Ромен Гари
Животът пред теб (15)

Мадам Роза отсъстваше все по-продължително и понякога изкарваше цели часове, без да чувства нищо. Сещах се за надписа на господин Реза обущаря, в случай на отсъствие да идат другаде, но аз никога не съм знаел при кого да отида, защо има и такива, дето мъкнат холера от Мека. Сядах на столчето до нея, хващах я за ръката и я чаках да се върне.

Мадам Лола ни помагаше, колкото може. Връщаше се съсипана от Булонския лес след толкова блъскане с този занаят и често спеше до пет часа следобед. Вечерта се качваше при нас, за да свърши нещо. От време на време още имахме пансионер, но не толкова, че да преживяваме, и мадам Лола казваше, че курвенският занаят се затривал заради безплатната конкуренция. Полицията не поглежда курвите, дето пукнат грош не струват, ами се занимават само с ценните. Опитаха се да ни изнудят — някакъв сводняк, ама най-долен сутеньор, заплашваше да натопи едно курвенско изчадие пред Социалните със запор на бащинство за проституция, ако тя продължава да се дърпа и не иска да замине за Дакар, та десет дена крихме хлапето. Казваше се Жюл^[1], да му се чудиш на акъла, но после господин Н’Да Амеде се намеси и оправи работата. Мадам Лола въртеше къщата и помагаше на мадам Роза да поддържа чистотата си. Е, не казвам, че беше светица, но не познавам друг сенегалец, от когото би излязла по-добра майка, жалко наистина, че природата се възпротивяваше. Не е справедливо това с него, а и колко щастливи дечица само се губеха. Забраняваха й дори да си осинови, защото сменените са наистина съвсем различни, а за такова нещо прошка няма. И на мадам Лола понякога много й се събираше.

Мога да ви кажа, че съседите се отзоваха съчувствено при вестта за смъртта на мадам Роза, която трябваше да настъпи в подходящ момент, щом всичките й органи обединят усилията си в тази насока. Да вземем четиримата братя Заум, хамали и най-яките мъже в махалата за пиана и гардероби — ей с такива очи ги гледах, понеже и на мен ми се искаше да съм четирима. Дойдоха да ни кажат, че можем да разчитаме на тях, че са готови да свалят и да качват мадам Роза всеки път, когато й се прииска да се поразтъпче малко. Една неделя — ден, когато хората не се местят — взеха мадам Роза, свалиха я като пиано и я натовариха на колата си, после отидохме до Марна на чист въздух. Него ден главата й си беше на място, дори започна да крои планове за бъдещето, каза, че не желае религиозно погребение. Отначало мислех, че като еврейка се страхува от бога и се надява да мине между капките, ако я погребат без религия. Но работата излезе съвсем друга. Не я беше страх от бога, ами казваше, че вече е много късно, станалото — станало и той да не си прави труда да я моли за прошка. Струва ми се, че когато беше с всичкия си, мадам Роза се навиваше да умре, а не все едно я чакаше още път.

На връщане братя Заум я разходиха около Халите, по „Сен Дьони“, „Дьо Фурси“, „Блондел“, „Трюандри“ и тя много се развълнува, особено на улица „Дьо Прованс“ пред малкия хотел, когато била млада и можела по четирийсет пъти на ден да изкачва стълбите. Каза ни, че е голяма радост за нея да види улиците и местата, където се е подвизавала, да почувства, че е изпълнила договора си. През цялото време се усмихваше и видях, че самочувствието й се вдигна. Разправяше ни за доброто старо време, казваше, че това й били най-хубавите години. Когато минала петдесетте и спряла, още имала постоянна клиентела, но й се сторило, че не е естетично и се преустроила. Отбихме се на улица „Фроша“ да изпием по една чаша, мадам Роза яде и паста. После се прибрахме у дома, братя Заум я отнесоха на шестия етаж като цвете и разходката толкова я въодушеви, че изглеждаше подмладена с няколко месеца.

Вкъщи заварихме Моше да ни чака пред вратата. Казах му здрасти и го оставих с мадам Роза, тя беше във форма. Слязох долу в кафенето да се видя с един приятел, който ми беше обещал кожено яке, ама от истинска американска пратка, не някакъв боклук, само че него го нямаше. Поостанах малко с господин Хамил, той беше в добро здравословно състояние. Седеше си пред празната чаша кафе и се усмихваше на стената отсреща.

