Брад Мелцър
Първият съветник (25)

Глава 25

— Какво става, по дяволите? — питам.

— ЕДНО…

— Смахна ли се?

— ДВЕ…

— Не съм я убил аз! — крещя, когато дърпа ударника на пистолета.

— ТРИ! — вика той. — Съжалявам, Майкъл.

Пръстът му се свива и затварям очи.

— НЕ СЪМ АЗ! НЕ СЪМ АЗ! НЕ СЪМ АЗ! — крещя.

Той дръпва спусъка, но не следва изстрел, не чувам трясък. Само щракване. Не съм умрял. Отварям очи. Пистолетът не е бил зареден. Вон стои над мен и изучава реакцията ми.

— Полудя ли? — питам го. Дишам тежко, по лицето ми се стича пот.

— Трябваше да се убедя лично — обяснява Вон и мушка пистолета в колана си.

— Какво да се убедиш?

Не отговаря, но разбирам, че съм издържал изпитанието. Така си мисля.

За разлика от полицейската снимка, Вон вече няма тънки мустаци и косата му не е пригладена назад. Днес е стилен — късо подстриган, обувки „Гучи“, леко намачкана, но иначе елегантна копринена риза. Панталоните му също изглеждат скъпи, но и те плачат за ютия. Като че ли ги е носил твърде дълго. Или е спал с тях.

— Извинявай за бъркотията — казва ми той, сякаш нищо не се е случило. Сочи дрехите си и пуска зъбата усмивка. — Нещата са малко натегнати откакто… съм в движение.

— Или откакто бягаш?

— Не си ли неблагодарен?

— Това е по-добре, отколкото безмилостен. Колко хлапета отрови днес?

Прави крачка напред и забива пръст в ребрата ми.

— Не продавам на деца — отсича. — Никога.

— Аха, разбирам. Ти си от грижовните пласьори.

— Слушай, умнико, ако някое колежанско момиченце иска да пъха мангизите на тате в носа си, не давам пет пари. След като толкова много години тикат лулата на мира в моята муцуна, с това би трябвало да сме квит.

— Истински хуманист.

— Дяволите да те вземат, ти работиш в Белия дом, нали? Според теб кой излива повече отрова наоколо, ти или аз?

Не отговарям.

— Не е хубаво да те съдят, нали? — казва Вон. — Освен това, ако ще броим кой кого, ти трябва да благодариш на мен.

— Да ти благодаря? — избухвам. — Защо трябва да ти благодаря? Задето се промъкна вътре с моето име ли? Или задето уби Карълайн Пенцлър и нагласи нещата така, че все едно аз съм го направил…

— Млъкни моментално, момче. Не обвинявай мен за тези лайна.

— Да не искаш да кажеш, че не си влизал в сградата?

— Бях в сградата и обикалях по коридорите цял час, но въобще не съм се доближавал до онази жена.

— Моля?

— Оглуша ли? Слушай малко. Не знам нищо за онази дама. Не съм я виждал никога през живота си.

— Ами Саймън? И него ли не си виждал?

— Какъв Саймън?

— Не ме разигравай, Вон.

— Остави този тон. Не ми харесва. Не съм ти куче и не те разигравам. Опитвам се да поговоря с теб.

— Значи първо ми натика пистолет във физиономията, а сега ще се правиш на душеприказчик?

— Ако не зарежеш този тон…

— Това не е тон. Знам само, че ме разиграваш от две седмици. Музей на Холокоста, вестникарчета, скитници… Писна ми от конспирации. Казвам ти да престанеш да се правиш на много печен за първи път, откакто носиш обувки „Гучи“ и да ми кажеш какво, по дяволите, став…

Сграбчва ме за ризата и ме блъска в бетонната стена.

— Казак ли ти да не повишаваш тон, а? Казах ли ти?

— Каза, че не ти харесва.

— Точно така! Не ми харесва! — крещи в лицето ми. — Да не мислиш, че само ти си пострадал от тази история? Мамка му, хлапе, ти поне си спиш у дома! Аз обикалям приютите.

— Каквото си надробил.

— Не съм надробил нищо! Те ме натикаха в тази каша! — Пуска ризата ми и прави крачка назад. — Точно както натикаха и теб.

Поглеждам го в очите, за да видя лъжата. Той знае, че не я виждам.

— Сериозно ли говориш?

— Щях ли да се крия така, ако не беше истина? Копелетата от ФБР скапаха живота ми, развалиха бизнеса ми… Никога не съм виждал този Саймън.

Не знам как да отговоря и поглеждам встрани.

