Брад Мелцър
Първият съветник (34)

Глава 34

— Почти стигнахме — обявява шофьорът на таксито двайсет минути по-късно.

Вдигам глава достатъчно, за да погледна през левия прозорец. Цветни лехи, фризирани морави, голям брой алеи без изход. Оглеждам новопостроените къщи, накацали по твърде спретнатия, за да е истински, пейзаж, отпуснат ниско на седалката, за да не ме виждат.

— Хубав район — отбелязва шофьорът и подсвирва. — Тук няма да видиш жаби.

Не си правя труда да погледна. Твърде зает съм да мисля къде другаде бих могъл да отида. Оказва се по-трудно, отколкото съм допускал. Благодарение на първоначалната проверка, направена от ФБР, в досието ми е записано абсолютно всичко — семейство, приятели. Такива са проверките им — просто описват света, в който живееш. А това означава, че ако искам да получа помощ, трябва да изляза от лабиринта. От друга страна, ако някой е извън лабиринта си, значи има сериозна причина за това.

— Ето там е — казвам и соча хубава, не мога да не го призная, масивна къща в колониален стил малко по-нататък.

— Тук ли да свия?

— Не, не, продължавай направо. — Подминаваме къщата, а аз се обръщам, за да я огледам през задния прозорец. На около двеста метра по-нататък соча към празната алея, водеща към паянтова малка къщурка. Белеща се боя, неподдържана морава. Точно като нашата някогашна къща. Насиненото око на квартала.

— Спри тук — казвам и оглеждам мръсните малки прозорчета. Няма никой. Тези хора ходят на работа.

Колата влиза в алеята, която е перпендикулярна на улицата. Таксито застава така, че всичко, освен задното стъкло и багажника да се скрият зад съседната къща. Скривалището е чудесно. Стая с изглед, както се казва.

Виждам къщата в колониален стил по диагонал, малко по-нататък по улицата. Има голям гараж за две коли. Алеята отпред е празна.

— След колко време ще си дойде? — пита шофьорът. — Сметката ти стана доста голяма.

— Ще платя, казах ти. Освен това — добавям и поглеждам часовника си, — ще се появи скоро. Вече не работи до късно вечер.

Шофьорът се подготвя за чакането и посяга към радиото.

— Да пусна ли новините, за да чуем…

— Не! — прекъсвам го.

Той повдига вежди.

— Както искаш — казва изненадано. — Както искаш.

 

 

След по-малко от петнайсет минути по улицата се задава Хенри Майеровиц, седнал в кризата на собствената си средна възраст — катраненочерно порше, модел 1963 година, с гюрук. Клатя глава при вида на специалния номер на колата: ХЕНРИ. Мразя роднините на майка си.

В интерес на истината, той е единственият, който е проявявал симпатии към мен. На погребението ми каза, че трябва да му се обадя, че би се радвал да излезем заедно, за да хапнем някъде. Две години по-късно, когато научи, че съм започнал работа в Белия дом, повтори поканата си. С надеждата, че така възобновените семейни отношения ще означават нещо, реших да се отзова. Спомням си, че дойдох дотук седмица, след като започнах работа — дори използвах карта, за да се оправя с улиците, — но едва когато стигнах в квартала, си дадох сметка, че са поканили само мен, а не баща ми. Само мен. Белия дом.

Жалко, но за тях всичко, винаги е вървяло в пакет. Няма значение, че сме роднини — отнесоха се така и с майка ми. След като не искаха да видят родителите ми, нямаше как да виждат мен. Стоях в колата близо час, после намерих една бензиностанция, обадих му се и му казах, че нещо се е случило. Повече не съм го търсил. До този момент.

Хенри свива вляво към къщата си и улавям дръжката на вратата, за да я отворя, но в този момент забелязвам черната кола, която влиза след поршето в алеята. От нея слизат двама мъже. С черни костюми. Нямат телосложения като на онези от Сикрет Сървис. По-скоро приличат на типовете, които ме чакаха на стълбите пред къщи. Приближават братовчед ми, отварят папка и му показват снимка. Доста далеч съм, но мога да разчета езика на жестовете.

