Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First Counsel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2022)

Издание:

Автор: Брад Мелцър

Заглавие: Първият съветник

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-43-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15586


Дж. Ф. Кенеди-младши беше Чучулига.

Ейми Картър беше Динамо.

Челси Клинтън беше Енергия.

 

Запознайте се със Сянката.

Ненавиждах Белия дом.

След това осъзнах, че бих могла да се приспособя или бих могла да се приспособя.

Луси Джонсън,

дъщеря на Линдън Бейнс Джонсън

Човек не живее в Белия дом, човек там е само експонат А на държавата.

президент Тиодор Рузвелт

Помня тежки нощи, изпълнени с кошмари.

Сюзън Форд,

дъщеря на Джералд Форд, за времето, когато е била Първа дъщеря

Глава 1

Страхувам се от височини, змии, нормалност, посредственост, Холивуд, първоначалната тишина в празна къща, продължителния мрак на зле осветена улица, зли клоуни, професионални неуспехи, интелектуалното въздействие на куклите Барби, да разочаровам баща си, да съм парализиран, от болници, доктори, от рака, който уби майка ми, от неочаквана смърт, глупава смърт, болезнена смърт и, най-лошото, от самотна смърт. Не се боя обаче от властта — затова и работя в Белия дом.

Както си седя на дясната предна седалка на очукания ми, ръждясал син джип, не мога да не зяпам момичето, с което съм излязъл — красивата млада жена, която кара колата ми. Дългите й, слаби пръсти държат волана властно, за да покажат и на двамата кой командва парада. Не ми пука обаче — докато колата лети надолу по Кънектикът авеню, на мен ми е много по-приятно да наблюдавам как късата й черна коса ближе задната част на врата й. От съображения за сигурност държим прозорците затворени, но това не може да й попречи да отвори люка на тавана. Докато топлият ранен септември се промушва през косата й, тя седи облегната назад и се наслаждава на свободата. След това добавя към джипа последния си персонален щрих — включва радиото, прищраква станциите, на които съм го настроил предварително, поглежда ме и клати глава.

— Това ли ти харесва? — пита Нора. — Станции с приказки?

— Заради работата. — Посочвам скалата и, с надеждата, че съм на ниво, добавям: — Последната е с музика.

Тя решава да провери дали блъфирам и натиска бутона. Пак приказки.

— Винаги ли си толкова предсказуем? — повдига вежди.

— Само когато… — Преди да успея да довърша, писък на електрическа китара разкъсва тъпанчетата ми. Намерила е своята станция.

Нора започва да барабани с палци по волана и да клати глава в такт с музиката, изглежда изцяло жива.

— На теб това ли ти харесва? — крещя, за да надвикам шума. — Станции с боклук?

— Само така можеш да останеш млад — отвръща тя с усмивка. Натяга болтовете ми и го знае. На двайсет и две Нора Хартсън е умна. И твърде самоуверена. Знае, че се притеснявам заради разликата във възрастта ни — разбра го още в първия момент, когато й казах, че съм на двайсет и девет. И й е все едно.

— Мислиш, че това ще ме уплаши ли? — попита ме тя тогава.

— Ако те уплаши, грешката ще е твоя — отговорих.

Тогава се предаде. Имаше нужда от предизвикателство. Твърде дълго нещата за нея бяха прекалено лесни. Както Нора много добре знае, никак не е забавно винаги да получаваш каквото поискаш. Работата е там, че е много вероятно тъкмо такава да е по-нататъшната й съдба. За добро или лошо, това е нейната сила. Нора е привлекателна, интересна, страхотно пленителна. Освен това е дъщеря на президента на Съединените щати.

Както вече казах, не се страхувам от власт.

Колата се насочва към Дюпон Съркъл, а аз поглеждам часовника си и се питам кога ли ще свърши нашата първа среща. Единайсет и четвърт е, но Нора изглежда така, сякаш всичко едва сега започва. Когато спираме пред едно заведение, което се нарича „Текила и присмехулник“, вдигам очи към тавана.

— Пак бар?

— Този е добър. Никой не го знае.

