Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie Devant Soi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Животът пред теб

Преводач: Красимир Мирчев

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Кито

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Акцент 96 ООД

Художник: Селма Тодорова

ISBN: 978-954-92283-2-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10899

История

  1. — Добавяне

Веднага видях, че се е скапала още повече по време на моето отсъствие, особено горе в главата хич я нямаше. Често казваше на майтап, че на живота не му е много весело с нея и сега това си личеше. Болеше я всичко, което имаше. Вече цял месец не излизаше на пазар и споменаваше, че ако не съм бил аз да й опъвам нервите, нямало за какво да живее.

Разказах й за онова кино, дето можеш да се върнеш назад, но тя само се усмихна и седнахме да хапнем. Знаеше си, че вече за нищо не става, но виж, за готвенето още я биваше. Единствено за рак не искаше и да чуе и наистина голям късмет вадеше, рак нямаше. Но всичко друго беше тантела марка — дори косите й спряха да капят, понеже и машинката, дето ги кара да падат, и тя се беше повредила. Накрая хукнах да търся доктор Кац и той пристигна. Не беше толкова стар, но вече не можеше да си позволи стълбите — нали удрят в сърцето. Имаше две-три хлапета, оставени за цяла седмица, две от тях заминаваха на другия ден, а трето — за Абиджан, майка му се оттегляла там в един сексшоп. Преди два дена беше отпразнувала последния си тек след двадесет години труд при Халите и каза на мадам Роза, че много се вълнувала, имала чувството, че изведнъж е остаряла. Помогнахме на доктор Кац да изкатери стълбите, подпирахме го от всички страни и после той ни накара да излезем, за да прегледа мадам Роза. Когато се върнахме, мадам Роза цъфтеше — рак нямаше, доктор Кац е голяма работа, разбира си от занаята. Той ни изгледа всичките — казвам „всичките“, но това бяха само остатъци и аз си знаех, че скоро ще остана сам. Плъзнала бе орлеанска шумотевица, че мадам Роза ни държи гладни. Не си спомням вече имената на другите три хлапета тогава, само за едно момиче се сещам — Едит се казваше, иди, че разбери защо, та тя я имаше четири години, я не.

— Кой е най-големият тук?

Казах Момо, както винаги, понеже никога не съм бил толкова млад, че да ми се разминат неприятностите.

— Добре, Момо, сега ще ти напиша една рецепта и ти ще отскочиш до аптеката.

Излязохме отвън на площадката и той ме изгледа както винаги, щом някой иска да ти скапе настроението.

— Слушай, моето момче, мадам Роза е много болна.

— Ама нали казахте, че няма рак?

— Рак няма, но честно казано, много е зле, много, много зле.

Обясни ми, че мадам Роза имала по себе си болести, колкото за една рота войници и трябвало да я вкарат в болницата, в голямата зала. Помня много добре, че спомена за тая голяма зала, може би им трябваше много място за всичките й болести, но си мисля, че по-скоро искаше да представи болницата в благоприятна светлина. Нищо не разбрах от имената, които доктор Кац ми изброи с голямо удоволствие, защото, види се, много бе научил с нея. Включих донякъде само когато каза, че била извънредно напрегната и всяка минута можело да я нападнат.

— Но основното е, че е прекалено изхабена, изкукуригала, ако искаш…

Аз нищо не исках, но няма да седна да се разправям. Обясни ми, че мадам Роза се стеснила в артериите, канализацията й се задръстила и не пропускала както трябва.

— Кръвта и кислородът не подхранват достатъчно мозъка. Няма да може да мисли и ще живее като тиква. Може още дълго да се проточи, години наред да й идват проблясъци, но прошка няма, моето момче, прошка няма.

Да си умреш от смях — как повтаряше само „прошка няма, прошка няма“, сякаш някъде има прошка.

— Обаче от рак не е болна, нали?

— Бъди спокоен, от рак не е.

Каквото и да е, това беше добра новина и аз надух гайдата. Чак сърцето ми щеше да се пръсне от радост, че най-лошото ни е отминало. Седнах на стълбите и се разревах като теле. Телетата не реват, но така се казва.

Доктор Кац седна до мен на стъпалото и ме прегърна през раменете. Приличаше ми на господин Хамил в брадата.

— Недей да плачеш, моето момче, естествено е старите хора да умират. А пред теб е целият живот.

Да не би да се мъчеше да ме уплаши, мръсникът му с мръсник? Забелязал съм, че старите винаги ти казват: „Ти си млад, животът е пред теб“ с доволна усмивка, сякаш е за радване.

