попските му работи, просто се отбивал. Не тръгна да сваля мадам Роза, много прилично се държеше. И ние нищо не му казахме, защото нали знаете с бога как е. Той постъпва според волята си, негова е силата.

Отец Андре не е жив вече, сърцето му превъртя, но аз си мисля, че не е станало лично, другите му го докараха. Не съм ви споменал по-рано за него, тъй като ние двамата с мадам Роза не сме му много-много подведомствени. Него го изпратили в Белвил, защото все някой трябва да се грижи за африканските работници католици, обаче ние не сме нито едното, нито другото. Много кротък човек беше и винаги малко сконфузен, сякаш си знаеше, че има много нещо за дооправяне. Споменавам ви за него, понеже беше мъж на място и съм запазил хубав спомен от смъртта му.

Отец Андре, изглежда, се канеше да поостане и аз слязох да разбера какво ново покрай една много гадна история. Пичовете при нас винаги му викат на хероина „лайно“ и едно осемгодишно хлапе, като чуло, че върхът е да си боцнеш малко лайно, да вземе да се изкенза на вестник и да си прасне инжекция с истинско лайно, така разбрало, и обърнало петалата. Дори прибрали Махут и още двама пуща, че го били подвели, обаче мен ако питате, не им е работа те да учат осемгодишно хлапе как да се боцка.

Когато се прибрах, заварих с отец Андре и равина от улица „Де Шом“, онзи до бакалницата кашер на господин Рубин — сигурно е чул, че някакво кюре се навърта около мадам Роза и се е уплашил да не би тя да умре по християнски. Кракът му не беше стъпвал у дома, защото знаел мадам Роза още като курва. Ни отец Андре, ни равинът, който си имаше и друго име, но аз съм го забравил, не искаше пръв да си тръгне, и двамата седяха на столове до леглото на мадам Роза. По едно време се разприказваха за войната във Виетнам, та да са на ничия земя.

Мадам Роза изкара добра нощ, обаче аз не можах да мигна, стоях ококорен в тъмното и мислех за нещо друго, само дето си нямах представа какво е то. На другата сутрин дойде доктор Кац да прегледа периодично мадам Роза и този път, щом излязохме отвън на стълбите, веднага усетих, че бедата вече чука на нашата врата.

— Трябва да я закараме в болница. Не може повече да остане тук. Сега ще извикам линейка.

— Какво ще й правят в болницата?

— Ще се грижат за нея както трябва. Може да изкара още някое време, дори повече. Познавам хора, които в нейното състояние се точиха с години.

Мамка ви, помислих си аз, но пред доктора нищо не казах. Малко се поколебах, но го попитах все пак:

— А няма ли начин да я абортирате, докторе — така, между евреи.

Той най-истински се учуди.

— Как да я абортирам? Какви ги разправяш?

— Какво толкова, вземете да я абортирате, за да не се мъчи повече.

Тук вече доктор Кац толкова се развълнува, че трябваше да седне. Хвана си главата с две ръце, въздъхна няколко пъти и погледна нагоре, както се прави обикновено.

— Не, малки ми Момо, това не може да стане. Евтаназията се наказва строго от закона. Ние сме в цивилизована страна. Ти дори не знаеш какво говориш.

— Знам. Аз съм алжирец, знам какво говоря. Там имат свещеното право на народите да разполагат със собствените си съдбини.

Доктор Кац ме погледна, сякаш се уплаши от мен. Седеше така зяпнал, нищо не казваше. Понякога ми идва до гуша, не искат и не искат да разберат.

— Съществува ли свещеното право на народите или не, мамка му!

— Разбира се, че съществува — каза доктор Кац и дори стана от стъпалото, на което седеше, за да покаже уважението си към него. — Разбира се, че съществува. Това е велико и свято нещо. Само не виждам връзката.

— Връзката е, че ако то съществува, мадам Роза има свещеното право на народите да разполага със съдбините си, както всички останали. И ако иска да се абортира, това е нейно право. И вие ще й го направите, защото за да няма антисемитизъм, лекарят трябва да е евреин. Не бива вие, евреите, един на друг да си погаждате номера. Това е долно.

Доктор Кац все повече се задъхваше, даже по челото му избиха капки пот, така на място казвах всичко. За пръв път наистина бях с четири години по-голям.

— Ти не знаеш какво говориш, детето ми, не знаеш какво говориш…

— Не съм ви дете и дори дете не съм. Аз съм курвенско изчадие, баща ми е убил майка ми, а знаеш ли това, знаеш всичко и никакво дете не си.

Доктор Кац чак трепереше и стоеше като гръмнат.

— Кой ти каза, Момо? Кой ти ги е наговорил тия неща?