— Значи няма да има натрапници? — Инстинктивно поглеждам огледалото. Кафявият шевролет „Събърбан“, който ни следва още от портала на Белия дом и навсякъде, където спирахме след това, е точно зад нас. Сикрет Сървис никога не я изпуска от поглед.

— Не се безпокой за тях — казва тя. — Нямат представа какво ще стане.

Преди да успея да поискам обяснение, виждам един мъж в маскировъчни панталони, застанал пред входа на заведението. Той ни посочва запазено място за паркиране и ни го сочи. Още преди да натисне бутона в ръката си и да зашепти в яката на полото си, знам кой е той. Сикрет Сървис. Което означава, че няма да е нужно да изчакаме дългата опашка отпред — ще ни вкара през задния вход. Ако питате мен, това не е лош начин да влезеш в претъпкан бар. Разбира се, Нора вижда нещата различно.

— Готов ли си да му духнем под опашката?

Кимвам, без да съм сигурен какво е намислила, но едва удържам усмивката си. Първата дъщеря, казвам първата дъщеря, седи до мен в раздрънканата ми кола и иска да я последвам в шемета на танца. Вече вкусвам ритъма на салсата.

Точно когато вече можем да видим очите на агента пред „Текила и присмехулник“, Нора подкарва джипа и се насочва към една дискотека по средата, между двете пресечки. Обръщам се, за да видя изражението на агента. Не му е забавно. Разбирам какво казва по устните му: „Сянката потегли“, изръмжава в яката на полото си.

— Чакай малко… Не им ли каза, че отиваме в „Текила и присмехулник“?

— Искам да те попитам нещо… Мислиш ли, че е забавно, когато излизаш, тайните агенти предварително да проверяват мястото, където отиваш?

Замислям се за момент.

— Всъщност, намирам го за доста готино.

Тя се смее.

— Е, за мен е кошмарно. В момента, в който влязат, интересните хора се насочват към изхода. — Посочва към шевролета, който все още е зад нас, и добавя: — Мога да се справя с тези, които ме следват. Онези, първите, развалят купона. Освен това всички непрекъснато са на нокти.

Когато спираме пред портиера, се мъча да измисля някаква остроумна забележка. Тогава го виждам. Пред входа на новата ни цел стои един мъж и шепне в яката на фланелката си. Както и онзи пред „Текила и присмехулник“, този също е облечен в стандартното небрежно облекло на Сикрет Сървис — маскировъчни панталони и фланелка с къси ръкави и поло яка. За да привличат колкото е възможно по-малко внимание към Нора, агентите полагат всички усилия да са невидими — облеклото им е в тон с обекта им. Разбира се, мислят, че се сливат с околната среда, но поне последния път, когато проверих, хората с подобни дрехи не носят пистолети и не говорят в яките на фланелките си. Така или иначе обаче, впечатлен съм. Познават я по-добре, отколкото си мислех.

— Е, ще влизаме ли, или какво? — питам аз и кимвам към портиера, който чака Нора да отвори вратата си.

Нора не отговаря. Проницателните й зелени очи, които бяха достатъчно убедителни, за да се съглася да я оставя да шофира, сега гледат през прозореца безизразно.

Потупвам я закачливо по рамото.

— Значи са знаели, че идваш… Чудо голямо. Такава им е работата.

— Не е това.

— Нора, всички ние имаме навици. Това, че знаят какво правиш обикновено…

— Там е проблемът! — крещи тя. — Този път се държах непредвидимо!

В избухването й долавям болка, която ме изненадва. За първи път ми показва уязвимата си част и, независимо че го прави с крясък, скачам право в целта.

— Зарежи това място… Ще намерим нещо друго.

Тя гледа гневно агента пред входа. Той й се ухилва. И друг път са играли тази игра.

— Махаме се — ръмжи Нора. Натиска рязко газта, гумите просвирват и се насочваме към следващата спирка. Когато потегляме, отново поглеждам огледалото. Шевролетът, както винаги, е точно зад нас.

— Никога ли не се отказват? — питам я.

— Върви със занаята — отговаря тя, сякаш са я изритали в корема.

С надеждата да я развеселя, заявявам:

— Забрави тези маймуни. Какво ти пука, като знаят къде ще…

— Прекарай две седмици по този начин и ще запееш друга песен.