— Как е, господин Хамил?

— Здрасти, малки ми Виктор, радвам се да те чуя.

— Скоро ще изобретят очила за всичко, господин Хамил, тогава ще можете да видите нещо ново.

— Трябва да се вярва в бога.

— Един ден ще направят страхотни очила, каквито не е имало досега, и ще можем наистина да виждаме, господин Хамил.

— Какво да ти кажа, малки ми Виктор, слава на бога, че ми позволи да доживея до такава старост.

— Господин Хамил, името ми не е Виктор. Мохамед се казвам. Виктор е онзи другият ваш приятел.

Той май се учуди.

— Разбира се, че е така, малки ми Мохамед… Тава халту’ аля ал Хай еллядри ля ямут… Упованието ми е в живия, който не умира… А аз как ти викам, малки ми Виктор?

Ох, мамка му!

— Виктор ми викате.

— Как съм могъл! Много се извинявам.

— Няма нищо, едно име не е голяма работа. Какво ново от вчера насам?

Той сбърчи вежди. Видях, че се напъва да си спомни, но всичките му дни течаха досущ едни и същи, откак не продаваше вече килими от сутрин до вечер, нищо чудно, че в главата му беше бой на негри в тъмна нощ. Държеше дясната си ръка върху малката оръфана книга, където Виктор Юго е писал, и сигурно и книгата беше свикнала да чувства тази ръка, облегната на нея, както слепите, когато им помагаш да пресекат.

— От вчера ли питаш?

— Вчера, днес, все едно, господин Хамил, времето си лети.

— Ами днеска седях целия ден тук, малки ми Виктор…

Гледах книгата, но нямаше какво да кажа, те вече от години бяха заедно.

— Един ден и аз ще напиша истинска книга, господин Хамил. С всичкото вътре. То, като погледнеш, и господин Виктор Юго какво друго е направил.

Господин Хамил се бе вторачил някъде много надалеч и се усмихваше. Ръката му помръдваше върху книгата, сякаш я гледаше. Пръстите му потрепваха.

— Недей да ме разпитваш много, малки ми…

— Мохамед.

— … Недей да ме питаш много, днес съм доста уморен.

Взех книгата и господин Хамил усети, разтревожи се.

Погледнах заглавието и я върнах. Сложих ръката му отгоре й.

— Ето я, господин Хамил, тук е, нали усещате.

Гледах как пръстите му опипват книгата.

— Ти не си дете като другите, малки ми Виктор. Винаги съм го знаел.

— Един ден и аз ще напиша клетниците, господин Хамил. Има ли кой да ви отведе до дома след малко?

— Иншаллах. Сигурно ще се намери някой, аз вярвам в бога, малки ми Виктор.

Е, чак ми писна вече, все онзи, та онзи:

— Разкажете нещо господин Хамил. Разкажете ми за онова голямото пътешествие до Ница, когато сте били на петнайсет години.

Той мълчеше.

— Кой, аз ли? Аз ли съм правил голямо пътешествие до Ница?

— Ами да, на младини.

— Не си спомням. Нищо не си спомням.

— Добре тогава, аз ще ви разкажа. Ница е оазис на морския бряг с мимозови горички и палми, има руски и английски принцове, които се бият с цветя. Клоуни танцуват по улиците, от небето валят конфети и никого не забравят. Един ден и аз ще отида в Ница, когато стана млад.

— Как така, когато станеш млад? Ти да не си стар? На колко си години, момчето ми? Нали ти си малкият Мохамед?

— О, това никой не знае, и възрастта ми също. Не са ми сложили дата. Мадам Роза казва, че никога няма да имам моя възраст, понеже съм различен и все това ще правя, ще бъда различен. Спомняте ли си за мадам Роза? Тя скоро ще умре.

Но господин Хамил се беше изгубил навътре, защото животът пуща хората да живеят, а после не му придиря много. В къщата отсреща имаше една дама, госпожа Халауи, която обикновено идваше да го прибере, преди да затворят, и го слагаше в кревата, понеже и тя никого си нямаше. Дори не съм сигурен дали се познаваха, или беше само за да не стоят самички. Тя държеше сергия за фъстъци на „Барбес“, и баща й също, докато бил жив. Тогава се обадих:

— Господин Хамил, господин Хамил! — просто така, за да му покажа, че не е останал без човек, който го обича и му знае името, че и без име не е останал.