Не съм го виждал, казва братовчед ми, с поклащане на глава.

Може ли все пак да влезем, казва единият агент.

Хенри няма голям избор и свива рамене. Кимва им.

Вратата на хубавата къща в колониален стил всеки момент ще се затръшне в лицето ми.

— Да се махаме оттук — обръщам се към шофьора.

— Мм?

— Да се махаме. Моля те.

Агентите на ФБР се канят да последват братовчед ми вътре. Шофьорът на таксито пали двигателя и машината изревава.

— Чакай малко! — викам аз, но вече е късно. Колата кашля известно време и се съживява. Агентът, който е по-близо до пътната врата, спира. Аз не помръдвам. Агентът се обръща и поглежда към нас. Присвива очи, но не вижда нищо. Всичко е наред, казвам си. От този ъгъл не би могъл…

— ЕТО ГО! — крещи онзи. — ЕТО ТАМ!

— ФБР! — лае първият агент и вади служебната си значка.

— Карай! — викам на шофьора.

Той не реагира.

— Какво чакаш!?

Тъжният му поглед ми казва всичко. Няма намерение да рискува работното си място заради един курс.

— Съжалявам, хлапе.

Поглеждам през задния прозорец. Агентите приближават. Решението е лесно. Няма да ме арестуват. Тук, вън, все още имам някакъв шанс. А ако се предам, никога няма да разбера истината.

Отварям рязко вратата и изскачам. Знам, че в портфейла ми са останали само още няколко долара, така че свалям президентските копчета за ръкавели и ги хвърлям през прозореца на таксито. Не знам накъде да бягам, така че хуквам по алеята и заобикалям паянтовата къща. Шофьорът на таксито отзад прави маневра и застава под ъгъл от четирийсет и пет градуса, за да обърне — и за да препречи пътя на агентите.

— Разкарай този боклук оттук! — крещи му единият. Аз изчезвам в задния двор. Улавям се за коловете на оградата и се прехвърлям в двора на съседната къща. Агентите прескачат колата — чувам тропането на обувките им по ламарината.

— В другия двор е! — вика единият.

Хуквам покрай къщата и излизам на съседната пряка. Пресичам я и хуквам покрай следващата къща. Оградата в задната част на двора е твърде висока, за да я прескоча, но отстрани е по-ниска. Прескачам в двора отдясно, после отзад и изскачам на следващата пряка. Доколкото успях да ги огледам, докато тичаха към таксито, агентите са на около четирийсет. Аз съм на двайсет и девет. Би трябвало да е достатъчно.

— Откажи се, Гарик! — крещи единият, от съседния двор.

По дяволите! Кого заблуждавам? Аз съм адвокат.

Постепенно ме настигат. Усещам го с всяка следваща ограда. Гласовете им стават по-силни. В началото бяха поне на минута зад мен. Сега са на по-малко от трийсет секунди. Кацам в двора на следващата къща и виждам своя най-добър шанс — голям бяло-син автобус минава покрай алеята отпред и оставя облак синкав дим. След секунда спирачките просвирват. Спира! Хуквам по алеята. Наистина, когато излизам на улицата, автобусът чака на ъгъла.

— Стой! — викам колкото ми държат силите.

Някаква старица, с огромна чанта, пълна с продукти, се опитва да слезе по стъпалата.

Бягам с пълна скорост. Още малко и ще се кача. Старицата слиза и махва за довиждане на шофьора. Ръката ми докосва задницата на автобуса, устремявам се към вратата.

— ФБР! — крещят агентите. — Не го пускайте да се качи!

Протягам ръка… още малко… Ако успея, всичко…

Вратата се затръшва пред носа ми. Това е краят. Не успях. Не мога да повярвам! Автобусът потегля и изригва облак дим в лицето ми. Обръщам се назад и виждам агентите — на по-малко от трийсет метра са. Нямам избор. Обзема ме паника. Пресичам улицата и се втурвам в двора на близката къща. След миг съм зад нея. За разлика от другите обаче, оградата от метални пръти с шипове отгоре е висока два метра и няма да мога да я прескоча. Търся друг изход. Агентите вече са отпред. Няма накъде, освен нагоре.