— Няма. Моята песен винаги е една и съща. Обичай типовете с патлаци. Обичай типовете с патлаци. Това е мантра.

Шегата е плоска, но върши работа. Нора се съпротивлява на една едва забележима усмивка.

— Трябва да обичам тези патлаци. — Въздъхва дълбоко и прокарва пръсти през корените на черната коса на тила си. Струва ми се, че най-накрая започва да се отпуска.

— Благодаря ти още веднъж, че ме остави да карам — казва. — Беше започнало да ми липсва.

— Ако ще се почувстваш по-добре, като ти го кажа, ти си отличен шофьор.

— А ти си отличен лъжец.

— Не ми се доверявай, а погледни сама… онези лемури отзад се хилят, откакто отдели джипа от бордюра.

Нора поглежда огледалото и махва на двамата пазачи, също с пола и маскировъчни панталони.

Не й се усмихват в отговор, но този до шофьора й махва.

— Тези са моите момчета… С мен са вече три години — обяснява тя. — Освен това, Хари и Дарън не са толкова лоши. Чувстват се гадно, защото в действителност само те отговарят за мен.

— Звучи ми като работа мечта.

— По-скоро като кошмар. Всеки път, когато изляза от Дома, се лепват отзад и ми гледат задника.

— Има и по-неприятни занимания.

Тя се обръща и се преструва, че комплиментът не й е доставил удоволствие.

— Обичаш да флиртуваш, нали?

— Най-безопасната форма на активно общуване.

— Безопасна, а? Всичко за теб с това ли се изчерпва?

— Пита младата дама с въоръжената охрана.

— Какво мога да кажа? — смее се тя. — Човек понякога трябва да внимава.

— А понякога трябва да подпалиш селото, за да го запазиш.

Последното й харесва — представлява някакво предизвикателство. За нея всичко останало е планирано.

— Значи сега си Чингиз хан? — пита ме.

— Известно е, че съм опустошил няколко безпомощни поселища.

— О, моля те, адвокатче, започваш да се излагаш. Кажи къде искаш да отидем.

Силата й ме възбужда. Правя опит да се престоря на безразличен.

— Все ми е едно. Нужно ли е обаче маймуните също да дойдат?

— Зависи — казва тя с усмивка. — Смяташ ли, че ще можеш да се справиш с тях?

— О, да. Адвокатите са известни с умението си да пребиват едри, яки и войнствени типове.

— Добре. След като няма да има бой, ще трябва да се примирим с бягство. — Тя настъпва педала и главата ми се удря в облегалката. Вече летим по Кънектикът авеню.

— Какво правиш?

Хвърля ми поглед, който усещам в гащите си.

— Искаше усамотение.

Адреналинът ми почва да се покачва.

— Наистина ли мислиш, че можеш да се отървеш от тях?

— Досега съм опитвала само веднъж.

— И какво стана?

Пак ми хвърля същия поглед.

— Не ти трябва да знаеш.

Спидометърът бързо достига деветдесет и по зле асфалтираните улици на Вашингтон усещаме всяка неравност. Стисвам дръжката на вратата и се изопвам. В този момент виждам Нора такава, каквато е — двайсет и две годишно момиче. Макар че съм само с няколко години по-възрастен, сърцето ми отдавна не е туптяло толкова бързо. След три години в Мичиганския юридически факултет, две години като стажант, две години в юридическа фирма и последната година и половина в екипа на съветниците на Белия дом страстите ми са станали чисто професионални. И тогава Нора Хартсън ме събужда с шамар и пали огън в стомаха ми — как, по дяволите, бих могъл да знам какво съм пропускал?

Отново поглеждам към шевролета отзад и се смея нервно.

— Ако си навлека неприятности…

— Това ли те тревожи?

Прехапвам устни. Направих голяма крачка назад.

— Не… Просто… знаеш какво искам да кажа.

Тя не обръща внимание на пелтеченето ми и увеличава скоростта още повече.

Хлътнал в тишината на разговора ни, чувам единствено рева на шумния двигател. Напред виждам входа на подземния проход, който минава под Дюпон Съркъл. В началото на тесния тунел има стръмно спускане, така че не се вижда колко коли има пред нас. На Нора сякаш не й пука. Без да намалява скоростта, скачаме в тунела и стомахът ми се обръща. За щастие, пред нас няма никой.