Доста седях така с него и времето си течеше, онова, което едва се влачи и не е френско. Господин Хамил често ми е казвал, че времето пристига бавно от пустинята с камилски кервани и никак не бърза, защото носи вечността. Но къде-къде по-лесно е да го разказваш, отколкото да го гледаш по лицето на някой старец, от когото ден след ден крадат по нещо, а мен ако питате, и времето е един изпечен крадец.

Собственикът на кафенето, когото няма как да не знаете, понеже това е господин Дрис, дойде да ни хвърли един поглед. Понякога на господин Хамил му се допикаваше и трябваше някой да го отведе до клозета, преди нещата да са станали неудържими. Но не си мислете, че беше някой безотговорен тип, годен само за боклука. Старците не струват по-малко от останалите, дори и да намаляват. Те чувстват като теб и като мен и понякога дори страдат още повече, понеже са вече без защита. Природата ги напада, а тя понякога е страхотна мръсница и ги пържи на бавен огън. При нас е още по-кофти, отколкото в природата, при нас не е позволено да се абортират старите, щом природата ги стисне за гушата и очите им почнат да изхвръкват навън. С господин Хамил не беше точно така, той можеше още дълго да старее и кой знае, да умре на сто години, като световен шампион. Съвсем отговорен си беше и казваше „пиш“ навреме, преди да е станала белята, в подобни обстоятелства господин Дрис го хващаше под мишница и сам го водеше в клозета. При арабите, когато някой остарее много и наближи времето да го изметат, хората се отнасят с почит към него, защото все е нещо в сметките на Господа и никой не разчита на допълнително теглене. Но колкото и да е, безутешна гледка беше да видиш как господин Хамил го водят в клозета, и аз си тръгнах, защото си мисля, че човек трябва да избягва безутешните неща.

 

 

Още от стълбите чух, че Моше е надул гайдата и хукнах нагоре през две, през три стъпала, понеже си помислих край, с мадам Роза е станало непоправимото. Нахълтах вътре и отначало ми се стори, че наистина е така. Дори затворих очи, за да ги отворя по-широко след това.

Разходката с кола на всички места, където се е подвизавала, се бе отразила чудотворно на мадам Роза, цялото минало бе оживяло в главата й. Седеше дибидюс гола посред стаята и се обличаше за работа, както докато се е подвизавала. Може и да не съм видял много нещо в живота си, може да нямам голямо право да казвам кое е най-страшното и кое не чак толкова, но честна дума, голата мадам Роза, с кожени ботуши и черни дантелени гащи на врата, понеже беше сбъркала посоката, с цици, по-големи от всичко на света, легнали на корема й — не, наистина другаде не можеш да видиш такова нещо, дори и да го има. На всичкото отгоре се опитваше да си върти задника като в сексшоп, а нейният задник надминаваше всякакви човешки възможности — сийд! Май за пръв път промърморих някаква молитва, оная за лудите, но тя продължи да се лигави с мръснишка усмивка и с пеперудката си, която на никого не пожелавам.

Ясно ми беше, че преброяването на пилците й е видяло сметката, когато е зърнала местата на своето щастие, но понякога това, че разбираш нищо не оправя, дори напротив. Така се беше нацапотила с грим, че изглеждаше още по-гола на другите места, а и през цялото време си издаваше напред устните като кокоши задник, съвсем кретенски. Моше се беше заврял в един ъгъл и цивреше, аз само извиках: „Мадам Роза, мадам Роза“ и изхвърчах навън, хукнах презглава надолу по стълбите, продължих да тичам и след това. Не че исках да се отърва, отърване няма, просто не можех да остана там.