— Какво? — подканя ме той. — Мислиш, че лъжа ли?

Колебая се.

— Честно казано, не знам какво да мисля.

— Е, в такъв случай, ставаме двама.

Поглеждам изпомачканите му дрехи още веднъж. Някои неща не могат да се скрият.

— Значи не си се опитвал да ме накиснеш?

Клати глава и слага ръце на кръста си.

— Да ти приличам на откачалка? Единствената причина да отида на онова място беше, че приятелят ми, Морти, беше зает. Готвеше нещо на югоизток и ме помоли да му направя услуга.

— За теб ли работи този Морти?

— Не-е-е. Той е… как да го кажа… независим колега.

— Пласьор на наркотици.

— Фармацевт. Все едно, поиска да доставя нещо вместо него, аз нямах друга работа и се съгласих. Естествено, като разбрах къде отивам, за малко да получа инфаркт… Стори ми се страшна глупост! До Белия дом!

— Въпреки това обаче го направи.

— Морти сложи на масата три стотачки. За толкова пари, ще сритам по задника самия Хартсън. Освен това ми каза, че е един от най-добрите му клиенти.

— Не познавам никакъв Морти…

— Казвам ти само какво ми обясни той, че си бил някакво хлапе чудо на президента, което обича белия прах и че обезумяваш, ако не те посетял веднъж седмично. Според Морти, трябваше да отида на входа и да кажа твоето име. Когато ме пуснат, трябвало да се кача на втория етаж и да обикалям коридорите, докато ме намериш. Толкова си бил зает, че не можело да кажеш точен час. Президентски ангажименти и други подобни. Трябваше още тогава да се сетя, че си търся белята.

— А кой ти издейства да те пуснат вътре? Кой?

— Мислех, че си ти.

— Не съм аз. Използвали са само името ми и…

— Успокой се. Обяснявам ти как стана всичко. Казах на охраната, че имаме уговорена среща. Пропускът ме чакаше. Като се замисля, явно моментът не е бил подходящ.

Кимвам и изведнъж си спомням баща ми.

— Значи един час си обикалял коридорите?

— Платиха ми, за да го направя. След като ти не се появи, си тръгнах. После онази, Карълайн, се оказа мъртва, а ФБР започна да души около апартамента ми и да тормози съседите ми. Братовчедка ми, която живее на моя етаж, каза, че споменали пред нея две имена… На жената, която умряла, и някой си Майкъл Гарик. Като чух това, разбрах за какво става дума. Надушвам капаните от километър разстояние.

Закривам очите си с ръка и масажирам слепоочията си, докато смеля чутото. Ако в бара със Саймън не е бил Вон, значи трябва да е бил другият, Морти. Саймън се е уговорил с него.

— Наистина си мислеше, че съм я убил аз, нали? — пита Вон.

Мълча.

— Няма нищо — продължава. — Не се обиждам. И аз мислех същото за теб.

— Какво?

— Чу ме. Защо, според теб, извадих патлака? Мислех, че ти и Морти сте ме накиснали. Аз влизам, ти пречукваш Карълайн, аз опирам пешкира.

Едва не се разсмивам.

— Казах ти вече. Не съм убивал никого. Грешил си.

— Тогава защо не ми разкажеш цялата история?

Замислям се за секунда и решавам да си мълча.

— А… предпочиташ да ме държиш за верижката, нали? Това ли е играта ти? Аз да ти кажа всичко, а ти да мълчиш?

Отново не казвам нищо.

— Слушай, Гарик, моите момчета се изложиха на голям риск, за да се доберат до теб. Най-малкото можеш да ми кажеш как се забърка в тази история.

— Защо? За да го използваш срещу мен ли? Не се обиждай, но през последната седмица видях достатъчно глупост.

— Така ли си мислиш? Защото, според мен, глупостта ти едва сега започва.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че трябва да се замислиш. Имаш голям мозък, използвай го. Ако аз бях гадния, долен тип, защо ще губя толкова време, за да те намеря?

— Шегуваш ли се? За да ме накиснеш, разбира се.

Вон оглежда пустия коридор, в който сме.

— Да виждаш някой да те накисва?

— Това не доказва нищо.

— Добре. Значи искаш доказателство. Какво ще кажеш за следното… Ако съм отишъл в сградата, за да убия някого, защо ми е да използвам истинското си име? Толкова ли съм тъп?

— Използвал си го, за да направиш сделка с наркотици, нали?

Поглежда отчаяно към тавана.

— Това е друго и ти го знаеш.

