Ромен Гари
Животът пред теб (14)

Щом научи, че мадам Роза се е разболяла, господин Хамил тръгна да й ходи на гости, но с неговите осемдесет и пет години и без асансьор си беше направо противозаконно. Те се опознали преди трийсет години, когато господин Хамил си продавал килимите и мадам Роза продавала своя, затова беше несправедливо да седят сега разделени от някакъв си асансьор. Той искаше да й напише едно стихотворение от Виктор Юго, но нямаше вече очи и трябваше аз да го уча наизуст, от страна на господин Хамил. Започваше със субхан ад дайм ля язул, което ще рече само Всевишният е безсмъртен, и аз хукнах нагоре към шестия, докато не ми се е изпарило още, почнах да го рецитирам на мадам Роза, но на два пъти засякох и хайде надолу и обратно нагоре до шестия, после пак, за да питам господин Хамил как бяха ония части от Виктор Юго, дето ми се губеха.

Мина ми през ум, че няма да е зле, ако господин Хамил и мадам Роза се оженят, защото им отива на възрастта и могат дружно да се скапват, така е по-приятно. Говорих с господин Хамил — бяхме готови да го качим до шестия на носилка, за да й направи предложение, после двамата да ги изнесем на полето и да ги оставим в някоя нива, там да си умрат. Не му го казах направо, защото не е добре за рекламата, само му подметнах, че е по-приятно да са двама и да си подмятат това-онова. Добавих, че може да изкара до сто и седем години, защото животът май го е забравил, а нали навремето един-два пъти е проявил интерес към мадам Роза — не бива сега да напуска случая. И двамата имаха нужда от любов, но на тяхната възраст не може, затова нека обединят усилията си. Дори взех снимката, дето мадам Роза е петнайсетгодишна, и господин Хамил дълго й се радва през специалните очила, с които вижда по-добре от другите. Отначало държеше снимката много далече, после много близко и накрая, изглежда, все пак видя нещо, защото се усмихна и очите му се насълзиха, но не точно по тоя случай, а от старост. Старците не могат дълго да устискват.

— Нали виждате каква хубавица беше мадам Роза преди събитията. Вие трябва да се ожените. Вярно, знам, но пък винаги можете да поглеждате снимката, за да си спомняте за нея.

— Преди петдесет години имаше вероятност да се оженя за нея, мой малки Мохамед, ако я познавах.

— За петдесет години щеше да ви писне един от друг. Сега дори не можете да се разгледате добре, а и не ви остава много време, за да ви писне.

Той седеше пред чашата кафе, с ръка върху книгата на Виктор Юго, и изглеждаше щастлив, защото е човек, който не взема скъпо.

— Не мога, мой малки Мохамед, да се оженя за еврейка, дори и да бях в състояние да направя такова нещо.

— Ама каква еврейка е тя вече, господин Хамил, нея само я боли навсякъде. А и вие сте толкова стар, че сега Аллах трябва да мисли за вас, а не вие за Аллах. Нали сте му ходили на гости в Мека, сега пък той да се поразкара малко. Не виждам защо да не се ожените на осемдесет и пет години, когато нищо не рискувате.

— И какво ще правим, когато се оженим?

— Как какво, ще ви е мъчно един за друг, за какво друго се женят хората.

— Много съм стар за женитба — повтаряше господин Хамил, като че ли не беше много стар и за всичко останало.

Не смеех да погледна мадам Роза, толкова бързо се скапваше. Други хлапета нямаше и когато някоя майка идваше да се уговаря за пансион, веднага виждаше, че еврейката е в развалини и не искаше да си остави детето. Най-лошото е, че мадам Роза се плескаше все повече с червено, а на всичкото отгоре от време на време намигаше и издаваше напред устни, като че ли още подпира стената. Това вече не можех да го изтрая, такива работи не понасям. Слизах на улицата и се шляех по цял ден, а тя висеше сам-самичка и примамваше липсващи клиенти с начервените си устни и с намигане. Понякога сядах на тротоара и връщах света както в залата за дублаж, но още по-далече. Хората излизаха от входовете, а аз ги натиквах обратно вътре, слизах и на платното и връщах колите — ни една не можеше да се приближи до мен. Така е, не бях в олимпийската си форма.

