Брад Мелцър
Първият съветник (41)

Епилог

Седмица и половина след това свивам по разклона на магистралата към тихите пътища на Ашланд, Вирджиния. Небето е кристално синьо, дърветата в ранната есен са окъпани в оранжево, червено и жълто. На пръв поглед всичко е както преди. Поглеждам в огледалото. Зад мен няма никой. В този момент го усещам най-силно.

Всеки път, когато идвам тук, усещам уханието на диви цветя. Днес обаче ги виждам за първи път. Удивително е да откриеш какво имаш пред себе си.

Продължавам по пътя, почти без да отделям очи от пожълтелите стъбла. Стигам до познатата ограда и свивам. Сега всичко тук ми изглежда някак по-голямо. Така и трябва, решавам.

— Виж ти кой дойде най-накрая — посреща ме Марлон с креолския си акцент. — Вече се тревожех за теб.

— Винаги се бавя повече, отколкото си мисля. Заради малките пътища е.

— По-добре късно, отколкото никога — казва Марлон.

Замислям се.

— Да, така е.

Той се вглежда във вестника, който е на масата в кухнята. Потъва в неловко мълчание — както при всички разговори, които съм имал през последната седмица.

— Жалко за Нора — въздъхва след малко. — Харесвах я. Истинска скандалджийка. Наричаше нещата с истинските им имена.

Замислям се над комплимента, за да преценя, дали е подходящ. Понякога споменът е по-доброто нещо. Понякога не.

— Баща ми…?

— В стаята си е — отговаря Марлон.

— Каза ли му?

— Помоли ме да изчакам и аз изчаках. Ти го искаше, нали?

— Да. — Тръгвам към стаята и добавям: — Мислиш ли, наистина, че ще мога да…

— Колко пъти ще ме питаш? — прекъсва ме. — Всеки път, когато си тръгваш, ме пита кога ще дойдеш пак. Момчето те обича повече от печени ребърца. Какво друго искаш?

— Нищо — отвръщам и се усмихвам. — Абсолютно нищо.

 

 

— Татко? — викам го, след като отварям вратата. В стаята няма никой. — Къде си?

— Тук, Майкъл! Тук!

Поглеждам по посока на звука и го виждам — стои зад мрежата против насекоми на задната врата, в края на коридора. Маха ми. Обул е изпомачкани памучни панталони, неизменната черна фланелка с усмихнатото лице пак е на гърба му.

— Ето ме! — вика весело и ме подканя да отида при него. Радвам се, когато е такъв.

Заставаме един срещу друг, той ме прегръща мечешки и ме повдига от пода. Подскачам, за да го улесня.

— Какво ще кажеш, а?

Завърта ме и ме пуска. Пуска ме и разбирам какво има предвид.

Зад масичките в двора, където се хранихме в онзи ден, се е ширнало полето. Под ослепителния блясък на слънцето препускат четири коня. Всичко — цветовете, слънцето, конете — е толкова красиво, че ти секва дъхът. По същия начин дъхът ми секна и първия път — когато дойдох тук, за да видя къде ще настаня баща си, седмица преди да го доведа.

— Не е ли красиво? — пита той. — Пинки е най-бързият. Той ми е любимец.

— Онова там ли е той? — питам и соча първия кон.

— Нееее… Това е Клайд — казва, сякаш го повтаря за стотен път. — Пинки е предпоследен. Днес го мързи.

Правя крачка напред, а баща ми се обръща към вратата и се взира в тъмния коридор.

— Къде е Нора?

Знаех, че ще попита. Хареса я твърде много, за да я забрави. Преди да отговоря, сядам на дървената люлка, окачена на стряхата и махвам на баща ми да се приближи.

Той вижда изражението ми и разбира. Лоши новини.

— Не ме ли хареса? — пита ме и опипва долната си устна с възлестите си пръсти.

— Напротив, хареса те много.

Той също сяда на люлката, но е твърде погълнат от Нора. От тежестта му се залюляваме силно и се удряме в стената на къщата. Прегръщам го, за да го успокоя. След секунда започваме да се люлеем леко. Спокойствието се връща.

— Хареса те много — казвам му.

— Тогава защо не дойде?

Мислил съм за този момент по целия път насам. Няма полза.

— Татко — започвам. — Нора… случи се нещо…

— Добре ли е?

— Не — клатя глава. — Не е добре. Тя… умря, татко. Умря преди седмица и половина.

