Ромен Гари
Животът пред теб (2)

Това хлапетата са страшно заразително нещо. Едно като почне, всичките повлича след себе си. Седем бяхме тогава при мадам Роза, от тях две само за през деня — сутрин в шест, като минаваше за боклука, ги оставяше познатият на всички метач господин Муса, нали жена му отсъстваше, беше умряла от не знам какво си. Следобед ги вземаше, за да си ги гледа. Бяхме още Моше, по-маловръстен и от мен, Бананя, който вечно се заливаше от смях, защото се е родил в добро настроение, и Мишел — той пък имал виетнамски родители и мадам Роза казваше, че няма да го държи и ден повече, откакто от една година насам не плащаха за него. Еврейката беше мъжка жена, но и тя си имаше граници. Най-често се случваше жените, дето се подвизават, да заминат някъде на майната си, понеже там търсенето е голямо и падат повече мангизи, и тогава даваха децата си на мадам Роза, а после никакви ги нямаше. Дигаха си шапките и хайде мекио. Това са все истории за излишни хлапета, дето не са могли да се абортират навреме. Понякога мадам Роза ги настаняваше в семейства, които се чувстват самотни и са изпаднали в нужда, но мъчно става, има си закони. Почне ли една жена да се подвизава, вече няма право на родителска власт, така е с проституцията. И понеже се страхува да не я лишат, крие си детето, да не й го приберат. Дава го на познати хора, дето думица не можеш да измъкнеш от тях. Що курвенски изчадия видях да минават през мадам Роза, но много малко бяха като мен безвъзвратни. Най-дългите след мен бяха Моше, Бананя и Виетнамеца, докато не го взеха в един ресторант на улица „Мосю Льо Пренс“: сега и да го видя, няма да го позная, толкова е далеч.

Когато започнах да рева за майка си, мадам Роза ми каза, че много искам и че всички араби са от един дол дренки — пущаш ги под одъра, те ти се качват на главата. Иначе мадам Роза не беше такава, това го говореше само заради предразсъдъците и аз си знаех, че съм й любимецът. Почнех ли да рева, и другите надуваха гайдата и мадам Роза се намери със седем хлапета, които си искаха майките, пищяха, та се късаха и тя получи криза на колективна истерия. Взе да си скубе косите, дето вече ги нямаше, но виж, сълзи имаше много и те течаха от неблагодарност. Закри си лицето с ръце и се нарева до насита, ала тази възраст не прощава. Чак мазилката от стените взе да пада, но не че мадам Роза плачеше, само така, материални щети.

Косите на мадам Роза бяха сиви и също падаха, и те не държаха вече толкова. Много я беше страх да не оплешивее, това е ужасно за една жена, на която и без това не й е останало много нещо. Задник и гърди си имаше в излишък и щом се погледнеше в огледалото, се усмихваше до ушите, сякаш се мъчеше да се хареса сама на себе си. Неделен ден ще се облече от главата до петите, ще си сложи рижата перука и ще отиде в градинката на площад „Болийо“ да поседи няколко часа изискано. Гримираше се от сутрин до вечер, какво друго й оставаше. С перуката и грима не й личеше толкова и тя все редеше цветя из апартамента, да е по-красиво край нея.

Щом се поуспокои, мадам Роза ме замъкна в клозета и ме нарече подстрекател, каза ми, че подстрекателите накрая винаги ги тикват в затвора. Обясни ми, че майка ми гледа какви ги върша и че ако искам някой ден да я видя, трябва да живея чисто и почтено, без детска престъпност. Клозетът като че ли още повече беше отеснял и мадам Роза не се побираше цялата заради площта си, да се чудиш колко много имаше за сам човек. Мисля си, че вътре й е било още по-самотно.

Щом записите за някой от нас спираха, мадам Роза не изхвърляше виновника навън. Така стана с малкия Бананя, баща му не се знаеше и какво можеше да му каже човек, а майка му изпращаше по нещо на половин година и повече. Мадам Роза се караше на Бананя, ама на него окото му не мигаше, понеже беше на три години и засмян до ушите. Мисля си, че мадам Роза можеше и да се навие да даде Бананя в Социалните, но не и усмивката му, и нали едното без другото не върви, държеше и двете. Моя работа беше да водя Бананя в африканските общежития на улица „Бисон“, за да свиква с чернилката, мадам Роза много държеше на тия неща.

— Нека свиква с чернилката, иначе ще му е трудно после да се приобщи.

Хващах аз Бананя и го водех. Посрещаха го много добре, защото бяха все хора, оставили семейства в Африка, а едно дете винаги напомня за друго. Мадам Роза и понятие си нямаше какъв е Бананя, който се казваше Туре — малиец ли, сенегалец ли, гвинеец ли или друго. Майка му се подвизавала на улица „Сен Дьони“, преди да се прехвърли в един дом в Абиджан, а с този занаят можеш ли нещо да разбереш. Моше си имаше майка и нея я беше срам, родителите й нищо не знаеха, а произхождаше от добро семейство. Освен това Моше беше рус със сини очи и без издайнически нос, а това са все неволни признания, достатъчно бе да го погледнеш.

Моите триста франка на месец, до последния петак, много ме издигаха в очите на мадам Роза. Карах десетата година, дори имах преждевременни смущения, защото на арабите първи им рипа. Та си знаех, че за мадам Роза бях нещо стабилно и че десет пъти ще премери, преди да изкара вълка от кошарата. Така и стана в клозета, когато бях на шест години. Сигурно ще кажете, че бъркам годините, но не е вярно, щом му дойде времето, ще ви обясня как изневиделица ме налегна възрастта.

— Слушай, Момо, ти си най-големият и трябва да даваш пример, стига си разигравал тоя цирк с твоята майка. Страшен късмет вадите вие, че не си познавате майките, защото на тая възраст има още чувствителност, а те са едни шафрантии, ум да ти зайде! Знаеш ли какво е шафрантия?

— Това е личност, която се подвизава с пеперудката си.

— Да се чуди човек откъде си научил такива мръсотии, но има много истина в думите ти.

— Нали и вие, мадам Роза, така сте правили, когато сте били млада и хубава?

Тя се засмя, драго й стана да чуе, че е била млада и хубава.

— Добро момче си ти, Момо, но кротувай сега. Искам да ми помагаш. Аз съм стара и болна. Откак влязох в Аушвиц, само неприятности ми се трупат на главата.

Толкова тъжна беше, че дори не се забелязваше каква е грозотия. Прегърнах я през шията и я целунах. Съседите разправяха, че била жена без сърце и вярно си е, че никой не се занимаваше с нея. Шейсет и пет години беше избутала без сърце и не можеше да не й прощава човек от време на време.

Така плачеше, че на мен ми се допика.

— Извинявайте, мадам Роза, допика ми се.

После й казах:

— Добре де, мадам Роза, за майка си разбрах, няма как, но не може ли едно куче вместо нея?

— Какво? Какво? Къде да го дяна това куче? С какво да го храня? Кой ще праща записи за него?

Но нищо не рече, когато откраднах едно сиво къдраво пуделче от кучкарника на улица „Калфьотр“ и го донесох у дома. Намъкнах се в кучкарника, примолих се да погаля кученцето и собственичката ми го даде, когато я погледнах, както аз си знам. Взех го, погалих го и после драснах като стрела. Виж, за бягането ме бива. Без това в живота не може.