Станах. Хубаво де, знаех си, че животът е пред мен, но какво да направя, да си посипя главата с пепел ли?

Помогнах на доктор Кац да слезе до долу и изтърчах обратно да отнеса добрата вест на мадам Роза.

— Сто на сто е сигурно, мадам Роза, не сте болна от рак. Докторът си каза последната дума.

Усмивката й беше огромна, защото почти не й бяха останали зъби в устата. Когато се усмихне, мадам Роза не е толкова стара и скапана, колкото друг път, запазила си е усмивката много млада и тя я разхубавява. Има една снимка като я погледнеш, направо не е за вярване, че от това един ден ще излезе мадам Роза. И от другата страна не е за вярване — да си представиш мадам Роза на петнайсет години, как не. Нищо общо. На петнайсет години мадам Роза е с хубава червена коса и така усмихната, сякаш цветя и рози я чакат там, за където се е упътила. Направо коремът ме присвиваше, щом я погледнех на петнайсет години и после — в сегашното състояние на нещата. Голямо третиране й е хвърлил животът, няма що. Понякога заставам пред огледалото и се опитвам да си представя какво ли ще излезе, когато и мен животът ме подложи на третиране — разтеглям си устата с пръсти, пуля се насреща.

Така донесох и най-добрата вест в живота на мадам Роза, че не е болна от рак.

Вечерта отворихме бутилката шампанско, която господин Н’Да Амеде ни подари по случай това, че мадам Роза няма най-големия враг на човешкия род, както го наричаше, понеже и той се натискаше да се вре в политиката. Тя така се издокара за шампанското, та чак и господин Н’Да Амеде зяпна. После той си тръгна, но в бутилката имаше още. Напълних чашата на мадам Роза, чукнахме се и аз затворих очи, върнах еврейката обратно, докато стана на петнайсет години, като на снимката, дори успях да я прегърна такава. Изпихме шампанското, аз седях на едно столче до нея и се опитвах да си придам съответен вид, за да й вдъхна смелост.

— Мадам Роза, вие скоро ще отпътувате за Нормандия, господин Н’Да Амеде ще ви даде пари.

Тя все казваше, че кравите са най-щастливите личности на този свят и си мечтаеше да се пресели в Нормандия, на чист въздух. Май никога не ми се беше искало с такава сила да съм полицай, както тогава, докато седях на столчето и й стисках ръката — чувствах се безкрайно слаб. После тя ме помоли да извадя розовия й пеньоар, ама не можахме да я напъхаме в него. Понеже беше от курвенското й време и тя доста беше надебеляла за петнайсет години. Мисля си, че старите курви заслужават повече уважение, наместо да ги тормозят, докато са млади. Да бях важна клечка, щях да се грижа само за старите, защото младите си имат сводняци, а старите никого си нямат. Ще отделя само дъртите и скапаните, които вече за нищо не стават, и ще бъда техен сводняк, ще ги гледам и ще раздавам правда. Няма да има по-голямо ченге и сводняк на света от мен, никога една от моите стари курви няма да стои изоставена и разплакана на шестия етаж без асансьор.

— И какво друго ти каза докторът? Ще умра ли?

— Не е задължително, мадам Роза, не е споменавал, че точно вие на всяка цена ще умрете.

— Какво ми има?

— Ама той не ги изброи, каза от всичко по малко.

— А краката?

— Не наблегна на краката и после, нали знаете, с краката не се умира.

— Сърцето ми как е?

— Не му отдели особено внимание.

— А какво разправяше за тиквите?

Направих се на чукундур:

— Какви тикви?

— Чух го, че говореше нещо за тикви.

— Хубаво е да се ядат тикви, полезно е за здравето, мадам Роза, вие нали често ни храните с тикви. Често дори само това ни давате.

Очите й плувнаха в сълзи и аз отидох да донеса тоалетна хартия, за да я избърша.

— Какво ще излезе от теб, Момо, когато аз си отида?

— Нищо няма да излезе и после, още не са преброили пилците.

— Ти си добро момче и това е опасно. Никому да нямаш вяра. Обещай ми, че за нищо на света няма да минеш на заден ход.

— Обещавам.

— Закълни се.

— Заклевам се, мадам Роза. За това бъдете сигурна.

— Никога не забравяй, Момо, че задникът е най-святото нещо у човека. Там му е на него достойнството. Никому не позволявай да ти се вре в задника, дори и добре да плаща. И когато умра и един задник ти остане на тоя свят, пак недей да буташ.

— Знам, мадам Роза, това е женски занаят. Един мъж трябва да вдъхва уважение.

Стояхме цял час, хванати за ръка, и малко по малко страхът й мина.