Когато излизаме от тунела, мога да се концентрирам единствено върху зеления светофар на пресечката. Става жълт. Не сме достатъчно близо, за да успеем. На Нора и този път не й пука.

— Светофарът…

Светва червено и Нора прави рязък десен завой. Колелата просвирват, ребрата ми се притискат в подпората между нас. За първи път ми минава през ум, че сме в опасност. Поглеждам огледалото. Шевролетът все още е зад нас.

Минаваме по къса, тясна улица. Отпред виждам знака „Стоп“. Въпреки късния час, пред нас има постоянен поток коли, които се възползват от предимството си. Очаквам Нора да намали скоростта. Напротив, увеличава я.

— Не прави това — предупреждавам я.

Тя забелязва силата на гласа ми, но не отговаря. Проточвам врат, за да видя колко коли има отпред. Не са много, но нямам представа дали ни виждат. Профучаваме покрай знака „Стоп“ и затварям очи. Чувам коли от двете ни страни да набиват спирачки, свирене на гуми, вой на клаксони. Нищо не ни удря. Обръщам се и виждам, че агентите ни следват.

— Побърка ли се? — питам.

— Само ако се убием. Ако останем живи, ще съм просто дръзка.

Отказва да намали скоростта, докато профучава по тесните улици на Дюпон Съркъл, с тухлени къщи от двете страни. На всяко кръстовище оставяме следа — пищящи клаксони и гневни шофьори. Най-накрая подкарва по еднопосочна алея, която води към главната улица — Кънектикът авеню. Единственото нещо между нас и шестте ленти движещи се автомобили е поредният знак „Стоп“. На трийсетина метра преди него, Нора най-накрая натиска спирачката. Слава богу. Разумът надделя.

— Защо не се прибираме вече? — предлагам.

— Никакъв шанс. — Тя се мръщи към огледалото, вперила поглед в любимите си агенти. Те се изкушават да слязат от шевролета, но знаят, че Нора ще потегли в мига, в който го направят.

Агентът, който седи до шофьора, сваля стъклото. Млад е. Може би дори по-млад от мен.

— Стига, Сянка! — крещи той, сякаш за да я впечатли, като използва кодовото име, което използват в Сикрет Сървис. — Знаеш какво каза той последния път. Не ни карай да му се обаждаме и сега.

Заплахата не й допада.

— Тъп задник — промърморва под нос и настъпва педала. Колелата се въртят на място, докато зацепят.

Не мога да й позволя да продължава.

— Нора, недей да…

— Мълчи.

— Не ми казвай да…

— Казах да млъкнеш. — Отговорът й е премерено, ниско ръмжене. Гласът й не звучи като нейния. Летим към знака и успявам да преброя седем коли на платното пред нас. Осем. Девет. Десет. Това не е малка странична уличка. Тези коли просто летят. Забелязвам, че по слепоочието на Нора се спуска малка капка пот. Стиска волана с всички сили. Този път няма да ни се размине.

Когато наближаваме изхода, правя единственото, което ми идва наум — навеждам се настрани, натискам клаксона и го задържам. Изхвърчаме от страничната уличка като призрак, летящ с осемдесет километра в час.

Две коли извиват рязко. Трета удря спирачки. Четвъртата, черна акура, опитва да намали скоростта, но няма достатъчно време. Гумите стържат по асфалта, но колата продължава да се движи. Макар че Нора прави всичко възможно да освободи пътя, акурата ни чуква в ъгъла на задната броня. Това е достатъчно, за да ни завърти. И за да препречи пътя на шевролета. Агентите свиват рязко вдясно и заковават. Ние продължаваме напред.

— Мина добре! — крещи Нора, докато се бори с волана. — Мина добре!

След две секунди осъзнавам, че е права. Всички са цели, а ние сме свободни да отидем, където си искаме. Нора осветява купето с усмивката си. Докато летим към следващата пресечка, все още опитвам да си спомня как да дишам. Нейните гърди също се повдигат и спускат, докато овладява дишането си.