Хубаво е, че си имахме съседи, за да ни помагат. Вече ви споменах за мадам Лола, тя живееше на четвъртия, подвизаваше се в Булонския лес като сменена и преди да тръгне за работа, понеже и кола имаше, се отбиваше горе при нас. Беше само на трийсет и пет години, още много успехи я очакваха занапред. Носеше ни шоколад, пушена сьомга и шампанско — все скъпи неща, затова ония, които се подвизават, никога нищо не успяват да спестят. По това време бяха плъзнали орлеански шумотевици, че северноафриканските работници носели холера — ходели в Мека да я прихванат — и първата работа на мадам Лола беше да си измие ръцете. Много се страхуваше от холерата, която не е хигиенична и се въди в мръсотията. Аз холерата не я познавам, но си мисля, че не може да е толкова долна работа, колкото разправя мадам Лола, болест е това, какво толкова! Дори понякога ми се иска да кажа добра дума за холерата, тя поне не е виновна, че е такава, никога не си е избирала да бъде холера, от само себе си й е дошло.

Мадам Лола по цяла нощ обикаляше с кола Булонския лес, разправяше, че била единственият сенегалец в този занаят и много я търсеха, защото като отвори, хем хубави цици вади, хем… Тя циците си изкуствено ги е хранила, като бройлери. Беше много яка заради боксьорското си минало, вдигаше масата за единия крак, но не за това й плащаха. Страшно си падах по нея, тя абсолютно на нищо не приличаше, ни в клин, ни в ръкав. Загрях, че се интересува от мен, понеже съм дете, а тя не можеше да има с нейната професия, много нещо й липсваше. Носеше руса перука и цици, защото това се иска от жените. Денем ги хранеше с хормони и се кривеше педерастки на високите токове, за да събере повече клиенти, но наистина не беше като останалите, спокойно му ставаше на човек с нея. Не ми е ясно защо хората ги делят според онова в гащите и го правят на такъв въпрос, когато от него вреда няма. Аз малко й се слагах, понеже ни буташе мангизи и ни готвеше, опитваше полекичка соса с доволно лице, обеците й се полюляваха и тя цялата се кандилкаше на високите токове. Разправяше, че на младини в Сенегал победила в три рунда Кид Говела, но винаги се чувствала нещастна като мъж. Казвах й:

— Мадам Лола, вие сте нещо по-друго от всичко и от всички на света.

Това й правеше голямо удоволствие и тя ми отговаряше:

— Така е, Момо, аз съм видение от сънищата. — И вярно е, приличаше на синия клоун или на моя чадър Артюр, които също са много различни. — Ще видиш, Момо, когато пораснеш, че хората се кланят на разни външни белези, които нищо не значат, например макарите — това са само грешки на природата.

Мадам Роза си седеше във фотьойла и й викаше да внимава, че съм още дете. Не, наистина много си падах по нея, беше съвсем наопаки, а и не беше злобарка. Да можехте да я видите само, докато се гласеше за излизане с русата перука, високите токове, обеците и това чудно лице с белезите от бокса, белия пуловер — най-доброто за гърдите — розовото шалче около врата заради адамовата ябълка, на която се гледа с лошо око при сменените, и цепнатата пола с жартиерите: няма такова животно. Понякога изчезваше за няколко дена в Сен Лазар и се връщаше грохнала, с грим надве-натри, лягаше и вземаше приспивателно, понеже не е вярно, че човек с всичко свиква. Един път полицията дойде да претърсва за наркотици у тях, но не беше справедливо, разни завистливи приятелки я бяха наклепали. Говоря ви за времето, когато мадам Роза още можеше да приказва и умът й си беше на място, освен от време на време, когато засичаше по средата и зяпваше вторачена в някоя точка, като че ли не разбираше коя е, къде е и какво търси тук. На това доктор Кац му викаше състояние на безличие. Нейното беше много по-силно, отколкото на всички други, и най-редовно я хващаше, но за шарана по еврейски още я биваше. Мадам Лола идваше всеки ден да види как сме и когато Булонският лес вървеше добре, ни пускаше мангизи. В квартала я уважаваха и който много-много си позволяваше, го отнасяше по муцуната.

Не знам какво щяхме да правим на шестия, ако ги нямаше останалите пет етажа със съседи, които бяха всичко друго, само не и калтаци. Никому и през ум не минаваше да топи мадам Роза пред полицията, когато се съберяхме по десетина курвенски изчадия и обръщахме стълбището на бардак.

Имаше дори един французин на втория, който така се държеше — ще речеш, че изобщо не беше оттук. Дълъг, жилест и с бастун, живееше кротко, без да се набива на очи. Научил, че мадам Роза се скапва и един ден изкатери четирите етажа, с които го надвишавахме, и почука на вратата. Влезе, поздрави мадам Роза, госпожо моите почитания, и седна с шапка на коленете, много изправен, с вдигната глава, после извади от джоба си плик с марка и неговото име, буква по буква изписано.

— Казвам се Луи Шармет, както си личи от името. Ето, вижте сама. Това е писмо от дъщеря ми, тя ми пише всеки месец.

Показа ни писмото с името му отгоре, като че ли за да докаже, че и той си има.