Тичах, докато не изплезих език, и малко ми просветна, седнах в един вход зад боклукчийските кофи, които също чакаха реда си. Дори не се разревах, вече нямаше защо. Затворих очи и заврях лице в коленете си — толкова ме беше срам — после поизчаках и докарах един полицай. Това беше най-силният полицай, който можете да си представите. Милиони пъти по-лют от всички останали, имаше още повече въоръжени сили за въдворяване на ред. Дори и с танкове разполагаше, така че нямаше защо да се страхувам, той поемаше грижата за моята самозащита. Можех да бъда спокоен, нагърбваше се с цялата отговорност. Положи бащински всемогъщата си десница на раменете ми и попита имам ли рани от ударите, които понесох. Казах му, че имам, но каква полза да ходя в болница. Стоя доста време така, с ръка върху рамото ми, и аз чувствах, че отсега нататък той ще се грижи за всичко и ще ми бъде като баща. Беше ми поолекнало и започвах да разбирам, че ще е най-добре да ида да живея някъде, където това не е вярно. Господин Хамил, когато му се случваше да е с нас, ми е казвал, че работата на поетите е да ни осигуряват оня свят, и изведнъж се засмях — спомних си, че той ме бе нарекъл Виктор, може би сам Бог ме обещаваше. Видях бели и розови птички, всичките надувни и с едно въже на края, за да те отнесат много надалеч, после съм задрямал.

Поспах малко и отидох в кафенето на улица „Бисон“, там чернилката е доста заради африканските общежития наоколо. В Африка е съвсем друго, те си имат племена, а когато си в някое племе, значи си в общество, част от голямо семейство. И господин Абуа беше там — още не съм ви говорил за него, не може всичко наведнъж, затова едва сега го споменавам. Той не знае френски, трябва някой друг да приказва вместо него, за да отбележи присъствието му. Поостанах малко с господин Абуа, него са ни го пратили от Слоновата кост. Държахме се за ръка и хубаво се посмяхме заедно, аз бях на десет години, а той на двайсет и разликата много ни допадаше и на двамата. Собственикът господин Соко ми каза да не се заседявам дълго, не желаеше разправии със защитата на малолетните, а едно десетгодишно момче може да му докара беля на главата заради наркоманията — всеки първо за това се сеща, щом види някое хлапе. Във Франция полагат големи грижи за малолетните, дори ако никой не се грижи за тях, ги прибират в затвора.

И господин Соко си има деца, но ги е оставил в Слоновата кост, понеже там има повече жени, отколкото тук. Знаех, че ми е забранено да се мъкна на обществените пиянопродавници без родителите си, но с ръка на сърцето ви казвам, не ми се прибираше у дома. Тръпки ме побиваха само като се сетех за състоянието, в което оставих мадам Роза. Малко ли мъка беше да я гледаш как умира ден след ден без прояснение, та сега и гола трябваше да я виждам, с тая мръснишка усмивка, с деветдесет и петте й кила, очакващи клиента, и тоя задник, в който нямаше вече нищо човешко — не, трябват закони за такива случаи, да се сложи край на страданията й. Както знаете, всичко живо говори за защита на природните закони, но аз съм по-скоро за резервните части. Обаче човек не може да изкара цял живот в кръчмата и тръгнах да се прибирам, като през цялата стълба си повтарях, че мадам Роза сигурно вече е умряла и значи няма кой да страда. Отворих полекичка вратата, за да не се уплаша, и първото, което зърнах, беше мадам Роза облечена от главата до петите, щръкнала посред стаята до едно куфарче. Все едно чакаше метрото. Погледнах я в лицето и разбрах, че хич я няма. Съвсем отнесена ми се видя, безкрайно щастлива. Очите й се рееха нанякъде, много далеч, на главата й се мъдреше шапка и никак не й отиваше, защото е невъзможно, но поне малко я прикриваше отгоре. Чак се беше ухилила, сякаш току-що й бяха съобщили нещо много весело. Носеше синята рокля на маргарити, беше измъкнала от гардероба и курвенската си чантичка, която пазеше от сантиментални подбуди — с презервативите вътре, знам я — и зяпаше през стените, като че ли всеки миг влакът ще пристигне и ще я отведе завинаги.

— Какво правите, мадам Роза?

— Ей сега ще дойдат да ме вземат. Всичко поемат. Казаха ми да чакам тук, идват с камиони, за да ни откарат на Колодрума и да си носим само най-необходимото.

— Кои са те?

— Френската полиция.

Сега пък вече съвсем изтъпях. Моше ми правеше знаци от другата стая, сочеше си главата. Мадам Роза стискаше курвенската чантичка, куфарчето беше до краката й и най-много се страхуваше да не закъснее.

— Дадоха ни половин час и ни казаха да носим само по един куфар. Ще ни качат на влак и ще ни закарат в Германия. Аз няма да имам никакви грижи, те поемат всичко. Казаха, че нищо лошо няма да ни направят, ще ни настанят, ще ни хранят, ще ни перат.