— Не беше зле, а? — пита ме най-накрая.

— Не беше зле!? — отвръщам и избърсвам челото си. — Можеше да се убием! Да не говорим за другите коли и за…

— Нали ти беше забавно?

— Не става дума за забавление. Това е най-глупавата каскада, която…

— Нали ти беше забавно? — повтаря въпроса и гласът й става по-топъл. Дръзките й очи сияят на лунната светлина. След като съм виждал толкова много нейни двуизмерни изображения по вестниците и телевизията, е някак странно да я гледам седнала до мен. Мислех си, че знам как се усмихва, какви са движенията й. Нищо общо с истината. Отблизо лицето й изглежда съвсем друго — скулите й оживяват, леко зачервени от възбудата… няма начин да се опише. Не че съм загубил ума си, но просто… не знам как иначе да го кажа… начинът, по който ме гледа… мен. Тупва ме по крака.

— Никой не пострада. Онази кола само ни чукна. В най-лошия случай сме с ожулена броня. Слушай, колко често се случва да се отървеш от специалните агенти и да останеш жив, за да го разказваш?

— Правя го през четвъртък. Не е кой знае какво.

— Можеш да се шегуваш, но трябва да признаеш, че беше вълнуващо.

Поглеждам назад през рамо. Напълно сами сме. И не мога да не призная, че е права.

 

 

Минават десет минути, преди да си дам сметка, че сме се загубили. Безупречните тухлени къщи на Дюпон Съркъл са изчезнали и сега сме сред очуканите жилища в покрайнините на Адамс Морган.

— Трябваше да свием по Шестнайсета — казвам.

— Не знаеш какво говориш.

— Ти си абсолютно права. Аз съм сто процента в неведение. Знаеш ли откъде го знам? — Спирам за по-голям ефект. — Защото ти се доверих да караш! Къде, по дяволите, ми е бил умът? Ти почти не живееш тук. Почти никога не се возиш с кола, а когато се возиш, обикновено си на задната седалка.

— Какво би трябвало да означава това?

Давам си сметка какво съм казал, едва след като чух въпроса. Преди три години, веднага след като избраха баща й, когато Нора беше първа година студентка в Принстън, списание „Ролинг Стоун“ пусна изпепеляващ материал, посветен на „наркотиците и сексуалния й живот“ в университета. Според статията двама нейни колеги твърдели, че им се е нахвърлила на задната седалка в колите им, когато е била на амфетамини. Според друг източник било кокаин. Според трети — хероин. Така или иначе, въз основа на материала някакъв гладен за секс любител на Интернет написа поема, в която използва пълното й име, Елеонора, озаглавена „Елеонора, ожулените колене“. След няколко милиона препратени електронни писма Нора се сдоби с това прозвище и рейтингът на баща й започна да пада. След статията баща й се обади на редактора на „Ролинг Стоун“ и поиска от него да оставят дъщеря му на мира. Оставиха я и рейтингът на Хартсън започна да се вдига. Всичко тръгна нормално, но шегата вече циркулираше. И по лицето на Нора личеше, че злото е сторено.

— Не исках да кажа нищо — настоявам, за да смекча неволната обида. — Имах предвид, че семейството ти се вози с лимузини. С кортежи. Возят те други.

Изведнъж Нора се разсмива. Има секси, топъл глас, но смехът й е като на малко момиче.

— Какво толкова казах?

— Смути се — отговаря развеселено. — Цялото ти лице е червено.

Обръщам се на другата страна.

— Съжалявам.

— Не, всичко е наред. Сладък си. Особено като се изчерви. Сега знам, че е истинско. Благодаря ти, Майкъл.

Произнесе името ми. За първи път тази вечер произнесе името ми. Отново се обръщам към нея.

— Няма за какво. Хайде сега да се махаме оттук.

Обръщаме по Четиринайсета улица и продължаваме да търсим парчето земя, наречено Адамс Морган, където са най-надценените барове във Вашингтон и най-добрите ресторанти с чуждестранна кухня. Насочваме се в посоката, от която дойдохме. Наоколо има само запустели постройки и тъмни улици и започвам да се тревожа. Колкото и да не й пука, първата дъщеря на Съединените щати не бива да попада в такива квартали.