— Аз съм пенсионер от железниците, чиновник бях. Научих, че не сте добре след двайсет години, прекарани в една и съща сграда, и реших да се възползвам от случая.

Както ви казах, дори да махнем болестта, мадам Роза беше живяла много и от това й избиваше студена пот. Направо се подмокряш, ако се случеше все по-малко и по-малко да разбира какво става, а другояче не може да бъде, когато остаряваш и нещата се трупат. И на̀ ти сега французин — без някой да го закача, се вдига четири етажа по-горе, за да й каже здрасти. Това направо я съсипа, все едно дойде официален представител да й съобщи, че ще умре. Мисля, че мадам Роза нямаше голям мерак да живее, но нямаше мерак и да умира, ей така, ни риба, ни рак, но тя си беше свикнала. И все пак мисля, че човек може и с нещо по-добро да се захване.

Тоя господин Шармен беше много важен и сериозен, както седеше изпънат и застинал, а мадам Роза се прѝщеше от страх. Помежду им се установи дълго мълчание и после не намериха какво повече да си кажат. Мен ако питате, тоя господин Шармет се беше качил, защото и той седеше самичък и сега опипваше почвата дали ще се навие мадам Роза на съдружие. От известна възраст нататък все по-рядко те посещават, освен ако нямаш деца, задължени от природния закон. Май и двамата се плашеха един друг и се гледаха, сякаш си казваха заповядайте, минете, а, не, моля ви, само след вас. Господин Шармет беше по-стар от мадам Роза, но жилест, докато еврейката преливаше отвсякъде и болестта имаше повече простор при нея. Винаги е по-трудно за една стара жена, на която й се е налагало да бъде и еврейка, отколкото за един чиновник от железниците.

Тя седеше във фотьойла с ветрило в ръка, остатък от миналото, когато са й правили подаръци като за жена, и не знаеше какво да каже, толкова задръстена беше. Господин Шармет я гледаше в упор, с шапка на коленете, сякаш идваше да я вземе, а на еврейката главата й се тресеше от страх и потта й течеше. Представяте ли си — влиза смъртта, сяда с шапка на коленете и се вторачва в теб, за да ти покаже, че е време. Но аз си знаех, че е само един французин, останал без сънародници, който използва случая да отбележи съществованието си, щом новината, че мадам Роза никога вече няма да слезе, се е разнесла в общественото мнение чак до тунизийската бакалница на господин Кейбали, защото там се събират всички вести.

Мъгла се спускаше вече върху лицето на господин Шармет, особено около очите, те първи хлътват и се усамотяват сред околността с израз на защо, от къде на къде и какво става с мен. Много ясно си го спомням, спомням си как седеше изпънат срещу мадам Роза с тоя гръб, дето не може вече да се гъне поради законите на ревматизма, който нараства с възрастта, особено ако нощите са влажни, каквито са често извън сезона. Чул е в бакалницата, че мадам Роза няма да я бъде дълго, че е засегната в най-главните органи, от които вече няма обществена полза, и си е помислил, че такова лице ще го разбере по-добре от ония, дето са още цели-целенички — затова се е качил. Еврейката бе изгубила ума и дума, за пръв път приемаше французин католик с безупречна стойка, който мълчеше насреща й. Помълчаха още и още малко, после господин Шармет се поотпусна и започна строго да изрежда на мадам Роза какво е направил през живота си за френските железници, а съгласете се, това е вече доста за една стара еврейка в много напреднало състояние, и тя съвсем зяпна от изумление. И двамата ги беше страх, защото не е вярно, че природата си знае работата. Природата ги прави едни с първия срещнат и често дори не знае какво върши — понякога цветя и рози, а друг път стара еврейка на шестия етаж, която никога вече няма да слезе. Жал ми беше за този господин Шармет, виждаше се, че и с него е нищо и никой, въпреки социалната му осигуровка. Аз мисля, че винаги едно и също липсва — продуктите от първа необходимост.

Какво са виновни старите, че накрая неизбежно върху тях се нахвърлят — не, не си падам аз по природните закони.

Малко нещо ли беше да слушаш господин Шармет да ти говори за влакове, гари и разписания, сякаш още се надяваше да се измъкне в последния миг с влак, който има връзка, а всъщност много добре си знаеше, че вече е пристигнал и му остава само да слезе?

Продължиха така още някое време, аз се тревожех за мадам Роза, понеже виждах, че съвсем се е пощурила от това толкова важно посещение — все едно бяха дошли да й окажат последна почит.

Отворих за господин Шармет кутията шоколадови бонбони, подарък от мадам Лола, но той не се и докосна до нея, защото органите му забранявали да яде захар. Слезе си най-сетне на втория етаж и посещението му съвършено нищо не оправи — мадам Роза виждаше, че хората стават все по-мили с нея, а това никога не е на добро.