— Никакво значение няма кой ми ги е наговорил, доктор Кац, защото понякога колкото по-малко имаш баща, толкова по-добре, повярвайте на дългогодишния ми опит и както имах честта, според думите на господин Хамил, приятеля на господин Виктор Юго, който не може да не ви е неизвестен. И не гледайте така, доктор Кац, няма да получа пристъп на буйство, не съм психиатричен, не съм наследствен, няма да убия майка си курвата, защото и това вече са направили, Господ да съхрани пеперудката й, много благини е натворила на тази земя, и да ви пикая на всичките без мадам Роза, само нея съм обичал тук и няма да дам да стане световен шампион на тиквите за хатър на медицината, и когато напиша клетниците, ще кажа всичко, което си искам, без да убивам никого, понеже то е едно и също и вие ако не бяхте стар чифутин без сърце, а истински евреин, с истинско сърце наместо орган, щяхте да направите едно добро дело и да абортирате мадам Роза веднага, за да я спасите от живота, дето й го е напраскал в задника някакъв си отец, който дори не се весва и няма лице, до такава степен се крие и е забранено да го изобразяват, и си има цяла мафия, която все го измъква и това е престъпност, мадам Роза и съд за гадните доктори, че не оказват помощ…

Доктор Кац беше пребледнял като платно и така много му отиваше с хубавата бяла брада и сърдечноболните му очи, че аз спрях — ако сега умреше, нищо нямаше да чуе от онова, което все някой ден ще им кажа. Коленете му вече не държаха и аз му помогнах да седне обратно на стъпалото, обаче нищо и никой не му простих. Той се улови с ръка за сърцето и ме погледна, сякаш беше банков касиер и молеше да не го убиват. Но аз само скръстих ръце на гърдите и се почувствах като народ, разполагащ със свещеното право да разполага със съдбините си.

— Моят малък Момо, моя малък Момо…

— Няма малък Момо. Съгласен ли сте или мамка му?

— Нямам право да направя такова нещо…

— Не искате да я абортирате, така ли?

— Невъзможно е, евтаназията се наказва строго…

Е, ще ме скапе. Кое не се наказва строго, питам аз, особено когато няма нищо за наказване.

— Трябва да я закараме в болницата, това е една хуманитарна възможност…

— А мен ще ме вземат ли в болницата с нея?

Това малко го поуспокои, той дори се усмихна.

— Ти си добро момче, Момо. Няма да те вземат, но можеш да я посещаваш. Само че тя скоро няма да те разпознава.

Опита се да заобиколи въпроса.

— А с теб какво ще стане, Момо? Не можеш сам да живееш.

— За мен не се притеснявайте. Знам сума ти курви по „Пигал“. Вече имам няколко предложения.

Доктор Кац отвори уста, погледна ме и въздъхна, както правят всички. Аз мислех. Трябваше да печеля време, винаги това е най-важното.

— Слушайте, доктор Кац, не викайте болницата. Оставете ми още няколко дена. Може и самичка да си умре. Освен това и аз трябва да се оправя. Иначе ще ме хвърлят на социалните.

Той пак въздъхна. Какъв човек — всеки път, щом си поеме въздух, то е, за да въздъхне. Писнало ми е от хора, дето все въздишат.

Погледна ме отново, но по-другояче.

— Ти никога не си бил дете като другите, Момо. И никога няма да бъдеш мъж като другите, винаги съм го знаел.

— Благодаря ви, доктор Кац. Много мило, че ми го казвате.

— Наистина мисля, че е така. Винаги ще останеш съвсем различен.

Напрегна си мозъка.

— Може пък да е, защото съм с психиатричен баща.

Доктор Кац май се беше разболял, до такава степен не изглеждаше добре.

— Не, не е това, Момо. Не исках това да кажа. Ти си още много млад, за да разбереш, но…

— Човек никога не е много млад за нищо, докторе, повярвайте на дългогодишния ми опит.

Той повдигна вежди.

— Откъде си научил този израз?

— Моят приятел господин Хамил винаги така казва.

— Аха, ясно. Ти си много умно момче, много чувствително, даже прекалено чувствително. Често съм казвал на мадам Роза, че никога няма да бъдеш като останалите. Понякога от такива като теб излизат велики поети или писатели, а понякога…

Пак въздъхна.

— … а понякога бунтари. Но бъди спокоен, това в никакъв случай не означава, че няма да си нормален.

— Надявам се, че никога няма да бъда нормален, доктор Кац, всичките мръсници са все нормалници.

— Нормални.

— Ще направя всичко възможно, за да не съм нормален, докторе…

Той отново се беше изправил и аз си помислих, че сега е моментът да го попитам нещо, което започваше сериозно да ме мъчи.

— Кажете ми, докторе, сигурен ли сте, че съм на четиринайсет години? Дали не съм на двайсет, на трийсет или още повече? Първо ми казват десет, после четиринайсет. Дали не съм на много повече? Дали не съм джудже, неговата мамичка? Ама никак не искам да съм джудже, докторе, все едно дали са нормални, или различни.

Доктор Кац се усмихна в брадата си и с голямо удоволствие най-сетне ми съобщи една истински добра новина.

— Не, Момо, не си джудже, давам ти честната си лекарска дума. На четиринайсет години си, но мадам Роза искаше да те запази колкото може по-дълго за себе си, страх я беше да не я напуснеш, затова ти втълпи, че си на десет. Може би трябваше по-рано да ти го кажа, но…

Той се усмихна и от това стана още по-тъжен.

— … но понеже това беше една много красива любовна история, нищо не ти казах. Съгласен съм да изчакам още няколко дни за мадам Роза, но мисля, че е задължително да я откараме в болница. Нямаме право да съкращаваме страданията й, нали ти обясних. Дотогава я карайте да прави по малко упражнения, изправяйте я на крака, раздвижвайте я из стаята, защото иначе отвсякъде ще загине, ще се появят отоци. Така да бъде, два-три дена, но не повече.

Извиках един от братята Заум и той го смъкна на раменете си.

Доктор Кац още е жив и някой ден ще ида да го видя.