Не знаех какво да кажа. Може пък наистина отново да отвеждат евреите в Германия, нали арабите не ги щат. Когато беше с всичкия си, мадам Роза ми е разправяла как господин Хитлер основал еврейски Израел в Германия, за да им даде подслон, как всички ги приели там без запазените зъби, кости, дрехи и обувки — тях им ги вземали, за да не отидат на вятъра. Но никак не ми беше ясно защо само германците трябва да се грижат за евреите, защо пак те ще им предлагат подслон, а не поред, всеки народ да си даде лептата. Мадам Роза много обичаше да ми напомня, че и тя е имала младост. Добре, всичко това ми беше известно, защото живеех с еврейка, а с тях не можеш да не го научиш, само не разбирах защо френската полиция ще се занимава с мадам Роза, когато е толкова стара и скапана, че откъдето и да я погледнеш, за нищо не ставаше. Знаех, освен това, че не е наред и се вдетинява, старческото оглупяване е причината, доктор Кац всичко ми беше обяснил. Сигурно и преди малко си е мислила, че е млада, докато се е обличала курвенски, затова сега стърчеше с куфарчето си, ухилена до ушите, че е пак на двайсет години, чакаше да позвънят и да се върне на Колодрума и в еврейското общежитие в Германия — караше втора младост.

Не знаех какво да правя, не исках да й противореча, но бях сто на сто сигурен, че френската полиция няма да дойде, за да върне на мадам Роза двайсетте й години. Седнах на пода в един ъгъл и наведох глава, за да не я гледам, какво друго да направя за нея. Слава богу, свести се по едно време и сама се учуди защо стърчи там с куфарчето, шапката, синята рокля на маргарити и чантичката със свидните спомени, но аз си помислих, че е по-добре нищо да не й казвам, ясно беше, че всичко е забравила. Амнистия е това и доктор Кац ме беше предупредил, че все по-често ще й идва, докато напълно и завинаги забрави всичко, а след това може да изкара още дълги години в безлично състояние.

— Какво става, Момо? Защо съм застанала тук с тоя куфар, да не би да се каня да заминавам?

— То е било насън, мадам Роза. По някой сън от време на време не вреди.

Тя ме гледаше недоверчиво.

— Момо, длъжен си да ми кажеш истината.

— Честна дума, мадам Роза, истината ви казвам. Нямате рак. Доктор Кац е категоричен. Бъдете спокойна.

Това, изглежда, я поуспокои, хубаво беше да нямаш.

— Как се намерих тук, без да знам откъде и защо? Какво ми има, Момо?

Седна на кревата и се разплака. Аз се изправих, също седнах до нея и й хванах ръката, тя обича това. Начаса се усмихна и ми оправи косата, за да съм по-красив.

— Живот, мадам Роза, какво да го правиш, човек може да изкара така до дълбоки старини. Доктор Кац казва, че вие сте личност на вашата възраст и дори някакъв номер ви даде.

— Третата, така ли?

— Точно така.

Тя се позамисли.

— Нищо не разбирам, отдавна изкарах критическата. Дори някое време работих така. Дали пък нямам тумор в мозъка, а, Момо? И там няма прошка, ако е от лошите.

— Не ми е казал, че няма прошка. Изобщо не ми е говорил кога има прошка и кога няма. За никаква прошка не е ставало дума. Каза само, че имате възраст, но ни за амнистия е споменавал, ни нищо.

— Амнезия, искаш да кажеш.

Моше, дето хич не му беше работа, взе, че се разрева и само това ми липсваше.

— Какво има, Моше? Май ме лъжат, а? Крият нещо. Защо се разплака той?

— Стига вече, мамка му, нали знаете, мадам Роза, че евреите, като се съберат, друго не правят, освен да плачат. И стена са им вдигнали за това. Писна ми вече.

— Дали не е мозъчна склероза?

Е, до гуша ми дойде, честна дума. Така ми причерня пред очите, че замалко не изтичах да намеря Махут, за да ми прасне една у дома и да пратя всички на майната им.

— Кажи де, Момо! Не е ли мозъчна склероза? Тя не прощава.

— А вие да не би да знаете много неща, които прощават, мадам Роза? Ще се пукна вече. Ще се пукна върху гроба на майка си!

— Я не говори така, горката ти майка… Може пък и жива да е.