Все пак, когато стигаме до края на улицата, виждаме първите признаци на цивилизован живот — зад ъгъла няколко души излизат от единствената осветена витрина наоколо. Това е голяма тухлена сграда, превърната в бар на два етажа. На изпоцапана бяла фирма с дебели черни букви пише „Махалото“. Иззад ръбовете на фирмата струи шикозна, среднощно синя светлина. Не е моя тип заведение.

Нора паркира колата наблизо и гаси двигателя.

— Тук? — питам. — Това е долнопробна дупка.

— Не, не е. Хората са добре облечени. — Посочва един мъж с памучни панталони с цвят на камила и плътно прилепнала черна фланелка. Преди да успея да възразя, тя добавя: — Да вървим. Поне веднъж сме анонимни.

Измъква черната бейзболна шапка, нанизана на дръжката на чантата й и я нахлупва ниско над очите си. Дегизировката е ужасна, но Нора твърди, че върши работа. Досега поне никой не я е спирал.

Плащаме десет долара на входа, влизаме и се озъртаме. Мястото е пълно с типичните за Вашингтон делнични посетители — повечето все още с костюмите, с разхлабени вратовръзки, други вече с пуловерите си „Калвин Клайн“. В ъгъла двама мъже играят билярд. До тях други двама се държат за ръце. Едва тогава разбирам къде сме попаднали — освен Нора, няма нито една жена. Застанали сме насред гей бар.

Някой отзад ме хваща за задника. Дори не си правя труд да се обърна.

— Нора, знам, че си ти.

— Впечатлена съм — отвръща тя. — Дори не изглеждаш смутен.

— Защо трябва да изглеждам смутен?

По блясъка в очите й разбирам, че ме подлага на нов тест. Иска да разбере дали съм печен.

— Значи нямаш нищо против да останем?

— Абсолютно — отговарям. — Не бих приел нищо друго.

Гледа ме смразяващо. Засега пасувам. Промъкваме се до бара и поръчваме питиета. Аз вземам бира. Нора взема „Джак Даниелс“ и джинджър. Тръгвам след нея и тя ме отвежда в далечния край на бара, там, където плотът опира перпендикулярно в стената. Съвсем инстинктивно, Нора ми посочва крайния стол и сяда с гръб към заведението. Бейзболната шапка скрива косата й и няма шанс да я разпознаят. Седнала е така, че я виждам единствено аз. Оглежда помещението още веднъж и, удовлетворена, се заема с питието си.

— Винаги ли си предпочитал сериозната си страна?

— Какво искаш да кажеш? Аз не съм…

— Не е нужно да се извиняваш — прекъсва ме тя. — Ти си такъв и толкова. Просто искам да знам къде е причината. Семейни проблеми? Болезнен развод? Баща ти е изоставил теб и май…

— Никой не е направил нищо — отвръщам. — Аз съм този, който съм.

От тона ми решава, че това е проблем. Права е. И не е нещо, което би приела на първа среща. За да се измъкна гладко от ситуацията, правя опит да заговоря за безопасни неща.

— Е, кажи ми какво мислиш за Принстън? Палецът нагоре или надолу?

— Започваш да говориш, като че ли вземаш интервю.

— Не ми минавай с този номер. Колежът говори много за човека.

— Колежът не ти казва нищо. Това е рационализирано решение, основано единствено на безсмислено посещение в университетския комплекс и предварително уточнени резултати от приемните изпити. Освен това ти си почти на трийсет — добавя с усмивка, подканяща да я излижеш, — въпросът за теб е антична история. Какво си правил след това?

— След юридическия факултет? Бях на стаж, после работих в адвокатска фирма. Честно казано обаче, това беше само, за да запълня времето между кампаниите. Барф в Сената, няколко типа в местните управи… три месеца с кампанията на Хартсън, като шеф на агитацията във великия щат Мичиган. — Тя не отговаря и долавям, че ме преценява. Веднага добавям: — В национален мащаб всичко е като зоологическа градина. Исках истинска отговорност и затова останах в щата.

— Така беше по-добре за теб или за егото ти?

— За всички нас. Щабът беше на двайсет минути от дома.

