Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie Devant Soi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Животът пред теб

Преводач: Красимир Мирчев

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Кито

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Акцент 96 ООД

Художник: Селма Тодорова

ISBN: 978-954-92283-2-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10899

История

  1. — Добавяне

На вратата се звънна, аз отидох да отворя и имаше един дребен човечец, по-умърлушен от обикновено, с дълъг нос надолу и очи като на всеки, само че по-уплашени. Съвсем блед и целият потен, задъхан и с ръка на сърцето не заради чувствата, а защото няма по-лошо за сърцето от етажите. Беше си вдигнал яката на палтото и нямаше коси, както са обикновено кубетата. Шапката си стискаше в ръка, сякаш за да докаже, че и той има. Нямах представа откъде се е пръкнал, но никога не бях виждал толкова сбъркан човек. Погледна ме уплашено, а и аз така го погледнах, защото честно ви казвам, само като го зърнеш, и веднага усещаш, че всичко ще хвръкне във въздуха и ще ти се срути на главата отвсякъде и настава паника.

— Тук ли е мадам Роза?

С такива трябва да се ослушваш — един непознат никога няма да се качи до шестия етаж за твое удоволствие.

Направих се на чукундур, на тая възраст още имах право.

— Кой?

— Мадам Роза.

Размислих се. В подобни случаи най-добре е да печелиш време.

— Не съм аз.

Той изпъшка, извади носна кърпа и си избърса челото, после повтори всичко това в обратен ред.

— Аз съм болен човек — каза той. — Изкачих шест етажа без лекарско предписание. Идвам тук, за да видя сина си, преди да умра, това е мое право, има си закони, дори и при диваците. Трябва да седна за миг, да си поема дъх и да видя сина си, нищо друго. Той дали е тук? Преди единайсет години го поверих на мадам Роза, ето, имам и разписка.

Разтършува се из джобовете на палтото и ми подаде едно листче, омазано до немай-къде. Прочетох, каквото можах, благодарение на господин Хамил, на него дължа всичко. Без него щях да съм кръгла нула. Разписка на господин Кадир Юсеф, петстотин франка аванс за малкия Мохамед, мюсюлманско вероизповедание, седми октомври 1956 г. Вярно, заигра ми под лъжичката, но бяхме 1970 г. И като сметнах набързо, излезе четиринайсет години, нямаше начин да съм аз. Кой знае колко Мохамедовци са минали през ръцете на мадам Роза, в Белвил с лопата да ги ринеш.

— Чакайте да проверя.

Отидох да кажа на мадам Роза, че един шушумига е дошъл да търси дали няма син при нас и тя начаса се изприщи от шубе.

— Боже мили, нали сте само двамата с Моше.

— Тогава е той, няма начин, или той, или аз.

Това си беше законна самоотбрана.

Моше го беше откъртил в ъгъла. Дай му на него да кърти, такава заспа не съм виждал.

— Ясно, искат да изнудват майката — каза мадам Роза. — Добре, ще видим тая работа. Няма сутеньор, който да ми излезе насреща. Нищо не може да докаже. Имам си най-редовни фалшиви документи. Докарай го. Ако стане напечено, ще изтичаш да повикаш господин Н’Да.

Вкарах смотаняка вътре. Мадам Роза беше навила трите си косъма на ролки, цялата гримирана и в червеното японско кимоно, и оня, само като я зърна, веднага седна на един стол и коленете му се разтрепериха. Виждах, че и мадам Роза трепери, но заради теглото много не й личеше, трусовете не бяха чак такива, че да я повдигнат. Но пък очите й са кафяви, наистина много хубави на цвят, ако не обръщаш внимание на останалото. Господинът седеше на крайчеца на стола с шапката в скута, насреща му мадам Роза се бе разположила в креслото, а аз стърчах с гръб към прозореца, за да не ме вижда много-много — знаеш ли откъде ще ти дойде. Никак не си приличаме двамата, но аз си имам едно златно правило: да не се навирам между шамарите. Особено пък като се обърна към мен и взе да ме разглежда внимателно, все едно си беше изгубил носа и го търсеше. Всички мълчахме, никой не се наемаше пръв да започне, такова шубе ни гонеше. Аз дори отидох да докарам Моше, защото човекът си имаше разписка в надлежна форма и не вървеше да го връщаме с празни ръце.

— И какво желаете?

— Поверих ви сина си преди единайсет години, мадам Роза — каза оня и явно му беше трудно дори да говори, непрекъснато се запъхтяваше. — Не можех да дам признак на живот, понеже бях затворен в болница. Дори името и адреса ви изгубих, всичко ми взеха, когато ме вкараха. Вашата разписка остана у брата на горката ми жена, загинала трагично, както не може да не ви е неизвестно. Пуснаха ме тази сутрин, аз издирих разписката и дойдох. Името ми е Кадир Юсеф, идвам да видя сина си Мохамед. Искам да го поздравя.