— Не. За мен е…

— Остави тези юридически глупости! — прекъсва ме той с раздразнение. — Ако искам да убия някого, убивам го и толкова. Това е част от бизнеса. Казвам ти обаче, не съм пречукал тази жена.

— И това, според теб, ще ме убеди?

— Какво друго искаш да… — Млъква и стиска челюсти. Не проговаря цяла минута. Нещо в него ври. Разсъждава. Търси убедително обяснение. Най-накрая вдига поглед: — Обясни ми следното тогава… Ако съм я убил и се мъча да накисна теб, защо ще свързвам името си с този, който ще бъде обвинен за убийството?

В това е въпросът, заради който дойдох тук. След като изслушах Вон обаче, си давам сметка, че вероятно има и много други причини.

— Чакам… да… Стоя тук и те чакам…

Много причини. Проблемът е в това, че за пореден път не мога да посоча единствената.

— Знаеш, че ме гонят. Знаеш го.

Пак мълча.

— Кажи ми какво се случи и може би ще намерим изход — предлага той, изведнъж омекнал. — Да не би да има нещо общо с онзи тип, Саймън? Не знам друго, но който го е направил, е изпипал нещата много внимателно и е знаел как да накисне друг. Нас двамата.

Поглеждам го, Вон е умен. И макар и да не ми се иска да го призная, може би е прав.

— Ако ти кажа това…

— Няма да се разприказвам, не се бой. На кого ще кажа? На полицията ли!? Никой няма да научи тайната ти.

— Да… може би си прав…

След като мога да загубя всичко, в продължение на десет минути му разказвам какво се случи. Бара, парите, крайният срок на Аденауер, в петък. Не споменавам само Нора. Когато приключвам, Вон се разсмива гръмогласно.

— Мамка му, момче — казва, след като е скрил блестящите си зъби. — А аз си мислех, че аз съм прецаканият!

— Не е смешно. Задникът ми виси на косъм.

— И моят — кимва той. — И моят.

Последното сякаш ме удря по главата. През последната седмица смятах, че Вон е липсващата брънка от веригата. Докато най-накрая се срещнах с него, всичко изглеждаше обяснимо. Сега обаче, след като изслушах разказа му… не мога да не мисля, че съм се върнал там, откъдето започнах.

— Е, какво ще правим сега? — пита ме той.

Давам си сметка, че остават още четирийсет и осем часа, преди всичко да излезе наяве и се облягам на стената. Отново чувствам, че се свличам на пода.

— Нямам представа.

— Не… не така — казва той, след като се вглежда във физиономията ми и разгадава изражението ми. — Сега не е време за униние.

Прав е. Съсредоточи се. Оттласквам се от стената и започвам да търся нещо, за което да се уловя. Не може да няма.

— Къде е приятелят ти Морти? Той ни е накиснал.

— Напоследък Морти не е много разговорлив.

— Какво искаш да кажеш?

— Съседите му усетили миризмата в края на миналата седмица. Извикали портиера и влезли. Заварили го проснат върху белия килим, с прерязано гърло. Със струна от пиано.

Поглеждам Вон нервно.

— Да не би да си…

— На такъв глупак ли ти приличам?

— Не исках да кажа, че…

— Искаше и още как. Първо това си помисли. Несъмнено тоя е толкова тъп, че да използва струната от пиано два пъти. Като че ли съм уличен боклук, без капка мозък, за разлика от вас, от частните колежи.

— Учил съм в държавно училище.

— Не ме интересува къде си учил — ръмжи той. — Вас може и да ви интересува кой къде е учил, но не и мен.

— Какво ис…

— Разгледах те добре, Майкъл. Не забравяй къде си. Не е нужно всеки разговор да започва с биографията ти. Дори и да ти се иска да избягаш, не можеш.

— Не те разбирам.

— Повярвах ти от самото начало.

— Беше опрял пистолет до главата ми!

— Дори и така да е. Не съм те притискал за Саймън и не съм те разпитвал за Карълайн. Погледнах само веднъж скептичните ти малки очички и реших, че казваш истината. Може и да си прав… не съм от супер умните ти приятели, но щом съм достатъчно луд, за да приемам за чиста монета това, което ми пробутваш, очаквам от теб също да ми вярваш, поне докато не си доказал, че те лъжа.

— Аз не съм съд, Вон… само че по начина, по който ти… — Млъквам. Трябва да съм внимателен. — Защо просто не потърсим изход?