Грабвам една градинска масичка, слагам я до оградата и се качвам върху нея. Тази височина е достатъчна. Улавям два от шиповете и се вдигам на мускули. Агентите приближават. Продължавам внимателно да прехвърлям краката и тялото си над шиповете, едно острие опира в бедрото ми. Бавно. Внимателно.

— Пипнах те! — вика единият агент. Сграбчва единия ми глезен и възсядам оградата.

Свивам крака си и го изритвам право в лицето. Агентът се олюлява назад, а аз успявам да се прехвърля от другата страна. Падам обаче от голяма височина и глезенът ми се подгъва под тежестта ми. Болката е страхотна. Агентът вече се е качил на масата.

Глезенът ми ме боли, но ставам и отново хуквам. Трябва да бягам.

Агентът се оттласква и вдига крак над оградата, само че губи равновесие, просто трябва да…

— А-а-а-а-а! — реве той.

Обръщам се. Един шип е пронизал бедрото му. Кръвта вече напоява крачола на панталона. Стомахът ми се обръща, само като го погледна.

— Добре ли си? — подвиквам.

Агентът не отговаря. Лицето му е изкривено от болка. В това време чувам гласа на втория агент:

— Лу? Там ли си? Ей, Лу?

Ще намери партньора си достатъчно бързо. За мен е време да се махам.

Продължавам напред, с куцане, колкото мога по-бързо. След още пет пресечки виждам друг автобус. Този път успявам да се кача. Вратата се затваря и чувам сирена на линейка. Доста бързо. През предното стъкло виждам проблясващите светлини, които приближават към нас.

— Ще си купиш ли билет или нямаш такова намерение? — пита ме шофьорът и ме връща към реалността.

— Д-да — мърморя в отговор. Линейката минава покрай автобуса, а аз вадя портфейла си и пускам долар в апарата за таксуване. Тръгвам назад и чувам, че пейджърът звъни в джоба ми. Вадя го. Познавам номера веднага — моят собствен. Който и да се обажда, звъни от кабинета ми.

 

 

След двайсет минути автобусът спира на паркинга зад станцията на метрото „Бетезда“. Оттам мога да се добера до всяка част на града и извън него. Най-напред обаче трябва да открия телефон.

Влизам в сградата на метростанцията и вместо към абсурдно дългите ескалатори и тълпата около тях, се насочвам към редицата телефони вдясно. В джобовете ми все още има няколко монети, но след разговора си с Пам нямам намерение да рискувам. Вместо да набера номера в кабинета си директно, вземам слушалката и избирам номера, започващ с 800, чрез който мога да се свържа със „Сигнал“ — телефонната система на Белия дом. През централата ще е много по-трудно да засекат откъде се обаждам.

— Централа „Сигнал“ — обявява механичен женски глас. — За да наберете вътрешен номер, моля натиснете едно.

Натискам 0.

— Оператор 34 — отговаря някой почти веднага.

— Току-що по пейджъра ме потърси Майкъл Гарик. Можете ли да ме свържете?

— Повторете второто име, ако обичате.

Не й прави впечатление. Добре. Значи не се е разчуло навсякъде.

— Гарик — казвам. — Кабинетът на Съветника.

След миг телефонът в кабинета ми започва да звъни. Който е вътре, ще види само „Оператор от «Сигнал»“, изписано на дисплея.

— Доста умно — казва Аденауер. — Да се свържеш през централата…

Ръката ми се свива около слушалката. Знаех, че ще попадна на него. Всъщност, дори съм изненадан, че се забави толкова.

— Не съм го направил аз — заявявам веднага.

— Защо не ми каза за парите. Майкъл?

— Щеше ли да ми повярваш?

— Трябваше да опиташ. Откъде ги взе?

Писнало ми е да ме разиграва.