Тя съзира нещо в отговора ми.

— Значи искаше да си в Мичиган?

— Да. Защо?

— Не знам… Умен тип като теб… И работиш в екипа на съветниците. Обикновено тези като теб гледат да се измъкнат от родния си град.

— Бях доброволец и решението ми беше изцяло финансово. Нищо повече.

— Ами колежа и правния факултет? И двете в Мичиган, нали?

Невероятно — винаги знаеше къде да търси слабостите.

— Ученето ми беше друга история.

— Заради нещо, свързано с родителите ти?

Отново достигаме до границите ми.

— Заради нещо лично. Но вината не беше тяхна.

— Винаги ли си толкова снизходителен?

— А ти винаги ли си толкова любопитна?

Тя се обляга на лакът върху бара и усещам как се притискам към стената.

— Аз съм такава, каквато съм — отвръща тя с мрачна усмивка.

— Точно — дразня я в отговор. — Точно това имах предвид.

Скачам от стола и тръгвам към нея. В екипа на съветниците първото правило, на което ни учат, е: „Не ги оставяй да те притиснат“.

— Къде отиваш? — пита тя и препречва пътя ми.

— Само до тоалетната. — Минавам край нея и всичко между гърдите и бедрата ми се отрива в тялото й. — Ще се върна след минута.

Връщам се от тоалетната достатъчно рано, за да видя, че Нора отпива глътка от бирата ми. Слагам ръка на рамото й, отзад.

— Можеш да си поръчаш. Има достатъчно за всички.

— Исках само да изпия един аспирин — обяснява тя и мушка малко кафяво шишенце за лекарства с рецепта в чантата си.

— Всичко наред ли е?

— Малко ме боли главата, нищо повече. — И добавя: — Ти искаш ли?

Клатя глава.

— Твоя работа — казва с усмивка. — Когато обаче видиш каквото ще ти покажа, ще имаш нужда от хапчето.

— Как да разбирам това?

Качвам се на стола си и Нора се навежда към мен.

— Когато тръгна към тоалетната, видя ли да влизат познати физиономии?

Поглеждам над рамото й и се озъртам.

— Не мисля. Защо?

Усмивката й става още по-широка. Каквото и да е станало, тя се забавлява много добре.

— Вляво, в дъното. До мишената за дартс. Бяла риза. Избелени дънки.

Очите ми следват упътването й. Ето я мишената. Ето го… Не вярвам на очите си. В другия край на бара през сивата си коса прокарва пръсти и се опитва да не бие на очи Едгар Саймън. Съветникът на Белия дом. Адвокат на самия президент. Моят шеф.

— Познай коя ще е най-хубавата клюка в офиса — пее Нора.

— Това не е смешно.

— И какво толкова? Значи е обратен.

— Въпросът не е в това, Нора. Той е женен. За жена. При това положение, ако се разчуе…

Усмивката й изчезва.

— Женен? Сигурен ли си?

— От горе-долу трийсет години — отговарям нервно. — Скоро първото му дете ще замине в колеж. — Навеждам глава, за да съм сигурен, че няма да ме види. — Запознах се с жена му на един прием за набиране на средства за Американския корпус. Името й е Елън. Или Елена. Нещо с Е.

— Глупчо, там се запозна с мен.

— Преди да дойдеш. В самото начало. Саймън ме запозна с нея. Изглеждаха наистина щастливи.

— А сега той е тук, с надеждата да чукне нещо странично. Боже, баща ми е факир да избира прелюбодейци.

За двете седмици, откакто се срещнахме, Нора споменава баща си за втори път. И не просто своя баща. Бащата. Бащата на американския народ. Президентът на Съединените щати. Трябва да призная, че колкото и пъти да го споменава, изглежда няма да свикна с мисълта.

Приведен напред, стиснал с потна длан плота на бара, стоя замръзнал. Нора е с лице към мен и с гръб към Саймън.

— Какво прави сега? — пита ме.

Аз съм се скрил зад главата й и отказвам да погледна. Ако аз не мога да видя Саймън, той също не може да ме види.

— Кажи ми какво прави! — настоява Нора.

