Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie Devant Soi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Животът пред теб

Преводач: Красимир Мирчев

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Кито

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Акцент 96 ООД

Художник: Селма Тодорова

ISBN: 978-954-92283-2-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10899

История

  1. — Добавяне

Вече месеци наред записите не идваха, а на Бананя парите мадам Роза не беше и помирисвала, освен най-напред, защото тогава им взела за два месеца. Той сега най-спокойно си караше четвъртата година, окото му не мигаше, все едно му плащаха. Мадам Роза успя и семейство да му намери, това хлапе се е родило с късмета си. Моше още го наблюдаваха и добре си хапваше в семейството, където шести месец вече го държаха под око, за да са сигурни, че е доброкачествен, че няма епилепсия или пристъпи на буйство. Пристъпите на буйство най-много плашат семействата, които искат дете, първо от това трябва да се пазиш, ако искаш да те осиновят. За хлапетата през деня и за изхранване на мадам Роза ни трябваха хиляда и двеста франка на месец, отделно лекарствата и заемите, дето й ги отказваха. Самата тя ядеше за не по-малко от петнайсет франка на ден, ако не си от камък — дори и да я мъчиш да отслабва. Спомням си, казах й го право в очите — да вземе да отслабне, за да не яде толкова, но трудно е за една стара жена, останала самичка в живота. На нея й трябва повече от нея самата, отколкото на другите. Няма ли наоколо някой, който да те обича, тлъстините се трупат. Пак почнах да ходя на „Пигал“, онази дама, Мариз, си беше все там, все така влюбена в мен, защото бях още дете. Но лудо шубе ме гонеше, нали сводняците ги затварят, трябваше скришом да се срещаме. Чаках я в един вход, тя идваше и ме прегръщаше, клякаше до мен, казваше ми: „Обич моя, така ми се иска да имам син като теб“, после снасяше каквото е прибрала от клиента. Добра работа ми вършеше и Бананя, взимах го да вършеем из магазините. Пуснах го самичък с тая негова усмивка и той ги обезоръжаваше, цяла тълпа се струпваше наоколо — такива развълнувани и умиляващи чувства вдъхваше. Негрите, докато са четири-пет годишни, ги изтрайват навсякъде. Понякога го щипех, за да ревне, хората насочваха към него вълнението си и аз смотавах каквото ни трябва за вкъщи. Имах си едно палто до петите с домашни джобове, мадам Роза ми го беше ушила, и ни чул, ни видял. Гладът не прощава. На изхода вземах Бананя на ръце и се лепвахме зад някоя лелка, която плащаше — те си мислеха, че сме с нея, а и Бананя се хилеше като курва. На децата се гледа с добро око, докато не са станали опасни. Дори на мен ми говореха мили думи и ми се усмихваха, хората се чувстват по-спокойни, щом видят хлапе, дето още не е стигнали възраст като за разбойник. Моите коси са кестеняви, очите сини и нямам еврейския нос на арабите, затова мога да бъда който си искам, без да се маскирам.

Мадам Роза беше понамалила яденето и добре й се отразяваше, а и на нас също. Освен това се събираха повече хлапета, лятно време народът се понася все по-надалече. Чак не ми тежеше и дупета да бърша, нали имаше какво да ври в тенджерата и дори да си омажех пръстите, не роптаех срещу несправедливостта.

За зла воля с мадам Роза настъпваха промени заради природните закони, които я нападаха от всички страни — в краката, в очите, във всичките познати органи, като сърце, черен дроб, артерии и изобщо каквото се намира у много употребяваните личности. И понеже си нямахме асансьор, случваше се да засече между етажите, та трябваше да слизаме и да я избутваме, дори Бананя — той вече започваше да се усеща в живота и чувстваше, че има интерес да си брани хляба.

У едно лице най-важните чаркове са сърцето и главата, за тях отиват най-много разходи. Спре ли сърцето, не можеш да я караш както преди, а ако главата забие на една страна и я подкара през просото, лицето губи присъщите си качества, няма как да се ползва от живота. Аз мисля, че живота трябва да го живеем в най-ранна възраст, защото после се обезценяваш и никой нищо не ти дава даром.

От време на време домъквах на мадам Роза разни неща, които прибирах оттук-оттам — не че имаше полза от тях, те вече за нищо не ставаха, но носеха радост, понеже никой не ги иска и седяха така захвърлени. Например тоя-оня си напълнил апартамента с цветя по случай някакъв празник или просто така, за да е по-весело, а после те вехнат, губят блясъка си и ги натикват в кофата, но ако станеш много рано сутринта, можеш да ги прибереш и аз точно с това се занимавах, с така наречените отпадъци. Те, цветята, понякога не бяха съвсем обезцветени, оставаше им малко животец и аз ги правех на букети, без да гледам възрастта, подарявах ги на мадам Роза и тя ги редеше във вази, но вода не слагаше — каква полза. Или пък отнасях цели клонки мимоза от пазара при халите и бързах да се върна вкъщи, за да замирише на щастие. По пътя си мислех за боя с цветя в Ница, за мимозовите горички, израсли в изобилие около този бял град, който господин Хамил е виждал на младини, и още понякога ми разказваше за него, защото и с него настъпваха промени.