Него ден на мадам Роза всичко си й беше на място и това ни спаси.

Ясно видях как тя побледня, но човек трябва добре да я познава, иначе нищо не си пролича под червилото и синьото. Сложи си очилата, което беше все пак по-добре от нищо, и погледна разписката.

— Та какво казвате?

Онзи щеше да се разплаче.

— Мадам, аз съм болен човек.

— Че кой не е болен — каза набожно мадам Роза и дори повдигна очи към небето, сякаш за да му благодари.

— Мадам, името ми е Кадир Юсеф, санитарите ми викаха Юю. Единайсет години седях психиатричен след онази трагедия във вестниците, за която съм напълно безотговорен.

Изведнъж се сетих, че мадам Роза през цялото време питаше доктор Кац дали и аз не съм психиатричен. Или наследствен. Е, да, ама не ми дремеше, не бях аз. Аз съм на десет години, не на четиринайсет. Майната му.

— Та как му беше името на вашия син?

— Мохамед.

Мадам Роза така го изгледа, че аз дори още повече се уплаших.

— А името на майката помните ли?

Сега вече си помислих, че нещастникът ще умре. Стана жълт — зелен, джуката му висна, коленете му заподскачаха, чак сълзи му избиха.

— Мадам, нали знаете, че съм безотговорен. Признаха ме и ме удостовериха като такъв. Ръката ми го направи, аз какво съм виновен. Сифилис не ми откриха, колкото и да разправят санитарите, че всички араби били сифилитични. Направих го в пристъп на лудост, Господ да съхрани душата й. Станал съм много набожен. Час по час моля за душата й. На нея й е много нужно с тоя неин занаят приживе. Тогава бях в плен на лудостта. Какво си мислите, тя изкарваше по двайсет тека на ден. Вярно накрая почнах да ревнувам и я убих. Но аз съм безотговорен. Удостоверил ме е цветът на френската медицина. След това дори не помнех нищо. Обичах я до полуда. Не можех да живея без нея.

Мадам Роза се изхили. Никога не бях я чувал така да се хили. Как да ви кажа… не, не мога да го опиша. Кръвта ми замръзна.

— Има си хас да можете да живеете без нея, господин Кадир. Айша ви снасяше по сто хилядарки години наред. Затова я и убихте, да носи повече.

Нещастникът изписка, после се разрева. За първи път виждах арабин да плаче, като изключим мен самия. Дори ми дожаля за него, до такава степен не ми пукаше.

Мадам Роза изведнъж омекна. Явно голям кеф й направи, че му го тури на този нещастник. Така де, усети се отново жена.

— Иначе как сте, господин Кадир?

Човечецът взе да си бърше очите с юмрук. Нямаше дори сили да си потърси носната кърпа, далече му идваше.

— Добре съм, мадам Роза. Скоро ще умра. Сърцето нещо…

Мазал тов — доброжелателно му каза мадам Роза, което ще рече моите поздрави на еврейски.

— Благодаря, мадам Роза. Много ми се иска да видя сина си, ако е възможно.

— Дължите ми три години издръжка, господин Кадир. От единайсет години не сте давали признак на живот.

Човечецът подскочи като ужилен на стола.

— Признак на живот, признак на живот! — заопява той и вдигна очи към небето, където ни очакват всички. — Признак на живот!

Не може да се каже, че говореше в точния смисъл на думата, той подскачаше на стола всеки път, щом си отвореше устата, все едно че го ритаха по задника без капчица уважение.

— Какъв ти признак на живот, вие майтап си биете с мен.

— Опазил ме Господ! — увери го мадам Роза. — Захвърляте сина си като парцал, според както сочи изразът.

— Та аз дори нямах името и адреса ви! Чичото на Айша запазил разписката в Бразилия… Мен ме държат затворен! Тая сутрин излизам! Отивам при снаха му в Кремлен Бисетр, всичките измрели, останала само майка им, тя е наследничката и смътно си спомни нещо! Разписката беше прикачена към снимката на Айша, като майка и син! За признак на живот ще ми разправяте! Какво значи признак на живот?

— Пари — трезво обясни мадам Роза.

— Откъде да ги намеря?

— Това не е моя работа — каза мадам Роза, докато си вееше с японското ветрило.

Адамовата ябълка на господин Кадир Юсеф беше като експресен асансьор, така преглъщаше.