— Няма начин. Ако ме види, ще изгърмя. Няма да получа друго назначение, докато не стана на деветдесет.

— Държиш се така, сякаш това време е съвсем близо. — Преди да успея да реагирам. Нора ме хваща за яката и рязко навежда глава. Пречи ми да се наведа и аз успявам да огледам Саймън както трябва.

— Говори с някого — изсумтявам.

— Познат ли?

Непознатият има къдрава черна коса и е с дънкова риза. Клатя глава. Никога не съм го виждал.

Нора не е в състояние да се въздържи. Поглежда бързо и веднага се обръща напред, точно когато непознатият подава на Саймън някакво листче.

— Какво беше това? — пита Нора. — Телефоните ли си разменят?

— Не мога да кажа. Те… — Точно в този момент Саймън поглежда към мен. По дяволите! Навеждам бързо глава, преди погледите ни да са се срещнали. Достатъчно бързо ли го направих? Челата ни с Нора се докосват и приличаме на хора, които са изпуснали пари под бара.

Изведнъж чувам мъжки глас:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Сърцето ми трепва. Вдигам поглед. Барманът е.

— Не, не… — запъвам се аз. — Тя загуби обеца.

Барманът се отдалечава и аз пак се обръщам към Нора. Прилича почти на замаяна.

— Бързо! Ставай, мъжкарче!

— Какво си на…

Преди да успея да довърша, тя пита:

— Къде е сега?

Вдигам глава и поглеждам нататък. Проблемът е, че там вече няма никой.

— Мисля, че си е отишъл.

— Отишъл? — Нора вдига глава. Двамата оглеждаме бара.

— Ето го — казва тя. — До вратата.

Обръщам се към вратата и виждам, че Саймън излиза. Пак оглеждам заведението. Масата за билярд. Мишената. Покрай стената. Типът с дънковата риза също го няма.

Реакцията на Нора е мигновена. Грабва ръката ми и започва да ме дърпа.

— Да тръгваме!

— Къде?

— Трябва да го проследим.

— Какво? Побърка ли се?

Продължава да ме дърпа.

— Хайде, ще бъде забавно.

— Забавно? Да дебна шефа си е забавно? Като ме увол…

— Знаеш, че ще е забавно. Не умираш ли да научиш къде отива? И какво пишеше на листчето?

— Предполагам, че е бил адресът на някой близък хотел, където Саймън и приятелят с дънковата риза ще си поиграят на купи ми свирка, докато сърцата им се налудуват.

Нора се смее.

— Купи ми свирка?

— Правя предположения. Знаеш какво имам предвид.

— Разбира се, че знам какво имаш предвид.

— Добре. Тогава също така знаеш, че няма никаква полза от клюките.

— Така ли смяташ? Че го правя заради клюката? Майкъл, замисли се за момент. Едгар Саймън е адвокатът на Белия дом. Адвокатът на баща ми. Така. Ако го хванат с извадени топки, кой според теб ще го отнесе публично? Освен самия Саймън, чие око ще бъде насинено?

Въпрос номер пет ми бръква право в раната. Изборите са само след три месеца и на Хартсън не му е никак леко и бездруго. Още едно насинено око и ще стане напечено.

— Ами ако Саймън не е тук заради секс? — питам я. — Ако се е срещнал с онзи тип заради нещо друго?

Нора ме смразява с поглед. Погледът, с който ме убеди да й позволя да кара, работи с пълна сила.

— Това е най-сериозната причина да отидем. — Изчаква миг, за да схвана логиката, после нанася смъртоносния удар: — Ако ти не искаш да дойдеш, разбирам. Аз обаче трябва да отида. Дай ми ключовете и ще се чупя.

Вадя ключовете от джоба си. Тя отваря длан.

Клатя глава.

— Наистина ли мислиш, че ще те пусна сама?

Тя ме разстрелва с усмивка и хуква към вратата. Без да се мая, тръгвам след нея. Излизаме вън и виждам черното волво на Саймън да потегля малко по-нататък по улицата.

— Ето го — казвам.

Втурваме се като обезумели към джипа ми.

— Хвърли ми ключовете — подвиква Нора.

— Никакъв шанс — отговарям. — Този път ще карам аз.