— Няма да кажа нищо, преди да получа гаранции.

— Гаранции ще ти дам лесно… А как ще разбера дали ми казваш истината?

— Имам свидетел. Онази нощ не бях сам.

Следва кратка пауза. Спомням си какво ми беше казал Вон за засичането на разговорите и поглеждам часовника си. Най-много осемдесет секунди.

— Лъжеш ме, Майкъл!

— Не лъжа…

Аденауер ме прекъсва с нещо, което шуми като телевизор… или магнетофон.

Снощи беше четвъртък, трети, казва женски глас.

О, не, мисля си. Преди Карълайн да спре записа…

Точно така, казва записаният ми глас. Както и да е. Карах по Шестнайсета улица, когато…

Преди да стигнем дотам, имаше ли някой с теб?

Това не е същественото…

Нищо. Просто отговори на въпроса, казва Карълайн.

Не. Бях сам.

— Забрави ли за записа? — пита Аденауер, със самодоволен тон.

Стрелката отмерва секундите бясно. Остават още трийсет.

— К-кълна се! Т-това не е…

— Намерихме Вон — прекъсва ме той. — И пистолета. Стига лъжи, Майкъл. Ти ли го направи, или Нора?

— Казвам ти, че…

— Престани да ме разиграваш! — избухва Аденауер. — Всеки път чувам съвсем нова проклета измишльотина!

Двайсет секунди.

— Това не е измишльотина! Става дума за живота ми!

— Просто трябва да ни се довериш. — Опасява се, че мога да побягна и опитва да бъде мил. — Ако ни помогнеш… ако ни дадеш Нора… обещавам ти, че целият процес ще е много по-лек.

— Не е вярно.

— Вярно е. Не бъди глупав, Майкъл. Колкото по-дълго се криеш, толкова по-зле ще изглежда всичко.

Десет секунди.

— Трябва да затварям — казвам с треперещ глас. — Трябва… Трябва да помисля.

— Само ми кажи, че ще ни се довериш. Дай ми дума и ще ти помогнем. Е. какво ще кажеш?

— Трябва да затварям.

Търпението му се изчерпва, а аз наистина трябва да затварям.

— Искам да ти кажа нещо, Майкъл… Помниш ли, когато Вон ти каза, че са нужни осемдесет секунди, за да се засече телефонен разговор?

— Откъде з…

— Беше се заблудил — продължава Аденауер — Скоро ще се видим.

Затварям телефона и бавно се обръщам. Зад мен е тълпата пътници, напиращи към ескалаторите. Поне трима души ме гледат — една жена със старомодни слънчеви очила и трима мъже, вдигнали глави над вестниците си. Преди да успея да реагирам, и тримата изчезват с ескалаторите. Половината от тълпата слиза надолу. Другата половина се качва и излиза на улицата. Вглеждам се в хората, за да видя подозрителни погледи и решителни походки. Това е Вашингтон в час пик — всички се класират. Тялото ми се изопва. Изкушавам се да побягна, но се сдържам. Няма смисъл. Не могат да засекат разговор през централата. Не е възможно — просто иска да ме изплаши, да допусна грешка. Решавам да проверя дали блъфира и тръгвам бавно към тълпата. Няма значение колко ги бива — никой не може да е толкова бърз, мисля си, докато се спускам с ескалатора, потънал сред тълпата.

 

 

Стискам зъби и се мъча да забравя глезена си. Нищо не бива да бие на очи. Когато стигам до горния край се оглеждам, но всичко изглежда нормално. Профучават коли, хората се разотиват. Тръгвам след двама души към близката стоянка за таксита и се нареждам на опашката. Нормален работен ден.

— Накъде? — пита шофьорът, когато се качвам.

Не отговарям на въпроса му, а се оглеждам неспокойно вляво и вдясно. Не знам какво да правя с ръцете си и посягам към вратовръзката. Едва тогава си спомням, че вече я няма. Бях почти забравил. Беше просмукана с кръв.

— Е, трябва да знам накъде да карам — подканя шофьорът.