— Мадам, когато ви поверихме моя син, аз се владеех чудесно. Имах три жени на работа около халите, едната от тях обичах нежно. Можех да си позволя да дам добро образование на сина си. Имах дори фирма, Юсеф Кадир, добре познат на полицията. Да, мадам, добре познат на полицията, веднъж дума по дума го изписаха във вестниците. Юсеф Кадир, добре познат на полицията… Добре познат, мадам, не зле познат. Тогава ме хвана безотговорността и стана, каквото стана…

Все едно стара еврейка, така се беше разсополивил тоя нещастник.

— Никой няма право да захвърля сина си като парцал, без да плати пукнат грош — строго каза мадам Роза и размаха японското ветрило.

Единственото, което ме интересуваше в цялата тази история, беше да разбера за мен ли става дума като Мохамед или не. Ако е за мен, не бях на десет години, а на четиринайсет години, значи съм много по-малко невръстен — какво по-добро! Моше се беше подпрял на вратата и слушаше, без да му мигне окото — щом тоя смотльо се казваше Кадир и Юсеф, нямаше как да е евреин, и те си имат своите проблеми.

— Мадам, аз не мога да разбера наистина ли ми говорите с този тон или се лъжа, понеже какво ли не си измислям с моето психиатрично състояние, но единайсет години стоях откъснат от външния свят, следователно съм бил в парична невъзможност. Ето, имам медицинско удостоверение, то ме доказва…

Започна трескаво да търси из джобовете си, явно беше съвсем сбъркан и като нищо можеше и да няма психиатричната тапия, която си мислеше, че има, защото нали точно затова са го държали затворен, понеже си въобразявал разни работи. На психиатричните непрекъснато им обясняват, че нямат, каквото имат, и че не виждат, каквото виждат — как да не откачиш накрая! Все пак успя да намери някаква тапия и понечи да я даде на мадам Роза.

— А, не, не ми трябват на мен документи, които доказват нещо, пу, пу — каза мадам Роза, все едно плюеше на злата съдба, тя и друго не заслужава.

— Сега вече съм съвсем наред — каза господин Юсеф Кадир и ни изгледа поред всичките, за да се увери, че е така.

— Продължавайте в същия дух — пожела му мадам Роза, какво друго да каже.

Но той май не беше съвсем наред, достатъчно беше да видиш как очите му търсеха помощ, винаги те имат най-голяма нужда.

— Нямаше как да ви изпратя пари, обявиха ме безотговорен за извършеното от мен убийство и ме затвориха. Ако не се лъжа, чичото на горката ми жена ви е изпращал пари, преди да умре. Аз съм жертва на съдбата. Ясно ви е, надявам се, че нямаше да извърша престъпление, ако бях в безопасно за околните състояние. Не мога да върна живота на Айша, но искам да прегърна сина си, преди да умра, да му поискам прошка и да моли Бога за мен.

Почна вече да ми лази по нервите тоя нещастник с бащинските си чувства и с изискванията си. Първо на първо, изобщо нямаше фасон като за мой баща, защото той е мъж на място, корав и печен, а не някакъв плужек. И после, ако майка ми се е подвизавала при Халите, и то без грешка, както самият той казва, никой не може да се позове на мен за мой баща, мамка му. Аз съм с незнаен баща, гарантирана доставка поради закона за големите величини. Много ми хареса, че майка ми се е казвала Айша. По-хубаво име — здраве му кажи.

— Чудесно се грижеха за мен — каза господин Юсеф Кадир. — Не получавам вече пристъпи на буйство, излекуваха ме. Но няма да изкарам дълго, сърцето ми не понася вълнения. Докторите ме пуснаха да изляза от сантиментални подбуди, мадам. Искам да видя сина си, да го прегърна, да му поискам прошка и…

Ох, мамка му! Развалена плоча.

— … и да моли бога за мен.

Той се обърна към мен и ме погледна с лудо шубе заради вълнението, което щеше да изпита.

— Този ли е?

Но мадам Роза си беше с всичкия и дори повече. Вееше си с ветрилото и гледаше господин Юсеф Кадир, сякаш отнапред предвкусваше.

Повя си още малко в пълно мълчание и сетне се обърна към Моше.

— Моше, иди да поздравиш баща си.

— Здрасти, тате — каза Моше, понеже си знаеше, че не е арабин и е чист.

Господин Юсеф Кадир побледня повече, отколкото е възможно.

— Моля? Какво чух? Моше ли казахте?

— Да, Моше казах, какво от това?

Нещастникът се изправи. Изправи се, очевидно под много силно въздействие.