— Такова нещо не й пожелавам, но дори и жива да е пак си остава моя майка.

Тя ме погледна особено и се засмя.

— Ти много си съзрял, моето момче. Вече не си дете. Един ден…

Понечи да каже нещо и спря.

— Какво един ден?

Тя някак се сконфузи.

— Един ден ще станеш на четиринайсет години. После на петнайсет. И няма да искаш да ме погледнеш.

— Стига глупости, мадам Роза. Няма да ви оставя, не съм такъв човек.

Това като че ли я поуспокои и тя отиде да се преоблече. Сложи си японското кимоно и одеколон зад ушите. Де да знам защо все там слага, сигурно за да не си личи. После й помогнах да седне в креслото си, защото трудно се сгъваше. За нейния хал беше даже много добре. Изглеждаше умърлушена и тревожна и аз се радвах, че я виждам в безличното й състояние. Дори малко си поплака, значи съвсем се оправяше.

— Ти си вече голямо момче, Момо, разбираш ги нещата.

Точно това не беше вярно, изобщо не ги разбирах нещата, но няма да седна да се пазаря сега.

— Голямо момче си, затова слушай какво ще ти кажа…

И превъртя на празно, засече за няколко секунди отвътре като потрошена стара таратайка. Изчаках пак да подкара и й държах ръката, защото колкото и да е, тя не е стара таратайка. Оня ден, когато три пъти се връщах при него, доктор Кац ми разказа, че някакъв американец останал седемнайсет години, без да има хабер, като тиква в болницата, продължавали го в живота с медицински средства и това било световният рекорд. Всички световни шампиони са от Америка. Доктор Кац ми каза, че не бил в състояние нищо повече да направи за нея, при добро болнично обслужване можело да се проточи с години.

Най-лошото беше, че мадам Роза нямаше социална осигуровка, защото живееше в нелегалност. След оная хайка на френската полиция, когато била млада и полезна, както имах честта, тя не желаеше никъде да фигурира. Аз знам сума ти евреи на Белвил с паспорти и куп други издайнически документи, но мадам Роза като от огън се пазеше да не я положат в законосъобразна форма по разни тапии, които те доказват, защото знаят ли кой си, обвинението не ти мърда. Тя нямаше капка патриотизъм, все тая й беше дали хората са северноафриканци или араби, малийци или евреи, изобщо безпринципна работа. Често ми е казвала, че всеки народ си има своите добри страни, затова натоварват разни лица, наречени историци, да правят изследвания и проучвания. С една дума мадам Роза никъде не фигурираше и имаше фалшиви документи, за да докаже, че няма нищо общо със себе си. Осигуряването нищо не й плащаше.

Но доктор Кац ме успокои, каза ми, че и съвсем очукано да е от живота едно тяло, стига да е живо, никога няма да го изхвърлят от болницата, защото къде отиваме тогава.

Мислех си за всичко това, докато гледах мадам Роза, а на нея главата й тропосваше насам-натам. На това му викат ускорено старческо оглупяване, отначало с отиване и връщане, после вече окончателно. Викат му още и куку, за по-простичко, от изкукуригал, изкуфял, все медицински термини. Галех й ръката, за да събере кураж да се върне, и никога не съм я обичал толкова — нали беше стара и скапана и скоро нямаше да е човешка личност.

Не знаех какво да правя. Пари нямахме, на мен не ми достигаха годинки и още ме ловеше законът срещу малолетните. Изглеждах по-голям от десетте си години и знаех, че курвите, които никого нямат, си падат по мен, но полицията пипа здравата със сводняците, а и от югославяните ме беше страх, те са ужасна напаст заради конкуренцията.

Моше се опита да ми вдъхне кураж, каза, че бил много доволен от еврейското семейство, което се нагърбило с него, аз също съм можел да се измъкна от батака, да си намеря някого. Тръгна си и обеща да наминава всеки ден, за да ми помага. Мадам Роза се нуждаеше и от бърсане, не можеше самичка да се оправя. Трудно й беше дори когато дъската й не хлопаше. Такъв задник имаше, че ръката й не стигаше докъдето трябва. Много се притесняваше, че се налага да я бършат заради женствеността, но какво да правим. Моше наистина намина, както беше обещал, и тогава се случи онази национална катастрофа, за която имах честта, и аз изведнъж остарях.