— Не знам — промърморвам в отговор.

Той ме поглежда в огледалото.

— Добре ли си?

Пак не му обръщам внимание. Не ми се мисли, че касетата е у Аденауер. Знам, че въобще не биваше да позволявам на Карълайн да записва, но… макар и да я спрях рано, на лентата има достатъчно, за да… Не, не ми се мисли. Накланям се напред върху мазните седалки, обхващам подутия си глезен с две ръце и имам чувството, че ще припадна. Успях да се измъкна от предградието, но сега трябва да намеря изход. Все още няма къде да отида, а се налага. За да помисля.

У дома не става. Нито у Трей или Пам. Имам няколко приятели от колежа и юридическия факултет, но след като ФБР ме дебнеше при братовчед ми, значи наблюдават всичко в досието ми и дори повече. Освен това нямам намерение да излагам още приятели или роднини на риск. Клепачът ми отново започва да играе. Не мога да се измъкна. Всичко пада върху мен.

Остава вариантът да отида в някой мотел. Идеята не е лоша, но трябва да го направя сигурно — без кредитни карти и документи, за да не могат да ме проследят. Отварям портфейла си и виждам, че съм на последни резерви — имам дванайсет долара, двата долара, които са ми талисман и картата за метрото. Всяко нещо по реда си.

— Може ли да отидем до някой банкомат?

— Е, това вече е разговор — кима шофьорът.

 

 

Мушвам кредитната си карта в процепа и набирам четирицифрения код. Банката налага ограничение за теглене до 600 долара на ден, но дори и това ще е предостатъчно, за да прекарам нощта. След това ще мисля.

Набирам сумата и чакам, докато машината задейства. Вместо обаче да чуя шумолене на банкноти, на дисплея виждам надпис: „Операцията не може да бъде извършена в момента“.

Ха? Може би съм опитал да изтегля прекалено много? Натискам бутона за прекъсване, за да започна отначало. Този път се появява ново съобщение: „За да получите картата си, моля, свържете се с управителя на клона, който я е издал“.

— Какво? — удрям бутона пак, но не става нищо. Машината анулира предишните действия и на дисплея се появяват думите: „Моля, сложете карта“. Не разбирам. Как са могли… Вглеждам се в дисплея и си спомням, че при проверката ФБР изискваше разкриване на всички банкови сметки.

— По дяволите! — крещя и стоварвам юмрук върху нечупливото стъкло. Анулирали са картата ми. Не искам да се откажа и вадя другата си кредитна карта. Слагам я в процепа. Трябват ми малко пари — нищо повече. На дисплея отново се появяват жестоките думи: „Операцията не може да бъде извършена в момента“.

Слънцето едва е започнало да залязва, така че има достатъчно светлина, за да може шофьорът да разгадае изражението ми. Познава кои клиенти не могат да му платят, когато ги види.

— Чакай! — викам му.

Гумите изсвирват. И оставам сам на улицата.

Последния път, когато се случи, бях на седем. По пътя към дома, на връщане от местната бръснарница, баща ми реши да мине напряко по някаква уличка. Два часа по-късно беше забравил къде живее. Би могъл да намери телефон и да се обади на майка ми, но това изобщо не му мина през ума.

Разбира се, тогава беше приключение. Крачехме между лабиринта от блокове, а той се шегуваше, че където и да сме, вече ще идва на това място, за да играе на криеница. Смеех се от сърце. Тоест, докато той не започна да плаче. Объркването винаги му се отразяваше така. Високият вой на отчаянието на възрастните е един от първите ми спомени — и ми се ще да можех да го забравя. Малко неща впечатляват повече от облян в сълзи родител.

Независимо от всичко, дори и съкрушен, той се опитваше да ме предпази — скри ме в стъклена телефонна кабина.

— Трябва да спим тук, докато мама ни намери — каза той, когато стана тъмно. Седнах на пода на кабината. Той се облегна на нея отвън. Седемгодишен, имах пълно право да се страхувам. Но тогава не се страхувах и наполовина, колкото сега.