— Моше е еврейско име — каза той. — Напълно съм сигурен, мадам. Моше не е добро име за мюсюлманин. Може и да го има, но не в моя род. Аз ви дадох Мохамед, мадам, не съм ви давал Моше. Не искам еврейски син, мадам, здравето ми не позволява.

Двамата с Моше се спогледахме и едва не прихнахме.

Мадам Роза изглеждаше учудена. След това изглеждаше още по-учудена. Повя си с ветрилото. Възцари се огромно мълчание, сред което се случиха безброй неща. Оня още седеше прав, но трепереше от главата до петите.

— Тцъ, тцъ — цъкна мадам Роза с език и поклати глава. — Сигурен ли сте?

— В какво да съм сигурен, мадам? В абсолютно нищо не съм сигурен, ние не сме се родили на тоя свят, за да сме сигурни. Сърцето ми не е добре. Това е само една дреболия, която знам, съвсем незначителна дреболия, но държа на нея. Преди единайсет години ви поверих син, мюсюлманин, тригодишен, на име Мохамед. Вие ми дадохте разписка за син мюсюлманин, Мохамед Кадир. Аз съм мюсюлманин, синът ми беше мюсюлманин, майка му беше мюсюлманка. Нещо повече: дадох ви син арабин в надлежна форма и искам да ми върнете син арабин. За нищо на света не желая син евреин, мадам. Не желая и това е. Здравето ми не го позволява. Имаше Мохамед Кадир, не Моше Кадир, мадам, не искам пак да полудявам. Нямам нищо против евреите, мадам, бог да им прости. Аз съм арабин, правоверен мюсюлманин и синът ми беше в същото състояние. Мохамед, арабин, мюсюлманин. Предадох го в добро състояние, искам и вие да ми го върнете в същото. Ще си позволя да отбележа, че са ми противопоказани подобни вълнения. Цял живот съм бил обект на преследване, имам и медицински свидетелства, които го доказват и могат да удостоверят черно на бяло, че съм бил преследван.

— Ами тогава сигурен ли сте, че не сте евреин? — попита с надежда мадам Роза.

Лицето на господин Кадир Юсеф на няколко пъти се сгърчи нервно, сякаш вълни минаваха по него.

— Мадам, аз съм бил преследван, без да съм евреин. Вие да нямате монопол? Край вече на еврейския монопол, мадам. И други имат право да бъдат преследвани, не само евреите. Искам си сина Мохамед Кадир в арабското му състояние, както ви го оставих срещу разписка. Не желая еврейски син, с каквито и да било уговорки. Стигат ми останалите неприятности.

— Добре де, не се вълнувайте толкова, може и да е някаква грешка — каза мадам Роза, понеже ясно виждаше как го тресе отвътре и дори жал да ти стане, като си помислиш какво ли вече не са препатили арабите и евреите заедно.

— Сигурно е грешка, о, боже Господи — каза господин Юсеф Кадир и се наложи да седне, краката му го изискваха.

— Момо, я иди да донесеш документите — нареди мадам Роза.

Измъкнах големия семеен куфар изпод кревата. Колко пъти съм ровил, за да търся майка си в него, затова никой не можеше да се оправи по-добре от мен в батака вътре. Мадам Роза записваше курвенските изчадия, които вземаше на пансион, върху разни листчета, но от тях нищо не се разбираше, при нас е скрито-покрито и заинтересованите страни си спят спокойно. Никой не може да ги натопи като майки за проституция, със запор на бащинство. Ако някой сутеньор е решил да ги спипа на тясно, за да ги изпрати в Абиджан, няма начин да намери дете вътре, дори да предприеме специални проучвания.

Донесох всичките бумаги на мадам Роза, тя наплюнчи пръст и почна да търси през очилата.

— А, ето, намерих го — каза тя победоносно и посочи. — Седми октомври 1956 и нещо отгоре.

— Как така и нещо отгоре? — жално проплака господин Кадир Юсеф.

— За да закръглим. Него ден съм получила две момчета, едното в състояние мюсюлманин, другото в състояние евреин…

Тя помисли малко и лицето й се озари от разбиране.

— Аха, ясно, всичко си идва на мястото! — радостно възкликна тя.

— Как? — много заинтересован попита господин Юсеф Кадир. — Как така?

— Изглежда, съм отгледала Мохамед като Моше и Моше като Мохамед — каза мадам Роза. — В един и същи ден съм ги получила и явно съм сбъркала. Истинският малък Моше сега е в едно истински мюсюлманско семейство в Марсилия, там се грижат много добре за него. А вашият Мохамед, този тук, отгледах като евреин, Бармицвах и всичко, каквото трябва. Винаги е ял само кашер, бъдете спокоен.