Обикновено помежду си говорехме на еврейски и арабски, понякога и на френски, ако имаше чужд човек и не искахме да ни разбере, но сега мадам Роза бъркаше всички езици на живота си и току почваше да бръщолеви на полски, най-отдавнашния й език, който сега наново се връщаше, понеже какво друго им остава на старите хора, освен младините. В крайна сметка, като махнем стълбата, криво-ляво се оправяше. Но наистина не беше живот за всеки ден, да не говорим, че се наложи да й дупчат задника с инжекции. Мъчна работа излезе да намерим млада сестра, готова да изкачва шестте етажа, а и нямаше евтина. Накрая уредих работата с Махут, той се боцкаше законно заради диабета си, здравословното му състояние го позволяваше. Момче на място беше, самичък си беше стъпил на краката, макар да си оставяше преди всичко черен и алжирец. Продаваше транзистори и други изделия на своите кражби, а през останалото време опитваше да се излекува в „Мармотан“, там бяха негови хора. Той дойде да направи инжекция на мадам Роза, но за малко да оплескаме работата, защото сбърка ампулата и й напраска дозата хероин, дето си я пазеше за деня, когато напълно ще се излекува от наркоманията.

Веднага разбрах, че става нещо противоестествено, защото никога не я бях виждал толкова възхитена. Отначало страшно се учуди, после щастието я завладя. Аз дори се уплаших, мислех си, че няма да се върне — направо не беше на земята. За мен хероинът е долна работа. Момчетата, дето си го праскат, се пристрастяват към щастието и тогава прошка няма, защото то, щастието, е известно най-вече със своята липса. Трябва наистина много да държиш на него, за да се боцкаш, а само на царете и на глупаците им се въртят такива в главата. Аз в чуждата паница не надничам — вярно, случвало се е да дръпна марихуана с приятелчетата, за да не се обидят, но на десет години човек какво ли не научава от възрастните. Не държа обаче да съм щастлив, животът е за предпочитане. Ужасна гадория е щастието, долна работа, на мен да ми падне, ще му сменя физиономията. Не съм от една кръвна група с него и толкоз. С политика не съм се занимавал, защото тогава винаги пълниш нечия гуша, но пък трябва да има закони — стига вече е мърсувало това щастие. Аз само казвам, каквото си мисля, може и да бъркам, но няма да тръгна да се боцкам заради някакво си щастие. Мамка му! Стига съм говорил за щастието, че ще се разбеснея, обаче господин Хамил казва, че съм имал предразположение към неизразимото. Той казва, че в неизразимото трябвало да се търси, там можело и да намериш.

Най-лесният начин да си намериш хашиш е като Махут — казваш, че никога не си се боцкал и пичовете веднага ти праскат една безплатно, защото никой не иска да остава самичък в бедата. Що народ е примирал от мерак да ми прасне първата доза — ум да ти зайде, но не е моя работа да помагам на другите в живота, стига ми и мадам Роза. Няма да седна да се навирам в щастието, преди да съм опитал всичко, за да се измъкна.

С една дума Махут — именно нищо не значи, затова и така го наричаха — докара на мадам Роза ХЛМ, както е известен при нас хероинът, защото точно в тази област на Франция го отглеждат. Мадам Роза се видя в чудо, а после изпадна в такова доволство, че болно да ти стане, като я видиш. Помислете само, еврейка и на шейсет и пет години — само това й липсваше! Веднага изтърчах да извикам доктор Кац, нали покрай хашиша, току-виж, си си докарал и онова, дето му викът овердоза, и после чао, пътуваш за изкуствения рай[1]. Доктор Кац не дойде, бяха му забранили да катери шест етажа, освен в смъртен случай. Обади се на някакъв млад лекар, негов познат, и той се довлече след един час. Мадам Роза се лигавеше в креслото. Докторът ме изгледа, като че ли никога в живота си не беше виждал десетгодишно момче.

— Какво е това тук, да не е детска градина?

Дожаля ми за него — такъв един стреснат, като че ли не може да бъде. Махут цивреше на пода, беше напраскал в задника на мадам Роза всичкото си щастие.

— Но как е възможно това? Кой е дал хероин на тази възрастна жена?

Гледах го с ръце в джобовете и му се усмихнах дори, но нищо не му казах, защото каква полза — младо — зелено на трийсет години, още толкова много има да учи.

Бележки

[1] Намек за „Изкуствения рай“ от Шарл Бодлер — произведение, посветено на виното и опиатите. — Б.пр.