— Да, разбира се. — Той поглежда встрани и бръква в джобовете си. В този момент, най-накрая, си давам сметка какво си мисли. Не го виждам в очите му. Виждам го в отпуснатите му рамене и стиснатите челюсти. Никога не би го признал — трябва да мисли за репутацията си на безмилостен тип. Напоследък обаче съм преживял доста страх. Знам как изглежда. Вон знае, че ако го хванат, ще го смажат. Без въпроси и обяснения. Никой адвокат няма да го защити. Не разполага с никакви ресурси, освен изпомачканата риза на гърба си.

— Е, къде сме, при това положение? — питам.

— В момента, в който хвана боклука, който ни погоди този номер, ще забия тъпа спринцовка в окото му.

— И с това гарантирано ще докажеш, че си убиецът, за който те вземат. Не се обиждай, но не се бъркай. Трябват ни истински доказателства.

— Саймън има ли алиби за времето, когато Карълайн е била убита? Някакви пукнатини?

Въпросът ме изненадва.

— Н-не знам.

— Как така „не знам“?

— И през ум не ми е минавало да се интересувам. Досега смятах, че ти си убиецът, че Саймън е нагласил нещата и те е използвал, за да свършиш мръсната работа.

— Само че, след като аз не съм убиецът…

— Идеята е добра — казвам и гласът ми набира сила. — Трябва да разберем къде е бил.

— И с кого е бил.

— Смяташ ли, че някой му е помагал?

— Не знам. Как иначе господин президентския адвокат ще познава местните пласьори на наркотици?

Отговорът не е труден, но не ми се иска да го вярвам. Така или иначе, не мога просто да се преструвам, че тя не съществува. Чувам, че музиката в далечината се усилва, филмът е към края си, нямам много време. Обръщам се към Вон, преди да разубедя сам себе си:

— Мога ли да ти задам един страничен въпрос?

— Давай.

— Продавал ли си някога наркотици на някого от Първото семейство?

Той повдига едната си вежда достатъчно, за да ме накара да се обезпокоя.

— Защо?

Вече знам, че съм сгрешил.

— Отговори на въпроса ми.

— Лично никога не съм се срещал с Нора, но съм чувал да се шушука. Говори се, че била бясна малка кучка.

Под металната врата се вижда, че лампите в салона са запалени.

— Това е знакът ни — казва Вон. — Излизаме с тълпата. — Тръгваме към вратата и той добавя: — Мислиш, че и тя е забъркана в това?

— Не, не. Нищо подобно.

Кимва. Поради някаква причина не задълбава повече в темата. Докато крачи, забелязвам наперената му походка — за първи път.

— Мислиш ли, че имаме някакъв шанс? — питам го.

— Повярвай ми, големите момчета не си играят на шикалки. Твърде много се тревожат за реномето си.

— А ние не?

— Вече не. Те имат какво да губят. — Набира скорост и добавя: — Така е и при бандите. Ако искаш да победиш, трябва да предизвикаш сражение.

Изправям рамене и излъчвам гърди. Доста време сме се крили отзад.

— Лижещите задници бюрократи мислят, че ще им се размине, ако ме прецакат — добавя Вон, когато влизаме в салона. — Дядо ми едно време казваше, че ако ще стреляш по краля, по-добре да го убиеш.

 

 

— Какво значи доказателство? — питам във вторник, в късния следобед.

— Точно това, което казах — обяснява детективът в другия край на линията. — Покажи ми разписка, банкова сметка, сертификат за акции… всичко, което може да докаже, че парите са твои.

— Вече говорих за това с полицая, който ми ги взе. Това са личните ми спестявания. Нямам никаква разписка.

— По-добре намери. Иначе цялата история ще отиде в отдел „Измами“.

Тонът му ми подсказва, че започва да се нервира. И след скорошния си разговор с помощника, който вдигна телефона, мога да разбера защо. Като един от петимата от отдел „Финансови разследвания“, той трябва да се занимава с около четиристотин случая на месец. Това означава, че ако успея да го убедя, че може да почака още няколко дни, ще спечеля, гарантирано, поне седмица. Човек трябва да знае как функционира бюрокрацията.

— А… — казвам след миг. — Мисля, че има начин да докажа, че са мои.

— Защо не се изненадвам?

— Ще трябва обаче да прегледам документите си. Може ли да ми се обадите следващата седмица?

— Не, Гарик. Ти ще ме търсиш.

— Добре — отговарям веднага.

— Искаш ли да запишем час?

Преди да отговоря, в стаята влиза Трей. Слагам пръст на устните си.