Очаквам реакцията му. Той гледа надолу и чопли усмихнатото лице на фланелката си. Повдига горната си устна и показва зъбите си. Като че ли надушва нещо. Или се мъчи да разбере. Започва бавно да се поклаща напред-назад. След малко поглежда към тавана.

— Мога ли да й кажа довиждане?

Иска да отиде на гроба.

— Разбира се — кимвам. — Мисля, че би се зарадвала.

Той клати глава диагонално — брадичката му описва елипси, — но не казва нищо повече.

— Искаш ли да поговорим за това? — питам.

Мълчи.

— Татко, кажи ми какво мислиш.

Търси думи, които не може да намери.

— Беше добра с мен.

— Казах ти, хареса те много. Сама ми го каза.

— Наистина ли? — шепне той, загледан някъде встрани.

— Разбира се. Каза, че си умен и хубав и че си много добър баща. — Надявам се да се усмихне, но той дори не ме поглежда. Прегръщам го пак. — Няма нищо лошо в това да си тъжен.

— Знам. Само че не съм тъжен.

— Не си?

— Не съм. В умирането има и нещо хубаво.

— Така ли?

— Да. Повече не те боли.

Кимвам. Понякога баща ми е брилянтен.

— И знаеш ли кое е най-хубавото?

— Не. Кажи ми.

Той вдига очи и се усмихва широко.

— Тя е с майка ти. Фили. Филис. Филис.

Аз също се усмихвам. Широко. Като него.

— Казах ти, че това е най-хубавото.

Залюлява люлката и започва да се смее. Намери начин да го преодолее — неговият свят все още съществува.

— Говорил ли си с президента напоследък? — пита. Любимата му закачка.

— Всъщност, татко, напуснах работата в Белия дом. Той пуска краката си и спира люлката.

— Ами президента?

— Той ще е по-добре без мен, струва ми се.

— Марлон каза, че ще го изберат пак.

— Да. Знае как да побеждава.

Баща ми започва да пипа кутрето и показалеца си с палец.

— Уволниха ли те? — пита най-накрая.

— Не — клатя глава. — Просто се наложи да напусна.

Знае, че има още нещо. Долавя го в интонацията ми. Движението на пръстите му се ускорява.

— Значи ли това, че ще се местиш пак? И аз ли ще трябва да си отида оттук?

— Можеш да останеш тук колкото си искаш. Разбира се… надявах се… питах се… искаш ли да дойдеш да живееш при мен известно време?

Престава да пипа пръстите си.

— Да живея с теб? — възкликва и се обръща към мен. Очите му се наливат със сълзи. Челюстта му увисва. — Заедно?

Спомням си първата си среща с Нора. Когато прекоси стаята и дойде при мен, а всички ме зяпаха като онемели. Мен. Това беше моментът. Там, с нея, бях всичко, което исках да бъда. Сега искам нещо друго. Всички тайни са известни. Вече няма нужда да съм сирак.

Поглеждам го.

— Ако ти искаш, аз ще се радвам много.

Пак се усмихва. Иска само това. Да е приет. Да е вътре. Нормален.

— Е, какво ще кажеш? — питам го.

— Ще трябва да си помисля — киска се.

— Да си помислиш? Какво има да…

— Ами ти даже нямаш работа — смее се с глас.

— Това смешно ли ти се вижда?

Той кима енергично.

— От безработни адвокати няма полза.

— Кой казва, че ще съм адвокат?

Млъква изненадано.

— Няма да си адвокат?

Спомням си малката група репортери, които още се навъртат на улицата пред къщи. Ще трябва да минат години, преди нещата да се нормализират. Няма значение. Това вече не е съществено.

— Да кажем само, че обмислям всякакви възможности.

Отговорът му допада. Всичко е възможно.

— Виж — казва той и сочи краката си. — За теб.

Вдига крачола си. Очаквам да видя черен чорап, мушнат в белия чехъл. Вместо това виждам ослепително бял чорап.

— Смъкват ми се — добавя той, — но изглеждат добре.

— Така е — съгласявам се. — Само че онези ми харесваха повече.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Баща ми свива рамене и залюлява люлката. Следобедното слънце свети право в очите ни. Толкова е ярко, че не виждам по-нататък от верандата. Но виждам всичко.

— Майки, знаеш ли, че „57“ на бутилката от кетчуп означава петдесет и седем вида домати?

— Така ли? — отговарям. — Разкажи ми повече.

Все още се страхувам да не разочаровам баща си, от рака, който уби майка ми, от неочакваната смърт, от глупавата смърт, от самотната смърт. За първи път обаче от дълго време не се страхувам от миналото си. И от бъдещето.