— Как така винаги е ял кашер? — изпищя господин Кадир Юсеф, който нямаше сила даже да се повдигне от стола, до такава степен беше пробит по целия фронт. — Моят син Мохамед е ял винаги кашер? Направили са му бармицвах? Превърнали са сина ми Мохамед в евреин?

— Станала е самолична грешка — каза мадам Роза. — Нали знаете, случва се да се излъжеш в самоличността, тя не е на изпитателен срок. Едно дете на три години няма кой знае колко самоличност, дори когато е обрязано. И двамата бяха обрязани, та съм сбъркала, отгледала съм вашия малък Мохамед като правоверен малък евреин, бъдете спокоен. Щом си зарязвате сина единайсет години, без да го потърсите, няма какво да се чудите, че е станал евреин.

— Но аз бях в клинична невъзможност! — простена господин Кадир Юсеф.

— Добре де, бил е арабин, сега е малко евреин, но пак си е ваш син! — каза мадам Роза с доброжелателна семейна усмивка.

Нещастникът се изправи. Вдигна го силата на възмущението.

— Искам си арабския син! — изрева той. — Не искам еврейски син!

— Ама нали е същият — каза мадам Роза с поощрение.

— Не е същият! Кръстили са ми го!

— Пу, пу, пу! — изплю се мадам Роза, понеже и тя си има граници. — Не е кръщаван, опазил бог. Моше е истински малък евреин. Моше, нали си истински малък евреин?

— Да, мадам Роза — с удоволствие потвърди Моше, защото не му пукаше от него ни като баща, ни като майка.

Господин Юсеф Кадир се изправи и ни изгледа, в очите му имаше страхотии. После взе да тропа с крак, сякаш танцуваше на място с отчаянието.

— Искам да ми се върне синът в същото състояние, в което го оставих! Искам си сина в добро арабско състояние, не в лошо еврейско състояние!

— Кой ще ти гледа арабско състояние, еврейско състояние — каза му мадам Роза. — Щом толкова си искате сина, взимайте го в сегашното му състояние. Първо убивате майката, после търчите да се обявявате за психиатричен, сега пък нови състояния, понеже синът ви е израсъл като евреин без всякакви задни мисли! Моше, иди да прегърнеш баща си, дори това да го убие, колкото и да е, баща ти е!

— Давай, няма какво да го усукваш — казах аз, въодушевен, че съм порасъл с четири години.

Моше пристъпи една крачка към господин Юсеф Кадир и тогава той каза нещо страшно за човек, който дори не знаеше, че е прав.

— Това не е моят син! — извика той и изигра цяла драма.

Стана, направи една крачка към вратата и точно там го сполетя независимост от волята. Вместо да излезе, каквито намерения определено изяви, рече „Ах!“, после „Ох“, хвана се с ръка там, където обикновено поставят сърцето, и се строполи, сякаш нямаше какво повече да каже.

— Виж ти, какво му стана? — попита мадам Роза, докато си вееше с японското ветрило, защото друго не можеше да се направи. — Какво му е? Идете да видите.

Не можехме да разберем умрял ли е или само за малко, защото никакъв признак не даваше. Изчакахме, обаче той не пожела да мръдне. Мадам Роза взе да се шубелдисва, само полиция ни липсваше — с нея почне ли един път, пущане няма. Каза ми да изтичам да намеря някой, за да направи нещо, но аз ясно виждах, че господин Кадир Юсеф съвсем е умрял заради голямото спокойствие върху лицата на хората, които няма за какво повече да се косят. Ощипах го тук-там, сложих му огледалце пред устата, но той вече нямаше проблеми. Моше, разбира се, веднага се изниза, той все гледа да духне, а аз отидох да извикам братята Заум, казах им, че имаме един мъртвец и трябва да се изнесе на стълбището, за да не е умрял у нас. Те се качиха и го смъкнаха на четвъртия етаж пред вратата на господин Шармет — той е французин с гарантиран произход, може да си го позволи.

Все пак аз се върнах там и седнах до умрелия господин Юсеф Кадир, поостанах малко, дори и да не можехме нищо да направим един за друг.

Носът му беше много по-дълъг от моя, но носът все се издължава, докато си жив.

Претърсих му джобовете да видя няма ли нещо за спомен, но намерих само пакет сини „Голоаз“ с една цигара вътре. Запалих я, седнал до него, нали той беше изпушил останалите и колкото и да е, аз сега пушех последната от тях.

Дори се разциврих. Нещо ме стопли отвътре, все едно бях имал някого и сега го губех. После чух полицейската сирена и на бърза ръка драснах нагоре, за да си нямам разправии.