— Ами… да кажем втор… не, нека да е сряда, става ли? Най-късно сряда — казвам. — Да, да, сряда, обещавам. Ще говорим пак в сряда.

— Как върви протакането? — пита Трей, след като затварям.

— Това не е печелене на време. Има разлика.

— Обясни го на Никсън.

— Какво искаш да направя, Трей? Инес е започнала да плаща, за да получи факти. ФБР заплашва да направи публично изявление утре… Ако ме хванат с тези пари, склещен между пласьор на наркотици и Нора… Ще приемат версията на Саймън и ще ме погребат.

— И версията на Нора. Не забравяй, че сте се разделили, след като сте се измъкнали от Сикрет Сървис. Затова се е прибрала сама онази нощ.

Забивам в челото му най-злия си поглед. Знам, че се опитва да ми помогне, но сега не му е времето.

— Кажи ми какво каза секретарката на Саймън.

— Отново лоши новини. Според графика й, Саймън е излязъл от сутрешното съвещание и е прекарал остатъка от сутринта в Овалния кабинет. — Вижда реакцията ми и добавя: — И да искаш, не можеш да измислиш по-добро алиби.

— Не е възможно! Няма ли начин да се провери?

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Това, че според Моли е бил в Овалния кабинет, не означава, че наистина е бил там. Когато аз ходих, например, чаках цели двайсет минути в приемната, преди да ме повикат.

— Мога да се обадя на пазача на портите — казва Трей. — Като секретарка на президента, Барбара записва точно в колко часа влизат посетителите.

— Когато аз влязох, тя също си записа нещо.

— Значи това е начинът. Ще го проверя. — Трей не губи повече време и посяга към телефона.

— Почакай малко… — спирам го. — Когато беше в кабинета на Саймън, видя ли Лам някъде наоколо?

— Не. Защо?

— Просто питам.

Трей оставя слушалката и се вглежда в мен. Познава ме твърде добре.

— Искаш ли да опитаме пак с последното?

— Няма причина — продължавам да упорствам. — Просто очаквам да ми даде нещо.

— Нещо хубаво ли?

В този момент телефонът звъни. Проверявам дисплея. Външно повикване. Решавам, че е Лам.

— Трябва да се обадя — казвам на Трей.

— Има ли друг телефон, по който да позвъня на Барбара? — пита той.

— В преддверието, на малкото бюро — показвам му мястото, където седеше Пам. Вдигам слушалката. — Ало?

— Майкъл, обажда се Лорънс.

Отварям уста и шепна на Трей: „ЛАМ“. Той кимва и излиза в преддверието.

— Нещо ново? — питам Лам.

— Говорих с ФБР — отвръща той бавно, с мелодичен глас. Имам чувството, че чувам шумоленето на колосаната му риза. — Все още не освобождават последните пет досиета.

О, не, казвам си мислено.

— Обаче — продължава Лам, — аз им казах, че имаме някои безпокойства за сигурността, във връзка с поверяването на нови разработки и поради това ще сме благодарни, ако най-малкото ни дадат списък с имената на хората от нашата служба, чиито досиета са били у Карълайн. Както вече стана дума, това е най-добрият начин да разберем кои хора е шантажирала. И кой би имал интерес от смъртта й.

— И те какво казаха?

— Дадоха ми списъка.

— Това е много добре — отбелязвам и гласът ми потреперва.

— Така е — съгласява се Лам. Въпреки пробива, той е твърде аристократичен, за да се вълнува. — Първите две имена са точно тези, които очаквахме. Държала е твоето досие и досието на Саймън.

— Знаех си. Както ви казах…

— Най-много обаче ме изненада третото име.

— Третото? Чие?

Той се кани да отговори, когато чувам звук, сякаш някой набира номер по линията. Вдигам очи и виждам Трей, който държи слушалката на телефона край бюрото до вратата.

— О-о-о, извинявай — казва той и гласът му долита до ухото ми през слушалката. Гледам го стъписан. Телефонът в преддверието би трябвало да е на отделна линия.

— Майкъл, всичко ли е наред? — пита ме Лам.

— Д-да… натиснах копчетата, без да искам. — Продължавам да слушам Лам, но си мисля, че някой може да е подслушвал всичките ми разговори.

— Та, говорехме за досиетата при Карълайн — продължава Лам. — Третото име от списъка…

Само един човек използва онзи апарат. Нещо остро ме пронизва в тила. Затварям очи, опитвам да не му обръщам внимание. Краката ми вече са изтръпнали. Дано не е тя.

Лам го казва максимално сбито:

— Третото досие е на Пам Купър.